Хари

17

Когато половин час по-късно стигна до офиса на Хауард Елайъс, все още се чувстваше емоционално изчерпан. Вратата беше заключена и той почука. Тъкмо се канеше да си отключи сам, когато зърна движение зад стъклената врата. Карла Ентренкин му отвори и го пусна да влезе. Начинът, по който го огледа, показваше, че е забелязала новия му костюм.

— Трябваше малко да си почина — каза той. — Сигурно ще се наложи да работим през по-голямата част от нощта. Къде е госпожица Лангуайзър?

— Свършихме и я пратих да се прибере. Казах й, че ще ви изчакам. Тръгна си само преди няколко минути.

Тя го въведе в кабинета на Елайъс и седна зад огромното писалище. Въпреки сгъстяващия се мрак, Бош видя през прозореца лицето на Антъни Куин. Забеляза също, че на пода пред писалището има шест кашона с папки.

— Съжалявам, че се е наложило да ме чакате — каза той. — Мислех си, че ще позвъните на пейджъра ми, щом свършите.

— Имах намерение да ви позвъня. Просто седях тук и си мислех…

Бош погледна към кашоните.

— Това ли е останалото?

— Това е. Всички приключени дела. Тук остават висящите.

Тя бутна стола си назад и посочи към пода зад писалището. Бош се приближи и погледна. Имаше още два пълни кашона.

— Повечето папки са най-вече от делото на Харис. Предимно полицейски материали и стенограми на показания. Има и една папка, в която открих общи заплахи и всякакви глупости, получени по пощата, без да са свързани конкретно със случая „Харис“. Анонимни обиди от пъзливи расисти:

— Добре. Какво ще ми дадете?

— Ще задържа само една папка. Това са работните му материали. Отнасят се до стратегията му относно случая „Харис“. Мисля, че не би трябвало да ги четете. Отнасят се директно до тайната между клиент и адвокат.

— Стратегия ли?

— В общи линии това е план на процеса. Хауард обичаше да го прави. Веднъж ми каза, че бил като бейзболен треньор, който разпределя играчите. Планът на процеса представляваше стратегията му — редът за призоваване на свидетели, кога да представи дадено доказателство, такива неща. Винаги си записваше първите няколко въпроса към всичките си свидетели. И нахвърляше встъпителната си реч.

— Ясно.

— Не мога да ви дам тази папка. Тя е сърцевината на случая и мисля, че независимо кой адвокат го поеме, ще пожелае да следва стратегията му. Планът е блестящ. Затова не трябва да попада в ръцете на полицията.

— Мислите ли, че е щял да спечели?

— Определено. Вие като че ли не сте на това мнение.

Бош седна на един от столовете пред писалището. Въпреки че бе поспал, все още се чувстваше уморен.

— Не зная подробностите по случая — отвърна той — но познавам Франки Шиън. Харис го е обвинил в разни гадости — нали знаете, онази история с найлоновия плик. Сигурен съм, че Франки не е способен на такова нещо.

— Откъде сте сигурен?

— Предполагам. Познаваме се отдавна. Двамата с Шиън бяхме партньори. Беше преди много време, но го познавам. Не мога да си представя, че е способен на такова нещо. Не мога да си представя, че ще позволи и на някой друг да ги върши.

— Хората се променят.

Бош кимна.

— Така е. Но обикновено не и в най-важното.

— В най-важното ли?

— Ще ви разкажа нещо. Веднъж двамата с Франки хванахме един хлапак. Крадец на коли. Първо крадеше всеки боклук, който му попадне, после обикаляше и търсеше нещо хубаво, което да може да продаде за доста пари. Когато откриваше каквото му трябва, спираше зад него на светофар и го блъскаше отзад. Нали разбирате, само огъваше бронята, без да нанася съществени повреди. После собственикът на мерцедеса или поршето излизаше навън да провери. Хлапето се хвърляше вътре и отпрашваше. Собственикът оставаше с боклука.

— Спомням си, когато този начин на крадене на коли беше на мода.

— Да. Този тип го беше правил три месеца и беше събрал доста пари. Но веднъж ударил един ягуар прекалено силно. Дребничката старица в него не носела предпазен колан. Тежала четиридесетина килограма и се блъснала във волана. Силно. Нямало въздушна възглавница. Ударът смачкал единия й бял дроб, другият бил пробит от ребро. Тя седяла и гърдите й се пълнели с кръв, когато хлапето отворило вратата и просто я изхвърлило от колата. Оставило я на улицата и отпрашило.

— Спомням си този случай. Беше преди… десетина години, нали? Медиите вдигнаха страхотен вой.

— Да. Крадец на коли убиец. Тогава се намесихме ние с Франки. Случаят беше много особен и трябваше да бързаме. Накрая открихме хлапето чрез един гараж за крадени коли. Живееше във Венис и когато отидохме да го арестуваме, ни видя. Франки почука и то стреля през вратата. Тогава Франки имаше дълга коса. Куршумът мина през косата му. Хлапето избяга през задния изход и го гонихме из целия квартал. Междувременно повикахме подкрепление по радиостанцията. Това доведе и медиите — хеликоптери, репортери и всичко останало.

— Но го хванахте, нали? Спомням си, че го хванахте.

— Преследвахме го почти до края на Оакуд. Спипахме го в изоставена къща, сборище на наркомани. Те се разбягаха, а той остана, вътре. Знаехме, че има оръжие, вече беше стрелял по нас. Можехме да влезем и да го очистим. Никой нямаше да го направи на въпрос. Но Франки влезе пръв и го уговори да се предаде. Там бяхме само ние тримата. Никой нямаше да разбере или да оспори случилото се. Но Франки не мислеше така. Каза му, че смъртта на жената от ягуара е била случайна, че хлапето не е искало да я убие. Каза му, че все още има шанс. Петнадесет минути преди това то се бе опитало да го очисти, а сега Франки се мъчеше да му спаси живота.

Бош замълча за миг, спомнил си миговете в изоставената къща.

— Накрая хлапето излезе от килера с вдигнати ръце. Все още държеше пистолета. Оказа се толкова лесно… Но заслугата беше на Франки. Той беше онзи, който едва не отнесе куршума. Но Франки просто отиде, взе пистолета от ръката му и му сложи белезници. Това е.

Ентренкин дълго мисли, преди да отговори.

— Значи искате да кажете, че тъй като е спасил живота на един чернокож, когото спокойно и безнаказано е можел да убие, десет години по-късно той не би се опитал да задуши друг чернокож.

Бош поклати глава и се намръщи.

— Не. Казвам, че това просто беше един от случаите, когато съм виждал истинския Франк Шиън. Тогава разбрах какъв е в действителност. И затова съм сигурен, че твърденията на Харис са глупости. Той никога не би му подхвърлил фалшиви улики, никога не би нахлузил на главата му найлонова торба.

Хари зачака Ентренкин да каже нещо, но тя мълчеше.

— И изобщо не съм споменавал, че хлапето е било чернокожо. Това няма нищо общо.

— Мисля, че просто пропуснахте този очевиден момент. Може би, ако момчето в онази изоставена къща беше бяло, изобщо нямаше да се замислите, че сте могли да го убиете.

Бош продължително я изгледа.

— Не, не е така.

— Е, не си струва да спорим. Пропускате още нещо, нали?

— Какво?

— Няколко години по-късно вашето приятелче Шиън все пак е използвало пистолета си. И е стреляло срещу чернокож мъж на име Уилбърт Добс. Спомням си и този случай.

— Това беше съвсем друг случай. Добс беше убиец, който се нахвърли срещу Шиън. После всички го оправдаха; управлението, окръжната прокуратура, всички.

— Но не и съдебните заседатели. Това беше един от случаите на Хауард. Той даде вашия приятел под съд и спечели.

— Това бяха глупости. Процесът започна само няколко месеца след историята с Родни Кинг. Тогава в този град нямаше начин бяло ченге, стреляло срещу чернокож, да не бъде осъдено.

— Внимавайте, детектив, разкривате прекалено много от себе си.

— Вижте, казвам ви истината. Дълбоко в себе си го признавате и самата вие. Защо все става така, че истината е неудобна за хората, които твърдят, че се борят срещу расизма?

— Хайде просто да оставим това, детектив Бош. Вие вярвате в приятеля си и аз ви уважавам за това. Ще видим какво ще се случи на процеса.

Бош кимна и Мислено й благодари за примирието. Този обвинителен спор го караше да се чувства неспокойно.

— Какво друго няма да ни дадете? — попита той.

— Почти няма друго. Прекарах цял ден тук и в основни линии задържам само тази папка.

Тя въздъхна и внезапно му се стори много уморена.

— Добре ли сте? — попита Бош.

— Да. Мисля, че трябваше да се занимавам с нещо. Нямах много време да мисля за случилото се. Сигурна съм обаче, че довечера няма да мога да заспя.

Той кимна.

— Идваха ли други репортери?

— Още двама. Пратих ги да си вървят по живо по здраво. Всички си мислят, че случаят ще взриви града.

— А вие как мислите?

— Мисля, че ако убиецът е ченге, реакцията на хората не може да се предвиди. Ако не е ченге, все пак ще останат хора, убедени в противното. Но вие вече го знаете.

Бош кимна.

— Трябва да знаете нещо за плана на Хауард за процеса.

— Какво?

— Въпреки онова, което преди малко казахте за Франк Шиън, Хауард е щял да докаже, че Харис е невинен.

Бош сви рамене.

— Нали вече го съдиха?

— Не, тогава го обявиха за невиновен. Има разлика. Хауард е щял да докаже невинността му като разкрие истинския извършител.

Хари продължително я изгледа. Чудеше се как да продължи.

— В този план пише ли кой е бил?

— Не. Както казах, това бяха само бележки за встъпителната реч. Но там е посочено. Щял е да съобщи на съдебните заседатели, че ще им каже името на убиеца. Това са точните му думи: „Ще ви кажа името на убиеца.“ Просто не го е написал. Иначе щеше да си изстреля патроните още с встъпителната реч. По този начин защитата е щяла да научи и това да провали кулминацията по-късно, когато се е готвел да разкрие кой е.

Бош замълча и се замисли. Не знаеше каква тежест да придаде на тази информация. Елайъс бе имал навика да се държи показно, в и извън съда. Разкриването на убиец пред съдебните заседатели напомняше за Пери Мейсън. Почти никога не се бе случвало.

— Съжалявам, но навярно не трябваше да ви казвам това.

— Защо? — попита Бош.

— Защото, ако някой друг е знаел каква е стратегията му, това би могъл да е мотивът.

— Искате да кажете, че истинският убиец на онова момиченце се е върнал, за да убие Елайъс.

— Възможно е.

Той кимна.

— Прочетохте ли свидетелските показания? — попита Бош.

— Не, нямах достатъчно време. Давам ви ги, защото защитата — в случая градската прокуратура — трябва да е получила копия.

— Ами компютърът?

— Прегледах го набързо. Има файлове с показанията и друга информация. Нищо поверително.

— Добре.

Бош понечи да се изправи. Мислеше си колко пъти ще трябва да слиза при автомобила си и да се качва обратно горе, за да пренесе папките.

— А, още нещо.

Тя бръкна в един от кашоните на пода и извади тъмнокафява папка. Отвори я върху писалището. Вътре имаше два плика. Бош се наведе надолу, за да ги види.

— Това беше в материалите по случая „Харис“. Не зная какво означава.

И двата плика бяха адресирани до офиса на Елайъс. Нямаше обратен адрес. Носеха холивудско пощенско клеймо, едното отпреди пет, другото отпреди три седмици.

— Във всеки от тях има по един лист само с по един ред. Струва ми се безсмислено.

Тя понечи да отвори един от пликовете.

— Хм… — започна Бош.

Ентренкин спря с плика в ръце.

— Да?

— Не зная. Мисля си за отпечатъците.

— Вече ги пипах. Съжалявам.

— Добре, давайте.

Тя отвори плика, разгъна листа върху писалището и го обърна към него. В горната част бе напечатан само един ред.

„окото хумбърт хумбърт“

— Хумбърт Хумбърт… — замислено повтори Бош.

— Това е литературен герой — или поне някои хора го смятат за литература — каза Ентренкин. — От „Лолита“ на Набоков.

— Ясно.

Бош забеляза, че най-отдолу на страницата с молив е добавено още нещо:

„№ 2-3/12“

— Това сигурно е написано от Хауард — отбеляза Ентренкин. — Или от някой в офиса му.

Тя отвори другия плик, който носеше по-късна дата. Бош отново се наведе.

„регистрационните номера доказват невинността му“

— Струва ми се очевидно, че е от същия човек — рече Ентренкин. — Освен това, вижте, че думата „невинност“ е написана грешно.

— Да.

Отдолу с молив бе добавено:

„№ 3-4/5“

Бош взе куфарчето в скута си, отвори го и извади плика за веществени доказателства с писмото, което по време на убийството адвокатът беше носил в джоба си.

— Елайъс е носел това, когато са го… когато се е качил на Ейнджълс Флайт. Забравих, че хората от отдела за оглед на местопрестъпления ми го дадоха. Може би е добре, че сте тук, когато го отварям. Носи същото клеймо като тези двата. Пратено е в сряда. Но този път ще внимавам заради отпечатъците.

Той извади чифт гумени ръкавици и си ги сложи. После предпазливо извади писмото и го отвори. На листа отново бе отпечатан само един ред:

„той знае, че знаеш“

Докато гледаше листа, Бош усети слабата възбуда, идваща с прилива на адреналин.

— Какво означава това, детектив Бош?

— Нямам представа. Но определено ми се иска да го бях отворил по-рано.

На третия лист нямаше бележка с молив. Елайъс очевидно не бе имал време да постави индекс.

— Изглежда сме пропуснали едно писмо — каза Хари. — Първите две са обозначени като две и три, а това е получено по-късно — би трябвало да е четвърто.

— Зная. Но не намерих нищо друго. Поне в папките му. Може да го е изхвърлил, преди да осъзнае, че означава нещо, когато е пристигнало второто.

— Възможно е.

Той се замисли за миг за писмата. Разчиташе най-вече на инстинкта и предчувствията си, но усещаше адреналина, нахлуващ в кръвта му. Това го ободри, но в същото време се почувства малко глупаво, че вече цели дванадесет часа, без да разбира, е носил такава ключова улика в куфарчето си.

— Хауард разговарял ли е с вас за последното си дело? — попита Бош.

— Не, никога не говорехме за работата си — отвърна Ентренкин. — Възприехме го като основно правило. Виждате ли, ние съзнавахме, че онова, което вършим, е… нещо, което хората няма да разберат — главният инспектор и един от най-гръмогласните и известни критици на управлението.

— Да не споменаваме, че е бил женен и така нататък.

Лицето й се вкамени.

— Кажете ми, какво ви става? Всичко си е наред и дори може би постигаме някакъв напредък в следствието, после вие внезапно започвате да ме ядосвате.

— Какво лошо има, че ми се иска да ми спестите тези проповеди? Трудно ми е да повярвам, че когато сте били сами в онзи апартамент, не сте разговаряли за полицейското управление.

Очите й пламнаха.

— Е, изобщо не ми пука в какво ви е трудно да повярвате, детектив!

— Вижте, направихме от мухата слон. Няма да кажа на никого. Ако аз ви причиня някакви неприятности, вие можете да ми отвърнете по същия начин, Някои ме мислят за луд, че не ви смятам за заподозряна. Би трябвало, но така или иначе не ви смятам. В това отношение се доверявам единствено на инстинкта си, което може да е опасно. Така че опитайте се да го компенсирате, като ми помагате по всички възможни начини.

Тя помълча за миг, преди да отговори.

— Благодарна съм за това, което правите за мен, детектив. Но не ви лъжа. Двамата с Хауард никога не сме приказвали подробно за неговите дела или за моята работа в управлението. Никога подробно. Единственото, което си спомням, че спомена за случая „Харис“, е толкова мъгляво, че ми се струва абсолютно неразбираемо. Ето го, щом искате да го чуете. Каза ми здраво да се хвана, защото щял да вдигне във въздуха управлението и няколко важни клечки. Не го попитах какво означава това.

— А кога ви го каза?

— Във вторник вечер.

— Благодаря ви, госпожо главен инспектор.

Бош се изправи и закрачи из стаята. После застана до прозореца и се загледа в скритото в сенки лице на Антъни Куин. Погледна часовника — наближаваше шест. В седем трябваше да се срещне с Едгар и Райдър в холивудския участък.

— Знаете какво означава това, нали? — попита той, без да се обръща към Ентренкин.

— Кое?

Хари се извъртя към нея.

— Това, че ако Елайъс е бил попаднал на нещо и е разкрил самоличността на убиеца — на истинския убиец — значи не го е очистило ченге.

Тя се замисли за миг.

— Разглеждате го едностранчиво.

— Уточнете се?

— Да речем, че се е готвел да се изправи пред съда и да разкрие истинския убиец. Убедително. Това би означавало, че полицейските улики са фалшиви, нали? Така че, като доказва невинността на Харис, в същото време той доказва и виновността на ченгетата. Ако истинският убиец е знаел, че Хауард го е разкрил, да, той би могъл да го убие. Но да речем, че някой полицай е разбрал какво се кани да направи Хауард. Той също би могъл да го убие, нали?

Бош поклати глава.

— Постоянно обвинявате ченгетата. Възможно е уликите да са били подхвърлени преди да се появи полицията.

Той отново поклати глава, сякаш се опитваше да подтисне някаква мисъл.

— Не зная какво говоря. Не е имало подхвърлени улики. Доказателствата са били прекалено косвени.

Ентренкин продължително го изгледа.

— Както кажете, детектив. Просто ви предупреждавам.

Бош не обърна внимание на думите й. Той погледна към кашоните на пода. За пръв път забеляза облегнатата на стената до входа количка с две колела. Ентренкин проследи погледа му.

— Повиках човека от охраната и му казах, че ще се наложи да пренесем тези кашони. Той донесе количката.

Хари кимна.

— Предполагам, че ще е най-добре да ги отнесем в колата ми. У вас ли е още заповедта за обиск или я е взела госпожица Лангуайзър? Трябва да попълня формуляра.

— У мен е и вече го направих. Остава само да се подпишете.

Той кимна и се насочи към количката. После се сети за нещо и отново се обърна към Ентренкин.

— Ами папката, която намерихме сутринта? Когато вие дойдохте. Със снимката.

— В един от кашоните е.

— Ами, искам да кажа… хм… какво мислите за това?

— Не зная какво да мисля. Ако ме питате дали вярвам, че Хауард Елайъс е имал нещо общо с онази жена, ще ви отговоря отрицателно.

— Днес попитахме жена му дали е възможно да е имал любовна връзка и тя отговори по същия начин.

— Разбирам какво искате да кажете. Но все пак ми се струва невероятно. Хауард беше известен човек в този град. На първо място, той едва ли би платил за секс. И второ, беше достатъчно умен, за да знае, че ако го познаят, тези хора са способни да го изнудват.

— Тогава какъв е смисълът на тази папка в бюрото му?

— Вече ви казах, не зная. Трябва да е имала връзка с някое от делата му, но нямам представа с кое точно. Днес прегледах всички папки в офиса и не открих нищо, което да се отнася до нея.

Бош само кимна. Мислите му отново се бяха върнали към тайнствените писма, особено към последното. Смяташе, че бе предупреждение към Елайъс. Някой бе открил, че адвокатът притежава опасна информация. Хари беше сигурен, че следствието, същинското следствие трябва да тръгне в тази посока.

— Имате ли нещо против да включа телевизора? — попита Ентренкин. — Шест часът е. Искам да гледам новините.

Бош се откъсна от размислите си.

— Естествено. Включете го.

Тя отиде при големия дъбов шкаф до стената срещу писалището и отвори вратите му. Вътре имаше две лавици, всяка с телевизор. Елайъс очевидно беше обичал едновременно да гледа по две програми. Навярно, помисли си Бош, така бе имал по-добра възможност да следи всяка своя поява по новините.

Ентренкин включи и двата. Когато образът на горния се фокусира, Хари видя репортер, застанал пред търговски център. Три-четири от сградите горяха. На няколко метра зад репортера пожарникари се мъчеха да загасят огъня, но на Бош му се стори, че усилията им вече са безсмислени.

— Случва се — каза той.

— О, не, не отново — уплашено и умоляващо промълви Ентренкин.