Хари

22

В детективското бюро нямаше абсолютно никого, което беше необичайно, дори за събота. Според плана за извънредни ситуации, всички детективи, които не бяха ангажирани с неотложни разследвания, трябваше да са в униформа на улицата. За последен път бяха прибягвали до такива мерки след голямото земетресение, разлюляло града през 1994 година. Убийството на Елайъс не бе геологичен, а обществен катаклизъм, но имаше също толкова силно въздействие.

Бош отнесе кашона с материалите на адвоката по делото „Черния войн“ до бюрата на отдел „Убийства“, които бяха долепени едно до друго като огромна заседателна маса. Мястото на техния екип се намираше в края, близо до нишата с кантонерките.

— Действайте — каза той.

— Хари… — провлачи Райдър, недоволна от липсата на указания.

— Добре, слушайте, ето какво искам. Киз, ти ще си капитан на кораба. Ние с Джери ще работим навън.

Райдър изпъшка. Да е капитан на кораба означаваше, че ще се занимава с фактологичния материал. Трябваше да се запознае с всички подробности от папките — нещо като ходещ справочник за подробностите от следствието. Тъй като започваха с цял кашон папки, предстоеше й огромна работа. Това също означаваше, че няма да участва в самото следствие. А никой детектив не иска да го натикат за цял ден в празна стая без прозорци.

— Зная — каза Бош. — Но мисля, че си най-подходяща за тази работа. Тук имаме цял тон материали и без твоя ум и компютъра ти просто няма да сме в състояние да обхванем всичко.

— Но следващия път аз ще съм навън.

— Ако сега не се справим, може да няма следващ път. Хайде да видим с какво разполагаме.

Прекараха следващия час и половина в ровене из папките на Елайъс по случая „Черния войн“, като се информираха взаимно за конкретни документи, привлекли вниманието им, и връщаха други неща в кашона, ако им се стореха маловажни.

Бош се занимаваше с папките, които адвокатът бе получил от полицейското управление. Бяха му предали цялата документация на отдел „Грабежи и убийства“ по случая. Докато четеше обобщенията на следствените процедури, предприети от Шиън и хората му, Хари забеляза, че в началото следствието като че ли не беше имало конкретна насока. Стейси Кинкейд бе отвлечена от стаята си през нощта. Похитителят й разбил ключалката на прозореца с отверка. Детективите решили, че това е работа на вътрешен човек и разпитали градинарите, човекът, който почиствал басейна, водопроводчика, който две седмици по-рано ходил в къщата, както и местните пощенски служители. Бяха се срещали с учители, портиери и дори съученици на Стейси от частното училище в Западен Холивуд. Но широката мрежа, хвърлена от Шиън и хората му, се свила, когато в лабораторията установили, че отпечатъците върху учебника на момичето принадлежат на Майкъл Харис. От този момент следствието се беше съсредоточило върху него. Детективите го арестували и след това се опитали да го принудят да признае какво е направил с детето.

Втората част от материалите също се отнасяше до местопрестъплението, следствието и усилията да свържат Харис с трупа с помощта на научни анализи и технически методи. И в резултат се бяха озовали в задънена улица. Трупът на момиченцето бил открит на запустял паркинг от двама бездомници. Детето било голо и мъртво от четири дни. Очевидно след смъртта било измито и липсвали каквито и да е сериозни микроскопски свидетелства, които да бъдат подложени на анализ и свързани с апартамента или автомобила на Харис. Макар че момичето изглеждало изнасилено, не открили никакви телесни течности, принадлежащи на похитителя му. Дрехите не били намерени. Нямало го и въжето, с което била удушена Стейси. Накрая единствените улики, свързващи Харис с местопрестъплението, останали отпечатъците по учебника и изхвърлянето на трупа на запустелия паркинг близо до апартамента му.

Бош знаеше, че обикновено това е повече от достатъчно, за да осъдят заподозрения. Беше работил по случаи, в които виновните бяха осъждани и с по-малко доказателства. Но това беше преди О. Джей Симпсън, преди съдебните заседатели да започнат да гледат с подозрение на лосанджелеската полиция.

Записваше си нещата, които трябваше да направи, и хората, които искаше да разпита, когато Едгар извика:

— Най-после!

Бош и Райдър погледнаха към него и зачакаха обяснение.

— Спомняте ли си онези загадъчни писма? — попита Едгар. — Във второто или третото пишеше, че регистрационните номера доказват невинността му.

— Чакай малко — каза Бош.

Той отвори куфарчето си и извади папката с писмата.

— В третото. „Регистрационните номера доказват невинността му.“ Получено е на пети април. Думата „невинност“ е написана грешно.

— Добре, това тук е папката на Елайъс със списък на документите, които е изискал. Едно от исканията носи дата петнадесети април и се отнася за „Холивуд Уакс & Шайн“. Това е мястото, където Харис е работил, преди да го арестуват. Елайъс е поискал, цитирам, „копия на всички документи и квитанции за поръчки и сметки, посочващи регистрационните номера на клиентите от първи април до петнадесети юни миналата година“. Това трябва да е свързано с писмото.

Бош се облегна назад и се замисли.

— Искането му е било одобрено, нали?

— Точно така.

— Е, от първи април до петнадесети юни има седемдесет и пет дни…

— Седемдесет и шест — поправи го Райдър.

— Седемдесет и шест дни. Това означава ужасно много квитанции. Тук са девет и в офиса не видях да има други. А би трябвало да са цели купища.

— Може да ги е върнал — предположи Едгар.

— Ти каза, че е изискал копия.

Джери сви рамене.

— И още нещо, защо са му трябвали документите точно от този период? — попита Бош. — Момичето е било убито на дванадесети юли. Защо не е изискал квитанциите до тази дата?

— Защото е знаел какво търси — отвърна Райдър. — Или поне в рамките на посочените дати.

— Какво е знаел?

Последва мълчание. Мислите на Бош се въртяха около загадката, но безрезултатно. Въпросът с регистрационните номера оставаше също толкова тайнствен, колкото и този с Мадам Реджайна. Но после ги свърза и му хрумна нещо.

— Пак стигаме до Пелфри — каза той. — Трябва да поговорим с него.

Бош се изправи.

— Джери, виж дали ще успееш да се свържеш с него по телефона. Уговори среща колкото може по-скоро. Аз ще изляза за малко.

Когато казваше на партньорите си, че ще излезе, обикновено това означаваше, че отива да пуши. Докато вървеше към задната врата, Райдър го повика.

— Недей, Хари!

Той й махна с ръка без да се обръща.

— Не се безпокой, няма.

Бош излезе на паркинга и се огледа наоколо. Знаеше, че е стигал до някои от най-успешните си заключения, докато е стоял навън и е пушел. Надяваше се и сега да измисли нещо, този път без помощта на цигарите. Погледна към сандъчето с пясък, което използваха пушачите от участъка, и видя, че оттам стърчи полуизпушен фас. По него имаше следи от червило. Реши, че все още не е чак толкова отчаян.

Замисли се за тайнствените писма. От пощенските клейма и от направените от Елайъс бележки с молив знаеше, че разполагат с последните три, но не и с първото. Смисълът на четвъртото писмо — предупреждението, което адвокатът беше носил в джоба си — бе очевиден. Благодарение на исканията за документи, на които се беше натъкнал Едгар, сега имаха представа за значението на третото писмо. Но второто — „окото хумбърт хумбърт“ — продължаваше да му се струва безсмислено.

Той погледна към стърчащата от пясъка угарка, но отново се сдържа. После си спомни, че и без това вече не носи кибрит или запалка.

Внезапно му хрумна, че другата част от загадката, която поне до този момент му се струваше безсмислена, е връзката с Мадам Реджайна — каквато и да бе тя.

Бош се завъртя и бързо се върна в участъка. Когато влезе в детективското бюро, Едгар и Райдър бяха забили носове в документите. Той веднага започна да рови из купчините папки.

— При кого е папката със снимката на Мадам Реджайна?

— При мен — отвърна Едгар.

Той му я подаде. Бош я отвори и извади разпечатката. После я приближи до едно от загадъчните писма и се опита да сравни шрифтовете. Но не успя. Не беше специалист и в текстовете нямаше очевидни странности, които да привличат вниманието.

Когато остави разпечатката на бюрото, горните и долните й краища леко се повдигнаха. Това му подсказа, че е била сгъвана, сякаш за да бъде пъхната в плик.

— Мисля, че това е първото писмо — каза той.

Бош често откриваше, че когато прави някакво логическо заключение, все едно, че отпушва задръстен канал и незабавно последват още открития. Сега се случи същото. Хари видя онова, което можеше, а навярно и би трябвало да е разбрал още от самото начало.

— Джери, позвъни на секретарката на Елайъс. Веднага! Питай я дали в офиса е имало цветен принтер. Трябваше да се сетим — аз трябваше да се сетя.

— За какво?

— Просто позвъни.

Едгар започна да търси телефонния номер на секретарката в бележника си. Райдър се изправи от мястото си, приближи се до Бош и погледна надолу към разпечатката. Сега бе настроена на неговата вълна. Разбираше какво си мисли.

— Това е било първото писмо — каза той. — Само че не е запазил плика, защото навярно е решил, че е някаква глупост.

— Че то си е така — отвърна Едгар, долепил слушалката до ухото си. — Нали бяхме там. Жената не го познаваше и нямаше представа какво търсим…

Той прекъсна изречението си по средата, когато отсреща му отговориха.

— Госпожа Куимби? Тук е детектив Едгар. Вчера идвахме при вас. Имам един кратък въпрос. Знаете ли дали в офиса е имало цветен принтер? Принтер, който да може да разпечатва разни неща от компютъра? Цветно.

Джери зачака, вперил поглед в Бош и Райдър.

— Благодаря ви, госпожо Куимби.

Той затвори.

— Не е имало цветен принтер.

Хари кимна и погледна надолу към снимката на Мадам Реджайна.

— Още вчера трябваше да се сетим за това — каза Райдър.

Бош кимна и попита Едгар дали се е свързал с Пелфри, когато пейджърът му запиука. Той го свали от колана си. На дисплея видя домашния си номер. Елинор.

— Да, разговарях с него — отвърна Едгар. — Ще ни чака по обяд в офиса си. Не споменах нищо за квитанциите или за оная Реджайна. Само му казах, че трябва да поговорим.

— Добре.

Бош взе телефона и набра домашния си номер. Елинор отговори на третото иззвъняване. Гласът й звучеше или сънено, или тъжно.

— Елинор?

— Хари…

— Всичко наред ли е?

Той седна на бюрото си и Райдър се върна на своето.

— Добре съм… Просто…

— Кога се прибра?

— Преди малко.

— Спечели ли?

— Всъщност, не съм играла. След като снощи ми позвъни там… си тръгнах.

Бош се наведе напред и опря лакти върху бюрото, притиснал длан до челото си.

— Ами… тогава къде си била?

— В един хотел… Хари, просто се върнах да си взема някои неща. Аз…

— Елинор?

Последва продължително мълчание. Бош чу Едгар да казва, че отива за кафе в дежурната стая. Райдър отвърна, че ще иде с него, макар Хари да знаеше, че тя не пие кафе. Държеше в чекмеджето на бюрото си различни пакетчета билков чай.

— Не е справедливо, Хари — каза Елинор.

— За какво говориш?

Отново мълчание.

— Мислех си за онзи филм, който гледахме наскоро. За „Титаник“.

— Спомням си го.

— И за момичето. Тя се влюби в онова момче, с което се запозна на кораба. И беше… Искам да кажа, тя толкова го обичаше. Толкова силно, че накрая не искаше да тръгне. Не се качи на спасителната лодка, за да остане с него.

— Спомням си, Елинор.

Спомняше си, че тогава тя се разплака, а той се усмихна. Не можеше да разбере как един филм е в състояние да й въздейства по такъв начин.

— Ти се разплака.

— Да. Защото всеки мечтае за такава любов. И ти заслужаваш същото, Хари. Но аз…

— Не, Елинор, ти ми даваш нещо много повече от…

— Тя скочи от спасителната лодка, Хари. — Елинор тихо и тъжно се засмя. — Предполагам, че никой не може да мечтае за повече.

— Права си. Точно затова го има само на кино. Слушай… Ти си всичко, за което съм мечтал, Елинор. Не трябва да правиш каквото и да е за мен.

— Не, трябва. Аз… Обичам те, Хари. Но не е достатъчно. Заслужаваш повече.

— Елинор, недей… Моля те. Аз…

— Ще си ида за известно време. Да помисля върху нещата.

— Ще ме изчакаш ли? Ще пристигна за петнадесет минути. Можем да поговорим за…

— Не, не! Точно затова ти позвъних. Не мога да те погледна в очите.

Бош чу, че Елинор плаче.

— Веднага идвам!

— Няма да съм тук — настоятелно отвърна тя. — Преди да ти позвъня, си пренесох нещата в колата. Знаех, че ще поискаш да дойдеш.

Бош покри очите си с ръка.

— Къде отиваш?

— Не съм сигурна.

— Ще ми се обадиш ли?

— Да.

— Добре ли си?

— Да… Ще се оправя.

— Обичам те, Елинор. Зная, че не съм ти го казвал достатъчно пъти, но…

— Шт, недей да говориш. Бош замълча.

— Обичам те, Хари, но трябва да го направя.

След дълго мълчание, по време на което сърцето му се късаше, той отвърна:

— Добре, Елинор.

Последвалата тишина бе мрачна като в ковчег. Неговият ковчег.

— Довиждане, Хари — промълви накрая тя.

И затвори. Бош свали ръка от лицето си и телефона от ухото си. Представяше си басейн с повърхност, гладка като огледало. Спомни си времето, когато му бяха съобщили, че майка му е мъртва и че е останал съвсем сам. Тогава изтича при този басейн и скочи в топлата вода, като се гмурна под спокойната повърхност. Когато стигна дъното, той закрещя, докато въздухът му свърши и гърдите го заболяха. Докато трябваше да избира между смъртта и изплуването.

Сега копнееше за онзи басейн и за топлата вода. Искаше му се да крещи, докато дробовете му не започнат да го болят.

— Всичко наред ли е?

Той вдигна поглед. Бяха Райдър и Едгар. Едгар носеше димяща чаша с кафе. Лицето на Райдър показваше, че е загрижена или дори уплашена от вида на Бош.

— Всичко е наред — отвърна той. — Добре съм.