Хари

31

В понеделник сутринта продължаваше да вали и автомобилът на Бош едва се влачеше по пътя за Брентуд. Дъждът не беше силен, но пък от друга страна всякакъв дъжд е в състояние да парализира Лос Анджелес. Това беше една от онези загадки, които Хари никога нямаше да проумее. Град, до огромна степен станал пословичен с автомобилите си, и в същото време пълен с шофьори, неспособни да се справят дори с незначително влошаване на времето. Докато шофираше, слушаше радио. Имаше много повече съобщения за улични задръствания, отколкото за насилие или напрежение през нощта. За съжаление, се очакваше до обяд небето да се проясни.

Пристигна на срещата си с Кейт Кинкейд с двадесет минути закъснение. Къщата, от която се предполагаше, че е била отвлечена Стейси Кинкейд, представляваше голяма бяла едноетажна сграда с черни кепенци и сивкав покрив. Пред нея имаше обширна зелена морава и отбивка, която минаваше пред къщата и продължаваше към гаража в страничния двор. До покрития портал беше паркиран сребрист мерцедес. Предната врата бе отворена.

Когато стигна до прага, Бош извика и чу Кейт Кинкейд, която го канеше да влезе. Завари я в дневната, седнала на диван, покрит с бял чаршаф, както и всички останали мебели. Сякаш в стаята си бяха обявили среща големи, тежки призраци. Жената забеляза, че Бош оглежда помещението.

— Когато се преместихме, не взехме абсолютно нищо със себе си — каза тя. — Решихме просто да започнем наново. Не искахме нищо, което да ни напомня за миналото.

Той кимна и я погледна. Беше облечена в бяло, с копринена риза, напъхана в шити по поръчка ленени панталони. Самата тя приличаше на призрак. Голямата й черна кожена чанта, оставена на дивана до нея, контрастираше на дрехите й и на чаршафите, с които бяха покрити мебелите.

— Как сте, госпожо Кинкейд?

— Моля, наричайте ме Кейт.

— Как сте, Кейт.

— Много добре, благодаря. По-добре, отколкото от много, много време насам. А вие?

— Горе-долу, Кейт. Прекарах тежка нощ. И не обичам дъжда.

— Съжалявам. Изглеждате така, като че не сте спали.

— Имате ли нещо против да поразгледам наоколо, преди да поговорим?

Носеше в куфарчето си подписаната от съдията заповед за обиск на къщата, но не искаше още да я показва.

— Моля — отвърна тя. — Стаята на Стейси е нататък по коридора. Първата врата вляво.

Бош остави куфарчето си на плочките в антрето и последва указанията й. Мебелите в стаята на момичето не бяха покрити. Белите чаршафи лежаха на купчини по пода. Изглежда някой — навярно майката на мъртвото дете — идваше тук от време на време. Леглото не беше оправено. Розовата завивка и чаршафите бяха смачкани на топка — като че ли някой беше лежал и ги бе притискал към гърдите си. Гледката накара сърцето му да се свие.

Пъхнал ръце в джобовете на шлифера си, той застана по средата на стаята и огледа вещите на Стейси. Имаше плюшени играчки и кукли, лавица с книги с картинки. Никакви плакати на филми, снимки на млади телевизионни звезди или поппевци. Сякаш спалнята принадлежеше на дете, много по-малко от Стейси Кинкейд. Бош се зачуди дали подредбата не е дело на родителите й, или пък нейно, сякаш беше смятала, че като запази нещата от миналото, по някакъв начин може да избегне ужаса на настоящето. Тази мисъл го накара да се почувства още по-ужасно.

Забеляза на тоалетката четка за коса и видя в нея руси косми. Стана му малко по-леко. Знаеше, че могат да са им от полза, ако изобщо се стигнеше до сравняване на веществени доказателства — навярно от багажника на някой автомобил.

Той отиде до прозореца и го разгледа. Беше плъзгащ се и по касата все още се виждаха черни петна от праха за снемане на отпечатъци. Бош го отвори. Ясно се забелязваше, че ключалката е разбивана с отверка или подобен инструмент.

Хари погледна навън към задния двор. Бъбрековидният басейн беше покрит с брезент, в който се събираше дъждовна вода. Отново се замисли за момичето. Зачуди се дали някога се е хвърляло във водата, за да се спусне до дъното и да закрещи.

Зад басейна имаше жив плет, който заобикаляше задния двор. Беше висок около три метра. Същият, като на снимките в уеб-сайта на Шарлот.

Той затвори прозореца. Дъждът винаги го натъжаваше. А днес и без това се чувстваше зле. Преследваше го призракът на Франки Шиън, измъчваше го неуспелият му брак, за който нямаше време да мисли, а в главата му се въртеше натрапчивият образ на момиченцето със замаяно изражение.

Бош извади ръка от джоба си, за да отвори вратата на килера. Дрехите на детето все още бяха там. Пъстри дрехи на бели пластмасови закачалки. Той потърси сред тях и накрая откри бялата рокличка с малките семафорни флагчета.

Излезе обратно в коридора и разгледа другите стаи. Една от тях приличаше на спалня за гости и Хари я разпозна от снимките на уеб-страницата. Тук бяха изнасилвали и снимали Стейси Кинкейд. Не остана дълго вътре. По-нататък по коридора имаше баня, спалня и после още една, превърната в библиотека и кабинет.

После тръгна обратно към дневната. Кейт Кинкейд сякаш не бе помръдвала. Той взе куфарчето си и влезе в стаята при нея.

— Малко се намокрих, госпожо Кинкейд. Може ли да седна?

— Разбира се. Наричайте ме Кейт.

— Ако нямате нищо против, предпочитам засега да разговаряме по-официално.

— Заповядайте, детектив.

Изпитваше гняв към нея — и заради случилото в тази къща, и защото жената го бе запазила в тайна. По време на обиколката си бе видял достатъчно, за да е сигурен в онова, в което предишната вечер толкова страстно го бе убеждавала Кизмин Райдър.

Седна на един от покритите столове срещу дивана и постави куфарчето върху коленете си. После го отвори и започна да рови вътре. От мястото си Кейт Кинкейд не можеше да види какво търси.

— Открихте ли нещо интересно в стаята на Стейси?

Бош спря и погледна към нея над капака на куфарчето.

— Не — отвърна той. — Просто исках да получа обща представа за това място. Предполагам, че по-рано внимателно са го претърсили и че няма какво да открия. Стейси обичаше ли да плува в басейна?

После продължи да прехвърля съдържанието на куфарчето си, докато тя му разказваше колко добре плувала дъщеря й. Бош всъщност не правеше нищо. Просто разиграваше сцената, която цяла сутрин мислено беше репетирал.

— Можеше да преплува под вода две дължини, без да се показва на повърхността, за да си поема въздух — каза Кейт Кинкейд.

Хари затвори куфарчето и погледна към нея. Тя се усмихваше при спомена за дъщеря си. Бош също се усмихна, но без каквато и да е топлота.

— Госпожо Кинкейд, как се пише „невинност“?

— Моля?

— Думата „невинност“. Как се пише?

— Какво общо със Стейси има това? Не разбирам. Защо…

— После ще ви обясня. Просто ми кажете как се пише тази дума.

— Не съм добре с правописа. Заради Стейси винаги носех в чантата си правописен речник. Нали знаете, от онези малките…

— Нищо. Опитайте.

Тя се замисли. Лицето й ясно показваше, че е объркана.

— Ами, добре. Н-е-в-и-н-о-с-т.

Кейт Кинкейд го погледна и въпросително повдигна вежди. Бош поклати глава и отново отвори куфарчето си.

— Не познахте — каза той. — Пише се с две „н“.

— По дяволите! Нали ви казах.

Тя му се усмихна. Хари извади нещо от куфарчето, затвори го и го остави на пода. После се изправи, приближи се до дивана и й подаде найлонов плик. Вътре беше едно от анонимните писма, пратени до Хауард Елайъс.

— Вижте това — каза Бош. — И тук сте сгрешили думата.

Кейт Кинкейд дълго гледа към писмото, после дълбоко си пое дъх и заговори, без да вдига очи към детектива.

— Предполагам, че трябваше да използвам речника. Но когато го писах, ужасно бързах.

Бош усети, че го изпълва облекчение. Знаеше, че няма да срещне съпротива. Жената беше очаквала този момент. Може би бе съзнавала, че ще настъпи съвсем скоро. Навярно тъкмо затова му бе казала, че не се е чувствала толкова добре от много дълго време.

— Разбирам — отвърна той. — Искате ли да ми разкажете за това, госпожо Кинкейд? За всичко?

— Да — каза тя. — Ще ви разкажа.

Бош зареди нова батерия в касетофона си, включи го и го остави на масата така, че да записва и неговия глас, и този на Кейт Кинкейд.

— Готова ли сте? — попита той.

— Да.

Хари се представи, каза с кого разговаря, посочи датата, часа и къде се намират. Накрая й прочете правата от формуляра, който извади от куфарчето си.

— Чухте ли правата, които току-що ви прочетох?

— Да.

— Искате ли да разговаряте с мен, госпожо Кинкейд, или бихте желала да повикате адвоката си?

— Не.

— Какво не?

— Не искам адвокат. Той не може да ми помогне. Ще говоря.

Това накара Бош да замълчи. Замисли се как е най-добре да не допусне в тортата да попаднат косми.

— Е, аз не съм в състояние да ви давам юридически съвети, но когато казвате, че адвокатът не може да ви помогне, не съм сигурен, че това означава отказ. Разбирате ли какво искам да кажа? Винаги е възможно адвокатът да…

— Детектив Бош, не искам адвокат. Знам правата си, но не искам адвокат.

— Добре, тогава трябва да подпишете този документ и после още веднъж там, където пише, че се отказвате от адвокат.

Той остави формуляр на масата и я проследи с поглед, докато го подписваше. После го взе и провери дали е написала собственото си име. След това самият той се разписа като свидетел и прибра документа в едно от отделенията на куфарчето си. Отпусна се на стола и погледна към нея. За миг си помисли дали да не я накара да се откаже от правото да говори против съпруга си, но реши, че това може да почака. Щеше да го остави на окръжната прокуратура, когато настъпеше моментът.

— Е, това е всичко — каза Бош. — Искате ли да започнете, госпожо Кинкейд, или аз да ви задавам въпроси?

Нарочно използваше името й често — за да няма съмнение чии са гласовете в случай, че се наложеше да пуснат записа пред съдебни заседатели.

— Моят съпруг уби дъщеря ми. Предполагам, че първо искате да чуете това. Нали затова сте тук.

Бош замръзна за миг, после бавно кимна. — Откъде знаете?

— Дълго време само подозирах… после се убедих. Заради някои неща, които чух. Накрая той ми каза. Накарах го и той си призна.

— Какво точно ви каза?

— Че станало случайно, но човек не може случайно да удуши някого. Каза, че тя го заплашвала, че искала да го издаде на приятелките си… Да им разкаже какво са й сторили той и неговите приятели. Каза, че се опитвал да я спре, да я разубеди. Каза, че положението се изплъзнало от контрол.

— Къде се е случило това?

— Точно тук. В къщата.

— Кога?

Тя посочи датата на предполагаемото отвличане на дъщеря си. Изглежда разбираше, че Бош трябва да й зададе някои въпроси, чиито отговори бяха очевидни.

— Съпругът ви извършвал ли е сексуално насилие срещу Стейси?

— Да.

— Признавал ли го е пред вас?

— Да.

Кейт Кинкейд се разплака и отвори чантата си, за да извади пакетче кърпички. Бош я остави на мира за малко. Зачуди се дали плаче от мъка, от угризение или от облекчение, че най-после може да признае всичко. Реши, че навярно се дължи и на трите.

— Колко време е била насилвана? — накрая попита той. Тя пусна кърпичката в скута си.

— Не зная. Бяхме женени пет години преди… преди да я убие. Не зная кога е започнал.

— Вие кога разбрахте за това?

— Ако нямате нищо против, предпочитам да не отговарям на този въпрос.

Бош внимателно я погледна. Тя сведе очи. Въпросът беше доказателство за нейната вина.

— Важно е, госпожо Кинкейд.

— Веднъж тя дойде при мен. — Кейт Кинкейд извади от чантата си нова кърпичка, за да избърше бликналите отново сълзи. — Преди около година… Каза, че правел неща, които не й се стрували редни… Отначало не й повярвах. Но въпреки това го попитах. Той отрече, разбира се. И аз му повярвах. Помислих си, че на Стейси просто й е трудно да се приспособи. Нали разбирате, той й беше втори баща. Помислих си, че така изразява чувствата си.

— А после?

Тя не каза нищо. Гледаше надолу към ръцете си. После придърпа чантата в скута си и силно я стисна.

— Госпожо Кинкейд?

— После се случваха някои неща. Съвсем дребни. Тя не искаше да я оставям сама с него, но никога не ми казваше защо. Като се замисля сега, отговорът е очевиден. Но не и тогава. Веднъж Сам отиде в стаята й да й каже лека нощ и се забави. Отидох да видя какво се е случило. Вратата беше заключена.

— Почукахте ли?

Тя дълго стоя неподвижна, преди накрая да поклати глава.

— Това „не“ ли означава? Трябваше да я попита заради записа.

— Да. Не почуках.

Бош реши да я притисне. Знаеше, че майките на сексуално насилвани жертви често не забелязват очевидното, нито пък предприемат необходимите мерки, за да спасят дъщерите си от опасност. Сега Кейт Кинкейд преживяваше свой собствен ад, в който решението й да предаде съпруга си — а и самата себе си — на публично опозоряване и съдебно преследване, винаги щеше да изглежда прекалено закъсняло. Тя беше права. Вече не можеше да й помогне адвокат. Никой адвокат.

— Госпожо Кинкейд, кога започнахте да подозирате, че съпругът ви е замесен в убийството на дъщеря ви?

— По време на процеса срещу Майкъл Харис. Виждате ли, аз вярвах, че го е извършил той — искам да кажа Харис. Просто не вярвах, че полицията е способна да подхвърли отпечатъците. Дори прокурорът ме увери, че това е малко вероятно. Затова бях убедена, че е Харис. Исках да вярвам. Но после, по време на процеса един от детективите, мисля, че беше Франк Шиън, каза, че арестували Майкъл Харис на работното му място.

— В автомивката.

— Точно така. Той съобщи адреса и името на фирмата. И тогава разбрах. Спомних си, че заедно със Стейси бяхме ходили в същата автомивка. Спомних си, че учебниците й бяха в колата. Казах на мъжа си и настоях да съобщим на Джим Камп — прокурора. Но Сам ме разубеди. Полицията била сигурна, че убиецът е Майкъл Харис. Той също бил убеден. Каза, че ако съм повдигнела въпроса, защитата щяла да научи и да се възползва от информацията, за да измъкне Харис. Също като с О. Джей, и в случая, истината нямала никакво значение. Каза, че сме щели да загубим делото. Напомни ми, че откриха Стейси близо до апартамента на Харис… Каза, че сигурно я е видял заедно с мен в автомивката и е започнал да ни преследва — да преследва нея. Успя да ме Убеди… и аз се поддадох. Все още бях сигурна, че е Харис. Направих каквото искаше съпругът ми.

— Но Харис не беше осъден.

— Да.

Бош изчака малко, защото смяташе, че преди следващия въпрос й е нужна почивка.

— Какво се промени, госпожо Кинкейд? — накрая попита той. — Какво ви накара да пратите онези писма на Хауард Елайъс?

— Подозренията ми изобщо не престанаха. После един ден, беше преди няколко месеца, послушах разговор между съпруга ми и неговия… неговия приятел.

Тя изрече последната дума така, сякаш е най-ужасното нещо, което може да се каже за някого.

— С Рихтер ли?

— Да. Мислеха, че не съм си вкъщи. Трябваше да съм с приятелките си на обяд в клуба. „Маунтънгейт“. Само че престанах да ходя на обеди, след като Стейси… Е, нали разбирате, обедите и изобщо тези неща престанаха да ме интересуват. Затова казвах на Сам, че отивам в клуба, но всъщност ходех при Стейси. На гробището…

— Ясно. Разбирам.

— Не, мисля, че не можете да разберете, детектив Бош.

Той кимна.

— Съжалявам. Навярно сте права. Продължавайте, госпожо Кинкейд.

— Тогава валеше. Също като днес, силен и тъжен дъжд. Затова останах при нея само няколко минути. Прибрах се вкъщи рано. Предполагам, че не са ме чули да влизам заради дъжда. Но аз ги чух. Разговаряха в кабинета… Аз ги подозирах, затова се приближих до вратата. Безшумно. Застанах там и ги подслушах.

Бош се наведе напред. Това беше кулминацията. Съвсем скоро щеше да разбере доколко е искрена. Съмняваше се, че двама мъже, замесени в убийството на дванадесетгодишно момиче, биха си разказвали спомени за това. Ако Кейт Кинкейд заявеше, че е така, той щеше да си помисли, че го лъже.

— Какво казаха?

— Не разговаряха с цели изречения. Разбирате ли? Правеха само кратки коментари. Ясно беше, че приказват за момичета. За други момичета — беше отвратително. Нямах представа доколко е организирано всичко това. Заблуждавах се, че ако със Стейси се е случило нещо такова, то е било слабост от негова страна, нещо, с което се опитва да се бори. Но грешах. Тези мъже бяха хищници.

— Значи сте слушали до вратата… — за да я върне към темата, каза Бош.

— Те не разговаряха, а като че ли коментираха. Разбирах, че гледат нещо. Чувах и компютъра — клавиатурата, и други звуци. По-късно щях да използвам компютъра и да открия какво са гледали. Бяха малки момичета-десетина-единадесет…

— Добре, след няколко минути ще стигнем и до компютъра. Но сега да се върнем на онова, което сте чули. Как този… тези коментари ви накараха да заключите яли да разберете нещо за Стейси?

— Защото споменаха за нея. Чух Рихтер да казва: „Ето я.“ После съпругът ми каза името й. Изрече го… Почти с копнеж — не като баща. После замълчаха. Разбирах, че я гледат. Почувствах го.

Бош се замисли за онова, което предишната вечер му бе показала Райдър. Трудно можеше да си представи Кинкейд и Рихтер да седят в кабинета и да гледат същите снимки — но със съвсем различна реакция.

— И после Рихтер попита съпруга ми дали се е чувал с детектив Шиън. Сам се поинтересува защо и Рихтер попита за подкупа за подхвърлянето на отпечатъците на Харис. Мъжът ми се засмя и отговори, че нямало никакъв подкуп. После му обясни какво съм му разказала по време на процеса — за това, че съм ходила в онази авто-мивка. После двамата се засмяха и Сам каза нещо, което си спомням съвсем ясно: „През целия си живот съм имал късмет…“ И тогава разбрах. Той го беше направил. Двамата го бяха направили.

— И решихте да помогнете на Хауард Елайъс.

— Да.

— Защо на него? Защо не отидохте в полицията?

— Защото знаех, че изобщо няма да го обвинят. Фамилията Кинкейд е могъща. Убедени са, че стоят над закона и е така. Бащата на съпруга ми тъпче с пари всички политици в този град. Независимо дали са демократи или републиканци. Всички са му длъжници. Но това нямаше значение. Свързах се с Джим Камп и го попитах какво ще стане, ако някога заподозрат друг човек в убийството на Стейси. Той ми каза, че нямало да са в състояние Да го съдят заради първия процес. Защитата само трябвало да посочи, че предишната година са подозирали друг. Това щяло да е достатъчно.

Бош кимна. Знаеше, че е права. Процесът срещу Харис завинаги бе оставил косми в тортата.

— Може би няма да е зле да направим почивка за няколко минути — рече той. — Трябва да телефонирам.

Хари изключи касетофона. Извади от куфарчето клетъчния си телефон и каза на Кейт Кинкейд, че междувременно ще провери останалата част от къщата.

Докато минаваше през официалната трапезария и влизаше в кухнята, той набра номера на Линдел. Агентът от ФБР отговори незабавно. Бош говореше тихо, като се надяваше, че гласът му не се чува в дневната.

— Тук е Бош. Получи се. Имаме свидетел, готов да ни съдейства.

— Със запис?

— Със запис. Казва, че съпругът й е убил дъщеря й.

— Ами Елайъс?

— Още не сме стигнали дотам. Просто исках да се задействате.

— Ще съобщя.

— Забелязахте ли някого?

— Не. Изглежда съпругът й още си е вкъщи.

— Ами Рихтер? Той също е замесен.

— Не сме сигурни къде е. Може и той да си е вкъщи. Ще го открием.

— Успех.

След като затвори, той застана на прага и се загледа към Кейт Кинкейд. Беше с гръб към него и изглежда беше вперила очи в мястото, където допреди малко седеше той. Не помръдваше.

— Добре — каза Бош, когато се върна в дневната. — Да ви донеса ли нещо? Чаша вода?

— Не, благодаря. Добре съм.

Той включи касетофона и отново представи себе си и събеседничката си. После посочи точния час и датата.

— Вече чухте правата си, нали така, госпожо Кинкейд?

— Да.

— Съгласна ли сте да продължим разпита?

— Да.

— По-рано споменахте, че сте решила да помогнете на Хауард Елайъс. Защо?

— Той завеждаше дело от страна на Майкъл Харис. Исках Харис да бъде напълно оневинен. Исках също да разкрият съпруга ми и неговите приятели. Знаех, че властите навярно няма да го направят. Но бях сигурна, че Хауард Елайъс не участва в този сценарий. Че не може да бъде контролиран с пари и власт. Че го ръководи единствено истината.

— Някога разговаряли ли сте лично с господин Елайъс?

— Не. Мислех си, че съпругът ми може да ме следи. След онзи ден, когато ги подслушах и разбрах, че е той, Сам ме отвращаваше. Предполагам, е разбрал, че съм го разкрила. Струва ми се, че Рихтер ме следи. Той или неговите хора.

Бош осъзна, че Рихтер може да е някъде наблизо. Линдел бе споменал, че в момента местонахождението му е неизвестно. Той погледна към входната врата и се сети, че я е оставил отключена.

— Затова сте изпратили на Елайъс онези писма.

— Да, анонимно. Исках да разкрия тези хора, но да не ме замесва… Зная, че е егоистично. Бях ужасна майка. Сигурно съм си представяла, че лошите мъже ще бъдат опозорени пред света, без това да се случи с лошата жена.

Докато говореше, в очите й се четеше мъка. Бош очакваше отново да се разплаче, но тя се овладя.

— Засега имам само още няколко въпроса — каза той. — Как научихте адреса на онази уеб-страница и входа към тайния уеб-сайт?

— За сайта на Шарлот ли говорите? Съпругът ми не е много умен, детектив Бош. Богат е и това винаги му помага да изглежда интелигентен. Беше си записал указанията, за да ги запомни и ги криеше в бюрото си. Аз ги намерих. Мога да работя с компютър. Влязох в онзи ужасен уеб-сайт… и видях там Стейси.

Отново нямаше сълзи. Бош се озадачи. Кейт Кинкейд говореше монотонно, сякаш рецитираше. Но чувствата й бяха скрити дълбоко под повърхността.

— Смятате ли, че мъжът на онези снимки със Стейси е бил вашият съпруг?

— Не. Не зная кой е.

— Сигурна ли сте?

— Да. Защото съпругът ми има рождено петно на гърба. Казах, че не е интелигентен, но поне е проявил достатъчно разум да не се показва в онзи уеб-сайт.

Бош се замисли. Макар да не се съмняваше в разказа на Кейт Кинкейд, той знаеше, че за да обвинят Кинкейд, ще имат нужда от неоспорими доказателства — поради същата причина, поради която жената бе решила да не се обръща към властите. В момента просто една съпруга говореше ужасни неща за мъжа си. Фактът, че Кинкейд очевидно не е човекът на снимките от уеб-сайта означаваше сериозна загуба на улики. Замисли се за заповедите за обиск. Предварително сформираните екипи вече пътуваха към дома и офиса на Кинкейд. Надяваше се, че ще открият доказателства, които да потвърдят разказа на съпругата му.

— В последното си писмо — каза той, — вие предупреждавате Хауард Елайъс. Пишете, че мъжът ви знае. Това означава ли, че съпругът ви е знаел, че Елайъс е открил тайния уеб-сайт?

— Тогава вече, да.

— Как разбрахте?

— Заради поведението му — беше нервен, държеше се подозрително към мен. Веднъж ме попита дали съм пипала компютъра му. Значи знаеха, че някой души наоколо. Пратих писмото, но сега не съм толкова сигурна.

— Защо? Хауард Елайъс е мъртъв.

— Не съм сигурна, че го е убил Сам. Щеше да ми каже.

— Какво?

Логиката й окончателно го объркваше.

— Щеше да ми каже. Той ми разказа за Стейси, защо да не ми каже и за Елайъс? Пък и вие знаете за онзи уеб-сайт. Ако са мислели, че Елайъс знае, нямаше ли да го затворят или да го скрият някъде другаде?

— Не и ако просто са решили да убият натрапника.

Тя поклати глава.

— Въпреки това си мисля, че щеше да ми каже.

— Чакайте малко — рече Бош, все още объркан. — Говорите за признанието му, за което споменахте в началото на разпита, така ли?

Пейджърът му сигнализира и той го изключи, без да откъсва очи от Кейт Кинкейд.

— Да.

— Кога се случи?

— Снощи.

— Снощи ли?

Бош беше шокиран. Беше решил, че е ставало дума за преди седмици или дори месеци.

— Да. След като вие си тръгнахте. От въпросите ви разбрах, че вероятно сте открили писмата ми до Хауард Елайъс. Знаех, че ще стигнете до уеб-сайта на Шарлот. Беше въпрос само на време.

Той погледна надолу към пейджъра си. Търсеше го Линдел. На малкия дисплей след номера бе добавен кодът за спешност. Хари отново вдигна очи към Кейт Кинкейд.

— И най-после събрах куража, който не ми достигаше през всички тези месеци и години. Попитах го. И той ми разказа. И ми се присмя. Попита ме защо сега ме е грижа, след като не ми е пукало, докато Стейси е била жива.

Клетъчният му телефон иззвъня в куфарчето. Кейт Кинкейд бавно се изправи.

— Ще ви оставя сам.

Докато се пресягаше към куфарчето си, Бош я проследи с поглед. Тя взе чантата си и се насочи към коридора, водещ към спалнята на мъртвата й дъщеря. Хари се забави с ключалките, но накрая успя да отвори капака и да извади телефона. Търсеше го Линдел.

— В къщата съм — с напрегнат от възбуда глас съобщи агентът. — Кинкейд и Рихтер също са тук. Гледката хич не е от приятните.

— Разказвай.

— Убити са. Изглежда не са умрели лесно. Простреляни са в коленете, в тестисите… Жена му още ли е там?

Бош погледна към коридора.

— Да.

В този момент чу гърмеж. И разбра какво означава.

— По-добре я доведи тук — каза Линдел.

— Ясно.

Той затвори и прибра телефона в куфарчето, без да откъсва поглед от коридора.

— Госпожо Кинкейд?

Не получи отговор. Чуваше се само дъждът.