Хари

6

Един от детективите от вътрешния отдел беше от латиноамерикански произход и се казваше Раймон Фуентес. Бош го прати заедно с Едгар на адреса, който бяха взели от личната карта на Каталина Перес, за да уведомят роднините й и да ги разпитат. Най-вероятно тази насока от следствието щеше да ги отведе до задънена улица — изглеждаше очевидно, че Елайъс е бил основната цел на убиеца — и Едгар се опита да възрази, но Бош го отряза. По-късно насаме щеше да му обясни, че се налага да разпръсне хората от вътрешния отдел, за да може по-добре да контролира положението. Така че Джери замина заедно с Фуентес. После Бош прати Райдър и друг детектив, Лумис Бейкър, да разпитат Елдридж Пийт в центъра „Паркър“ и да го доведат на местопрестъплението. Искаше операторът да е тук, за да разкаже какво е видял и да повтори действията си преди откриването на труповете.

Оставаха Частейн и последният от вътрешния отдел, Джо Делакроче. Бош прати в центъра „Паркър“ и Делакроче, за да вземе заповед за обиск на офиса на Елайъс. После каза на Частейн, че двамата ще идат в дома на адвоката, за да уведомят роднините му.

След като групите се разделиха, Хари отиде до микробуса на отдела за оглед на местопрестъплението и поиска от Хофман ключовете, открити у Хауард Елайъс. Хофман прерови кашона с веществените доказателства и извади плик, съдържащ връзка с повече от дванадесет ключа.

— От предния десен джоб на панталона му — поясни той.

Бош разгледа връзката. Имаше повече от достатъчно ключове за дома, офиса и автомобилите на адвоката. Забеляза, че един от тях е за порше, а друг за волво. След като свършеха с най-неотложните задачи, трябваше да прати някой да открие колите.

— В джобовете му имаше ли нещо друго?

— Да. В предния десен джоб имаше монета от двадесет и пет цента.

— Двадесет и пет цента ли?

— Толкова струва билетът за Ейнджълс Флайт. Навярно ги е бил приготвил за това.

Бош кимна.

— А във вътрешния джоб на сакото му имаше писмо. Хари бе забравил за писмото, за което беше споменал Гаруд.

— Дай да го видя.

Хофман отново потърси в кашона и извади найлоново пликче за веществени доказателства. Вътре имаше плик. Бош го взе и го разгледа, без да го изважда навън. Писмото беше адресирано до офиса на Елайъс. Нямаше обратен адрес. В левия долен ъгъл изпращачът бе написал „Лично и поверително“. Хари се опита да разчете клеймото, но осветлението беше слабо. Но вече не носеше запалка.

— Това е в твоя район — каза Хофман. — Холивуд, Пратено е в сряда. Сигурно го е получил в петък.

Бош кимна. Той обърна торбичката и погледна към гърба на плика. Беше чисто срязан отгоре. Елайъс го бе отворил, навярно в офиса си, преди да го прибере в джоба си. Нямаше как да разбере дали някой е чел писмото.

— Някой отварял ли го е?

— Ние не. Не зная какво е ставало, преди да пристигнем тук. Но разбрах, че детективите, които първи са се появили на местопрестъплението, са идентифицирали трупа по плика. Но не зная дали са чели писмото.

— Ще взема и него.

— Твое е, Хари. Чакай само да ти дам да се подпишеш. И за ключовете.

Бош изчака, докато Хофман намери необходимите формуляри. Той приклекна и прибра двете торбички в куфарчето си. Частейн се приближи до него, готов да напусне местопрестъплението.

— Ти ли ще караш или аз? — попита Хари. — Аз съм с обозначен автомобил. А ти?

— Моят не е. Раздрънкай е, но поне не ме познават отдалече.

— Добре. Имаш ли лампа?

— Да, Бош, даже на нас от вътрешния отдел от време на време ни се налага да реагираме на повиквания.

Хофман подаде на Хари формуляр и химикалка и той се разписа за двете веществени доказателства, които взимаше със себе си.

— Тогава ти карай.

Двамата пресякоха Калифорния Плаза. Бош свали пейджъра от колана си и провери дали работи. Индикаторът за батерията все още светеше в зелено. Никой не го беше търсил. Той вдигна поглед към небостъргачите наоколо и се зачуди дали не е възможно да заглушават сигнала, но после си спомни, че по-рано го бе търсила лейтенант Билетс. Закачи пейджъра обратно на колана си и се опита да мисли за нещо друго.

Стигнаха до очукан червеникаво-кафяв ЛТД, който беше поне петгодишен. Поне не е черно-бял, помисли си Бош.

— Вратите са отключени — каза Частейн.

Хари заобиколи от дясната страна и влезе вътре. Извади клетъчния телефон от куфарчето си, набра номера на централата в управлението и поиска да направят проверка на шофьорската книжка на Хауард Елайъс. Дадоха му домашния адрес на адвоката, възрастта му и номерата на поршето и волвото, регистрирани на негово име и на жена му. Елайъс беше четирийсет и шест годишен. Талонът му бе чист. Бош си помисли, че адвокатът навярно е бил най-внимателният шофьор в града. Последното нещо, което би искал, е било да привлече вниманието на някое лосанджелеско ченге, каза си той. Но в такъв случай защо си е хвърлил парите за порше?

— Болдуин Хилс — каза Бош, след като затвори телефона. — Името на жена му е Мили.

Частейн запали двигателя, включи полицейската лампа в запалката и я залепи на таблото. После бързо подкара по пустите улици към Магистрала 10.

Отначало Бош мълчеше, тъй като нямаше представа как да разчупи леда. Двамата бяха естествени врагове. Частейн на два пъти го беше разследвал. И в двата случая неохотно бе признал невинността му, но едва след като беше разбрал, че няма за какво да се хване. На Хари му се струваше, че детективът от вътрешния отдел го преследва. Той не бе проявил каквито и да е признаци на радост от оневиняването на неговия колега. Единственото, което искаше, беше скалпът му.

— Зная какво правиш, Бош — каза Частейн, когато излязоха на магистралата и поеха на запад.

Хари го погледна. За пръв път виждаше колко много си приличат физически. Тъмна, вече посивяваща коса, мустаци, кафеникаво-черни очи, слабо, жилесто тяло. Бяха почти еднакви. И все пак никога не бе откривал у Частейн физическата заплаха, която знаеше, че самият той излъчва. Другият детектив се държеше по различен начин. Бош винаги се бе страхувал да не бъде приклещен в ъгъла и бе давал да се разбере, че би допуснал да го приклещят.

— Какво? Какво правя?

— Разделяш ни. За да контролираш положението.

Той изчака Бош да отговори, но получи само мълчание.

— В края на краищата, ако искаш да постигнем нещо, ще се наложи да ни имаш доверие.

— Зная — след кратка пауза отвърна Хари.

Елайъс живееше на Бек Стрийт в Болдуин Хилс, малък квартал на заможната средна класа южно от магистралата и близо до Ла Сиенега Булевард. Наричаха този квартал Черния Бевърли Хилс — там се заселваха предимно заможни чернокожи, които не желаеха богатството да ги откъсва от средата им. Докато си мислеше за това, Хари реши, че ако нещо в адвоката му харесва, това е фактът, че не е отнесъл парите си в Брентуд, Уестуд или в истинския Бевърли Хилс. А беше останал при своите.

Тъй като движението през нощта не бе натоварено и Частейн шофираше със сто и петдесет километра в час, стигнаха до Бек Стрийт за по-малко от петнадесет минути. Домът на адвоката представляваше голяма тухлена колониална къща с четири бели колони, поддържащи Двуетажен портал. Приличаше на дом на южняшки плантатор и Бош се зачуди дали Елайъс не е искал да каже нещо с това.

Прозорците и външните лампи не светеха. Ако това наистина е домът на адвоката, помисли си Хари, защо никой не го очаква?

На кръглата отбивка бе паркиран автомобил, но не порше или волво, а стар камаро, пребоядисан, с хромирани тасове на колелата. Отдясно на къщата имаше двуместен гараж, но вратите му бяха затворени. Частейн спря зад камарото.

— Хубава кола — каза той. — Знаеш ли, не бих я оставял нощем навън. Даже и в квартал като този. Прекалено близо е до джунглата.

Той изключи двигателя и посегна към вратата.

— Хайде да почакаме малко тук — спря го Бош. После отвори куфарчето си и се свърза с централата.

Поиска отново да проверят адреса на Елайъс. Нямаше грешка. Той помоли телефонистката да провери и номера на камарото. Оказа се, че е регистриран на името на Мартин Лутър Кинг Елайъс, осемнадесетгодишен. Бош благодари и затвори.

— На верния адрес ли сме? — попита Частейн.

— Така изглежда. Камарото трябва да е на сина му. Но като че ли тази нощ никой не очаква татко да се прибере вкъщи.

Бош отвори вратата и излезе навън, последван от Частейн. Когато приближиха до вратата, видя слабата светлина на звънеца. Натисна го и в смълчаната къща из-кънтя остър звън.

Изчака и натисна бутона още два пъти преди лампата на портала над тях да светне. През вратата се разнесе сънен, но разтревожен женски глас:

— Кой е?

— Госпожа Елайъс? — попита Бош. — От полицията сме. Трябва да поговорим с вас.

— От полицията ли? За какво?

— Отнася се за съпруга ви, госпожо. Може ли да влезем вътре?

— Преди да ви отворя, трябва да се легитимирате.

Бош извади служебната си карта и я вдигна нагоре, но после забеляза, че на вратата няма шпионка.

— Завъртете се — каза жената. — Към колоната.

Детективите се обърнаха и видяха, че на една от колоните е монтирана камера. Бош се приближи до нея и вдигна нагоре картата си.

— Виждате ли я? — високо попита той.

Чу вратата да се отваря и се завъртя. На прага стоеше жена в бял халат, с копринен шал, увит около главата.

— Няма нужда да викате — каза тя.

— Извинете.

Тя очевидно нямаше намерение да ги кани вътре.

— Хауард не си е вкъщи. Какво искате?

— Хм, може ли да влезем, госпожо Елайъс? Искаме…

— Не, не можете да влезете в дома ми. В моя дом. Тук никога не е влизал полицай. Хауард не би го допуснал. Нито пък аз. Какво искате? Да не би с Хауард да се е — случило нещо?

— Хм, страхувам се, че да, госпожо. Наистина ще е по-добре, ако…

— О, Господи! — изпищя тя, — Убили сте го! Най-после успяхте да го убиете!

— Госпожо Елайъс — започна Бош. Искаше му се да се е подготвил по-добре за предположението, което би трябвало да се досети, че съпругата на адвоката ще направи. — Трябва да седнем и да…

Отново беше прекъснат, този път от нечленоразделен, гърлен звук. Жената наведе глава и се облегна на касата на вратата. На Хари му се стори, че Мили Елайъс ще припадне и понечи да я хване за раменете. Тя се отдръпна така, все едно, че е видяла чудовище.

— Не! Не! Не ме докосвайте! Вие… вие сте убийци! Убийци! Вие сте убили моя Хауард. Хауард!

Последната дума като че ли отекна из целия квартал. Бош хвърли поглед зад себе си. Почти очакваше улицата да е пълна със зяпачи. Разбираше, че трябва да се справи с жената, да я накара да ги пусне вътре или поне да замълчи. Тя вече виеше с цяло гърло. Междувременно, Частейн стоеше като парализиран от сцената, която се разиграваше пред очите му.

Хари се готвеше отново да се опита да докосне жената, когато забеляза движение зад гърба й и някакъв младеж я прегърна изотзад.

— Мамо! Какво има? Какво се е случило?

Тя се завъртя и се отпусна в ръцете му.

— Мартин! Мартин, убили са го! Баща ти!

Мартин Елайъс вдигна поглед над главата на майка си и впи очи в Бош. Устните му оформиха онова шокирано и мъчително „О“, което детективът беше виждал толкова много пъти. Внезапно той осъзна грешката си. Трябваше да прати тук Едгар или Райдър. Навярно Райдър. Тя щеше да им въздейства по-успокоително. Благото й поведение и цветът на кожата й щяха да свършат повече работа, отколкото те двамата.

— Синко — най-после излязъл от вцепенението си, каза Частейн, — трябва да седнем за малко вътре и да поговорим.

— Не ме наричайте „синко“! Не съм ви син.

— Господин Елайъс — рязко каза Бош. Всички — включително Частейн — погледнаха към него. Той продължи, вече с по-спокоен, по-тих глас: — Мартин, трябва да се погрижите за майка си. Ние ще ви разкажем какво се е случило и ще ви зададем няколко въпроса. Колкото по-дълго стоим тук и викаме, толкова по-късно ще можете да се погрижите за нея.

Бош зачака. Жената отново зарови лице в гърдите на сина си и се разплака. Мартин отстъпи назад и я придърпа вътре, така че двамата детективи да могат да влязат.

През следващите петнадесет минути Бош и Частейн седяха заедно със съпругата и сина на адвоката в приятно мебелирана дневна и им съобщаваха какво е известно за престъплението и как ще бъде проведено следствието. Хари разбираше, че за тях това е все едно нацисти да им съобщават, че ще разследват военни престъпления, но също знаеше, че се налага да изпълни процедурата и да положи всички усилия да увери семейството на жертвата, че следствието ще бъде задълбочено и безпристрастно.

— Вие казвате, че са били ченгета — заключи Бош. — Засега това не ни е известно. Прекалено е рано да имаме представа за мотива. Още сме във фазата на събиране на информация. Но скоро ще пристъпим към анализите и ще обърнем внимание на всяко ченге, което има дори и най-далечна причина да мрази съпруга ви. Давам ви думата си. Зная, че в тази категория ще попаднат мнозина.

Той зачака. Майката и синът седяха един до друг на диван, тапициран с дамаска на жизнерадостни растителни мотиви. Младежът стисна очи като дете, което се надява да избегне някакво наказание. Тежестта на чутото едва сега го притисна и той започваше да осъзнава, че никога повече няма да види баща си.

— Знаем, че това е ужасен удар за вас — тихо каза Бош. — Бихме искали да съкратим този разговор, за да останете насаме. Но трябва да ви зададем няколко въпроса, които могат да ни помогнат.

Той изчака, но никой не възрази.

— Основното, което не успяхме да разберем, е защо господин Елайъс е пътувал с Ейнджълс Флайт. Трябва да изясним къде е…

— Отивал е в апартамента — без да отваря очи, го прекъсна Мартин.

— Какъв апартамент?

— Имаше апартамент близо до офиса си, за да може да остава там, когато има дело или когато се готви за процес.

— Там ли щеше да остане тази нощ?

— Да. И не само днес, а цялата седмица.

— Щяха да го посетят някакви хора от полицията-каза Мили Елайъс. — След работа. Щеше да остане до късно в офиса, а после да се прибере в апартамента.

Бош изчака с надеждата някой от двамата да добави нещо повече за тази уговорка, но синът и майката мълчаха.

— Телефонира ли ви, за да съобщи, че ще остане там? — попита той.

— Да, винаги ни предупреждаваше.

— Кога ви телефонира? Имам предвид този път?

— През деня. Каза, че ще остане в офиса до късно и че ще работи в събота и неделя. Нали разбирате, за да се подготви за процеса в понеделник. Каза, че щял да се опита да се прибере вкъщи в неделя за вечеря.

— Значи не сте го очаквали тази вечер, така ли?

— Точно така — отвърна Мили Елайъс. Гласът й прозвуча предизвикателно, сякаш бе доловила някакъв скрит смисъл във въпроса на Бош.

Той кимна, за да я увери, че не се опитва да намекне каквото и да е. Поиска адреса на апартамента и се оказа, че се намира в жилищен блок, наречен „Плейс“, точно срещу Музея за модерно изкуство, оттатък Гранд Стрийт. Хари си извади бележника и го записа.

— Госпожо Елайъс — каза той, — спомняте ли си поточно кога за последен път разговаряхте със съпруга си?

— Беше почти шест часът. Винаги ми звъни тогава, за да ми каже да го имам предвид за вечеря.

— Ами вие, Мартин? Кога за последен път разговаряхте с баща си?

Мартин отвори очи.

— Не зная, човече! Трябва да има поне два дни. Но какво значение има това? Вие знаете кой го е извършил. Някое ченге.

По лицето му започнаха да се стичат сълзи. На Бош му се искаше да е някъде другаде. Където и да е.

— Дори и убиецът да е ченге, Мартин, имате думата ми, че ще го открием. Няма да му се размине.

— Естествено — без да поглежда към него, отвърна младежът. — Давал ни думата си. Ами Вие какъв сте, по дяволите?

Това накара Бош да помълчи малко, преди да продължи.

— Още няколко въпроса — каза накрая той. — Господин Елайъс има ли кабинет тук?

— Не — отговори синът. — Не работеше вкъщи.

— Добре. Следващият въпрос. През последните дни или седмици споменавал ли е за конкретна заплаха или за човек, който според него е имал намерение да го убие?

Мартин поклати глава.

— Но винаги казваше, че някой ден ченгетата ще го очистят. Ченгетата са…

Бош кимна — не в знак на съгласие, а просто за да покаже, че разбира.

— И един последен въпрос. При Ейнджълс Флайт е била убита и жена. Изглежда не са били заедно. Казва се Каталина Перес. Това име говори ли ви нещо?

Той плъзна поглед по лицата на майката и сина. И двамата го гледаха безизразно.

— Добре.

Бош се изправи.

— Сега ще ви оставим. Но ще се наложи или аз лично, или други детективи пак да поговорят с вас. Навярно по-късно днес.

Никой не му отговори.

— Госпожо Елайъс, можете ли да ни дадете снимка на съпруга ви?

Жената вдигна поглед към него. Лицето й изразяваше дълбоко смущение.

— За какво ви е снимка на Хауард?

— Възможно е в хода на следствието да се наложи да я покажем на някого.

— Всички познават Хауард.

— Сигурно е така, госпожо, но все пак може да ни потрябва снимка. Бихте ли…

— Мартин — прекъсна го тя, — иди да ми донесеш албумите от чекмеджето в кабинета.

Младежът напусна стаята и тримата зачакаха. Бош извади от джоба си визитка и я постави върху стъклото на масичката от ковано желязо.

— Това е номерът на пейджъра ми, ако ви потрябвам или мога да ви помогна с нещо. Имате ли семеен свещеник, когото бихте желали да повикаме?

Мили Елайъс отново го погледна.

— Преподобният Тъгинс от АМЕ1.

Бош кимна, но още в същия миг му се прииска да не бе задавал този въпрос. Мартин се върна в дневната с албума. Майка му го взе и започна да го разлиства. Многобройните фотографии на съпруга й я накараха отново да заплаче. Накрая стигна до снимка, показваща в близък план Елайъс. Тя реши, че ще свърши работа на полицията, внимателно я извади и я подаде на Бош.

— Ще ми я върнете, нали?

— Да, госпожо. Лично ще се погрижа да си я получите обратно.

Той кимна и се насочи към вратата. Чудеше се дали не може просто да забрави да позвъни на преподобния Тъгинс.

— Къде е съпругът ми? — неочаквано попита жената.

Бош се обърна.

— Тялото му е в патоанатомията, госпожо. Ще им оставя номера ви и те ще ви телефонират, когато дойде време да се погрижите за погребението.

— Ами преподобният Тъгинс? Искате ли да му позвъните от нашия телефон?

— Хм, не, госпожо. Ще се свържем с него от телефона в колата ни.

На излизане той хвърли поглед към снимките на стената в коридора. Хауард Елайъс се бе снимал с всеки известен чернокож лидер в града, както и с много други прочути личности — Джеси Джаксън, представителката в Конгреса Максин Уотърс, Еди Мърфи. На една от снимките адвокатът стоеше между кмета Ричард Риърдан и члена на Градския съвет Ройъл Спаркс. Бош знаеше, че Спаркс бе използвал общественото недоволство от полицейските извращения, за да се издигне в градската йерархия. Елайъс щеше да му липсва, за да раздухва огъня, макар че със сигурност щеше да използва убийството му в своя полза. Хари се зачуди как такива благородни каузи често изкарват пред микрофоните такива лъстиви кариеристи.

Имаше и семейни снимки. На няколко от тях Елайъс беше със съпругата си. На други бе със сина си — на лодка, уловили голяма риба, или от двете страни на книжна мишена с няколко дупки. Мишената изобразяваше Дарил Гейтс, бивш началник на полицията, когото Елайъс многократно беше съдил. Бош си спомняше тези мишени, нарисувани от местен художник и станали много популярни в края на бурния мандат на Гейтс.

Хари се наведе напред, за да разгледа внимателно снимката и се опита да определи оръжията, но детайлите бяха прекалено дребни.

Частейн посочи към друга снимка, на която Елайъс бе заедно с началника на полицията на някакво официално събиране. Предполагаемите врагове се усмихваха към обектива.

— Като че ли се чувстват много добре — прошепна той.

Бош само кимна и излезе навън.

Частейн изкара автомобила от отбивката и пое обратно към магистралата. Двамата мълчаха и мислеха за нещастието, за което току-що бяха съобщили на едно семейство. А също и за вината, която бяха стоварили върху тях.

— Винаги си пати вестоносецът, ако носи лоша вест — каза Бош.

— Донякъде се радвам, че не работя в твоя отдел-отвърна Частейн. — Мога да го преживея, когато са ми бесни ченгета. Но това…

— На това му викат „черната работа“ — уведомяването на роднините.

— Трябва да му викат „прецакване на хора“. Мъчим се да открием кой е убил този тип, а те казват, че сме били ние. Ти вярваш ли в тези глупости?

— Не го приемам буквално, Частейн. На хора в такова състояние им е позволена известна слабост. Боли ги, затова си изпускат нервите, нищо повече.

— Ще видиш. Само почакай онзи хлапак да се появи по новините в шест часа. Познавам този тип хора. Тогава няма да си толкова състрадателен. Както и да е, къде отиваме сега, пак на местопрестъплението ли?

— Първо до апартамента му. Знаеш ли номера на пейджъра на Делакроче?

— Не наизуст. Погледни в списъка си.

Бош отвори бележника си, откри го и го набра.

— Ами Тъгинс? — попита Частейн. — Ако му позвъниш, ще му дадеш начален старт да вдигне на крак целия Саут Енд.

— Зная. Мисля по въпроса.

Хари мислеше за това още от мига, в който Мили Елайъс беше споменала името на Престън Тъгинс. При много от малцинствените групи пасторите имаха тежестта на политици, когато ставаше дума за реакцията на общността към социално, културно или политическо събитие. Престън Тъгинс беше нещо повече. Той оглавяваше група свещеници и всички заедно представляваха могъща и имаща опит с медиите сила, която можеше да държи цялата общност нащрек — или да я накара да изригне като вулкан. С Престън Тъгинс трябваше да бъдат крайно внимателни.

Бош пъхна ръка в джоба си и извади визитката, която по-рано му беше дал Ървинг. Тъкмо се готвеше да набере един от номерата, когато телефонът в ръката му иззвъня.

Беше Делакроче. Хари му даде адреса на апартамента на Елайъс в „Плейс“ и му нареди да вземе още една заповед за обиск. Делакроче изруга, защото вече веднъж беше събудил съдията. Сега щеше да му се наложи отново да го направи.

— Добре дошъл в отдел „Убийства“ — каза Бош и изключи.

— Какво има? — попита Частейн.

— Нищо. Глупости.

Хари набра номера на Ървинг. Заместник-началникът отговори след първото иззвъняване и съобщи цялото си име и длъжност. На Бош му се стори странно, че Ървинг изглежда толкова бодър, като че ли изобщо не е спал.

— Тук е Бош, господин заместник-началник. Казахте да ви позвъня, ако…

— Няма проблем, детектив. Какво става?

— Току-що уведомихме семейството. Съпругата и сина на Елайъс. Хм, тя поиска да повикам свещеник.

— Не виждам защо да не го направите?

— Свещеникът е Престън Тъгинс и реших, че може би някой малко по-старши от мен би могъл по-добре да…

— Разбирам. Правилно решение. Ще се погрижа. Предполагам, че началникът лично ще иска да се заеме. И без това тъкмо се канех да му позвъня. Нещо друго?

— Засега не.

— Благодаря ви, детектив.

Ървинг затвори. Частейн попита какво е казал и Бош му предаде разговора.

— Имам чувството… — измърмори Частейн, че играта ще загрубее.

— Можеш да си сигурен.

Частейн се канеше да каже нещо, но пейджърът на Бош запиука. Той провери номера. Пак не го търсеха от домашния му телефон. Беше Грейс Билетс. Беше забравил да й позвъни. Сега го направи и тя отговори веднага след първото иззвъняване.

— Чудех се дали ще ми се обадиш.

— Извинявай. Имах работа и ми изскочи от ума.

— Е, какво става? Ървинг не ми каза кой е убит, а само, че „Въоръжени обири и убийства“ и Сентръл не могат да поемат случая.

— Хауард Елайъс.

— Мамка му… Хари… Искрено ти съчувствам.

— Няма нищо. Ще се справим.

— Ще си в центъра на вниманието. А ако е било някое ченге… Във всички случаи ще попаднеш под ударите. Успя ли да разбереш нещо от Ървинг? Иска ли да разплетеш възела?

— Дава двусмислени сигнали.

— Не можеш да говориш свободно ли?

— Точно така.

— Е, и аз получавам двусмислени сигнали. Ървинг ми каза да освободя групата ти от дежурства, но само до петък. После пак ще разговаряме. След като вече зная коя е жертвата, според мен, това означава, че ще работиш по случая дотогава и после ще те върне в Холивуд, където ще продължиш следствието между другото.

Бош кимна, но не каза нищо. Това съответстваше на другите ходове на заместник-началника. Ървинг бе събрал голям екип за работа по случая, но очевидно щеше да им даде само една седмица. Може би се надяваше, че дотогава интересът на медиите ще отслабне и следствието в крайна сметка ще потъне сред купищата неразкрити престъпления. Ървинг се заблуждава, ако смята така, помисли си Бош.

Поговориха още няколко минути и Билетс-приключи с думите:

— Пази се, Хари. Ако го е извършило ченге, някой от „Грабежи и убийства“…

— Какво?

— Просто внимавай.

— Ще внимавам.

Той изключи телефона и погледна през предното стъкло. Почти бяха стигнали до магистрала 110 и скоро отново щяха да са на Калифорния Плаза.

— Твоят лейтенант ли беше? — попита Частейн.

— Да. Просто искаше да знае какво става.

— Какви са отношенията им с Райдър? Още ли са заедно?

— Това не е моя работа, Частейн. Нито пък твоя.

— Само питам.

Известно време пътуваха в мълчание. Въпросът на Частейн ядоса Бош. По този начин детективът от вътрешния отдел му напомняше, че са му известни някои тайни — че може и да не е в свои води, когато става дума за разследване на убийство, но че знае разни неща за ченгетата и трябва да бъде приеман сериозно. На Хари му се искаше да не бе разговарял с Билетс, докато Частейн бе в автомобила.

Частейн обаче явно усети грешката си и се опита да наруши мълчанието с безобиден разговор.

— Разкажи ми за онзи случай с твърдо сварените яйца, за който хората постоянно приказват.

— Нищо особено. Съвсем обикновен случай.

— Сигурно съм пропуснал историята във вестниците.

— Просто имах късмет, Частейн. Същия късмет, на който бихме могли да разчитаме и сега.

— Добре де, разкажи ми. Искам да зная — особено след като вече сме партньори, Бош. Обичам такива истории. Може пък късметът ти да се прехвърли и към мен.

— Беше рутинно повикване за убийство. Някаква майка се уплашила за дъщеря си, защото не пристигнала на летището в Портланд. Трябвало да дойде на сватба или нещо подобно. Семейството напразно я чакало на аерогарата. Както и да е, майка й позвънила в полицията и помолила да наминат покрай апартамента на дъщеря й. В малък квартал на Франклин, край Ла Брия. Патрулните отишли там, накарали домоуправителя да им отключи и я открили. Била мъртва от два дни — от сутринта, в която трябвало да лети за Портланд. Всичко беше направено да изглежда така, все едно, че е глътнала някакви хапчета и после си е прерязала вените във ваната.

— Патрулът е помислил, че е самоубийство.

— Беше инсценировка. Имаше прощално писмо. Беше откъснато от тетрадка и пишеше разни неща за живота, който не отговарял на очакванията й, че била самотна и така нататък. Абсолютно бълнуване. Всъщност, звучеше доста тъжно.

— И?

— Тогава бяхме само ние с Едгар, Райдър трябваше да свидетелства в съда. Вече се готвехме да обявим случая за самоубийство. Огледахме апартамента и не открихме нищо особено — освен писмото. Не успях да открия тетрадката, от която беше откъснат листът. И това ме смути. Искам да кажа, това не означаваше, че не се е самоубила, но беше необяснимо, нали разбираш?

— Ясно. Решил си, че някой е влизал вътре и е взел тетрадката, така ли?

— Може би. Не знаех какво да мисля. Казах на Едгар да хвърлим още един поглед наоколо и този път го направихме заедно.

— И си открил нещо, което Едгар е пропуснал.

— Не го беше пропуснал. Просто не му бе направило впечатление. Но аз го забелязах.

— Какво по-точно?

— В хладилника имаше отделение за яйца. Нали ги знаеш, с вдлъбнатини за поставяне на яйцата?

— Да.

— Е, забелязах, че на някои от яйцата има дата. Една и съща дата. Денят, в който жената трябвало да замине за Портланд.

Бош погледна към Частейн, за да види реакцията му. Лицето на детектива от вътрешния отдел изразяваше пълно объркване. Очевидно не схващаше.

— Яйцата бяха твърдо сварени. Онези с датите. Взех едно от тях, ударих го в мивката и го счупих. Беше твърдо сварено.

— Добре.

Частейн продължаваше да недоумява.

— Датата навярно показваше кога ги е сварила — поясни Бош. — Нали разбираш, за да различава сварените от суровите и да знае откога са. И тогава ме осени. Няма логика човек да си сваряха толкова яйца и после да се самоубива.

— Значи е било просто подозрение.

— Нещо повече от подозрение.

— Но ти само си разбрал, че е убийство.

— Това промени положението. Започнахме да гледаме на нещата по нов начин. Започнахме разследване. Трябваха ни няколко дни, но успяхме. Нейни приятели ни разказаха за тип, който я тормозел. Преследвал я, защото му била отказала да излезе с него. Поразпитахме из блока й и в крайна сметка се насочихме към домоуправителя.

— Мамка му, трябваше да се сетя, че е той.

— Разговаряхме с него и той се изпусна достатъчно, че да убедим съдията да издаде заповед за обиск. В жилището му открихме тетрадката, от която беше откъснато така нареченото „прощално писмо“. Представляваше нещо като дневник, в който беше записвала мислите си. Убиецът открил страница, на която жената говорела за тежестта на ЖРГЗОТЗ и му хрумнало, че може да я използва като предсмъртно писмо. Открихме и други нейни вещи.

— Защо ги е запазил?

— Защото хората са глупави, ето защо, Частейн. Ако искаш умни убийци, гледай телевизия. Запазил е вещите й, защото изобщо не му е дошло наум, че няма да повярваме в самоубийството й. И защото жената беше споменала за него в дневника си. Пишеше, че я преследвали, че това едновременно я ласкаело и плашело. Сигурно се е възбуждал, докато го е четял. И го е запазил.

— Кога е процесът?

— След два месеца.

— Няма начин да не го осъдят.

— Ще видим. И с О. Джей беше сигурно.

— Как го е направил? Може би я е упоил и после я е пренесъл във ваната?

— Той си отключвал и влизал в апартамента й, когато нея я нямало. В дневника се споменаваше, че като че ли някой се вмъквал тайно в жилището й. Тя спортувала — бягала по пет километра на ден. Според нас, тогава се е възползвал от отсъствието й. Жената имала в аптечната си болкоуспокоителни — няколко години по-рано получила контузия, докато играела скуош. Той вероятно е взел хапчетата по време на някое от проникванията си в апартамента й и ги е разтворил в портокалов сок. При следващото си влизане го е излял в бутилката със сок в хладилника й. Познавал навиците й, знаел, че след джогинг обича да седи на стъпалата отпред и да пие сок. Тя може би е разбрала, че е упоена и е потърсила помощ. Появил се той и я отвел вътре.

— Изнасилил ли я е?

Бош поклати глава.

— Сигурно се е опитал, но не е успял да го вдигне.

Няколко минути пътуваха в мълчание.

— Добър си, Бош — каза Частейн. — Нищо не ти убягва.

— Да бе, иска ми се да е така.