Хари

27

Бош погледна през прозореца към демонстрантите, изпълнили тротоарите пред Центъра „Паркър“ и Лос Анджелес Стрийт. Движеха се в стройни редици и носеха лозунги, на едната страна на които пишеше „ВЪЗМЕЗДИЕ ВЕДНАГА“ и „ВЪЗМЕЗДИЕ ЗА ХАУАРД ЕЛАЙЪС“ от другата. Еднаквите лозунги свидетелстваха за грижливата организация на акцията. Сред редиците Хари видя преподобния Престън Тъгинс. Бяха го наобиколили репортери, насочили към него микрофони и камери. Не се забелязваха плакати, на които да пише нещо за Каталина Перес.

— Детектив Бош — каза зад гърба му заместник-началник Ървинг, — съобщихте ни каква информация сте събрали. Сега я погледнете в перспектива. Обяснете ни какво, според вас, означава.

Бош се-завъртя. Погледна към Ървинг, после към Линдел. Намираха се в кабинета на заместник-началника. Ървинг седеше сковано зад бюрото си в пълна униформа — знак, че по-късно ще дава пресконференция, Агентът от ФБР седеше на един от столовете срещу бюрото. Хари току-що им беше съобщил какво е открила Райдър и какви стъпки е предприел екипът му до този момент. Сега Ървинг искаше неговата интерпретация.

Докато се връщаше при бюрото и сядаше до Линдел, Бош събра мислите си.

— Смятам, че Сам Кинкейд е убил доведената си дъщеря или е свързан по някакъв начин с убийството й. Изобщо не е имало отвличане. Той е съчинил тази история. После имал късмет, когато онези отпечатъци случайно насочили следствието към Харис. След това „разкритие“ е можел да се чувства спокоен.

— Започнете от самото начало.

— Добре. Започвам с това, че Кинкейд е педофил. Преди шест години се оженил за Кейт, навярно за прикритие. И за да се добере до дъщеря й. Трупът на момиченцето е бил прекалено разложен, за да се определи дали има признаци за системно сексуално насилие. Но според мен, е така. И…

— Майката знаела ли е?

— Нямам представа. По някое време е разбрала, но въпросът е кога.

— Продължавайте. Извинете, че ви прекъснах.

— Миналото лято се е случило нещо. Може момичето да е заплашило да каже на някого — на майка си, ако все още не е знаела, или на полицията. Възможно е също на Кинкейд просто да му е омръзнало. Педофилите се насочват към определена възрастова група и не се интересуват от по-големи деца. Стейси Кинкейд е щяла да навърши дванадесет. Може да е била прекалено голяма за… вкусовете на втория си баща. Ако в това отношение вече не е имал нужда от нея, тя само е представлявала заплаха за него.

— От този разговор ми се гади, детектив. Става дума за единадесетгодишно дете.

— Какво мога да направя, господин заместник-началник? И на мен ми се гади. Трябваше да видите онези снимки.

— Тогава, моля ви, продължете.

— Така че нещо се е случило и той я убил. Скрил трупа и разбил ключалката на прозореца й. После оставил нещата да се развият от само себе си. На сутринта майка й открила изчезването й и повикала ченгетата. И оттук тръгнала версията за отвличането.

— После извадил късмет — прибави Линдел.

— Точно така. Страхотен късмет. От всички отпечатъци, снети от стаята на момичето и останалата част на къщата, компютърът посочил тези на Майкъл Харис, бивш затворник и общ работник. И хората от „Грабежи и убийства“ се втурнали към него. Като коне с капаци. Изоставили всичко друго и се съсредоточили единствено върху Харис. Прибрали го и направили каквото направили с него. Само че се случило нещо странно. Той не си признал и не открили други улики. Междувременно някой подшушнал на медиите името на Харис. Станало известно, че ченгетата имат заподозрян. Кинкейд разбрал къде живее той — може да го е научил от свой приятел в полицията, който просто информирал родителите на жертвата. Както и да се е случило, той научил къде живее Харис. Отишъл на мястото, където бил скрил трупа, и го преместил. Предполагам, че през цялото време е бил в някой багажник. Може би на един от неговите паркинги. Както и да е, откарал трупа в квартала на Харис и го изхвърлил на запустял паркинг, близо до апартамента на заподозрения. Когато на следващата сутрин бил открит, ченгетата най-после получили още едно доказателство — макар и косвено. Но Харис бил невинен.

— Оставил е отпечатъците си, когато е мил автомобила на госпожа Кинкейд — каза Ървинг.

— Точно така.

— Ами Елайъс? — попита Линдел. — Защо са го убили?

— Мисля, че в основата е била госпожа Кинкейд. По погрешка. Предполагам, че по някое време след като погребала дъщеря си, е започнала да вижда призраци. Измъчвали са я угризения и може да се е помъчила да изкупи вината си. Знаела на какво е способен съпругът й, може дори направо да я е заплашвал, затова се е опитала да го направи тайно. Започнала да праща на Елайъс анонимни писма и да го насочва към истината. Накрая той успял да стигне до уеб-сайта на Шарлот. Щом видял онези снимки, разбрал кой е истинският убиец. Действал тайно, но се е готвел да призове Кинкейд в съда и да го изобличи. Само че допуснал грешка и оставил следите си в уеб-сайта. И Кинкейд или операторите разбрали, че са разкрити.

— И са пратили наемен убиец — каза Линдел.

— Сериозно се съмнявам, че го е направил лично Кинкейд. Сигурно е бил някой негов човек. Например, началникът на охраната му. В момента го проверяваме.

Тримата дълго мълчаха. Ървинг отпусна ръце върху бюрото пред себе си. Отгоре нямаше нищо. Само полирано дърво.

— Трябва да освободим Шиън — каза Бош. — Той не го е направил.

— Не се тревожете за Шиън — отвърна заместник-началникът. — Ако е чист, ще го пуснем. Искам да зная как ще продължим с Кинкейд. Изглежда толкова…

Бош не обърна внимание на колебливостта му.

— Ще действаме законно — каза той. — Ще вземем заповеди за арест и обиск. Утре сутрин имам среща с госпожа Кинкейд в старата им къща. Ще отида там и ще се опитам да я накарам да признае. Мисля, че ще поддаде, вече е готова да се пречупи. Така или иначе, ще използваме заповедите. Ще действаме с всичките си хора и на всички места едновременно — в жилищата, автомобилите, офисите. Ще видим какво ще открием там. Освен това, трябва да проверим документацията на магазините на Кинкейд и да разберем какви автомобили е използвал през юли. Рихтер също.

— Рихтер ли?

— Началникът на охраната му.

Ървинг се изправи и се приближи до прозореца.

— Говорите за член на семейство, помогнало за издигането на този град — каза той. — За сина на Джаксън Кинкейд.

— Зная — отвърна Бош. — Произхожда от влиятелен род. Изпитва собственическо чувство даже към смога. Гледа на него като на семейно постижение. Но това няма значение, господин заместник-началник. Не и след онова, което е извършил.

Ървинг сведе очи и Хари разбра, че гледа към демонстрантите.

— Градът е на нокти…

Той не довърши. Бош знаеше за какво говори. Че онези хора по тротоарите очакват повдигане на обвинение срещу ченге.

— Докъде сме с детектив Шиън? — попита заместник-началникът.

Линдел си погледна часовника.

— Разговаряме с него вече шест часа. Когато излязох, не беше изрекъл нито една дума, която да го уличава в убийството на Хауард Елайъс.

— Той е заплашвал жертвата, че ще я убие по начина, по който е била убита в действителност.

— Това е било много отдавна. А и е било казано публично, пред свидетели. Моят опит сочи, че хора, които отправят такива заплахи, обикновено не ги изпълняват. В повечето от случаите само се горещят.

Ървинг кимна, все още загледан през прозореца.

— Ами балистичната експертиза? — попита той.

— Все още нищо. Аутопсията на Елайъс трябва да започне следобед. Пратих детектив Частейн. Когато извадят куршумите, той ще ги отнесе в лабораторията по балистика. Прекалено много време ще загубим, ако ги изпратим във Вашингтон. Но си спомнете, господин заместник-началник, че Шиън доброволно даде оръжието си за анализ. Каза: „Направете балистична експертиза.“ Да, той използва деветмилиметров пистолет, но ми се струва, че не би го дал, ако не знаеше, че не е оръжие на убийството.

— Ами домът му?

— Претърсихме го из основи — отново с негово разрешение. Нищо. Никакви други оръжия, никакви заплашителни писма до Елайъс, абсолютно нищо.

— Алиби?

— Единственото място, в което е уязвим. В петък вечер е бил сам у дома си.

— Ами жена му? — попита Бош.

— Жена му и децата му са били в Бейкърсфийлд-отвърна Линдел. — Очевидно са там от много време.

Това бе поредната изненада. Бош се зачуди защо Шиън не го бе споменал, когато го попита за семейството му.

Ървинг не каза нищо и агентът продължи:

— Предполагам, че можем да го задържим до утре, когато ще сме в състояние да го оневиним с резултатите от балистичната експертиза. Или пък да направим каквото предлага Хари и да го освободим още сега. Но ако го задържим тази нощ, улицата ще очаква да повдигнем обвинение и…

— А ако го освободим без обяснение, можем да предизвикаме бунт — прекъсна го Ървинг.

После продължи замислено да гледа през прозореца. Този път Линдел изчака.

— Пуснете го в шест — каза накрая заместник-началникът. — На пресконференцията в пет ще съобщя, че го освобождаваме до изясняване на случая. Още отсега чувам воя на Престън Тъгинс и неговите хора.

— Това не е достатъчно, господин заместник-началник — възрази Бош. — Трябва да подчертаете, че е невинен. „Освобождаване до изясняване на случая“? По същия начин можете да кажете, че го смятаме за виновен, но все още не разполагаме с достатъчно доказателства, за да повдигнем обвинение.

Ървинг се завъртя и изгледа Хари.

— Как смеете да ми казвате какво е достатъчно, детектив? Вие си вършите вашата работа, аз моята. Като говорим за това, пресконференцията е след един час. Искам партньорите ви да са тук. Нямам намерение да се изправя там, с вашите бели лица зад гърба ми, и да кажа, че освобождаваме бяло ченге до изясняване на случая. Искам този път хората ви да присъстват. И категорично не приемам каквито и да е оправдания.

— Ще присъстват.

— Добре. А сега, да поговорим какво ще съобщим на медиите за насоката на следствието.

Пресконференцията приключи бързо. Този път началникът на полицията не се появи. Ървинг обясни, че следствието продължава и се задълбочава. Освен това, каза, че полицаят, разпитван в продължение на няколко часа, е освободен. Това предизвика незабавна реакция от страна на репортерите. Заместник-началникът вдигна ръце, сякаш по този начин можеше да овладее тълпата. Грешеше.

— Нямам намерение да превръщаме пресконференцията в състезание по надвикване — отсече той. — Ще отговоря на няколко въпроса и толкова. Следствието ни чака. Ние…

— Какво имате предвид под „освободен“, господин заместник-началник? — извика Харви Бътън. — Искате да кажете, че е невинен или че просто нямате доказателства, за да го задържите?

Преди да отговори, Ървинг изгледа Бътън.

— Искам да кажа, че следствието тръгва в друга посока.

— Значи детектив Шиън е невинен, така ли?

— Не искам да назовавам каквито и да е имена.

— Господин заместник-началник, всички знаем името му. Защо просто не отговорите на въпроса?

Бош си помисли, че в известен смисъл тези реплики са забавни, защото Линдел бе убеден, че информацията за Франки Шиън е изтекла от Ървинг. А сега заместник-началникът се преструваше на обиден.

— Ще ви кажа само, че полицаят, с когото разговаряхме, засега даде задоволителни отговори. Затова си отива вкъщи и това е всичко, което…

— В каква друга посока тръгва следствието? — извика друг репортер.

— Не мога да ви дам подробности — отвърна Ървинг. — Достатъчно е да кажа, че ще преобърнем и последния камък.

— Може ли да зададем няколко въпроса на агента от ФБР?

Заместник-началникът погледна назад към Линдел, който стоеше до Бош, Едгар и Райдър. После отново се обърна към прожекторите, камерите и репортерите.

— ФБР и полицейското управление решиха, че ще е най-добре цялата информация да минава през управлението. Ако имате въпроси, питайте мен.

— Разпитвани ли са и други ченгета? — извика Бътън.

Ървинг отново се замисли, за да е сигурен, че ще каже каквото трябва.

— Да, разпитвани са в рамките на рутинна проверка. Засега няма полицаи, които можем да определим като заподозрени.

— Значи твърдите, че Шиън не е заподозрян?

Бътън го хвана натясно. Ървинг разбра. Сам се беше натикал в ъгъла. Но използва най-лесния подход.

— Не коментирам.

— Господин заместник-началник — продължи Бътън, като надвика другите репортери, — от убийствата изминаха почти четиридесет и осем часа. Искате да кажете, че все още няма сериозни заподозрени ли?

— Няма да коментирам какви заподозрени има. Следващият.

Ървинг бързо посочи към друг журналист. Въпросите продължиха още десет минути. В един момент Бош погледна към Райдър и тя му отговори с изражение, което казваше: „Какво правим тук?“ Той й отвърна по същия начин: „Губим си времето.“

Когато пресконференцията най-после приключи, Бош застана заедно с Едгар и Райдър в ъгъла на подиума. Партньорите му бяха пристигнали от холивудския участък точно преди началото и не бяха имали време да разговарят.

— Докъде сме със заповедите? — попита той.

— Почти свършихме — отвърна Едгар. — Това, че трябваше да дойдем тук за тоя цирк, не ни помогна много.

— Зная.

— Хари, мислех си, че сме се избавили от тези неща-каза Райдър.

— Зная. Беше егоистично от моя страна. Франки Шиън ми е приятел. Всичко онова, което направиха с него, като съобщиха името му на пресата, беше гадно. Надявах се, че присъствието ви тук може да придаде някаква правдоподобност на съобщението, че е освободен.

— Значи си ни използвал по същия начин, по който вчера искаше да ни използва Ървинг — каза тя. — Не му позволи да го направи, но за самия теб няма проблем, така ли?

Бош я погледна. Виждаше, че е искрено разгневена и съзнаваше, че ги е предал. Колкото и маловажно да бе, все пак си беше предателство.

— Виж, Киз, можем по-късно да поговорим за това. Но вече ти казах, Франки ми е приятел. Сега вече е и твой приятел. И някой ден това ще ти е от полза.

Той зачака, вперил очи в нея. Накрая, тя едва забележимо кимна. Засега проблемът беше решен.

— Още колко време ви трябва? — попита Бош.

— Може би час — отвърна Едгар. — После трябва да намерим съдия.

— Защо? — попита Райдър. — Какво каза Ървинг?

— Ървинг седи на два стола. Затова искам всичко да е изпипано. За утре сутрин.

— Ще успеем — кимна Едгар.

— Добре. Тогава се върнете и си свършете работата. Довечера намерете съдия. Утре ще…

— Детектив Бош?

Той се извърна. Пред него стояха Харви Бътън и продуцентът му Том Чейни.

— Не мога да разговарям с вас — отсече Бош.

— Разбрахме, че отново разследвате убийството на Стейси Кинкейд — каза Чейни. — Бихме искали да поговорим за…

— Кой ви каза? — изръмжа Хари.

На лицето му светкавично се изписа гняв.

— Имаме източник, който…

— Кажете на източника си, че е гадняр. Без коментар.

Приближи се оператор и насочи обектива над рамото на Бътън. Репортерът вдигна микрофона си.

— Оправдахте ли Майкъл Харис? — импулсивно попита той.

— Без коментар. Разкарайте се оттук.

Бош се пресегна към камерата и закри обектива с ръка. Операторът изкрещя:

— Не докосвайте камерата! Това е частна собственост.

— Лицето ми също. Махнете я от мен. Пресконференцията свърши.

Той постави ръка на рамото на Бътън и насила го избута от подиума. Операторът го последва. Чейни също, но бавно и спокойно, сякаш предизвикваше Бош. Очите им се срещнаха.

— Гледайте новините довечера, детектив — каза продуцентът. — Може да ви се сторят интересни.

— Съмнявам се — отвърна Хари.

Двадесет минути по-късно седеше върху празно бюро в началото на коридора, водещ към стаите за разпит на „Грабежи и убийства“ на третия етаж. Продължаваше да си мисли за репликите с Бътън и Чейни и се чудеше какво са научили. Чу, че една от вратите се отваря, и погледна нататък. Франки Шиън се приближаваше по коридора заедно с Линдел. Изглеждаше изтощен. Лицето му беше отпуснато, косата му бе разрешена, а дрехите — същите, които носеше предишната вечер в бара. Бяха в доста окаяно състояние. Бош се изхлузи от бюрото и се изправи, готов да отблъсне физическо нападение, ако се наложи. Но Шиън очевидно прочете мислите му и вдигна ръце с длани напред. После кисело се усмихна.

— Всичко е наред, Хари — с уморен, предрезгавял глас каза той. — Агент Линдел ми обясни. Поне отчасти. Не си бил ти… Бях самият аз. Знаеш ли, съвсем забравих, че съм заплашвал онзи скапаняк.

Бош кимна.

— Хайде, Франки — отвърна той. — Ще те закарам.

Без да се замисля, Бош го заведе при централните асансьори и се качиха, за да се спуснат във фоайето. Стояха един до друг и гледаха нагоре към светещите цифри на етажите.

— Извинявай, че се усъмних в теб, приятел — тихо каза Шиън.

— Не се тревожи за това. Сега сме квит.

— Така ли? Защо?

— Заради снощи, когато те питах за отпечатъците.

— Още ли се съмняваш в тях?

— Не! Абсолютно.

Когато стигнаха във фоайето, излязоха през странична врата на служебния паркинг. Бяха по средата на пътя към автомобила, когато Бош чу суматоха и се извъртя, за да види, че към тях тичаха неколцина репортери и оператор.

— Не казвай нищо! — припряно прошепна той. — Не им казвай нито дума.

Първата вълна репортери бързо ги настигна и ги заобиколи. Бош видя, че идват още.

— Без коментар — каза той. — Без коментар!

Но те не се интересуваха от него, а насочиха микрофоните и камерите си към лицето на Шиън. Толкова уморени преди, сега очите на приятеля му изглеждаха диви, дори уплашени. Бош си запробива път през тълпата към автомобила. Репортерите започнаха да крещят въпроси.

— Детектив Шиън, вие ли убихте Хауард Елайъс? — викаше някаква жена.

— Не — отвърна Шиън. — Не съм… Никого не съм убивал.

— По-рано заплашвали ли сте жертвата?

— Без коментар — каза Хари, преди бившият му партньор да успее да реагира. — Чухте ли? Без коментар. Оставете ни на ми…

— Защо ви разпитваха?

— Кажете ни защо ви разпитваха, детектив?

Почти бяха стигнали. Някои репортери изостанаха, осъзнали, че няма да получат нищо. Но повечето от камерите ги следваха. Винаги можеха да използват записите. Внезапно Шиън се откъсна от ръката на Хари и се завъртя към журналистите.

— Искате да знаете защо ме разпитваха ли? Разпитваха ме, защото управлението трябва да жертва някого. За да запази мира. Няма значение кого. Ето защо ме разпитваха. Аз отговарям на…

Бош го хвана и го задърпа от микрофоните.

— Хайде, Франки, остави ги!

Като минаха между два паркирани автомобила, те успяха да се откъснат от репортерите и операторите. Хари бързо издърпа Шиън към обозначената си кола и отвори вратата. Когато преследвачите им се запромъкваха в колона по един след тях, Франки вече беше вътре. Бош заобиколи и седна зад волана.

Пътуваха в мълчание, докато излязоха на магистрала 101. Бош хвърли поглед към приятеля си. Очите му блуждаеха напред по пътя.

— Не трябваше да казваш това, Франки. Само раздухваш огъня.

— Не ми пука за нищо. Вече не.

Отново настана мълчание. Минаваха през Холивуд и нямаше много движение. Бош видя, че някъде на югозапад се издига дим. Помисли си дали да не включи радиото, но реши, че не иска да знае какво означава димът.

— Позволиха ли ти да телефонираш на Маргарет? — след малко попита той.

— Не. Не ми позволиха да направя нищо друго, освен да си призная. Адски се радвам, че се появи и ме измъкна, Хари. Изобщо не ми обясниха какво си им казал, но определено ми спаси задника.

Бош знаеше за какво го пита Шиън, но не бе готов да му отговори.

— Медиите сигурно са обкръжили къщата ти — вместо това рече той. — Маргарет сигурно се е уплашила.

— Трябва да ти кажа нещо, Хари. Маргарет ме напусна преди осем месеца. Взе момичетата и се пренесе в Бейкърсфийлд. За да е близо до роднините си. У нас няма никой.

— Съжалявам, Франки.

— Трябваше да ти го кажа снощи, когато ме пита за тях.

Бош се замисли.

— Защо не си вземеш някои неща и не останеш у нас? Репортерите няма да те открият. Докато цялата тази история заглъхне…

— Не зная, Хари. Къщата ти е толкова малка, а след като прекарах цял ден затворен в онази стая, започвам да изпитвам клаустрофобия. Освен това, жена ти не ме познава, нали знаеш? Няма да й е приятно някакъв непознат да спи на дивана.

Бош погледна към Капитъл Рекърдс Билдинг, когато минаваха покрай сградата. Предполагаше се, че трябва да напомня купчина грамофонни плочи и игла. Но подобно на повечето неща в Холивуд, времето я бе изпреварило. Вече не произвеждаха плочи, а компактдискове. Понякога му се струваше, че целият Холивуд е като магазин за стоки втора употреба.

— Къщата ми беше разрушена по време на земетресението — отвърна той. — После я издигнах наново. Дори имам спалня за гости… И, Франки, моята жена също ме напусна.

Почувства се странно, когато го произнесе на глас. Сякаш по този начин потвърждаваше края на брака си.

— Уф, мамка му, Хари! Та вие се оженихте само преди година. Кога се случи?

Бош погледна към него, после отново се съсредоточи върху пътя.

— Наскоро.

Когато двадесет минути по-късно пристигнаха, пред дома на Шиън не ги посрещнаха репортери. Хари му каза, че ще го почака в колата и ще използва времето, докато приятелят му се приготви, за да разговаря по телефона. Когато остана сам, набра домашния си номер и провери дали са оставени съобщения, за да не се налага после да ги изслушва пред Франки. Но нямаше. Той остави телефона. Зачуди се дали поканата му към Шиън не е била подсъзнателно усилие да избегне пустотата на дома си. После реши, че не е така. Беше живял сам през по-голямата част от живота си. Знаеше, че истинският домашен уют е в самия него.

Отразена светлина привлече вниманието му. Той погледна в страничното огледало и видя фаровете на автомобил, паркиран до тротоара на една пряка по-нататък. Съмняваше се, че е репортер, защото щеше да спре направо в отбивката на Шиън, без да се опитва да се крие. Бош се замисли за онова, което искаше да попита стария си партньор.

Няколко минути по-късно Франки излезе от къщата с найлонова торба. Отвори задната врата, хвърли я на седалката, после влезе отпред. Усмихваше се.

— Марги е взела всички куфари — каза той. — Разбирам го едва сега.

Потеглиха по Бевърли Глен нагоре към Мълхоланд и после завиха на изток към Удроу Уилсън. Обикновено Бош обичаше да пътува нощем по Мълхоланд. Виещият се път, появяващите се и изчезващи светлини на града. Но по пътя минаха покрай „Върха“. Хари погледна към портала и се замисли за семейство Кинкейд, които бяха някъде там и се наслаждаваха на панорамната си гледка.

— Искам да те питам нещо, Франки — каза той.

— Давай.

— Пак за случая Кинкейд. По време на следствието разговаря ли сериозно с Кинкейд? Със Сам Кинкейд, искам да кажа.

— Да, естествено. С такива хора трябва да пипаш с кадифени ръкавици. С него и със стареца. Трябва да внимаваш, иначе нещата могат да се обърнат срещу теб.

— Да. Значи редовно си ги информирал за хода на следствието?

— Да. Защо? Говориш като онези типове от ФБР, които ме разпитваха цял ден, Хари.

— Извинявай, просто питам. Той ли те търсеше или ти му телефонираше?

— И аз, и той. Освен това, началникът на охраната му поддържаше връзка с нас.

— Д. Ч. Рихтер ли?

— Да, той. Хари, ще ми кажеш ли най-после какво става?

— След малко. Първо ще те питам още нещо. Спомняш ли си до каква степен си информирал Кинкейд или Рихтер за Майкъл Харис?

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, не твърдя, че си сбъркал някъде. Питам просто дали си им казал, че си арестувал Харис заради отпечатъците и че го разпитваш в управлението.

— Естествено. Това е стандартна оперативна процедура.

— Ясно. А каза ли му какъв е Харис?

— Да речем, че съм му казал.

Бош се замисли. Той зави по Удроу Уилсън и подкара по лъкатушния път към къщата си. Когато стигнаха, паркира под навеса.

— Хей, харесва ми! — възкликна Шиън.

Хари изключи двигателя, но явно не бързаше да слиза.

— Каза ли на някой от семейството или на Рихтер къде точно живее Харис? — попита той.

Франки го погледна.

— За какво намекваш?

— Питам те. Каза ли на някой от тях къде живее Харис?

— Може и да съм казал. Не си спомням.

Бош излезе и се насочи към кухненската врата. Шиън си взе багажа от задната седалка и го последва.

— Обясни ми, Йеронимус.

Хари отключи вратата.

— Мисля, че си допуснал грешка.

Той влезе вътре.

— Хайде, казвай.

Бош го отведе в спалнята за гости и Шиън хвърли торбата си на леглото. Когато излязоха обратно в коридора, Хари му показа банята и тръгна към дневната. Франки мълчеше и чакаше.

— Дръжката на сифона в тоалетната е счупена — без да поглежда към него, каза Бош. — Трябва да я натискаш през цялото време.

После вдигна очи към бившия си партньор.

— Стигнахме до обяснение за присъствието на отпечатъците на Харис. Той нито е отвлякъл, нито е убил Стейси Кинкейд. Всъщност, дори не смятаме, че е имало отвличане. Кинкейд е убил доведената си дъщеря. Изнасилвал я е нееднократно и я е убил, после е инсценирал отвличане. Извадил е късмет, когато отпечатъците по учебника са ви насочили към Харис. И той го е използвал. Смятаме, че той — или неговият човек, Рихтер — е изхвърлил трупа близо до апартамента на Харис, защото е знаел къде е. Затова помисли, Франсис. Трябва със сигурност да зная дали си казал на Кинкейд или началника на охраната му къде живее Харис.

Шиън изглеждаше зашеметен. Очите му блуждаеха по пода.

— Значи сме грешали за Харис…

— Били сте като коне с капаци, човече! Когато сте открили онези отпечатъци, пред очите ви е бил само Харис.

Без да вдига поглед от пода, Шиън бавно кимна.

— Всички допускаме грешки, Франки. Седни и помисли за онова, което те питам. Какво каза на Кинкейд и кога му го каза? Веднага се връщам.

Бош се върна в спалнята си и се огледа наоколо. Стаята изглеждаше същата. Той отвори вратата на гардеробната и натисна ключа. Дрехите на Елинор ги нямаше. Погледна надолу към пода. Обувките й също бяха изчезнали. На килима имаше тюлена мрежичка, завързана със синя панделка. Хари се наведе и я вдигна. Вътре имаше няколко зрънца ориз. Спомни си, че в ласвегаския параклис раздаваха на гостите такъв ориз, за да го хвърлят по щастливата двойка. Елинор бе запазила едно от тях за спомен. Бош се зачуди дали случайно го е изпуснала, или просто го е изхвърлила.

Той го прибра в джоба си и угаси осветлението.