Хари

3

Известността на Хауард Елайъс като застъпник за граждански права не се дължеше на клиентите му. В най-добрия случай те можеха да бъдат описани като отрепки, ако не и като истински престъпници. Онова, което правеше лика и името на Елайъс толкова добре познати на лосанджелиските жители, бе начинът му на използване на медиите, умението му да слага пръст в расистките рани и фактът, че цялата му юридическа практика бе изградена около един единствен похват — да води дела срещу лосанджелеското полицейско управление.

В продължение на близо две десетилетия той беше натрупал цяло състояние, като завеждаше дело след дело във федералния съд от страна на граждани, по някакъв начин сблъскали се с органите на реда. Елайъс съдеше патрулни полицаи, детективи, дори началника на полицията и самата институция. Беше агресивен и изправяше на подсъдимата скамейка всички, дори съвсем далечно свързани с инцидента и нележащи в основата на проблема. След като полицейско куче бе ухапало беглец, заподозрян в извършване на въоръжен грабеж, адвокатът заведе от страна на ранения дело срещу кучето, водача му и неговите шефове, та чак до началника на полицията. И за да увенчае докрай усилията си в служба на Правосъдието обвини инструкторите на водача от академията, както и служителите, които хранеха кучето.

В късните си вечерни изявления и честите си „импровизирани“, но хитро оркестрирани пресконференции на стъпалата пред окръжния съд на САЩ, Елайъс винаги се представяше като блюстител на справедливостта, глас в пустиня, вопиющ срещу злодеянията на фашистко-расистката военизирана организация, известна под името „Лосанджелеско полицейско управление“. За критиците си — както от полицията, така и от градската и окръжната прокуратура — расист бе самият Елайъс, който още повече задълбочаваше бездната в този и без това разделен град. За тях той представляваше утайката на право-раздавателната система, съдебен чародей, който можеше от раз да изтегли картата на расизма от колодата.

Най-често защищаваше цветнокожи. Умението му да ораторства и да подбира нужните му факти превръщаше клиентите му в герои, в симптоматични жертви на раз-вилнялата се полицейска хунта. Мнозина от южните квартали вярваха, че единствено Елайъс пречи на полицията да се превърне в окупационна, армия. Той бе един от малкото хора, които едновременно бяха толкова мразени и обичани в различни райони на града.

Малцина от онези, които го уважаваха, разбираха, че цялата му практика е изградена на основата на прост параграф от закона. Той водеше дела само във федерални съдилища и според разпоредбите на американските кодекси на гражданските права, което в случай, че спечели, му осигуряваше хонорарите от лосанджелеската управа.

Побоят над Родни Кинг, докладът на комисията „Кристофър“, порицал управлението под въздействието на процеса, последвалите граждански бунтове и случаят О. Дж. Симпсън оказваха въздействие върху всяко дело на Елайъс. За адвоката не беше особено трудно да печели дела срещу полицията и да убеждава съдебните заседатели поне да овъзмездят нанесените на ищеца щети. А съдебните заседатели не съзнаваха, че такива присъди дават възможност на Елайъс да изсмуква пари от града и неговите данъкоплатци, включително и от самите тях, суми, равняващи се на стотици хиляди долара.

В процеса за ухапването от кучето, превърнал се в емблематичен за Елайъс, съдебните заседатели решиха, че правата на ищеца са били накърнени. Но тъй като този ищец бе крадец, многократно арестуван и съден в миналото, те възмездиха щетите му само с един долар. Намерението им беше ясно — по-скоро да обърнат внимание на полицията, отколкото да превърнат престъпника в богаташ. За Елайъс обаче, това нямаше значение. В съответствие с федералните разпоредби той изпрати на общината сметка за хонорар в размер на 340000 долара. Градските власти надигнаха вой и извършиха финансова проверка, но накрая му платиха повече от половината от тази сума. Съдебните заседатели — и мнозина преди и след това — смятаха, че по този начин порицават лосанджелеското полицейско управление, а в действителност самите те плащаха за половинчасовите късни реклами на Елайъс по Канал 9, за неговото порше, италианските му костюми и разкошната му къща в Болдуин Хилс.

Елайъс, разбира се, не беше единствен. В града имаше десетки адвокати, които се занимаваха със случаи, свързани с нарушение на гражданските права от страна на полицията, и използваха същите федерални разпоредби, позволяващи им да смучат огромни суми от общинския бюджет. Не всички обаче бяха цинични и мотивирани от парите. Съдебните процеси на Елайъс и колегите му предизвикваха положителни промени в управлението. Дори враговете им — ченгетата — не можеха да не им го признаят. Подобриха се и условията в местните затвори. Гражданите получиха възможност без страх да подават жалби срещу недобросъвестни полицаи.

Но Елайъс изпъкваше над всички останали. Той привличаше вниманието на медиите, притежавайки ораторските умения на професионален актьор. Освен това, като че ли не прилагаше каквито и да е критерии в избора си на клиенти. Представляваше наркодилъри, които твърдяха, че са били подложени на тормоз в полицията, крадци, които обираха бедните, но не искаха да ги бият ченгета, убийци, които бяха застреляли жертвите си, но надигаха вой до небето, че полицията била стреляла срещу тях. Любимият цитат на Елайъс — използван като мото на рекламите му — бе, че злоупотребата с властта си е злоупотреба с властта, независимо дали жертвата е престъпник. Той винаги вперваше поглед към камерата и заявяваше, че ако обществото приеме такива злоупотреби по отношение на виновните, не след дълго те ще бъдат насочени и към невинните.

Елайъс работеше сам. През последните десет години беше съдил управлението над сто пъти, в повече от половината от случаите успешно. Името му смразяваше на място ченгетата. Полицаите знаеха, че ако ги съди Елайъс, няма да им се размине просто така. Той не се съгласяваше на извънсъдебни споразумения — кодексите на гражданските права не стимулираха такова уреждане на въпросите. Но, ако Елайъс съдеше някого, нещастникът трябваше да бъде подложен на всички мъки на публичния спектакъл — информации в медиите, пресконференции, заглавия във вестниците, телевизионни репортажи. Подсъдимите имаха късмет, ако запазеха разсъдъка си. За службата им изобщо не можеше да става и дума.

За някои ангел, дявол за други, сега Хауард Елайъс беше мъртъв, застрелян в мотрисата на Ейнджълс Флайт. Докато гледаше през прозореца на стаичката към оранжевото сияние на лазерния лъч, Бош съзнаваше, че това е затишие пред буря. Само два дни по-късно трябваше да започне най-големият процес на Елайъс. Делото срещу лосанджелеското полицейско управление, станало известно в медиите като случая „Черния войн“. Изборът на съдебни заседатели бе насрочен за понеделник сутринта. Съвпадението — или както несъмнено щеше да реши огромна част от обществеността, липсата на съвпадение-между убийството на Елайъс и началото на процеса щеше да издигне следствието поне до седма степен по медийната скала на Рихтер. Малцинствените групи щяха да завият от ярост и оправдано подозрение. Белите от Уест Сайд щяха да изтръпнат от страх за нови бунтове. И Лос Анджелес, и полицейското управление в града за пореден път щеше да прикове погледа на нацията. В този момент Бош бе съгласен с Едгар, макар и поради различни причини от тези на чернокожия си партньор. Искаше му се да е в състояние да се откаже от случая.

— Господин заместник-началник — каза той, като отново се обърна към Ървинг, — когато се разчуе кой… Искам да кажа, когато медиите открият, че жертвата е Елайъс, ние ще…

— Това не е ваша грижа — отвърна Ървинг. — Вашата грижа е следствието. Ние с началника на полицията ще се заемем с медиите. Никой друг не трябва да изпуска нито дума за следствието. Нито дума!

— Оставете медиите — каза Райдър. — Ами Саут Сентръл? Хората ще…

— Медиите са наш проблем — прекъсна я заместник-началникът. — От следващата смяна управлението обявява извънредна готовност за граждански безредици. Ще вдигнем на крак целия персонал, докато не стане ясно как ще реагира градът. Никой, който е бил очевидец на деветдесет и втора, не иска да се повтори онзи ад. Но пак подчертавам, това не е ваша грижа.

— Не ме оставихте да довърша — отвърна Райдър. — Не исках да кажа, че ще избухнат бунтове. Всъщност, аз познавам тукашните хора и мисля, че няма да има проблеми. Исках да кажа, че убийството ще ги разгневи и ще събуди подозренията им. Ако смятате, че можете да пренебрегнете това или да се справите с него, като изкарате повече ченгета на…

— Детектив Райдър — отново я прекъсна Ървинг, — това не е ваша грижа. Вашата грижа е следствието.

Бош виждаше, че постоянните прекъсвания от страна на заместник-началника и начинът, по който казваше на една чернокожа жена да не мисли за собствената си общност, я обиждат. Ясно бе изписано на лицето й. Неведнъж бе виждал това изражение и реши да се намеси преди партньорката му да загуби самообладание.

— Ще се нуждаем от повече хора. Ако сме само тримата, има да проверяваме алибита цели седмици, дори месец. В случай като този трябва да действаме бързо, не само заради естеството на случая, но и заради хората.

— И за това ще се погрижим — отвърна Ървинг. — Ще получите всичко, каквото ви е необходимо. Но не от „Грабежи и убийства“. Тук става дума за сблъсък на интереси заради делото Майкъл Харис.

Преди да отговори, Бош забеляза, че Ървинг упорито отказва да нарича случая „Черния войн“ и вместо това използва името на ищеца.

— Защо повикахте нас?

— Моля?

— Разбирам защо не участва „Грабежи и убийства“. Но къде са хората от централното управление? Това нито е в нашата юрисдикция, нито сме дежурни. Защо повикахте нас?

Ървинг шумно въздъхна.

— Тази и следващата седмица целият отдел „Убийства“ в централното управление е на обучение в академията. После отиват в лабораториите на ФБР, за да се запознаят с новите методи за оглед на местопрестъпления. Когато стана ясно коя е жертвата, се свързах с началника на полицията и решихме да повикаме вас. Вие сте добър екип. От най-добрите. Постигнали сте успех в последните си четири разследвания, включително в онзи случай с твърдо сварените яйца — да, съобщиха ми за това. Но главното е, че никой от вас никога не е бил даван под съд от Елайъс.

Той посочи с палец през рамо към мотрисата. В същото време хвърли поглед към Гаруд, но капитанът не вдигна очи.

— При вас няма никакъв сблъсък на интереси — добави Ървинг. — Нали така?

Тримата детективи кимнаха. През двадесет и петте си години служба в управлението Бош беше съден достатъчно често, но кой знае как никога не се бе сблъсквал с Елайъс. И все пак не вярваше, че Ървинг казва цялата истина. Едгар вече беше загатнал за една от причините за избора им — причина, навярно по-важна от факта, че никой от тях не бе даван под съд от злополучния адвокат. Двамата му партньори бяха чернокожи. В някой момент това можеше да се окаже от полза за заместник-началника. Бош знаеше, че приказките на Ървинг, че в управлението има само една раса — тази на ченгетата-щеше да изхвърчи през прозореца, когато му потрябваше черно лице за пред камерите.

— Не искам моите хора да бъдат използвани за пред медиите, господин заместник-началник — каза Бош. — Щом ни поверявате случая, трябва да го разследваме, а не да изнасяме представления.

Ървинг яростно го изгледа.

— Как ме нарекохте?

За миг детективът се смути.

— Нарекох ви „господин заместник-началник“.

— А, добре. Защото се чудех дали не е настъпило някакво объркване в йерархията. Има ли такова нещо, детектив?

Бош отново погледна през прозореца и усети как се изчервява.

— Не — отвърна той.

— Чудесно — без каквато и да е напрегнатост каза Ървинг. — Тогава ще ви оставя с капитан Гаруд. Той ще ви информира за всичко, което сме направили досега. Когато свърши, ще поговорим за останалото.

Той се завъртя към вратата, но Бош го спря.

— Още нещо, господин заместник-началник.

Ървинг се обърна към него. Хари беше възвърнал самообладанието си и спокойно го гледаше.

— Известно ви е, че ще се наложи да подложим на сериозна проверка ченгета. Много ченгета. Ще трябва да прехвърлим всички дела на адвоката, не само случая „Черния войн“. Така че трябва предварително да зная — всички ние трябва да знаем — дали вие и началникът на полицията искате истината да бъде разкрита такава, каквато е, или…

Той не довърши и Ървинг не каза нищо.

— Искам да защитя хората си — добави Бош. — В такива случаи… просто трябва да сме наясно с всичко, което ни очаква.

Хари поемаше риск, като казваше това пред Гаруд и другите. Ървинг най-вероятно отново щеше да се ядоса, но искаше заместник-началникът да му отговори пред капитана, който имаше голямо влияние в управлението. Искаше Гаруд да знае, че групата му изпълнява указания, идващи от най-високо равнище, просто в случай, че следствието стигне до някой от „Грабежи и убийства“.

Ървинг продължително го изгледа.

— Дързостта ви минава всякакви граници, детектив Бош.

— Да, господине. Но какъв е отговорът ви?

— Истината трябва да излезе наяве, каквато и да е тя! Двама души са мъртви. Няма значение какви са били. Никой не трябва да умира от насилствена смърт. Направете всичко по силите си. Използвайте всичките си умения и разкрийте истината.

Бош кимна. Ървинг се завъртя и преди да напусне стаята, хвърли поглед към Гаруд.