Хари

26

Когато влязоха в детективското бюро, Бош се удиви от изражението на Кизмин Райдър. Тя седеше сама пред лаптопа си и слабото сияние на екрана се отразяваше по тъмното е лице. Изглеждаше едновременно ужасена и изпълнена с енергия. Хари познаваше това изражение, но не можеше да го опише. Беше видяла нещо ужасно, но в същото време знаеше, че това разкрива пред нея някаква възможност.

— Киз? — прошепна Бош.

— Сядайте. Надявам се, че не сте оставили косми по тортата в дома на Кинкейд.

Бош издърпа стола си и седна. Едгар направи същото. Райдър загатваше за допускане на конституционна или процедурна грешка при следствието. Използваха израза „косми по тортата“, ако някой заподозрян поискаше адвокат, но после признаеше извършването на престъпление преди пристигането му. Така признанието се опорочаваше. По същия начин, ако не съобщяха правата на заподозрения, преди да го разпитат, по-късно в съда не можеха да използват думите му срещу него.

— Виж, когато отидохме там, никой не беше заподозрян — каза Бош. — Нямаше причина да им съобщаваме правата. Казахме им, че следствието продължава и им зададохме няколко общи въпроса. Така или иначе, не научихме нищо ново. Съобщихме им, че Харис е чист и толкова. Какво си открила, Киз? Може би просто трябва да ни покажеш.

— Добре, приближете си столовете насам.

Те се настаниха от двете й страни. Бош погледна към компютъра й и видя, че на екрана е уеб-страницата на Мадам Реджайна.

— Първо, някой от вас чувал ли е за Лайза и Стейси О’Конър от компютърния отдел?

Бош и Едгар поклатиха глава.

— Не са сестри. Просто имат еднакви фамилии. Работят със Слоун Инглърт. Знаете за нея, нали?

Този път двамата кимнаха. Инглърт работеше в нов Компютърен отдел в центъра „Паркър“. По-рано същата година медиите бяха отделили много внимание на отдела и конкретно на Инглърт, когато бяха разкрили Брайън Фийлдър, хакер от международен мащаб, ръководещ така наречените „Веселяци“. Подвизите на Фийлдър и преследването му из Интернет от страна на Инглърт седмици наред привличаха интереса на вестниците и сега предстоеше историята да бъде филмирана в Холивуд.

— Добре — каза Райдър. — Те са ми приятелки от времето, когато работех в компютърния отдел. Позвъних им и те с удоволствие се заеха със случая, защото иначе щеше да им се наложи да облекат униформи и да работят дванадесет часа нонстоп.

— Тук ли дойдоха? — попита Бош.

— Не, офисът им е в „Паркър“. Където са истинските компютри. Както и да е, когато отидоха там, се свързахме по телефона. Казах им с какво разполагаме — този уеб-адрес, за който знаехме, че е важен, но нямахме представа защо. Информирах ги за посещението ни при Мадам Реджайна и мисля, че това ги отврати. Във всеки случай, ми казаха, че има голяма вероятност онова, което търсим, да няма нищо общо със самата Реджайна, а просто с нейната уеб-страница. Някой можел да я използва и трябвало да търсим някъде в образа скрита хипертекстова връзка.

Бош вдигна ръце в знак, че се предава, но преди да успее да каже нещо, Райдър продължи:

— Зная, зная, не говориш на този език. Ясно. Просто исках да ви покажа нещата стъпка по стъпка. Някой от вас има ли някаква представа от уеб-страници?

— Не — отвърна Бош.

— Не — присъедини се към него и Едгар.

— Добре, тогава ще се помъча да ви го обясня възможно най-просто. Започваме с Интернет. Интернет е така наречената „информационна свръхмагистрала“, нали така? Безброй свързани помежду си компютърни системи. В целия свят. По тази магистрала има милиони отклонения, места, където можете да ходите. Има цели компютърни мрежи, уеб-сайтове и така нататък, и така нататък.

Тя посочи към Мадам Реджайна на екрана.

— Това е индивидуална уеб-страница, включена в уеб-сайт, в който има много други страници. Виждате образа на компютъра ми, но той се намира в по-големия уеб-сайт. А този уеб-сайт се намира в действителна, материална машина — компютър, който наричаме „уеб-сървър“. Дотук ясно ли е?

Бош и Едгар кимнаха.

— Поне така ми се струва — каза Хари.

— Добре. Уеб-сървърът има ужасно много уеб-сайтове, които контролира и поддържа. Разбирате ли, ако ти, Хари, искаш да си отвориш собствена уеб-страница, отиваш при уеб-сървъра и казваш: „Включете страницата ми в някой от вашите уеб-сайтове. Имате ли уеб-сайт за мрачни детективи, които никога не говорят много с когото и да е?“

Думите й накараха Бош да се усмихне.

— Ето как става. Често в един сайт са събрани страници за сроден бизнес и интереси. Ето защо, когато го погледнеш, ти прилича на Содом и Гомор. Защото сродните реклами са струпани в едни и същи сайтове.

— Ясно — каза Бош.

— Уеб-сървърът би трябвало да ти гарантира сигурност. Искам да кажа, че никой не трябва е в състояние да проникне в твоята страница и да те компрометира-да я променя или унищожава. Проблемът е, че тези уеб-сървъри не ти дават реално голяма сигурност. И ако някой успее да проникне в сървъра, той може да прави каквото си иска със страниците.

— Какво точно имаш предвид? — попита Едгар.

— Че хакерите могат да използват страниците в даден сайт за собствените си цели. Да вземем например страницата на екрана на моя компютър. Хакерът може да се крие зад образа, който виждате, и да прибавя всевъзможни скрити вратички и команди.

— Това ли са направили с нейната страница? — попита Бош.

— Точно това. Помолих Лайза и Стейси О’Конър да направят проверка и те проследиха тази страница до уеб-сървъра. Наистина са взети някои предохранителни мерки, но паролите за подсещане са си валидни и позволяват да се проникне вътре.

— Тук вече се обърках — призна Бош.

— Когато се създава уеб-сървърът, за да влезеш вътре ти трябва парола за подсещане. Съвсем стандартна, например „Гост/гост“ или „администратор/администратор“. Когато сървърът е готов и вече функционира, те трябва Да се изтрият, за да се предотврати незаконно проникване, но за това често се забравя и тези пароли се превръщат в задни вратички, през които можеш да се промъкнеш. Тук е станало точно така. Лайза го направи. А щом тя успя, значи би могъл и всеки хакер, който после е можел да проникне в страницата на Мадам Реджайна. И някой го е сторил.

— Какво е направил? — попита Бош.

— Вкарал е скрита хипертекстова връзка. Бутон за подсещане. Когато го откриеш и натиснеш, той те отвежда в съвсем друг уеб-сайт.

— Преведи — каза Едгар.

Райдър се замисли за миг.

— Представете си го като висока сграда — например Емпайър Стейт Билдинг. Вие сте на някой етаж. Етажът на Мадам Реджайна. И намирате на стената скрит бутон. Натискате го, пред вас се отваря врата на асансьор, която изобщо не сте забелязали, и влизате вътре. Асансьорът ви отвежда на друг етаж. Но не бихте могли да стигнете там, ако не сте били на етажа на Мадам Реджайна и не сте натиснали скрития бутон.

— Ами ако не са ни казали кой е? — прибави Бош.

— Уместен въпрос — кимна Райдър.

— Покажи ни — посочи компютъра той.

— Добре, спомнете си, че в първото писмо до Елайъс бяха адресът на уеб-страницата и снимката на Реджайна. Във второто писмо пишеше „окото хумбърт хумбърт“. Тайнственият подател просто е казвал на Елайъс какво да направи с уеб-страницата.

— Окото на Реджайна? — каза Едгар.

— Значи си кликнала с мишката върху окото, така ли? — попита Бош, като посочи към екрана.

— Точно така.

Тя се завъртя към лаптопа си, премести мишката и Бош видя, че стрелката посочва лявото око на Мадам Реджайна. Райдър кликна два пъти и екранът се изчисти.

— Добре, сега сме в асансьора.

След няколко секунди се появи синьо небе с облаци, върху които седяха ангелчета с криле и ореоли. После се появи поле за парола.

— Хумбърт хумбърт — каза Бош.

— Виждаш ли, Хари, тези неща са толкова ясни. Просто не се прави, че не разбираш.

Тя написа „хумбърт“ в полетата за потребителя и паролата и екранът отново се изчисти. Няколко мига по-късно се появи надпис:

„ДОБРЕ ДОШЛИ В УЕБ-САЙТА НА ШАРЛОТ“

Отдолу се оформи анимация. В дъното на страницата пропълзя паяк и започна да плете паяжина по екрана. В пролуките на мрежата запремигваха малки снимки на момиченца, сякаш хванати от паяка. Когато изображението беше завършено, паякът застана най-отгоре.

— Гадна работа — каза Едгар. — Имам лошо предчувствие.

— Това е педофилски сайт — отвърна Райдър и посочи с нокът под една от снимките. — А това е Стейси Кинкейд. Кликваш върху нея и получаваш големи снимки и видеозаписи. Наистина е ужасяващо. Може би е по-добре, че бедното ангелче е мъртво.

Райдър посочи с мишката снимката на русокосото момиче. Бе прекалено малка и Бош не можеше да познае Стейси Кинкейд. Искаше му се просто да приеме на доверие думата на партньорката си.

— Готови ли сте? — попита тя. — С този лаптоп не мога да ви пусна видеозаписи, но снимките ще ви дадат представа за нещата.

Райдър не ги изчака да отговорят, но те нямаха и намерение. Тя кликна два пъти с мишката и на екрана се появи нов образ. Снимка. Момиченце, застанало голо пред жив плет. Усмихваше се по измъчен, неестествен начин. Въпреки това на лицето му имаше замаяно изражение. Детето държеше ръце на хълбоците си. Сега вече Бош ясно виждаше, че това е Стейси Кинкейд. Опита се да си поеме дъх, но дробовете му не искаха да реагират. Той скръсти ръце на гърдите си. На екрана се заниза поредица от снимки, показващи момичето само и накрая с някакъв мъж. Виждаше се само голото му тяло, но не и лицето му. Няколко кадъра представяха детето и мъжа в различни сексуални пози. На последната снимка Стейси носеше бяла рокличка с малки семафорни флагчета. Тя махаше към камерата. Кой знае защо тази снимка изглеждаше най-ужасна, макар да бе най-невинната.

— Добре, дай напред или назад, изобщо разкарай това от екрана — каза Бош.

Райдър посочи с мишката към бутона в долната част На екрана и кликна отгоре му. Отново се появи паяжината. Бош избута стола си обратно на своето място и се стовари отгоре му. Внезапно го изпълни умора и чувство на потиснатост. Искаше му се да се прибере вкъщи, да заспи и да забрави всичко, което знае.

— Хората са най-жестоките зверове — въздъхна Райдър. — Причиняват си какво ли не. При това само, за да задоволят фантазиите си.

Бош се изправи и отиде при едно от другите бюра, принадлежащо на детектив от отдел „Грабежи“ на име Макграт. Той започна да отваря чекмеджетата и да рови в тях.

— Какво търсиш, Хари? — попита Киз.

— Цигари. Помислих си, че Пол може да има в бюрото си резервен пакет.

— Преди имаше. Аз му казах да си го прибере.

Все още с ръка в едно от чекмеджетата, Бош погледна към нея.

— Много ти благодаря, Кизмин. Ти ме спаси.

— Ще го преживееш, Хари.

Той я изгледа.

— Сигурно през целия си живот не си изпушила и една цигара, а ме караш да се откажа и ми казваш, че ще го преживея.

— Съжалявам. Просто се опитвам да ти помогна.

— Е, благодаря.

Бош кимна към компютъра й.

— Какво друго? Каква е връзката със Сам и Кейт Кинкейд, че ме пита дали сме им съобщили правата?

— Те трябва да знаят за това — отвърна Райдър, удивена, че още не се е досетил. — Мъжът на снимката трябва да е Кинкейд.

— Хей! — възкликна Едгар. — Откъде знаеш? Лицето му не се виждаше. Ние току-що разговаряхме с него и ни се стори, че двамата с жена му все още ужасно страдат.

И тогава Бош разбра. Когато видя снимките на екрана, си бе помислил, че са направени от похитителя на момичето.

— Искаш да кажеш, че тези снимки са стари — рече той. — Че е била подложена на сексуален тормоз, преди да я отвлекат.

— Искам да кажа, че навярно изобщо не става въпрос за отвличане. Стейси Кинкейд е била насилвана. Предполагам, че вторият й баща я е изнасилил и после я е убил. А това не би могло да се случи без знанието, ако не и с одобрението на майката.

Бош замълча. Райдър говореше толкова страстно и с такава болка, че той не можеше да не се зачуди дали не е преживяла нещо подобно.

— Вижте — рече Киз, очевидно усетила скептицизма на партньорите си, — имаше време, когато исках да се прехвърля в отдела за сексуални престъпления срещу деца. Беше, преди да постъпя в „Убийства“. В Пасифик имаше място в групата за застрашени деца и щяха да ме вземат, ако поисках. Първо ме пратиха за две седмици в Куонтико на тренировъчната програма, която бюрото организира веднъж годишно за сексуални престъпления срещу деца. Успях да издържа осем дни. Тогава осъзнах, че няма да мога да се справя. Върнах се и постъпих тук.

Тя замълча, но нито Бош, нито Едгар казаха нещо.

— Но преди да си тръгна — продължи Райдър, — научих достатъчно, за да разбера, че сексуалното насилие над деца най-често е в самото семейство, от страна на роднини или близки приятели. Чернокожите чудовища, които проникват през прозорците и отвличат хлапета, са съвсем малко.

— Това все пак не е доказателство в конкретния случай, Киз — внимателно отвърна Бош. — Може да е едно от изключенията. През прозореца не е влязъл Харис, а онзи тип.

Той посочи към компютъра, въпреки че снимките на безликия мъж и Стейси отдавна ги нямаше.

— Никой не е влизал през прозореца! — настоя Райдър.

Тя взе една от папките на бюрото и я отвори. Вътре имаше копие от протокола за аутопсията на Стейси Кинкейд. Киз го прелисти и стигна до снимките. Извади онази, която искаше да им покаже, и я подаде на Бош. Докато той я гледаше, Райдър продължи да преглежда протокола.

На снимката се виждаше трупът на Стейси Кинкейд в положението и на мястото, където го бяха открили. Ръцете на момиченцето бяха широко разперени. Шиън беше прав. Тялото вече се разлагаше и лицето беше изпито, но в позата имаше нещо ангелско.

— Вижте лявото коляно — каза Райдър.

Бош се подчини. Видя кръгло тъмно петно, което приличаше на засъхнала кръв.

— Струпей?

— Точно така. В протокола пише, че раната е получена пет-шест дни преди смъртта. Случило се е, преди да бъде отвлечена. Значи е имала тази рана през цялото време, докато се предполага, че е била при похитителя си. На снимките от онзи уеб-сайт няма струпей. Ако искате, мога пак да ви ги покажа.

— Вярвам ти — отвърна Бош.

— Да — прибави Едгар. — И аз.

— Значи снимките по Интернет са направени много преди предполагаемото отвличане и преди убийството.

Бош кимна, после поклати глава.

— Какво има? — попита Райдър.

— Просто… не зная. Преди двадесет и четири часа разследвахме убийството на Елайъс и си мислехме, че може би търсим ченге. След всичко това обаче…

— Това променя нещата — съгласи се Едгар.

— Почакай малко, ако на снимките с нея е бил Сам Кинкейд, защо все още са в онзи уеб-сайт, по дяволите? Струва ми се нелогично да рискува така.

— Помислих и за това — отвърна Райдър. — Има две възможни обяснения. Първо, че той няма редакционен достъп до сайта. С други думи, че не може да махне снимките, без да отиде при администратора на сайта, да предизвика подозрения и да се разкрие. Втората възможност е, че се е чувствал в безопасност. За убиец са посочили Харис и независимо дали е осъден, това слага край на въпроса.

— Все пак е рисковано да остави снимките там — възрази Едгар.

— Кой ще ги види? — попита Киз. — Кой ще го издаде?

Говореше прекалено разпалено. Тя го осъзна и продължи по-спокойно:

— Не разбирате ли? Хората с достъп до този сайт са педофили. Даже някой от тях да е познал Стейси, което не е вероятно, какво ще направи? Ще позвъни в полицията и ще каже: „Хм, да, харесва ми да чукам деца, но не мога да понасям, когато ги убиват. Бихте ли махнали тези снимки от нашия уеб-сайт?“ Как ли не! По дяволите, възможно е оставянето на снимките да е нещо като хвалба. Дори не знаем с какво си имаме работа. Може всички момиченца от сайта да са убити…

Гласът й ставаше все по-остър, докато се мъчеше да ги убеди.

— Добре, добре — прекъсна я Бош. — Логиката ти е стабилна, Киз. Хайде засега да продължим с нашия случай. Каква е теорията ти? Мислиш, че Елайъс е разкрил всичко и затова са го убили, така ли?

— Категорично. Знаем, че е така. Заради четвъртото писмо. „Той знае, че знаеш.“ Елайъс е влязъл в тайния уеб-сайт и е бил разкрит.

— Как са разбрали, след като е имал паролите от третото писмо? — попита Едгар.

— Основателен въпрос — кимна Райдър. — И аз попитах същото Лайза и Стейси О’Конър. Когато влязоха в сървъра, те провериха и откриха в онзи уеб-сайт програма, регистрираща всеки потребител, който влиза в сайта. После анализира данните и определя дали е имал право на достъп. Въпреки че имаш паролите, влизането ти в сайта се отбелязва и остава така нареченият интернетски протоколен адрес. Като отпечатъци. Програмата го анализира и го издирва в списък от известни потребители. Ако го няма в списъка, тя съобщава на администратора на сайта, който може да открие нарушителя. Или пък да инсталира самоактивираща се програма, която да го чака да се завърне. Когато потребителят без право на достъп отново проникне в сайта, програмата се закача за него и дава възможност на администратора да научи и-мейл адреса му. И да разбере кой е. Ако му прилича на ченге, той ще затвори асансьора — страницата, в която незаконно е проникнал и е използвал като таен вход — и ще си потърси друга страница. Но в този случай не е било ченге. А адвокат.

— И не са затворили сайта — прибави Бош. — Пратили са някого да го убие.

— Точно така.

— Значи, според теб, Елайъс е направил така — каза Хари. — Получил е писмата по пощата и е проверил информацията. Попаднал е на този уеб-сайт и е задействал алармената инсталация. И в резултат са го убили.

— Да, точно така бих обяснила това, което ни е известно в момента, особено в светлината на четвъртото писмо. „Той знае, че знаеш.“

Бош поклати глава, объркан от собствените си заключения.

— Все още не разбирам. За кого говорим? Кого току-що обвиних в убийство?

— Групата. Потребителите на сайта. Администраторът му — който може и да е Кинкейд — е открил нарушителя, разбрал е, че е Елайъс и е пратил някого да премахне проблема. Няма значение дали е искал съгласието на всички членове на групата. Те са виновни, защото самият уеб-сайт е незаконен.

Бош вдигна ръка.

— Задръж топката. Можем да оставим групата на окръжната прокуратура. Съсредоточи се върху убиеца и Кинкейд. Да приемем, че той е замесен във всичко това. Някой някак е научил и е решил да съобщи на Елайъс вместо на ченгетата. Логично ли е?

— Естествено. Просто още не знаем всички подробности. Но писмата ясно показват, че някой е изпратил Елайъс до сайта и после го е предупредил, че са го разкрили.

Бош кимна и се замисли за миг.

— Почакай малко. Щом Елайъс е вдигнал тревога, ти току-що си направила същото, нали?

— Не. Благодарение на Лайза и Стейси О’Конър. Когато влязоха в сървъра, те прибавиха към списъка на администратора на сайта моя интернетски протокол, както и собствения си. Няма да има тревога. Операторите и потребителите няма да научат, че сме влизали, освен ако не проверят списъка и не забележат, че е променен. Мисля, че имаме достатъчно време, за да направим каквото трябва.

Бош кимна. Искаше да попита дали двете компютърни специалистки са действали законно, но реши, че е по-добре да не знае.

— А кой е изпратил на Елайъс писмата? — вместо това попита той.

— Жената на Кинкейд — отвърна Едгар. — Мисля, че са започнали да я измъчват угризения и е решила да помогне на Елайъс да пръсне задника на Сам — царя на колите. Затова е изпратила писмата.

— Изглежда логично — съгласи се Райдър. — Онзи, който ги е пратил, е знаел две неща: за уеб-сайта на Шарлот и за квитанциите от автомивката. Всъщност, и за още нещо — че Елайъс е задействал алармата. Затова аз също гласувам за жената. Как мина разговора ви с нея?

През следващите десет минути Бош й разказа какво са правили през деня.

— И това е само конкретната ни работа по случая — прибави Едгар. — Хари изобщо не спомена, че стреляха по задния ни прозорец.

— Какво?

Джери й разказа и Райдър се втрещи.

— Заловиха ли онзи, който е стрелял?

— Нямам представа. Не изчакахме да разберем.

— Знаете ли, по мен никога не са стреляли — каза тя. — Трябва да е вълнуващо.

— Няма да ти хареса — отвърна Бош. — Както и да е, имам още въпроси за цялата тази интернетска история.

— Питай — каза Райдър. — Ако аз не успея да ти отговоря, ще го направят Лайза или Стейси О’Конър.

— Не, въпросите ми не са технически, а логични. Продължавам да не разбирам как и защо сме в състояние да видим тези неща. Ти казваш, че всички потребители били педофили и се чувствали в безопасност, но сега Елайъс е мъртъв. Ако са го убили, защо поне не са преместили тайната си вратичка?

— Може в момента да се опитват да го направят. От убийството на Елайъс още не са изтекли четиридесет и осем часа.

— Ами Кинкейд? Ние току-що му съобщихме, че отново започваме следствието. Независимо дали има опасност да бъде разкрит, нормално е да се е хвърлил към компютъра в мига, в който си тръгнахме, да се свърже с администратора на сайта или да се опита да унищожи самия сайт заедно със снимките.

— Пак повтарям, може в момента да се опитва. И даже да е така, вече е прекалено късно. Лайза и Стейси О’Конър копираха всичко. Дори да унищожат сайта, информацията е при нас. Ще сме в състояние да проследим всеки интернетски протоколен адрес и да стигнем до всеки един от тези хора — ако изобщо могат да се смятат за хора.

Страстта и гневът в гласа й отново накараха Бош да се зачуди дали онова, което е видяла в уеб-сайта, не е докоснало нещо лично, нещо дълбоко скрито в душата й.

— Е, какво ще правим сега? — попита той. — Заповед за арест ли ще искаме?

— Да — отвърна Райдър. — И ще арестуваме семейство Кинкейд. Не ми пука за голямото им имение на хълма. Вече знаем достатъчно, за да ги приберем за разпит във връзка със сексуалния тормоз на детето. Ще ги оставим в различни стаи и ще ги накараме да се поизпотят. Ще започнем с жената и няма начин да не получим признание. Ще я накараме да се откаже от правото си да не говори против съпруга си и тя ще издаде гадното копеле.

— Става дума за семейство с изключително здрави политически връзки.

— Не ми казвай, че се страхуваш от царя на колите. Бош я погледна, за да види дали се шегува.

— Страхувам се да не действаме прибързано и да провалим всичко. Не разполагаме с нищо, което пряко да свързва някой от тях със Стейси Кинкейд или Хауард Елайъс. Ако ги арестуваме и не успеем да пречупим жената, после ще гълтаме праха на царя на колите. Ето от какво се страхувам, разбираш ли?

Райдър кимна.

— Тя си умира да я пречупят — каза Едгар. — Защо иначе ще праща онези писма на Елайъс?

Бош опря лакти върху бюрото и прокара длани по лицето си. Трябваше да вземе решение.

— Ами уеб-сайта на Шарлот? — попита той, все още скрил очите си с ръце. — Какво ще правим с него?

— Ще го оставим на Инглърт и двете О’Конър — отвърна Райдър. — Те ще му се нахвърлят като невидели. Нали ти казах, ще успеят да открият всеки от потребителите в списъка. И ще ги приберат. Става дума за арестуване на ужасно много хора заради педофилия по Интернет. И това е само началото. Окръжната прокуратура може би ще реши да свърже всички с убийствата.

— Навярно са от цялата страна — каза Едгар. — Не само от Лос Анджелес.

— Може да са и от целия свят, но това няма значение. Нашите хора ще работят заедно с ФБР.

Известно време измина в мълчание и Бош най-после отпусна ръце на бюрото. Беше взел решение.

— Добре — каза той. — Вие двамата останете тук и подгответе заповедите за арест. Искам ги до довечера в случай, че решим да задвижим нещата. Трябват ни всички оръжия, компютърна апаратура — знаете какво да правите. Искам заповеди за обиск на старата къща, която все още е тяхна, а също и на новата, на всичките им автомобили и на офиса на Кинкейд. Освен това, Джери, виж какво можеш да откриеш за началника на охраната.

— За Д. Ч. Рихтер ли? Какво…

— Всъщност, включи в заповедта за обиск и неговия автомобил.

— По какво обвинение? — попита Райдър.

Бош се замисли за миг. Знаеше какво иска, но се нуждаеше от законни средства, за да го постигне.

— Просто напишете, че автомобилът на началника на охраната на Кинкейд може да е бил използван при извършването на престъпления, свързани със Стейси Кинкейд.

— Това не е достатъчно, Хари.

— Ще подадем заповедта заедно с другите — отвърна той. — Съдията може да не обърне внимание, щом прочете за какво се отнасят. Всъщност, проверете списъка на съдиите. Най-добре да занесем заповедите на жена.

Райдър се усмихна.

— Само колко сме лукави!

— А ти какво ще правиш, Хари? — попита Едгар.

— Отивам в управлението да разговарям с Ървинг и Линдел. Ще им съобщя какво сме открили и ще видя как искат да разиграем картите си.

Бош погледна към Райдър и видя, че на лицето й се бе изписало разочарование.

— Това не е в твоя стил, Хари — каза тя. — Знаеш, че ако отидеш при Ървинг, той ще ти предпочете процедурата. Няма да ни позволи да действаме, докато не заковем всяка подробност.

Бош кимна.

— При нормални обстоятелства можеше и да си права. Но обстоятелствата изобщо не са нормални. Той иска да предотврати пожара. Една от възможностите за това е да се съгласи с нас и да ни позволи да действаме бързо. Ървинг е достатъчно умен, за да го разбере.

— Имаш прекалено доверие в човешката природа — отвърна Райдър.

— За какво говориш?

— Най-добрият начин да успокоиш този град е да арестуваш ченге. Ървинг вече има Шиън. Няма да иска и да чуе за това, Хари.

— Мислиш ли, че ако арестуваш царя на колите и кажеш, че той е очистил Елайъс, всички ще ти повярват и ще мирясат? — прибави Едгар. — Нищо не разбираш. Има хора, които просто искат да чуят, че убиецът е ченге и няма да признаят нищо друго. Ървинг е достатъчно умен, за да осъзнава и това.

Бош си представи Шиън, затворен в стаята за разпити в центъра „Паркър“. Готвеха се да го превърнат в жертвен агнец на управлението.

— Просто подгответе заповедите — каза той. — С останалото ще се заема аз.