Хари

18

Докато шофираше към Холивуд, Бош включи радиото в автомобила си. Радиорепортерите бяха по-сдържани от телевизионните новини в шест, просто защото можеха да използват само думи, не образи.

Съобщението им съдържаше само информацията, че в търговския център на Нормънди е избухнал пожар, само няколко преки от кръстовището с Флоурънс, където бяха започнали бунтовете през 1992 година. В момента в Южен Лос Анджелес нямало други пожари и все още не било потвърдено, че става дума за умишлен палеж, свързан с убийството на Хауард Елайъс. Но всички новинарски канали, които Бош и Ентренкин бяха гледали в офиса, предаваха репортажи от търговския център. Пламъците изпълваха екраните и подтекстът беше ясен: Лос Анджелес отново гори.

— Шибана телевизия — промърмори той. — Извинете ме.

— Какво за телевизията? — попита Карла Ентренкин.

Бе настояла да присъства на разпита и Бош не възрази. Разбираше, че присъствието й може да успокои Ха-рис, ако той знаеше коя е. Беше сигурен, че е много важно Харис да им съдейства. Той можеше да се окаже единственият, с когото Хауард Елайъс е споделил самоличността на убиеца на Стейси Кинкейд.

— Реакцията им е пресилена, както винаги — отвърна Хари. — Само един пожар и всички канали показват пламъците. Нали разбирате какво означава това? Все едно, че наливат бензин в огъня. Хората ще го видят в дневните си и ще излязат на улицата, за да проверят какво става. Ще се съберат тълпи, ще плъзнат слухове и хората няма да могат да устоят на гнева си. Едното ще доведе до другото и ето ви нашият сътворен от медиите бунт.

— Не вярвам, че хората са такива — възрази Ентренкин. — Те не се доверяват на телевизията. Граждански безредици избухват тогава, когато чувството на непреодолима безпомощност достигне критичната си точка. Това няма нищо общо с телевизията. Става факт тогава, когато обществото не отговаря на основните нужди на онеправданите.

Бош забеляза, че тя не използва термина „бунтове“, а „граждански безредици“ и се зачуди дали думата „бунт“ не е станала политически неподходяща.

— Всичко се върти около надеждата, детектив — продължи Ентренкин. — Повечето хора от малцинствата в Лос Анджелес нямат власт, нямат пари, нямат глас. Те живеят с надеждата да ги получат. И Хауард Елайъс беше тази надежда за мнозина от тях. Символ на надежда за деня, в който всички ще са равни, когато ще чуват гласа им. За деня, в който няма да се страхуват от полицията. Когато им отнемеш тази надежда, остава празнота. Някои хора я запълват с ярост и насилие. Не е правилно просто да обвинявате медиите. Въпросът е много по-сериозен.

Бош кимна.

— Разбирам — отвърна той. — Поне така си мисля. Но искам само да кажа, че медиите не ни помагат, като преувеличават нещата.

Сега бе ред на Ентренкин да кимне, в знак, че го разбира.

— Веднъж някой бе нарекъл медиите „търговци на хаос“.

— Ами да, точно така си е.

— Бил е Спиро Агню1. Точно преди да подаде оставка.

Бош нямаше какво да добави и реши да остави този разговор. Той свали клетъчния си телефон от зарядното устройство на пода между седалките и набра домашния си номер. Отговори му само телефонният секретар и той остави на Елинор съобщение да му позвъни. Опита се външно да не проявява тревогата си. Свърза се с бюро справки и отново взе номера на покер-залата в Холивуд Парк. Набра го и поиска да говори с Жарден, човека от охраната.

— Тук е Жарден.

— Обажда се детектив Бош. Говорихме снощи. Аз…

— Тя изобщо не се появи, приятел. Поне не по време на моето деж…

— Можеш да си го спестиш, приятел. Тя ми каза, че се познавате от „Фламинго“. Разбрах какво си направил. Всичко е наред. Но зная, че в момента пак е там и искам да й предадеш нещо. Кажи й да позвъни на клетъчния ми телефон веднага щом има възможност да стане от масата. Кажи й, че е спешно. Ясен ли съм, господин Жарден?

Бош наблегна на думата „господин“, за да го накара да разбере, че е допуснал грешка като е заблудил полицай от лосанджелеското управление.

— Да — отвърна Жарден. — Ясен сте.

— Добре.

Хари изключи телефона.

— Знаете ли какво си спомних за деветдесет и втора? — попита Ентренкин. — Една снимка. От „Таймс“. Казваше се нещо като „Баща и син мародери“. Мъж водеше за ръка четири-петгодишния си син. Излизаха през разбитата врата на някакъв магазин. И знаете ли какво носеха двамата, какво бяха откраднали?

— Какво?

— Всеки носеше по една от онези пружини. Нали знаете, онези смешни уреди за упражнения, които някоя звезда от осемдесетте рекламираше късно вечер по телевизията.

Бош поклати глава.

— Видели са ги по телевизията и са решили, че са ценни — отвърна той. — Също като Хауард Елайъс.

Тя не отговори и Хари осъзна, че е бил груб, макар да смяташе, че в думите му има нещо вярно.

— Извинете ме…

Няколко минути пътуваха в мълчание, после той отново заговори:

— Знаете ли какъв е моят спомен за деветдесет и втора?

— Какъв?

— Пратиха ме на Холивуд Булевард. И както знаете, не трябваше да правим нищо, освен ако не забележехме хора, застрашени физически. В общи линии това означаваше, ако видим някой да граби, да не му пречим. Нямаше никакъв сми… Както и да е, бях на булеварда и си спомням много странни неща. Сциентолозите бяха заобиколили сградите си, стояха рамо до рамо и носеха метли с дълги дръжки, готови за отбрана, ако се наложи. Собственикът на магазина за стари военни принадлежности край Хайланд беше в пълна пехотинска униформа и носеше снайперистка пушка на рамо. Маршируваше нагоре-надолу пред магазина все едно, че е пред портите на Бенинг… Хората се побъркват, и добрите, и лошите. Това е денят на скакалците.

— Е, чел сте много, детектив Бош.

— Всъщност не. По едно време живеех с жена, която преподаваше литература в Грант Хай. Тази книга беше включена в програмата й. Тогава я прочетох. Както и да е, образът, който съм запомнил от деветдесет и втора, е „Фредрикс“ в Холивуд.

— Магазинът за дамско бельо ли?

Бош кимна.

— Спрях отпред. Беше пълно с народ. От всякакви раси и възрасти. Хората просто бяха превъртели. Очистиха магазина за петнадесетина минути. Изнесоха абсолютно всичко. Когато свършиха, влязох вътре — нямаше нищо.

Откраднаха дори манекените. По пода бяха останали само закачалките… Въпросът е, че това беше бельо. Четири ченгета бяха пребили Родни Кинг и хората реагираха, като се побъркаха и започнаха да крадат бельо. Беше толкова сюрреалистично, че винаги се сещам за това, когато стане въпрос за бунтове. Спомням си как обикалях из празния магазин.

— Няма значение какво са откраднали. Просто са били разярени. Също като с онези пружини. Бащата и синът не са се интересували какво взимат. Важно е било да вземат нещо, че по свой начин изразяват чувствата си. Тези неща не са им трябвали, но като са ги взели, те са показали силата на Човека. Това е урокът, на който бащата е научил сина си.

— Въпреки всичко няма сми…

Телефонът на Бош иззвъня и той го включи. Беше Елинор.

— Печелиш ли? — попита той.

Каза го весело и внезапно осъзна, че просто е искал спътничката му да не се досети какво става с брака му. Изведнъж се засрами и се почувства виновен, че изобщо е допуснал онова, което си е помислила Ентренкин, — да се намеси в отношенията му с Елинор.

— Не още. Току-що пристигнах.

— Елинор, искам да се прибереш вкъщи.

— Хари, сега няма да говорим за това. Аз…

— Не, имам предвид нещо друго. Мисля, че градът… Гледа ли новините?

— Не. Пътувах за насам.

— Е, нещата като че ли не вървят на добре. Медиите драснаха клечката, Елинор. И ако се случи нещо и градът пламне, няма да си на сигурно място.

Бош скришом хвърли поглед към Ентренкин; Знаеше, че проявява пред нея параноята на бял човек. Холивуд Парк се намираше в Ингълуд1, обитаван предимно от чернокожи. Искаше Елинор да е в дома им на хълмовете, където щеше да е в безопасност.

— Хари, мисля, че страдаш от параноя. Всичко е наред.

— Елинор, защо…

— Трябва да вървя, Хари. Пазят ми стола. По-късно ще ти позвъня.

Тя затвори и Бош каза „дочуване“ на мъртвата слушалка. Той остави телефона в скута си.

— Мисля, че наистина страдате от параноя — рече Ентренкин.

— И тя така ми каза.

— Също като белите, има много чернокожи, които не искат случилото се да се повтори. Не се съмнявайте в тях, детектив.

— Предполагам, че нямам друг избор.

Бош и Ентренкин пристигнаха. Холивудският участък изглеждаше опустял. На паркинга отзад нямаше: патрулни автомобили и когато влязоха във винаги пълния с народ заден коридор, не срещнаха никого. Бош подаде глава през отворената врата на дежурната стая и видя вътре самотен сержант. Монтираният на стената телевизор работеше. На екрана нямаше пламъци. Говореше водещият в студиото. Над рамото му висеше снимка на Хауард Елайъс.

— Как е? — попита Хари.

— Спокойно е. Засега.

Бош почука два пъти на вратата и закрачи по коридора към детективското бюро, следван от Ентренкин. Райдър и Едгар вече го чакаха. Бяха изнесли телевизора от кабинета на лейтенанта и гледаха същите новини. Те ги забелязаха и на лицата им се изписа изненада.

Бош представи Ентренкин на Едгар, който тази сутрин не беше ходил в офиса на Елайъс. После попита какви са последните новини.

— Като че ли градът се държи — отвърна Едгар. — Няколко пожара и толкова. Междувременно се мъчат да превърнат Елайъс в Свети Хауард. И не споменават какъв задник беше.

Бош хвърли поглед към Ентренкин. Тя не реагира.

— Е, хайде да го изключим — каза той. — Трябва да поговорим.

Хари информира партньорите си за последните си разкрития и им показа трите анонимни писма, пратени до Елайъс. Обясни им причината за присъствието на Ентренкин и каза, че иска да се опита да накара Харис да им сътрудничи, като в същото време го елиминира като потенциален заподозрян.

— Изобщо известно ли ни е къде се намира Харис? — попита Едгар. — Не съм го виждал по телевизията. Може дори да не знае за убийството.

— Е, ще разберем. Адресът и телефонният му номер бяха з папките на Елайъс. Изглежда адвокатът му е намерил жилище. Сигурно се е опитвал да го скрие преди процеса. Наблизо е, стига да си е вкъщи.

Бош си извади бележника, намери номера и го набра от телефона на бюрото. Вдигна му мъж.

— Мога ли да говоря с Хари?

— Тук няма никакъв Хари, човече.

И затвори.

— Е, поне има някой — каза на другите Бош. — Да вървим.

Пътуваха с един автомобил. В момента Харис живееше в апартамент на Бевърли булевард близо до комплекса на Си Би Ес. Елайъс го беше настанил в голям жилищен блок, не луксозен, но повече от приятен, И много близо до центъра.

Вратата на блока бе заключена, но името на Харис го нямаше на домофона. Бош знаеше номера на апартамента, но това не означаваше нищо. Звънците не бяха подредени според номерата на апартаментите от съображения за сигурност. Хари натисна звънеца на домоуправителя, но никой не отговори.

— Я вижте — каза Райдър.

Тя посочи към името И. Хауард. Бош вдигна рамене и натисна звънеца. Отговори му мъжки глас и му се стори, че е същия като по телефона.

— Майкъл Харис?

— Кой е?

— Полиция. Трябва да ви зададем няколко въпроса. Аз…

— Как ли пък не. Само в присъствието на адвоката ми.

Той затвори. Бош незабавно отново позвъни.

— Какво искаш ти бе, мамицата ти?

— В случай, че още не знаете, вашият адвокат е мъртъв. Затова и сме тук. А сега ме изслушайте и не затваряйте. С мен е главен инспектор Карла Ентренкин. Знаете ли коя е тя? Тя ще се погрижи да се отнасяме добре към вас. Просто трябва да ви…

— Не беше ли оная госпожа, дето трябва да казва кога ченгетата са се издънили?

— Точно тя. Почакайте.

Бош отстъпи настрани и подаде слушалката на Ентренкин.

— Кажете му, че е в безопасност.

Тя взе домофона и изгледа Хари така, все едно му казваше, че сега разбира защо й е позволил да дойде с тях. После заговори, без да откъсва поглед от него.

— Майкъл, тук е Карла Ентренкин. Няма от какво да се страхувате. Никой няма да ви навреди. Трябва да поговорим с вас за Хауард Елайъс, това е всичко.

Дори Харис да й бе отвърнал нещо, Бош не го чу. Ключалката забръмча и Едгар отвори вратата. Ентренкин затвори телефона и всички влязоха вътре.

— Този тип е кретен — каза Едгар. — Не зная защо се отнасяме с него като със светец.

Ентренкин остро го изгледа.

— Естествено, че знаете, детектив Едгар.

Гласът й беше достатъчен, за да го сплаши.

Когато отвори вратата на апартамента си на четвъртия етаж, Харис държеше пистолет в ръка.

— Добре, това си е моята къща — заяви той. — Не искам да заплашвам никой, ама това ще ми трябва за мое лично спокойствие и защита. Иначе няма да ви пусна, ясно ли е?

Бош погледна към другите, не забеляза никаква реакция и отново се върна към Харис. Опита се да овладее гнева си. Въпреки онова, което по-рано му бе казала Ентренкин, той почти не се съмняваше, че това е убиецът на детето. Но знаеше, че в момента най-важно е следствието. Трябваше да забрави неприязънта си към този човек, за да получи от него цялата възможна информация.

— Добре — отвърна той, — но дръжте пистолета ниско отстрани на тялото си. Насочите ли го към някой от нас, здравата ще загазите. Разбрахме ли се?

— Добре, разбрахме се.

Харис отстъпи от вратата и ги пусна да влязат, като посочи с оръжието към дневната.

— Не забравяйте, дръжте го ниско — строго му напомни Бош.

Харис отпусна ръка и всички влязоха вътре. Апартаментът беше обзаведен с мебели, взети под наем — мек диван и фотьойли в светлосиньо, евтини масички и етажерки — имитация на дърво. По стените висяха пасторални картини. Върху малко шкафче се виждаше телевизор. Предаваха новини.

— Седнете, дами и господа.

Харис се намести на един от фотьойлите и потъна толкова дълбоко, че облегалката се издигаше над главата му, все едно, че седеше на трон. Бош се приближи, изключи телевизора, после представи всички и показа служебната си карта.

— Естествено, че белият ще е главен — подметна Харис.

Бош не му обърна внимание.

— Явно знаете, че снощи са убили Хауард Елайъс, нали? — попита той.

— Разбира се, че знам. Седях си туканка и цял ден го гледах по телевизията.

— Тогава защо казахте, че няма да разговаряте с нас без адвоката си, щом сте знаели, че адвокатът ви е мъртъв?

— Имам повече от един адвокат, глупако. Имам си достатъчно, не се бой. И ще си взема друг на мястото на Хауи. Ще ми трябват, човече, особено след като почнат да се трепят в Саут Сентръл. Ще си имам свой собствен бунт като Родни. Това ще ме издигне на върха.

Бош едва успяваше да следи мисълта на Харис, но разбираше достатъчно, за да знае, че издигането му ще е за сметка на собствената му общност.

— Е, хайде да поговорим за бившия ти адвокат Хауард Елайъс. Кога го видя за последен път?

— Снощи, но ти вече го знаеш, нали?

— Докога?

— Докато излязохме през шибаната врата. Разпитваш ли ме, човече?

— Опитвам се да открия кой е убил Елайъс.

— Вие сте го направили. Вашите хора са го очистили.

— Е, има такава възможност. Точно това се опитваме да разберем.

Харис се изсмя, сякаш Бош е казал нещо абсурдно.

— Да бе, как ли пък не. Нали знаеш приказката за вълка в кошарата?

— Ще видим. Кога се разделихте? С Хауард Елайъс?

— Когато той тръгна за апартамента си и аз се прибрах вкъщи.

— Кога беше това?

— Не зная. Към единадесет, единадесет без петнадесет. Не нося часовник. Когато искам да зная колко е часът, питам хората. По новините казаха, че му пръснали задника, значи трябва да сме си тръгнали към без петнадесет.

— Споменавал ли е за някакви заплахи? Страхувал ли се е от някого?

— Хич не се страхуваше. Но знаеше, че му е писано да го очистят.

— Какво искате да кажете?

— Много добре знаете. Той беше сигурен, че някой ден ще го гръмнете. И някой най-после го е убил. Сигурно аз съм следващият. Затуй веднага щом гепя парите, очиствам туй място. Нямам какво повече да кажа. — Харис предизвикателно се усмихна. Бош отвърна на погледа му, после се обърна към Ентренкин и кимна.

— Познаваш ли ме, Майкъл? — попита тя.

— Естествено, виждал съм те по телевизията. Също като господин Елайъс. Зная те.

— Тогава ти е известно, че не съм полицайка. Работата ми е да внимавам полицаите в този град да са честни и да си вършат работата както трябва.

Харис се изхили.

— Значи те чака адски много работа.

— Зная, Майкъл. Но причината да съм тук е да ти кажа, че според мен тези трима детективи искат да си свършат работата. Искат да открият човека, убил Хауард Елайъс, независимо дали е ченге. И аз искам да им помогна. Ти също би трябвало да им помогнеш. Дължим го на Хауард. Затова ще отговориш ли на още няколко въпроса?

Харис се огледа наоколо с пистолет в ръка. Беше деветмилиметров „Смит & Уесън“. Бош се зачуди дали би го размахвал пред тях, ако знаеше, че адвокатът е бил убит със същия калибър. Харис пъхна оръжието между възглавницата и страничната облегалка на фотьойла.

— Добре детектив. Ама няма да приказвам с оня. Не говоря с бели ченгета или разни момиченца. Ти ме разпитвай.

Ентренкин погледна към Бош и после отново към Харис.

— Майкъл, искам детективите да ти задават въпросите. Те са по-добри от мен в тази работа.

Харис поклати глава.

— Нищо не разбираш. Защо да помагам на тея скапаняци? Тези хора ме измъчваха без каквато и да е причина. Загубих четиридесет процента от слуха си заради гадното управление. Няма да разговарям с ченгета. Ако ще ме питаш нещо, питай.

— Добре, Майкъл — отвърна Карла. — Разкажи ми за снощи. Върху какво работихте с Хауард?

— Работихме върху свидетелските ми показания. Само че нали знаеш, ченгетата му викат на това „свидетелски лъжи“, щото никога не казват истината, когато се отнася до чернилки. Е, не ми пука. Аз ще си взема паричките, щото скапаната полиция ще ми плати, че ми подхвърли онея доказателства и после се ебава с мен.

Бош пое разпита, сякаш Харис изобщо не бе заявявал, че няма да разговаря с него.

— Хауард ли ви каза това?

— Естествено, глупако.

— Каза ли, че има доказателства за инсценировка?

— Да, ’щото знаеше кой е убил онова бяло момиченце и после го е захвърлил близо до моя апартамент. Не бях аз. На процеса той щеше напълно да ме оневини и да ми даде паричките.

Бош изчака малко. Следващият въпрос беше изключително важен.

— Кой?

— Какво кой?

— Кой е бил убиецът? Каза ли ви?

— Не. Каза, че нямало нужда да знам. Каза, че било опасно. Но се обзалагам, че го има в папките му. На онова копеле няма пак да му се размине.

Бош погледна към Ентренкин.

— Майкъл, цял ден преглеждах папките му. Да, има данни, че Хауард е знаел кой е убил Стейси Кинкейд, но името не е написано никъде. Сигурен ли си, че никога не ти го е споменавал? Може по някакъв начин да ти е намекнал кой е този човек?

Харис мигновено се озадачи. Очевидно разбра, че ако Елайъс е отнесъл името на убиеца в гроба, везните могат да се наклонят в друга посока. Винаги щеше да носи петното на убиец, измъкнал се, защото хитрият му адвокат е знаел как да изиграе съдебните заседатели.

— По дяволите! — изруга той.

Бош се приближи и седна на ръба на масата, за да е по-близо до него.

— Помислете внимателно — рече детективът. — Прекарали сте много време заедно. Кой може да е бил?

— Не зная — отбранително отвърна Харис. — ’Що не питаш Пелфри, човече?

— Кой е Пелфри?

— Неговото момче за всичко. Вършеше му детективската работа.

— Знаете ли цялото му име?

— Мисля, че е нещо като Дженкс.

— Дженкс ли?

— Да, Дженкс. Така му викаше Хауард.

Бош усети, че някой го побутва по рамото с пръст и се завъртя. Ентренкин многозначително го гледаше. Тя знаеше кой е Пелфри. Можеше да продължи нататък. Той се изправи и погледна надолу към Харис.

— Значи снощи сте се върнали тук, след като сте се разделили с Елайъс, така ли?

— Естествено. Защо?

— Имаше ли някой с вас? Звъняли ли сте на някого?

— Какво е това, мамка му? Ти ме подозираш, човече!

— Успокойте се, това е рутинна процедура. Питаме всички къде са били. Та къде бяхте?

— Тук бе, човече. Бях скапан. Върнах се вкъщи и се хвърлих в леглото. Сам бях.

— Добре. Нещо против да погледна пистолета ви за малко?

— Божичко, трябваше да се сетя, че ме лъжете. Мамка му.

Той измъкна оръжието и му го подаде. Бош не откъсна поглед от него, докато пистолетът не се озова в ръката му. После го разгледа и подуши цевта. Не миришеше нито на смазка, нито на барут. Извади пълнителя и измъкна най-горния патрон. Беше деветмилиметров, с изцяло метална гилза. Много разпространен вид и модел муниции, навярно същият като онзи, използван за убийството на Ейнджълс Флайт. Щяха да разберат едва след аутопсията. Той отново погледна към Харис.

— Вие сте лежали в затвора, господин Харис. Съзнавате ли, че е престъпление да притежавате това оръжие?

— Не и в собствения ми дом, човече. Нуждая се от някаква защита.

— Страхувам се, че няма значение къде. Това може да ви върне обратно в затвора.

Харис му се ухили. Бош видя, че единият от резците му е златен с гравирана в него звездичка.

— Тогава ме арестувай, човече.

Той протегна китки към него.

— Арестувай ме и само гледай как това шибано място ще пламне, готин, ще пламне!

— Не. Всъщност, си мислех да ви оставя да си почивате, след като видях колко много ни съдействахте тази вечер. Но ще се наложи да задържа оръжието. Ще извърша престъпление, ако ви го оставя.

— Заповядай. Винаги мога да си взема каквото ми трябва от колата. Нали ти е ясно какво искам да кажа?

— Естествено. Ясно ми е.

Изчакаха асансьора мълчаливо. Когато влязоха вътре, Ентренкин попита:

— Пистолетът същият ли е?

— От същия вид е. Патроните може да са същите. Ще го пратим в лабораторията за проверка, но се съмнявам, че щеше да го задържи, ако беше убил с него Елайъс. Не е чак толкова глупав.

— Ами автомобилът му? Той каза, че можел да вземе каквото си поиска от автомобила си.

— Нямаше предвид автомобила си. Говореше за своите хора. Заедно те са кола и пътуват нанякъде. Изразът идва от окръжния затвор. Там са по осем души в килия. Викат им „коли“. Кажете ми сега за Пелфри. Познавате ли го?

— Дженкинс Пелфри. Частен детектив. Мисля, че има офис в Юниън Лоу Сентър. Използват го много адвокати, които се занимават с гражданските права. Хауард го използваше за този случай.

— Тогава ще трябва да поговорим с него. Благодаря, че ни казахте.

В гласа на Бош се долавяше раздразнение. Той си погледна часовника. Реши, че е прекалено късно да търси Пелфри.

— Вижте, това го пише в папките, които ви дадох — възрази Ентренкин. — Не сте ме питали. Откъде можех да зная, че ви интересува.

— Права сте. Не сте знаели.

— Ако искате, мога да позвъня…

— Не, нататък ще се оправяме сами, госпожо главен инспектор. Благодаря за помощта. Навярно без вас нямаше да успеем да се срещнем с него.

— Мислите ли, че той има нещо общо с убийството?

— Още нищо не мисля.

— Сериозно се съмнявам да е замесен.

Бош просто я погледна. Надяваше се очите му да й подскажат, че се намесва в област, в която няма нито опит, нито правомощия.

— Ще ви закараме — каза той. — Автомобилът ви е пред Брадбъри, нали?

Тя кимна. Пресякоха фоайето към вратите.

— Детектив, искам да ме информирате за случая и за всички важни открития.

— Добре. Утре сутрин ще говоря със заместник-началник Ървинг. Може да предпочита лично да ви информира.

— Не искам неговата загладена версия. Искам да ме информирате вие.

— Загладена ли? Мислите, че онова, което ви казвам аз, не е загладено, така ли? Поласкан съм, госпожо главен инспектор.

— Не се изразих правилно. Но искам да кажа, че предпочитам да поддържам връзка с вас, вместо информацията да минава през управлението.

Бош я изгледа, когато отвори вратата пред нея.

— Ще го запомня.