Хари

25

Лосанджелеският цар на колите и съпругата му живееха на Мълхолънд Драйв в квартал за милионери, наречен „Върхът“. Той се спускаше надолу от планината Санта Моника и продължаваше на север към долината Сан Фернандо. Семейство Кинкейд се бяха преместили от Брентуд сред тези добре охранявани хълмове след убийството на дъщеря им. За момиченцето обаче беше прекалено късно.

Бош и Едгар бяха телефонирали предварително и ги посрещнаха на портала. Дадоха им напътствия как да стигнат по извития път до огромното имение във френски провинциален стил, построено на самия връх на „Върха“. Вратата им отвори латиноамериканска прислужница и ги въведе в дневна, по-голяма от цялата къща на Бош. Имаше две камини и три различни мебелирани къта. Хари не бе сигурен какво се цели с това. Дългата северна стена на стаята почти изцяло беше от стъкло и разкриваше прекрасен изглед към Долината. Домът на Бош също се намираше на хълм, но с разлика от неколкостотин метра височина и навярно десет милиона долара ширина. Прислужницата им каза, че семейство Кинкейд скоро ще дойдат при тях.

Бош и Едгар застанаха до прозореца, каквото и се предполагаше че трябва да направят. Богатите те караха да чакаш, за да се почувстваш свободен да се възхитиш на онова, което притежават.

— Панорамна гледка — рече Едгар.

— Моля?

— Така се казва, когато си толкова нависоко. Панорамна гледка.

Бош кимна. Няколко години по-рано заедно с жена си Джери беше продавал недвижими имоти, за да си изкарва странични доходи, докато не стана ясно, че в крайна сметка полицейската му работа ще мине на заден план.

Оттук се виждаше Долината чак до планината Санта Сузана. Хари можа да различи планината Оут над Чатсуърт. Спомни си, че преди години бе ходил там на екскурзия. Гледката обаче не можеше да се нарече прекрасна. Тежък смог — особено за април — покриваше Долината. Тук бяха достатъчно високо, за да са над него. Или поне така изглеждаше.

— Зная какво си мислите. Смог за един милион долара. Бош се завъртя. В дневната бяха влезли усмихнат мъж и жена с безизразно лице. Зад тях стоеше друг мъж в тъмен костюм. Хари познаваше първия от телевизията. Сам Кинкейд — царят на колите. Беше по-нисък, отколкото очакваше. По-набит. Тъмният му загар беше истински, а не телевизионен грим. Същото се отнасяше и за гарвановочерната му коса. По телевизията винаги приличаше на перука. Носеше спортна риза като онези, с които винаги го показваха по рекламите. Като онези, с които десет години по-рано показваха и баща му.

Жената беше с няколко години по-млада, около четиридесетте, — добре запазена вследствие седмичните масажи и посещения в салоните на Родео Драйв. Тя гледаше покрай Бош и Едгар. Имаше разсеяно изражение и Хари веднага разбра, че Катрин Кинкейд навярно не се е възстановила след загубата на дъщеря си.

— Но знаете ли какво? — усмихнато продължи Сам Кинкейд. — Нямам нищо против да гледам смога. Семейството ми от три поколения продава автомобили в този град. От 1925. Това са много години и много коли. Смогът ми напомня за тях.

Думите му звучаха като отрепетирани, сякаш ги използваше винаги, когато имаше гости. Той се приближи и протегна ръка.

— Сам Кинкейд. И жена ми Кейт.

Бош се ръкува и представи себе си и Едгар. Начинът, по който Кинкейд изгледа Едгар, преди да се ръкува с него, накара Хари да си помисли, че партньорът му навярно е първият чернокож, стъпил в тази дневна — без да се броят прислужниците.

Бош погледна към мъжа, който продължаваше да стои на прага. Кинкейд го забеляза и го представи.

— Това е Д. Ч. Рихтер, началникът на охраната ми. Помолих го да дойде с нас, ако нямате нищо против.

Бош се озадачи, но не възрази. Той кимна и Рихтер му отвърна. Беше приблизително на негова възраст, висок и слаб. Късата му посивяваща коса лъщеше от гел. Носеше и малка златна обеца на лявото ухо.

— С какво можем да ви помогнем, господа? — попита Кинкейд. — Трябва да кажа, че съм изненадан от посещението ви. Предполагам, че при при тези обстоятелства вие двамата би трябвало да сте някъде навън и да се опитвате да усмирите зверовете.

Последва неловко мълчание. Кейт Кинкейд гледаше надолу към килима.

— Разследваме убийството на Хауард Елайъс — отвърна Едгар. — И на дъщеря ви.

— На дъщеря ми ли? Не разбирам какво искате да кажете.

— Защо не седнем, господин Кинкейд? — предложи Бош.

— Естествено.

Кинкейд ги отведе до един от трите мебелирани кътове. Два дивана гледаха един срещу друг от двете страни на стъклена масичка. До тях имаше камина, в която Бош почти можеше да влезе. Семейство Кинкейд седнаха на единия диван, а Хари и Едгар на другия. Рихтер остана прав, настрани, малко зад дивана на Кинкейд.

— Ще ви обясня — каза Бош. — Тук сме, за да ви съобщим, че продължаваме следствието за убийството на Стейси. Налага се.

Мъжът и жената ги изгледаха изумено. Хари продължи:

— В хода на следствието за убийството на Хауард Елайъс открихме информация, която според нас оневинява Майкъл Харис. Ние…

— Невъзможно! — възкликна Сам Кинкейд. — Харис е убиецът. Неговите отпечатъци бяха открити в къщата ни, в старата ни къща. Да не искате да ми кажете, че според лосанджелеското полицейско управление собствените му хора са подхвърлили тези улики?

— Не, господине. Искам да ви кажа, че сега разполагаме с убедително обяснение за тези улики.

— Е, нямам търпение да го чуя.

Бош извади от джоба на сакото си два сгънати листа хартия и ги разтвори. Единият бе фотокопие на откритата от Пелфри квитанция, а другият на работният картон на Харис.

— Госпожо Кинкейд, вие шофирате бяло волво с регистрационен номер едно-Б-Х-шест-шест-осем, нали така?

— Не, няма такова нещо — отвърна вместо нея Рихтер. Бош го погледна за миг, после отново се върна към жената.

— Вие ли шофирахте този автомобил миналото лято?

— Беше бяло волво, да — потвърди тя, — но не си спомням номера му.

— Семейството ми притежава единадесет магазина за автомобили и части от още шест в окръга — каза съпругът й. — За шевролети, кадилаци, мазди — каквото поискате. Даже за поршета. Но не и за волво. И какво мислите? Тя си избра точно такава кола. Каза, че била по-безопасна за Стейси и после… Е, няма значение.

Сам Кинкейд вдигна ръка към устата си и замълча. Бош тактично изчака.

— Можете да ми се доверите за регистрационния номер. Автомобилът е бил регистриран на ваше име, госпожо Кинкейд. На дванадесети юни миналата година това волво е било измито в „Холивуд Уакс & Шайн“ на Сънсет Булевард. Човекът, който я е закарал, поискал пълно почистване, което включва обиране с прахосмукачка. Ето квитанцията.

Той се наведе напред и я остави на масата. Семейство Кинкейд я погледнаха. Рихтер надникна над раменете им.

— Някой от вас спомня ли си за случая?

— Ние не ходим сами да си мием колите — отвърна Сам Кинкейд. — И не използваме чужди автомивки. Ако искам да ми измият колата, отивам в някой от моите магазини. Не се налага да плащам за…

— Аз си спомням — прекъсна го съпругата му. — Тогава водих Стейси на кино в „Ел Капитан“. До мястото, където паркирахме, имаше строеж — сменяха покрива на сградата до гаража. Когато излязохме навън, по автомобила имаше нещо, което приличаше на малки петънца смола. Колата беше бяла и се забелязваха. Когато плащах за паркинга, попитах къде има автомивка.

Кинкейд гледаше към жена си така, сякаш току-що се е оригнала на благотворителен бал.

— Значи вие сте закарали волвото да го измият, така ли? — погледна я Бош.

— Да. Сега си спомням.

Тя погледна към съпруга си и после отново към Хари.

— В квитанцията пише, че е било дванадесети юни-продължи той. — Колко време преди това дъщеря ви беше свършила училище?

— Предишния ден. Това беше нашият ритуал за посрещане на лятото. Обяд и кино. Гледахме филма за онези двамата, които не можеха да открият мишката в дома си. Беше смешен… Мишката беше по-умна от тях.

Очите й блуждаеха — бе потънала в спомени за дъщеря си.

— След като вече не е била на училище — каза Бош, — възможно ли е да е оставила учебниците от последния ден във волвото? Може би някъде отзад?

Кейт Кинкейд бавно кимна.

— Да. Спомням си, че по някое време през лятото се наложи да й кажа да си прибере учебниците от колата. Постоянно се плъзгаха по седалката, докато шофирах. Тя не го направи. Накрая аз ги събрах и ги отнесох в стаята й.

Бош отново се наведе напред и остави на масата другото фотокопие.

— Миналото лято Майкъл Харис е работил в „Холивуд Уакс & Шайн“. Това е работният му картон за седмицата, когато се е падало дванадесети юни. Бил е на работа цял ден, когато сте откарали волвото в автомивката.

Сам Кинкейд разгледа документа.

— Искате да кажете, че през цялото време сме… — започна той и замълча. — Твърдите, че той… че Харис… е почистил волвото с прахосмукачка и тогава е пипнал учебника на дъщеря ми? Че го е вдигал или нещо подобно и после учебникът се е озовал в спалнята й. И след като я отвлякоха…

— Полицията е открила отпечатъците — завърши Бош. — Да, така смятаме.

— Защо не се сетиха за това на процеса? Защо…

— Защото е имало други улики, свързващи Харис с убийството — отвърна Едгар. — Момичето… хм, Стейси е била открита на по-малко от две преки от апартамента му. Това е била сериозна улика. Неговият адвокат решил, че трябва да обвини ченгетата. Да омаловажи доказателствената стойност на отпечатъците, като заяви, че са подхвърлени от полицията. Изобщо не е търсил истината.

— Нито пък ченгетата — прибави Бош. — Открили отпечатъците и когато трупът бил намерен в квартала на Харис, приключили със следствието. Спомнете си, че още от самото начало всичко е било на емоционална основа. Нещата се променили в момента, в който открили трупа и уликите ги насочили към Харис. Вече не търсели момиченцето, а конкретен заподозрян. А междувременно изобщо не търсили истината.

Сам Кинкейд изглеждаше шокиран.

— През цялото време — каза той. — Можете ли да си представите омразата ми към онзи човек? Тази омраза беше единственото истинско чувство, което съм изпитвал през последните девет месеца…

— Разбирам, господине — отвърна Бош, — но сега трябва да започнем наново. Да разследваме случая отначало. Точно с това се е занимавал Хауард Елайъс. Имаме основания да смятаме, че е знаел онова, което току-що ви съобщих. Само че също е знаел или е имал представа кой е истинският убиец. Според нас, това е довело и до убийството му.

Сам Кинкейд изглеждаше изненадан.

— Но преди малко по телевизията казаха, че…

— Телевизията греши, господин Кинкейд.

Милионерът кимна. Очите му се отклониха към гледката през прозореца и смога.

— Какво искате от нас? — попита Кейт Кинкейд.

— Да ни помогнете. Зная, че това ви се стоварва неочаквано. Но щом сте гледали телевизия, разбирате, че не разполагаме с никакво време.

— Ще ви окажем пълно съдействие — отвърна Сам Кинкейд. — Господин Рихтер също ще направи каквото трябва.

— Мисля, че няма да се наложи. Засега имаме само още няколко въпроса, а утре ще се върнем и ще започнем следствието отначало.

— Разбира се. Моля, задайте въпросите си.

— Хауард Елайъс е разбрал онова, което току-що ви разказах, от анонимно писмо, получено по пощата. Някой от вас има ли представа кой може да го е пратил? Кой би могъл да знае, че волвото е било в онази автрмивка?

Дълго време никой не отговори.

— Само аз — отвърна Кейт Кинкейд. — Не зная кой друг. Не си спомням да съм казвала на никого, че съм ходила там. Защо да го правя?

— Вие ли пратихте писмото на Хауард Елайъс?

— Не! Разбира се, че не. Защо да помагам на Майкъл Харис? Мислех си, че той е… че той е отвлякъл дъщеря ми. Сега вие ми съобщавате, че е невинен и ми се струва, че ви вярвам. Но преди, не, не бих направила каквото и да е, за да му помогна.

Докато жената говореше, Бош я наблюдаваше. Очите й се местеха от масата към прозореца и после към сключените пред нея ръце. Не гледаше към него. Хари беше анализирал реакциите на хора по време на разговори и разпити през по-голямата част от съзнателния си живот и в този момент разбираше, че тя е изпратила на Елайъс анонимното писмо. Просто не можеше да проумее защо. Отново вдигна поглед към Рихтер и видя, че той също внимателно я наблюдава. Бош се зачуди дали е разбрал. Реши да продължи.

— Престъплението е било извършено в онази къща. В Брентуд. Кой е собственикът й сега?

— Все още е наша — отвърна Сам Кинкейд. — Не бяхме сигурни какво да правим с нея. Искахме да се избавим и никога повече да не си спомняме за нея, но в същото време… Там бяхме живели със Стейси…

— Разбирам. Бих искал…

Пейджърът на Бош сигнализира. Той го изключи и продължи:

— Бих искал да хвърля един поглед на нейната стая. Утре, ако е възможно. Дотогава ще имаме заповед за обиск. Зная, че сте зает човек, господин Кинкейд. Може би вие, госпожо Кинкейд, бихте могли да ми я покажете. Ако това не ви затруднява, разбира се.

Кейт Кинкейд изглеждаше така, сякаш се ужасяваше от мисълта да се върне в къщата в Брентуд. Но въпреки това, охотно кимна с глава.

— Господин Рихтер ще я закара — каза Сам Кинкейд. — Можете да разгледате къщата. Няма нужда от заповед за обиск. Разрешаваме ви. Няма какво да крием.

— Не намеквам за такова нещо, господине. Заповедта за обиск е необходима, за да не се появят по-късно каквито и да е съмнения. Това е по-скоро предпазна мярка за самите нас. Ако в къщата се открие нещо ново и ни отведе при истинския убиец, не трябва да му даваме възможност да оспори доказателствата на каквото и да е юридическо основание.

— Разбирам.

— Благодарни сме ви, че ни предлагате помощта на господин Рихтер, но няма да имаме нужда от нея. — Бош погледна към Кейт Кинкейд. — Предпочитам да дойдете сама, госпожо Кинкейд. По кое време ще ви е удобно?

Докато тя мислеше, Хари погледна надолу към пейджъра си. Търсеха го по една от линиите в отдел „Убийства“. Но към номера бяха прибавени цифрите 911. Можеше да е само Киз Райдър и кодът означаваше „Позвъни незабавно“.

— Хм, извинете ме — каза Бош. — Изглежда е нещо важно. Може ли да се обадя от тук? В автомобила имам клетъчен телефон, но сред тези хълмове не съм сигурен, че ще успея да се свържа…

— Разбира се — отвърна Сам Кинкейд. — Използвайте кабинета ми. Върнете се в антрето и вървете наляво. Втората врата отляво. Там няма да ви пречи никой. Ние ще ви почакаме тук заедно с детектив Едуардс.

Бош се изправи.

— Детектив Едгар — поправи го Джери.

— Извинете ме. Детектив Едгар.

Докато вървеше към антрето, отново се разнесе пиука-не. Този път беше за Едгар. Очевидно Райдър му пращаше същото съобщение. Едгар погледна надолу към пейджъра си и после към семейство Кинкейд.

— Най-добре да отида с детектив Бош.

— Като че ли става нещо сериозно — каза Сам Кинкейд. — Надявам се, че не е бунт.

— И аз — отвърна Едгар.

Домашният кабинет на Кинкейд можеше да побере цялото холивудско детективско бюро. Представляваше огромна стая с висок таван и библиотечни шкафове, покриващи две цели стени. По средата имаше писалище, в сравнение с което това на Хауард Елайъс изглеждаше направо малко.

Бош го заобиколи и вдигна телефонната слушалка. Едгар влезе в кабинета зад него.

— Киз ли те търси? — попита Хари.

— Да. Случило се е нещо.

Бош набра номера и зачака. Забеляза, че на писалището има снимка в златна рамка, представяща Кинкейд, прегърнал Стейси в скута си. Момиченцето наистина беше красиво. Спомни си какво му бе казал Франки Шиън-че детето приличало на ангелче, дори в смъртта си. Бош извърна поглед и видя компютъра, поставен върху страничната маса. Скринсейвърът показваше различни автомобили, които се носеха насам-натам по екрана. Едгар също го забеляза.

— Царят на колите — прошепна Джери. — По-скоро царят на смога.

Райдър отговори още на първото иззвъняване.

— Тук е Бош.

— Хари, разговаря ли вече със семейство Кинкейд?

— В момента сме при тях. Какво става…

— Съобщи ли им правата?

Бош замълча за миг. После заговори съвсем тихо:

— Да им съобщя правата ли? Не. Защо, Киз?

— Хари, веднага се върнете в участъка.

Никога не бе чувал Райдър да приказва с толкова сериозен глас. Той погледна към Едгар, който само повдигна вежди. Нямаше представа за какво става дума.

— Добре, Киз, идваме. Ще ми кажеш ли защо?

— Не. Трябва да ти го покажа. Открих Стейси Кинкейд в задгробния свят.