Хари

35

Трябваха му почти два часа, за да прегледа папките с материали по случая „Черния войн“. Много от тях вече беше прехвърлял, но с други се бяха занимавали Едгар и Райдър или детективи от групата, която по-малко от седемдесет и два часа преди това бе сформирал Ървинг. Бош внимателно провери във всяка от папките, сякаш не я беше виждал преди, за да открие онова, което е пропуснал-издайническата подробност, бумерангът, който щеше да промени обяснението на всичко и да начертае нова посока в разследването.

Точно това бе основният проблем с важните случаи-големият брой следователи. Никой от тях не обхващаше всички улики, всички нишки или документи. Работата се разпределяше. Въпреки че на теория следствието ръководеше един детектив, рядко се случваше той да контролира всичко. Но сега Бош трябваше да го направи.

Откри онова, което му се струваше, че търси — и за което беше намекнала Карла Ентренкин — в папката с разписките за изпратените призовки. Те се получаваха в офиса на Хауард Елайъс, след като призованият свидетел получаваше призовка да се яви в съда. Папката бе пълна с тънки бели формуляри, подредени явно според хронологическата последователност на получаването на призовките. Първата половина от тях бяха свързани с предварителните показания и носеха дати отпреди няколко месеца. Останалите се отнасяха за призовки, получени от онези, които трябваше да се явят в съда — от самите ченгета и от други свидетели.

Бош си спомни, че с тази папка се е занимавал Едгар-тогава беше открил искането за документите от автомивката. Но това трябва да бе отклонило вниманието му от останалите материали. Докато ги преглеждаше, Хари попадна на нещо, което му се стори интересно. Призовка за детектив Джон Частейн от вътрешния отдел на управлението. Това го изненада, защото Частейн изобщо не бе споменавал, че по какъвто и да е начин е замесен в случая. Той беше ръководил вътрешното следствие за твърденията на Майкъл Харис, оневинило детективите от „Грабежи и убийства“. Не бе необичайно да го призоват за свидетел от страна на защитата. Необичайно обаче беше друго — Частейн не бе казал на никого, че е призован от страна на ищеца. Ако този факт беше известен, той навярно не би могъл да участва в екипа, разследващ убийствата, поради същата причина, поради която от следствието бяха отстранени детективите от отдел „Грабежи и убийства“. Имаше очевиден сблъсък на интереси. Тази призовка се нуждаеше от обяснение. Интересът на Бош още повече се засили, когато видя, че му е била връчена в четвъртък, денят преди убийството на Елайъс. Но този интерес се превърна в подозрение, когато забеляза бележката, добавена на ръка от призоваващият най-отдолу: „Частейн беше в автомобила си и отказа да приеме призовката. Поставих я под чистачките.“

Ставаше ясно, че Частейн не е искал да участва в процеса. И това насочи вниманието на Бош към него. Сега градът можеше да гори от Доджър Стейдиъм до брега и той пак не би забелязал.

Докато гледаше към призовката, Хари осъзна, че на Частейн е била определена точна дата и час, за да се яви в съда и да даде показания. Той прелисти призовките по-внимателно и разбра, че са подредени според последователността на връчването им, а не според последователността на явяването на свидетелите. Ако ги наредеше според посочените дати и часове, щеше да получи по-добра представа за стратегията на Елайъс за хода на процеса.

Трябваха му само две минути, за да ги подреди по този начин. Когато свърши, прегледа документите един по един и си представи самия съдебен процес. Първо щеше да свидетелства Майкъл Харис. Той щеше да разкаже цялата история. После идваше капитан Джон Гаруд, шеф на „Грабежи и убийства“. Капитанът щеше да представи ревизираната версия на управлението за следствието. И след това беше ред на Частейн. Макар и неохотно — беше се опитал да не приеме призовката, — той щеше да даде показания след Гаруд.

Защо?

За момента Бош остави този въпрос и продължи с другите призовки. Стана ясно, че Елайъс е следвал вековната стратегия на редуване на свидетели с положителни и отрицателни показания, Адвокатът бе имал намерение да редува свидетелствата на обвиняемите — детективите от „Грабежи и убийства“, със свидетели, които очевидно щяха да дадат благоприятни за Майкъл Харис показания. Това бяха самият Харис, Дженкинс Пелфри, шефът на автомивката, двамата бездомници, открили трупа на Стейси, и накрая Кейт и Сам Кинкейд. Бош разбираше, че Елайъс е щял да обори твърденията на хората от „Грабежи и убийства“, да докаже, че Майкъл Харис е бил измъчван, а после и че е невинен и накрая да нанесе заключителния си удар, като призове семейство Кинкейд и най-вероятно разкрие истината за уеб-сайта на Шарлот и кошмара, на който е било подложено момиченцето. Фактите, които адвокатът беше имал намерение да представи пред съдебните заседатели, очевидно следваха същата логика като тази на Бош и групата му по време на разследването — че Харис е невинен, че има обяснение за отпечатъците му и че Сам Кинкейд или някой, свързан с него и педофилската мрежа, е убил Стейси Кинкейд.

Бош виждаше, че стратегията е добра и смяташе, че Елайъс е щял да спечели делото. Той отново се върна към призовките. Частейн беше трети, което го поставяше откъм благоприятната за ищеца страна — след Гаруд и преди един от обвиняемите. Щеше да свидетелства в полза на Елайъс и Харис, но се беше опитал да отклони връчването на призовката.

Хари прочете името на фирмата-куриер, която връчваше призовките, и набра номера на бюро справки. Беше късно, но и призовките обикновено се връчваха в необичайни часове, а не между девет и пет. Отговори му мъж и той помоли да го свържат със Стив Васик, името, посочено в призовката на Частейн.

— Тази вечер не е на работа. Вкъщи си е.

Бош се представи и обясни, че води следствие и се налага незабавно да разговаря с Васик. Мъжът не искаше да му даде телефонния номер на служителя, но се съгласи да вземе неговия и да предаде съобщението.

След като затвори, Хари се изправи и започна да се разхожда из къщата. Не беше сигурен какво е открил, но изпитваше онази възбуда, която често го изпълваше точно преди да открие нещо важно. Разчиташе на инстинкта си и той му подсказваше, че е близо до отговора на загадката.

Телефонът иззвъня и той се втурна към дивана.

— Господин Васик?

— Аз съм, Хари.

— Елинор. Хей, как си? Добре ли си?

— Аз съм добре. Но ти си в град, който се готви да пламне. Гледах новините.

— Да. Изглежда зле.

— Съжалявам, че се е получило така, Хари. Разказвал си ми за Шиън. Зная, че сте били близки.

Очевидно не знаеше, че Шиън се е самоубил в собствения им дом. Реши да не й казва нищо. Освен това не искаше да задържа линията.

— Къде си, Елинор?

— Върнах се във Вегас. — Тя тъжно се засмя. — Колата едва издържа до тук.

— Във „Фламинго“ ли си?

— Не… На друго място.

Не искаше да му каже и това го нарани.

— Имаш ли някакъв номер, на който да те потърся?

— Не съм сигурна колко време ще остана тук. Просто исках да те чуя и да се уверя, че си добре.

— Аз ли? Не се безпокой за мен. Добре ли си, Елинор?

— Да.

Бош вече не мислеше за Васик.

— Имаш ли нужда от нещо? Какво ще правиш с колата?

— Всичко е наред. След като вече съм тук, колата не ме интересува.

Последва продължително мълчание. Чуваха се електронните звуци, които веднъж някой бе нарекъл „дигитални мехурчета“.

— Е — накрая каза той, — искаш ли да поговорим за това?

— Струва ми се, че моментът не е подходящ. Нека няколко дни да обмисля нещата, после ще приказваме. Ще ти позвъня, Хари. Пази се!

— Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

— Добре, Елинор. Ще чакам.

— Дочуване, Хари.

Тя затвори, преди да успее да й отговори. Бош дълго остана прав до дивана, замислен за нея и за онова, което се бе случило между тях.

Телефонът иззвъня в ръката му.

— Да?

— Детектив Бош? Предадоха ми да ви телефонирам.

— Господин Васик?

— Да. От „Трипъл Ей Просес“. Шефът ми Шели каза, че сте…

— Да, търсих ви.

Бош седна на дивана и постави бележник в скута си. После извади от джоба си химикалка и написа най-отгоре на страницата името на Васик. Ако съдеше по гласа, служителят беше млад. В говора му имаше нещо от Средния запад.

— Колко сте годишен, Стив?

— На двадесет и пет.

— Отдавна ли работите в „Трипъл Ей“?

— От няколко месеца.

— Добре, миналата седмица, в четвъртък сте връчили призовка на детектив от лосанджелеското полицейско управление на име Джон Частейн, спомняте ли си?

— Естествено. Не искаше да я приеме. На повечето ченгета, с които съм си имал работа, не им пука. Свикнали са.

— Ясно. Точно за това исках да ви питам. Какво точно имате предвид, когато казвате, че не е искал да приеме призовката?

— Ами, първия път, когато се опитах да му я връча, той отказа и си отиде. После, когато…

— Почакайте малко. Кога е бил първият път?

— В четвъртък сутринта. Влязох във фоайето на центъра „Паркър“ и накарах ченгето на регистратурата да го повика. Не обясних за какво се отнася. В призовката пишеше, че е от вътрешния отдел, затова просто казах, че му нося нещо, което му трябва. Той слезе долу и когато се представих, просто се върна обратно в асансьора.

— С други думи, изглежда е знаел, че му носите призовка и дори за кой случай се отнася, така ли?

— Да. Точно така.

Бош се замисли за онова, което беше прочел в последния бележник на Елайъс. За източника на адвоката с кодово име „Паркър“.

— Добре, а после?

— Ами, после отидох да си върша друга работа. Върнах се към три и половина и започнах да наблюдавам паркинга пред центъра „Паркър“. Видях го да излиза, промъкнах се между колите и изскочих пред него точно когато отваряше вратата на автомобила си. Казах си цялата реч, съобщих му, че е призован за свидетел, посочих номера на делото и всичко останало. Той пак не искаше да вземе призовката, но вече нямаше значение, защото според калифорнийските закони само трябва…

— Да, зная. Не можеш да откажеш да приемеш призовка, след като ти е било съобщено, че е изпратена от съда. И той какво направи?

— Ами, отначало ме уплаши до смърт. Пъхна си ръката под сакото, все едно че се канеше да извади пистолет.

— И после?

— После като че ли замръзна на място. Предполагам, че е осъзнал какво прави. Поотпусна се, но продължаваше да не иска да приеме призовката. Каза ми да предам на Елайъс да върви на майната си. Влезе в колата си и запали двигателя. Просто пъхнах призовката под чистачката. И той потегли с нея. Нямам представа какво е станало след това. Може вятърът да я е отвял, но това няма значение.

Бош се замисли за миг, докато Васик продължаваше да разказва за трудностите при връчване на призовки. Накрая Хари го прекъсна.

— Знаете ли, че Елайъс е бил убит в петък вечерта?

— Да, господине. Естествено. Той беше наш клиент. Ние се занимавахме с всичките му случаи.

— След като беше убит, не ви ли дойде наум да се обадите в управлението и да разкажете на някого за тази история с Частейн?

— Ами, направих го — отбранително отвърна Васик. — Обадих се.

— Обадили ли сте се? На кого?

— Позвъних в центъра „Паркър“ и казах, че имам информация. Свързаха ме с някой, аз се представих и повторих, че имам информация. Той ми записа името и телефонния номер и каза, че щели да ме потърсят.

— Никой ли не ви потърси?

— Не, някой ми позвъни след около пет минути, може и по-малко да е било. Веднага. И аз му разказах.

— Кога беше това?

— В неделя сутринта. В събота цял ден се катерих по Васкес Рокс. Научих за господин Елайъс едва когато в неделя сутринта прочетох „Таймс“.

— Спомняте ли си името на полицая, на когото разказахте за случая?

— Струва ми се, че се казваше Едгар, но не зная дали това е било малкото му име или фамилията.

— Ами онзи, с когото сте разговаряли първия път? Каза ш ви името си?

— Мисля, че го спомена, но съм го забравил. Но каза, че бил агент. Значи може да е бил от ФБР.

— Помислете малко, Стив. По кое време позвънихте и кога ви потърси Едгар? Спомняте ли си?

Васик замълча за миг.

— Ами, тогава станах към десет, щото краката ужасно не боляха от катеренето. После се поизлежавах и четох вестника. Новината за убийството беше на първа страница, така че сигурно съм я прочел веднага след спорта. И после се обадих. Значи може би е било към единадесет. Там някъде. След това онзи Едгар ми позвъни много бързо.

— Благодаря, Стив.

Бош изключи телефона. Знаеше, че не е възможно Едгар да приеме обаждане в центъра „Паркър“ в единадесет часа в неделя. Двамата бяха заедно цялата сутрин и през по-голямата част от деня. И не работеха в управлението. Някой бе използвал името на партньора му. Ченге. Някой, който беше участвал в разследването.

Той потърси номера на клетъчния телефон на Линдел и го набра. Агентът незабавно отговори.

— Тук е Бош. Спомняш ли си неделя сутринта, когато се включихте в разследването? Тогава бяхте в заседателната зала и работехте по папките, нали така?

— Да.

— Кой отговаряше на телефона?

— Най-често аз. И още двама.

— Търсил ли ви е човек, който се е представил като служител, връчващ призовки?

— Звучи ми познато. Но онази сутрин се обаждаха много хора. Репортери и просто граждани, които мислеха, че имат някаква информация. Получавахме и заплахи.

— Служител на име Васик. Стив Васик. Казал е, че има информация, която може да се окаже важна.

— Нали ти казах, звучи ми познато. Защо, Бош? Мислех си, че сме приключили с този случай.

— Така е. Просто проверявам някои неща. На кого може да си предал за обаждането?

— Предавах подобен род информация на момчетата от вътрешния отдел, за да им намирам работа. В конкретния случай трябва да съм казал на Частейн. Той ръководеше групата им. Може да е поел разговора или да го е предал на някой от другите. Виждаш ли, Ървинг ни беше дал някакви скапани телефони. Не можехме да прехвърляме разговорите един на друг и исках главната линия да е свободна. Така че просто записвахме номерата и ги давахме на някого.

— Добре, благодаря. Приятна вечер.

— Хей, какво…

Бош прекъсна връзката, преди да му се наложи да отговаря на каквито и да било въпроси. После се замисли за информацията на Линдел. Имаше голяма вероятност съобщението на Васик да е било предадено на самия Частейн, който да е телефонирал на служителя от собствения си кабинет и да се е представил като Едгар.

Трябваше да позвъни на още един човек. Той отвори бележника си и откри номера, който не беше използвал от много години. Телефонира в дома на капитан Джон Гаруд, шеф на отдел „Грабежи и убийства“. Знаеше, че е късно, но се съмняваше, че тази вечер в Лос Анджелес някой може да спи спокойно. Спомни си какво му бе казала Киз — че Гаруд й приличал на Борис Карлов и че излизал навън само нощем.

Капитанът отговори след второто иззвъняване.

— Тук е Хари Бош. Трябва да поговорим. Веднага.

— За какво?

— За Джон Частейн и случая „Черния войн“.

— Не искам да разговарям по телефона.

— Добре. Само кажете къде.

— При Звездата на Синатра?

— Кога?

— Дай ми половин час.

— Ще ви чакам.