Хари

37

Пред центъра „Паркър“ имаше бдение със свещи и погребална процесия. Тълпата разнасяше насам-натам по площада два картонени ковчега — единият с надпис „СПРАВЕДЛИВОСТ“, а вторият с „НАДЕЖДА“. Други носеха лозунги, на които пишеше „СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ХОРАТА ОТ ВСИЧКИ РАСИ“ и „СПРАВЕДЛИВОСТ САМО ЗА НЯКОИ НЕ Е СПРАВЕДЛИВОСТ“. Отгоре кръжеше новинарски хеликоптер и Бош забеляза на земята поне шест телевизионни екипа. Наближаваше единадесет и всички те бяха готови да предават на живо репортажи от мястото на протестите.

Пред входа имаше редица от униформени ченгета с каски, които трябваше да защитават полицейското управление, ако напрежението ескалираше и мирната демонстрация прераснеше в бунт. През 1992 година се беше случило точно това и хората се бяха втурнали към центъра, опустошавайки всичко по пътя си. Бош побърза да влезе във фоайето, след като високо вдигна служебната си карта.

Мина покрай регистратурата, на която имаше четири ченгета също с каски, и се спусна по стълбището в мазето. После тръгна по коридора към склада за веществени доказателства. Когато влизаше вътре, осъзна, че не е срещнал жива душа. Складът изглеждаше пуст. Според плана за извънредни ситуации, всички трябваше да са навън.

Бош погледна през прозореца с решетки, но не разпозна дежурния. Беше възрастен полицай с бели мустаци и лице, осеяно със спукани капиляри. Той се изправи и се приближи.

— Е, как е времето навън? Тук няма прозорци.

— Времето ли? Ами, облачно, предвещаващо буря.

— Така си и мислех. Тъгинс още ли насъсква хората си отпред?

— Там са.

— Кретени. Чудя се дали би им харесало, ако нямаше ченгета. Да видят тогава какъв е животът в джунглата.

— Не е така. Те не са против полицията. Просто не искат ченгетата да са убийци. Можеш ли да ги обвиняваш за това?

— Някои хора си просят да ги очистят.

Бош нямаше какво да му отговори. Дори не знаеше защо спори с него. Той погледна към табелката с името му. Казваше се Хауди1. Едва не се засмя. Нещо в неочакваното име го накара да се отпусне и уталожи гнева, който го измъчваше цяла вечер.

— Така се казвам и толкова.

— Извинявай. Не се смея на името ти.

— Естествено.

Хауди посочи над рамото му към малък стелаж с формуляри и моливи, завързани на връв.

— Ако ти трябва нещо, попълни формуляр с номера на следствието.

— Не го зная.

— Е, тук трябва да има веществени доказателства от милиони дела. Защо не измислиш нещо?

— Искам да видя книгата.

Мъжът кимна.

— Ясно. Праща те Гаруд, нали?

— Точно така.

— Защо не каза веднага?

Бош не отговори. Хауди спусна ръка под прозореца. После пъхна през процепа под решетките тънка папка.

— За коя дата те интересува? — попита той.

— Не съм сигурен — отвърна Хари. — Само за последните няколко дни.

— Тук е цялата седмица. Всички иззети доказателства. Трябват ти иззетите, а не постъпилите, нали?

— Точно така.

Бош отнесе папката на плота, за да може да я разгледа, без Хауди да вижда какво прави. Още на първата страница откри каквото търсеше. Частейн бе взел кашон с веществени доказателства в седем часа тази сутрин. Хари взе молив и празен формуляр и започна да го попълва. Докато пишеше, забеляза, че моливът е „Черен войн“ № 2, най-често срещаната в управлението марка.

После се върна при прозореца и пъхна папката и формуляра през процепа.

— Този кашон може още да е върху количката, с която пренасяте върнатите вещи — каза той, — Бил е иззет тази сутрин.

— Не, трябва да си е на мястото. Тук гледаме всичко да е подредено.

Бош кимна и се усмихна.

— Зная.

Хауди взе малка количка и се отдалечи във вътрешността на огромния склад. Върна се след по-малко от три минути. Той донесе до прозореца розов кашон, отключи решетката и го подаде на Хари. После отново заключи. Бош го взе и отиде в една от единичните кабинки, за да разгледа съдържанието му на спокойствие.

Вътре имаше веществени доказателства от следствие, приключено преди пет години. От онзи случай, когато детектив Франсис Шиън беше стрелял срещу Уилбърт Добс. Кашонът бе залепен с нова лепенка. Бош я разряза с ножчето, което носеше закачено-за ключодържателя си, и отвори капака. Самият процес на разпечатване му отне повече време, отколкото му трябваше, за да намери вътре каквото търсеше.

Бош мина през тълпата от демонстранти, сякаш изобщо не съществуваха. Не ги виждаше, не чуваше и скандирането им „Ако няма справедливост, няма и мир“. Някои се обръщаха към него с обиди, но той не чуваше и тях. Знаеше, че справедливост не се извоюва с лозунг или картонен ковчег. Човек го заслужаваше, като заставаше на страната на доброто и нищо не можеше да го отклони от този път. Знаеше също, че истинската справедливост е сляпа за всички други цветове, освен един: цветът на кръвта.

Когато влезе в автомобила, Бош отвори куфарчето си и започна да рови из документите, докато откри списъка с телефонни номера, който беше наредил да съставят в събота сутринта. Набра номера на пейджъра на Частейн и после този на клетъчния си телефон. След това остана в колата пет минути, докато чакаше детектива от вътрешния отдел да му позвъни, загледан в протестната демонстрация. Неколцина от телевизионните репортери се отдалечиха от местата си и забързаха към микробусите си. Бош разбра, че хеликоптерите вече ги няма. Той седна и изпъна гръб. Часовникът му показваше единадесет без десет. Знаеше, че щом медиите едновременно напускат мястото, без да са излъчили репортажа си, нещо трябва да се е случило — нещо важно. Включи радиото и чу припрения, треперещ глас на водещия:

— … от колата, после започна боят. Няколко странични наблюдатели се опитаха да спрат атаката, но разгневената тълпа от младежи ги отблъсна. Веригата от пожарникари беше разкъсана и те бяха заобиколени от групи нападатели, докато на кръстовището пристигна взвод от полицейското управление и спаси жертвите, които бяха откарани с патрулни автомобили — вероятно, за да получат медицинска помощ в най-близката болница „Даниъл Фриймън“. Останалата на мястото пожарна кола беше подпалена, след като тълпата не успя да я преобърне. Полицията бързо отцепи района и успокои положението. Някои от нападателите бяха арестувани, но други избягаха в жилищния квартал до Нормънди бул…

Телефонът на Бош иззвъня. Той изключи радиото.

— Бош.

— Тук е Частейн, какво искаш?

Хари чу гласове и пропукване на радиостанция. Частейн не си бе вкъщи.

— Къде си? Трябва да поговорим.

— Не тази нощ. Дежурен съм, Работим по дванадесет часа, забрави ли?

— Къде си?

— В прекрасния Южен Лос Анджелес.

— Първа смяна ли си? Мислех, че всички детективи са втора смяна.

— Всички, освен вътрешния отдел. Слушай, Бош, нямам нищо против да си говорим за графика, но…

— Къде си? Ще дойда при теб.

Бош запали двигателя.

— В участъка на седемдесет и седма улица.

— Идвам. Чакай ме отпред след петнадесет минути.

— Няма да стане. Нямам време. В момента правим арести, чувам, че водят десетина от хулиганите, които преди малко подпалиха пожарната кола. Момчетата се опитват да угасят пожар в собствения им квартал, а тези зверове им се нахвърлят. Казвам ти, направо не е за вярване.

— Никога не е за вярване. Чакай ме отпред след петнадесет минути, Частейн.

— Ти изобщо не ме слушаш, Бош. Тук ще настане истински ад. Нямам време за приказки. Трябва да пратя тези хора в затвора. Искаш да чакам отпред на улицата като жива мишена, така ли? За какво се отнася, Бош?

— За Франк Шиън.

— И какво за него?

— След петнадесет минути. Чакай ме там, Частейн, иначе ще те открия. И няма да ти хареса.

Частейн понечи отново да възрази, но Бош изключи телефона.