Хари

19

Киз Райдър беше проверила телефонния номер от уеб-страницата на Мадам Реджайна и се оказа, че адресът е на Норд Кингс Роуд в Западен Холивуд. Това обаче не означаваше, че там ще открият жената. Повечето проститутки и снощни заведения за масаж използваха сложни системи, за да объркат органите на реда.

Бош, Райдър и Едгар спряха до тротоара на пресечката на Мелроуз и Кингс. Хари набра номера на клетъчния ж телефон. След четвъртото иззвъняване му отговори женски глас.

— Мадам Реджайна?

— Да, кой е?

— Казвам се Хари. Чудех се дали сте свободна тази вечер?

— Преди имали ли сме друг сеанс?

— Не. Видях уеб-страницата ви и си помислих…

— Какво си помислихте?

— Помислих си, че мога да опитам един сеанс.

— Колко сте напреднал?

— Не разби…

— Какво ви интересува?

— Още не зная. Бих искал да опитам.

— Знаете, че не става дума за секс, нали? Никакъв физически контакт. Нищо незаконно.

— Разбирам.

— Имате ли сигурен телефон, на който мога да ви позвъня?

— Какво имате предвид под „сигурен“?

— Имам предвид да не е уличен автомат! — грубо отвърна тя. — Трябва да ми дадете истински номер.

Бош й даде номера на клетъчния си телефон.

— Добре. Ще ви позвъня след една минута. Чакайте.

— Ще чакам.

— Ще питам за триста шестдесет и седми. Това сте вие. За мен не сте личност. Нямате име. Вие сте просто номер.

— Триста шестдесет и седми. Ясно.

Той затвори и погледна към партньорите си.

— След една минута ще разберем дали се е получило.

— Говореше мило и раболепно, Хари — рече Райдър.

— Благодаря. Положих всички усилия.

— На мен ми прозвуча като ченге — отбеляза Едгар.

— Ще видим.

Бош запали двигателя, просто за да прави нещо. Райдър се прозя и той се присъедини към нея. Накрая ги последва и Едгар.

Телефонът иззвъня. Беше Мадам Реджайна.

— Можете да дойдете при мен след един час. За едночасов сеанс взимам двеста долара. Само в брой и предварително. Ясно ли е?

— Да.

— Какво да?

— Хм, да, Мадам Реджайна.

— Много добре.

Бош хвърли поглед към Райдър, която седеше до него, и й намигна. Тя му се усмихна.

Реджайна му даде адреса и номера на апартамента. Бош включи лампичката на тавана и прегледа бележките на Киз. Адресът беше същият, но номерът на апартамента не отговаряше. Той каза на жената, че ще отиде и затвори.

— Съгласна е. Но чак за след час. Използва друг апартамент в същата сграда.

— Ще чакаме ли? — попита Едгар.

— Не. Искам да се прибера вкъщи и да поспя.

Бош потегли по Кингс Роуд и измина половин пресечка, докато открие адреса. Малкият жилищен блок беше паянтов — от дърво, покрито с мазилка. Наоколо нямаше паркинг. Той спря пред противопожарния кран и тримата излязоха навън. Не се страхуваха, че Реджайна може да види от прозореца обозначения им автомобил. Не идваха да я арестуват. Просто, искаха информация.

Оказа се, че апартаменти шест и седем са от задната-страна на блока. Вратите им бяха една до друга. Бош предположи, че жената, която се представяше за Мадам Реджайна, живее в единия от тях и работи в другия. Почукаха.

Никакъв отговор.

Едгар отново почука на вратата и този път два пъти я изрита. Накрая от другата страна се чу глас:

— Какво има?

— Отворете! Полиция.

Мълчание.

— Хайде, Реджайна, трябва да ви зададем няколко въпроса. Това е всичко. Отворете вратата, иначе ще се наложи да я разбием. Какво ще правите после?

Това беше просто заплаха. Бош знаеше, че няма законно право да направи каквото и да е, ако тя не иска да им отвори.

Накрая чуха, че ключалката се завърта и вратата се открехна. Показа се разяреното лице на жената, която познаваха от разпечатаната снимка, открита в офиса на Хауард Елайъс.

— Какво искате? Покажете ми картата си.

Бош се представи.

— Може ли да влезем?

— От лосанджелеското управление ли сте? Тук е Западен Холивуд, господине. Не сте на своя територия.

Тя се опита да затвори вратата, но Едгар протегна ръка и я спря. После силно я бутна и престъпи прага със свирепо изражение.

— Не ми затваряйте вратата в лицето, Мадам Реджайна!

Той каза името й с безапелационен, заплашителен. Жената отстъпи назад и му направи място да влезе навътре. Бош и Райдър го последваха. Озоваха се в слабо осветено антре със стълбище, което водеше нагоре и надолу. Бош погледна надолу към стълбите и видя, че тънат в пълен мрак. Нагоре се виждаше осветена стая. Той предпочете да се изкачи.

— Хей, не можете да нахлувате тук просто така — възпротиви се Реджайна, но не много уверено. — Трябва ви заповед за обиск.

— Нищо не ни трябва, Мадам, вие сама ни поканихте. Аз съм Хари — или триста шестдесет и седем. Току-що разговаряхме по телефона, спомняте ли си?

Тя ги последва нагоре по стълбището. Бош се завъртя и за пръв път внимателно я разгледа. Носеше черен халат върху кожен корсет и черно копринено бельо. Очите й бяха очертани с тъмен молив и на устните й лъщеше яркочервено червило. Изглеждаше като жалка карикатура на болни мъжки фантазии.

— Вси Светии отдавна минаха — каза той. — Като каква сте се маскирали?

Реджайна не обърна внимание на въпроса му.

— Какво искате?

— Имаме няколко въпроса към вас. Седнете. Ще ви покажа една снимка.

Той посочи към черния кожен диван и жената неохотно седна. Бош остави куфарчето си върху масата и го отвори. Леко кимна на Едгар и започна да търси снимката на Елайъс.

— Хей, къде отива този? — извика Реджайна.

Едгар се беше насочил към стълбището, водещо към тавана.

— Рутинна процедура за безопасност. Проверява дали не криете някого — отвърна Бош. — Погледнете тази снимка, моля.

Той плъзна снимката по масата и тя я погледна, без да я докосва.

— Познавате ли го?

— Какво е това, разпит ли? — Познавате ли го?

— Разбира се.

— Клиент ли ви е?

— Вижте, изобщо не съм длъжна да ви казвам…

— КЛИЕНТ ЛИ ВИ Е? — извика Бош.

Едгар се върна от тавана и пресече дневната. Надникна в кухненския бокс, не забеляза нищо интересно и се спусна надолу по стълбището към антрето. После Бош чу стъпките му надолу към мазето.

— Не, не ми е клиент. Сега бихте ли си тръгнали?

— Щом не ви е клиент, откъде го познавате?

— За какво говорите? Вие не сте ли гледали телевизия днес?

— Кой е той?

— Онзи тип, дето са го убили на…

— Хари!

Викаше го Едгар.

— Какво?

— Мисля, че трябва да дойдеш за малко.

Бош се обърна към Райдър и кимна.

— Поговори с нея, Киз.

Той слезе в антрето. От помещението, към което водеха стълбите, се виждаше червена светлина. Когато се спусна долу, Бош видя Едгар, който гледаше нещо с разширени очи.

— Какво има?

— Виж това.

Когато пресякоха стаята, Хари видя, че е спалня. Едната стена беше огледална. До отсрещната имаше повдигнато легло като в болница с найлонови чаршафи и ремъци. До него имаше стол и лампа с червена крушка.

Едгар го поведе към гардеробната. На тавана също светеше червена крушка. Релсите за дрехи бяха празни. Но в единия край на помещението стоеше гол мъж, закопчан с белезници за релсата. Белезниците бяха позлатени, със сложна украса. Очите на мъжа бяха завързани и в устата му бе напъхана червена топка. По гърдите му се виждаха драскотини от нокти. А между краката му висеше пълна еднолитрова бутилка кока-кола, завързана с кожен ремък за главичката на пениса му.

— Божичко — промълви Бош.

— Попитах го дали има нужда от помощ и той отрицателно поклати глава. Мисля, че е неин клиент.

— Отпуши му устата.

Бош свали превръзката от очите му, докато Едгар вадеше топката. Мъжът дръпна глава надясно и се опита да се извърне. Той помръдна ръка и се помъчи да скрие лицето си, но белезниците не му позволиха. Беше около тридесет и пет годишен, добре сложен. Изглеждаше достатъчно силен, за да се защити от Мадам Реджайна. Стига да поискаше, разбира се.

— Моля ви — с отчаян глас каза той. — Оставете ме на мира. Нищо ми няма. Просто ме оставете на мира.

— Ние сме от полицията — отвърна Бош. — Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен. Мислите ли, че ако се нуждаех от помощ, нямаше да го кажа? Не ми трябвате. Това тук е по взаимно съгласие и няма нищо общо със секс. Просто ни оставете на мира.

— Хари — рече Едгар, — мисля, че просто трябва да се разкараме от тук и да забравим, че някога сме виждали този човек.

Бош кимна и двамата излязоха от гардеробната. Той се огледа наоколо и видя, че върху стола са преметнати дрехи. Приближи се и провери джобовете на панталоните. Извади портфейла и отиде при лампата, където го отвори и разгледа шофьорската книжка. Усети, че Едгар застава зад него и поглежда над рамото му.

— Познато ли ти е това име?

— Не, а на теб?

Бош поклати глава и затвори портфейла. Върна се и отново го прибра в джоба на панталона.

Когато отново се качиха горе, двете жени мълчаха. Хари погледна към Реджайна и му се стори, че долавя на лицето й горда усмивка. Тя знаеше, че гледката долу ги е шокирала. Бош хвърли поглед към Райдър и забеляза, че партньорката му също е обърнала внимание на израженията им.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да.

— Какво имаше долу?

Бош остави въпроса й без отговор и погледна към другата жена.

— Къде са ключовете?

Тя се понацупи, бръкна в сутиена си, извади малък ключ за белезници и го протегна към него. Хари го взе и го подаде на Едгар.

— Върви да го освободиш. Ако иска после да остане, негова работа.

— Хари, той каза, че…

— Не ми пука какво е казал. Върви да го освободиш. Няма да си тръгнем и да оставим човека окован там долу.

Едгар слезе по стълбището, докато Бош продължаваше да следи с поглед Реджайна.

— За това ли взимате двеста долара на час?

— Повярвайте ми, те получават каквото искат за парите си. И знаете ли, после пак идват при мен. Хм, чудя се какво им е на мъжете? Навярно и вие трябва да опитате някой път, детектив. Може да ви хареса.

Бош продължително я изгледа, преди да извърне очи към Райдър.

— Докъде стигна, Киз?

— Истинското й име е Върджиния Лампли. Казва, че познава Елайъс от телевизията, не като клиент. Но преди няколко седмици бил идвал детективът на Елайъс и й задавал въпроси също като нас.

— Пелфри ли? Какво я е питал?

— Пълни глупости — отвърна Реджайна, преди Райдър да успее да отвори уста. — Искаше да знае дали ми е известно нещо за онова момиченце, дето беше убито миналата година. Дъщерята на царя на колите от телевизията. Казах му, че нямам представа защо пита мен. Той се опита да се държи нагло, но и аз не си оставих магарето в калта. Не позволявам на мъжете да се ебават с мен. Тръгна си. Изглежда, че някой ви е пратил по същите лъжливи следи като него.

— Възможно е — каза Бош.

Последва кратко мълчание. Онова, което бе видял в гардеробната, го разсейваше. Не можеше да мисли за нищо друго.

— Ще остане.

Беше Едгар. Той се появи откъм стълбите и върна ключа на Реджайна. Тя го взе и предизвикателно го пъхна в сутиена си, като през цялото време гледаше към Бош.

— Добре, да вървим — каза той.

— Сигурен ли сте, че не искате да останете за една кока-кола, детектив? — с иронична усмивка попита Върджиния Лампли.

— Тръгваме си — отсече Бош.

Мълчаливо се спуснаха по стълбището до вратата. Хари вървеше последен. В антрето той погледна надолу към тъмното стълбище. Червената крушка продължаваше да свети и се виждаха бледите очертания на големия мъж, седнал на стола в ъгъла. — Лицето му се криеше в сенки, но беше ясно, че гледа нагоре към тях.

— Не се тревожете, детектив — каза иззад него Реджайна. — Добре ще се погрижа за него.

Хари се завъртя и я погледна от вратата. Жената продължаваше да се усмихва.