Идору

10. УИСКИ КЛОНИНГ

Клубът на Еди беше високо горе в някаква офис сграда. Чиа мислеше, че няма музикални клубове по горните етажи на сградите, като онзи в Сиатъл, но не беше сигурна. Беше заспала в грейсленда и се събуди чак когато Еди мина през някакъв гаражен вход и след това нагоре в нещо като виенско колело или цилиндър на старомоден револвер, само дето куршумите бяха коли. Гледаше през прозореца, когато ги завъртя нагоре и спря на върха. Еди продължи напред в гараж-паркинг, който можеше да е навсякъде, като се изключи, че колите бяха големи и черни, макар и не толкова големи, колкото грейсленда.

— Ела с нас горе да се освежиш, миличка — каза Мериалис. — Изглеждаш скапана.

— Трябва да се логна — отвърна Чиа, — да намеря приятелката, при която ще остана…

— Лесна работа — каза Мериалис, плъзна се по велура и отвори вратата. Еди стана от шофьорското място и взе чантата със стикера на окръг Нисан със себе си. Все още изглеждаше недоволен. Чиа взе чантата си и последва Мериалис. Тримата се качиха в асансьор. Еди сложи дланта си в оформена като ръка рамка на стената и каза нещо на японски. Асансьорът отговори нещо, след това вратата се затвори и потеглиха нагоре. Бързо, сякаш, но те просто продължиха.

Това, че бяха в асансьора, изобщо не подобряваше настроението на Еди. Стоеше точно до Мериалис и Чиа можеше да види малко трепкащо мускулче в ъгъла на челюстта му, когато я поглеждаше. Мериалис просто му отвръщаше на погледа.

— Трябва да се развеселиш малко — каза Мериалис. — Работата е свършена.

Малкото мускулче превъртя.

— Уговорката не беше такава — каза най-накрая той. — Не се бяхме разбрали така.

Мериалис повдигна вежда:

— Преди оценяваше малки импровизации.

Еди погледна към Чиа и след това пак към Мериалис:

— Това импровизация ли го наричаш?

— Преди имаше и чувство за хумор — каза Мериалис, когато асансьорът спря и вратата се плъзна встрани. Еди погледна сърдито и излезе, Чиа и Мериалис го последваха.

— Не му обръщай внимание — прошепна Мериалис на Чиа, — става такъв понякога.

Чиа не беше сигурна какво точно бе очаквала, но определено не беше това. Разхвърляна стая, задръстена от кашони и редица от защитни монитори. Ниският таван беше направен от онези фиброплочки, които се закачаха на малки метални релси. Около половината от тях липсваха, от тъмните прашни празнини се подаваха извивките на жици и кабели. Имаше няколко настолни лампи, едната от които осветяваше купчина празни кутии от юфка и черна чаша за кафе, пълна с пластмасови лъжички. Японец с черна бейзболна шапка с надпис „Уиски Клонинг“ отпред, седеше на въртящ се стол пред мониторите и си наливаше гореща напитка от голям термос, украсен с розови цветенца.

— Здрасти, Калвин — каза Мериалис, или поне това се чу.

— Хей — отговори мъжът.

— Калвин е от Такома — обясни тя, докато Чиа гледаше как Еди, още с куфара в ръка, прекоси стаята и изчезна зад някаква врата.

— Шефът изглежда весел — каза мъжът с толкова японски акцент, колкото този на Мериалис. Той отпи глътка от чашата на термоса.

— Аха — отвърна Мериалис. — Толкова е радостен да ме види, че не го свърта.

— И това ще мине.

Още една глътка. Той погледна Чиа изпод козирката на шапката си. Буквите на надписа бяха от типа, който използваха в търговските центрове, когато искаха да те накарат да си мислиш, че мястото е с традиции.

— Това е Чиа — каза Мериалис, — срещнах я на СийТак. — Чиа отбеляза, че тя не спомена за срещата им в самолета. Което й напомни за онази работа с ДНК пробата и изкуствените кичури.

— Радвам се да чуя, че все още съществува — каза мъжът. — Това означава, че има изход от тия фъшкии.

— Хайде, Калвин, знаеш, че обичаш Токио.

— Да бе. Имах жилище в Редмънд с баня, голяма колкото апартамента ми тук, а дори не беше голяма баня. Имам предвид, че имаше душ. Без вана или нещо подобно.

Чиа погледна към екраните зад него. Имаше много хора на тях, но тя не можеше да каже какво правят.

— Изглежда вечерта е добра — каза Мериалис, докато проучваше мониторите.

— Горе-долу — отвърна той. — Не е кой знае какво.

— Престани да говориш така. Ще имаш мен на разположение.

Калвин се усмихна:

— Е, ти си добро опитно момиче, нали, Мериалис?

— Извинете — обади се Чиа, — може ли да използвам дейтапорт?

— Има един в офиса на Еди — отговори й Мериалис, — но той вероятно говори по телефона сега. Защо не отидеш до тоалетната, ей там — тя посочи друга врата, затворена, — и не се измиеш. Изглеждаш малко мърляво. После Еди ще е готов и ти ще можеш да се обадиш на приятелката си.

В тоалетната имаше стара стоманена мивка и чисто нова, сложно изглеждаща тоалетна чиния с поне дузина копчета над казанчето. Последните бяха надписани на японски. Полимерната седалка леко се сви, поемайки тежестта й, и тя едва не подскочи. Няма проблем, успокои се тя, просто чужда технология. Когато свърши, избра напосоки един от бутоните, който задейства тънка струя топла, ароматизирана вода, която я стресна и накара да се отдръпне. Тя избърса очи с опакото на ръката си, след което застана отстрани и избра друг бутон. Този изглежда свърши работата — вода обля гърнето с реактивен звук, който й напомни за пътуването в самолета.

Докато си миеше ръцете и лицето на, за щастие, обикновената мивка, използвайки бледосин течен сапун от дозатор с помпичка, оформен като едноок динозавър, тя чу как водата спря и тоалетната започна да издава друг звук. Обърна се и видя обръч от възморава светлина, трепкащ някъде под седалката на гърнето. Предположи, че е ултравиолетова — за стерилизация.

На стената имаше плакат на Дуковете на Взрива, тази противна умопобъркваща метъл група. Бяха изпотени, с бели очи и се хилеха, а на барабаниста му липсваха предните зъби. Беше написан на японски. Тя се зачуди защо някой в Япония би се заинтересувал от тях, понеже групи като Дуковете пееха само за омраза към всичко, което не отговаряше на тяхната представа за американското. Но Келси, която често бе ходила в Япония с баща си, беше казала, че никога не знаеш как биха реагирали японците, на каквото и да е.

В тоалетната нямаше нищо, с което човек да си избърше ръцете. Тя извади една фланелка от чантата си и я използва за тази цел, макар че не свърши кой знае каква работа. Докато клечеше и натъпкваше фланелката обратно, тя забеляза крайчеца на нещо, което не разпозна, и тогава Калвин рязко отвори вратата зад нея.

— Извинявай — каза той.

— Няма проблем — отговори Чиа и издърпа ципа на чантата.

— Има — отвърна той, погледна през рамо и пак към нея. — Наистина ли срещна Мериалис на СийТак?

— В самолета — поправи го Чиа.

— Не си забъркана?

Чиа се изправи, от което й се зави свят.

— Забъркана в какво?

Той я погледна изпод козирката на черната шапка.

— Тогава наистина трябва да се махнеш оттук. Имам предвид веднага.

— Защо? — попита Чиа, макар че това въобще не й се стори лоша идея.

— Не ти трябва да знаеш.

Някъде зад него се чу трясък. Той трепна.

— Всичко е наред. Тя просто хвърля разни неща. Още не са станали сериозни. Хайде.

Той сграбчи чантата й за презрамката и я вдигна. Вървеше бързо и на нея й се наложи да се затича, за да го стигне. Минаха край офиса на Еди и редицата от монитори (стори й се, че видя хора с каубойски шапки, които танцуват, но не беше сигурна).

Калвин шляпна с ръка сензора на вратата на асансьора.

— Ще те свали до гаража — каза той, а от офиса на Еди продължаваше да се чува шум от трошене на стъкла. — Вляво, на около шест метра, има друг асансьор. Не минавай през фоайето, имаме камери там. Най-долният бутон е за метрото. Качи се на някой влак. — Подаде й чантата.

— Кой? — попита Чиа.

Мериалис крещеше. Като че ли от болка.

— Няма значение — каза Калвин и избърбори нещо на японски на асансьора. Асансьорът отговори, но него вече го нямаше, вратата се затвори и тя започна да слиза надолу, чантата сякаш светеше в ръцете й.

Грейслендът на Еди беше още там, когато вратата се отвори, като дебел клин между останалите черни коли. Тя намери втория асансьор, на който Калвин й каза да се качи. Вратата му беше одраскана и нащърбена. Имаше нормални копчета и не говореше. Отведе я до подземие, светло като през деня, пълно със забързани хора, ескалатори, платформи, магазини и с вездесъщите рекламни пана, закачени над тях.

Най-после беше в Токио.