Идору

11. ПОТЪВАНЕТО НА НОВИТЕ СГРАДИ

Стаята на Лани беше високо в тясна кула, облицована с бели керамични плочки. Датираше от разцвета на града през осемдесетте, годините на „Сапунения мехур“9 и беше с трапецоиден профил. Това, че бе оцеляла по време на голямото земетресение, беше доказателство за способността на създателите й, а това, че бе преживяла и последвалата реконструкция, свидетелстваше за скритите конфликти и борби за територия между две от най-старите престъпни организации в града. Ямазаки бе обяснил това в таксито, на връщане от Новата Златна улица.

— Не бяхме сигурни как ще реагирате на новите сгради — каза той.

— Имате предвид нанотехнологичните сгради? — Лани се бореше да държи очите си отворени. Шофьорът носеше безупречно чисти бели ръкавици.

— Да. Някои хора се притесняват от тях.

— Не знам. Ще трябва да видя някоя.

— Мисля, че можете да ги видите от хотела си.

Наистина можеше. Той знаеше за техните брутално големи размери от строителни справочници, но виртуалната реалност не бе успяла да предаде специфичността на тяхната видима структура, на добре интегрираната органичност.

— Те са като картините на Ню Йорк на Гайгер — каза Ямазаки, но Лани не беше ги виждал.

Сега той седеше на края на леглото си и се взираше безизразно в тези чудеса на новите технологии. Банални и зловещи, те просто бяха досадни — най-големите населени конструкции в света. (Кулата-затвор в Чернобил беше по-голяма, но нищо човешко не би живяло някога там.)

Чадърът, който Ямазаки му беше дал, се смаляваше и свиваше в себе си. Изчезваше.

Телефонът звънна. Той не можеше да го намери.

— Телефон — говореше си той. — Къде е?

Малка червена лампичка, хармонираща със звъненето, започна да пулсира върху плосък правоъгълник от бял кедър, поставен върху черен квадратен поднос на полица до леглото. Той го вдигна. Натисна малко седефено копче.

— Хей — обади се някой — Лани ли е?

— Кой се обажда?

— Ридел. От Шатото. Ханс ми даде да ползвам телефона.

Ханс беше нощният управител.

— Уцелил съм времето, нали? Закусваш ли?

Лани разтърка очи и отново погледна навън към новите сгради.

— Да, естествено.

— Обадих се на Ямазаки — каза Ридел, — от него взех номера ти.

— Благодаря — Лани се прозя, — но аз…

— Ямазаки каза, че си получил работата.

— Да, така мисля — отвърна Лани. — Благодаря. Задължен…

— „През ключалката“ са из цялото Шато — каза Ридел.

— Не, това е прекалено.

— Познаваш ли някаква Катрин Торънс, Лани? Живее на Шърман Оукс. Тя е горе в бившето ти жилище с около два фургона сензорни устройства. Според Ханс се опитват да открият какво си правил там, дрога или нещо от тоя сорт.

Лани се взираше в кулите отвън. Част от фасадата май се движеше, но това вероятно беше от очите му.

— Обаче Ханс казва, че и бездруго няма начин да разделят остатъчните молекули в тези стаи. Мястото има прекалено много история.

— Кати Торънс? От „През ключалката“?

— Не дойдоха, както казаха, ами с цялата тая техника, а тя винаги говори прекалено много. Генгис, долу в гаража, видя разтоварването на някои от кашоните. Около двайсетина са, ако не се броят костенурките. Взеха два апартамента и четири единични стаи. Не дават бакшиш.

— Но какво правят?

— Онова със сензорите. Опитват се да разберат докъде си стигнал, докато си бил в апартамента. Един от портиерите ги видя да слагат камера.

Цялата фасада на една от новите сгради като че ли трепереше и се свличаше леко. Лани затвори очи и щипна горната част на носа си. Усети бегла следа от болка, останала от счупването. Отвори очи.

— Ама аз до никъде не съм стигал.

— Както и да е — гласът на Ридел прозвуча обидено. — Просто сметнах, че трябва да знаеш.

Нещо определено се случваше с тази сграда.

— Знам. Благодаря. Извинявай.

— Ще ти се обадя, ако чуя нещо — каза Ридел. — Иначе как е там?

Лани гледаше как точка от отразена светлина се плъзга напречно по отдалеченото здание, движение като осмоза или последователни контракции на пипалата на някое морско същество.

— Странно е.

— Обзалагам се, че е интересно. Приятна закуска! Ще поддържаме връзка.

— Благодаря — отвърна Лани и Ридел затвори.

Лани остави телефона на лакираната полица и се изтегна на леглото с дрехите. Затвори очи — не искаше да вижда новите сгради. Но те бяха още там, в тъмнината, както и светлината — зад клепачите му. И докато гледаше, те се разделиха, стопиха се и потънаха бавно надолу, в лабиринтите на един по-стар град.

Той потъна заедно с тях.