Идору

26. ХАК НАМ

Чиа и Масахико седяха един срещу друг на белия килим. Единственият стол в стаята беше нещо чупливо на вид, с крака от навита тел и седалка във формата на сърце, тапицирана с розов изкуствен фурнир, имитиращ метал. Никой от двамата не искаше да седи на леглото. Чиа бе сложила Сендбендърите на коленете си и слагаше напръстниците си. Компютърът на Масахико бе на килима пред него. Той бе върнал контролното табло на мястото му и бе отлепил компактен чифт напръстници от задната страна на куба, заедно с две малки овални купички, свързани с фин оптичен кабел. Друг кабел излизаше от компютъра му към малко отворено гнездо на гърба на Сендбендърите.

— Добре — каза Чиа, докато нагласяше последния от напръстниците, — да вървим. Трябва да се свържа с някого…

— Да — отвърна той. Взе черните чашки, по една във всяка ръка, и ги постави на очите си. Когато свърши, те просто стояха там. Ситуацията беше неловка.

Чиа се пресегна и смъкна очилата над очите си.

— Какво да…

Нещо в сърцевината на нещата се задвижи едновременно в най-невъзможни посоки. Това не беше като логване. Софтуерен конфликт? Слаба следа от светлина през плющящи парцали.

И после това пред нея: сграда или биомаса, или извисяваща се скала от неизброими непланирани пластове, нищо в него не беше равно или правилно. Сраснала плетеница от плитки, разхвърляни балкони, хиляди малки прозорци, отразяващи правоъгълници от непрогледна сребърна мъгла. Простирайки се, докъдето стигаше погледът, и на високия, неравен връх на тази нащърбена фасада, се виждаше черна козина от навити тръби, антени, увиснали под кабели, растящи като лози. И над тази драсканица — небе, където плуваха цветове, като бензин, излят във вода.

— Хак Нам — каза той до нея.

— Какво е това?

— „Градът на мрака“. Между стените на света.

Тя си спомни платното в стаята му зад кухнята, неговата сложна карта на нещо хаотично и сбито, малки неправилни сегменти от червено, черно и жълто. После се придвижиха напред, към тесен отвор.

— Това е МЪД, нали?

Нещо като по-голяма, крайна версия на сайта, който токийският орден направи за срещата, или тропическата гора, която Келси и Зона бяха сглобили. Но хората играеха игри в мъдовете. Създаваха си герои и се преструваха. Правеха го малките деца и самотните хора.

— Не — каза той, — не е игра.

Вече бяха вътре, ускоряваха се плавно. Гърчещата се наситеност на нещото оказваше продължително визуално въздействие, оптическо барабанене.

— Улица „Тай Чанг“.

Стените бяха издраскани и покрити с въртящи се съобщения, спектрални портали отминаваха като карти в разхвърляно тесте.

И не бяха сами там — имаше и други, профучаваха призрачни фигури и навсякъде — усещане, че ги следят очи…

Остатъци от мръсотия, парчета гнилоч, коридорът, по който вървяха беше обсипан с луди драски от някакви слабо примигващи линии.

— „Алмс Хаус Бекстрийт“.

Остър завой. Още един. После се изкачваха по лабиринт от извиващи се стълби, продължаваха да се ускоряват. Чиа пое дълбоко дъх и затвори очи. В ретините й избухнаха фойерверки, но напрежението изчезна.

Когато отвори очи, бяха в много по-чиста, но не по-голяма версия на стаята му зад кухнята на ресторанта. Нямаше празни опаковки от закуски, нито купчини дрехи. Той беше до нея на спалния рафт и се взираше в променящите се мотиви по контролното табло на компютъра си. До него, на работния плот, бяха Сендбендърите й. Структурата на образа беше елементарна, всичко беше много гладко и лъскаво. Тя погледна към него, любопитна да види как изглежда. Обикновено сканиране, може би отпреди година — косата му беше по-къса. Носеше същата черна куртка.

На стената зад компютрите имаше анимирана версия на басменото платно, червените, черните и жълтите части пулсираха слабо. Яркозелена линия проследяваше маршрут навътре в периметъра. Там, където свършваше, яркозелени концентрични кръгове излизаха от точно определен жълт квадрат.

Тя отново погледна към него, но той все още наблюдаваше контролното табло.

Нещо иззвъня. Тя се обърна към вратата, която бе оформена в определено зле изглеждащ ефект на дърво, и видя малък бял правоъгълник да се плъзга под вратата. И да продължава да се плъзга право към нея, през пода, за да изчезне под спалния рафт. Погледна надолу тъкмо навреме, за да го види как се издига със същата скорост по ръба на раирания дюшек и отгоре, докато спре в оптимална позиция, за да може да бъде прочетен. Беше със същия шрифт, който бе използван в „Уиски Клонинг“, или поне много приличаше на него. Пишеше: „Ку-клукс-клан Колектори“ и после някакви букви и числа, които не приличаха на познатите й адреси.

Още едно иззвъняване. Тя погледна навреме към вратата, за да види как сиво петно се промъква покрай нея. Плоско, вихрено, бързо. Нещо като сянка на рак или паяк, двуизмерно и многокрако, сега беше върху белия правоъгълник. Погълна го и се изстреля към вратата.

— Приключих със задълженията си към Забраненият град — каза Масахико и се обърна настрани от контролното табло.

— Какви бяха тези неща? — попита го Чиа.

— Какви неща?

— Като бизнес карта. Пропълзя под вратата. После дойде друго нещо, като сива изрезка на рак, и го изяде.

— Реклама — предположи той, — и субпрограма, предлагаща критика.

— Не предложи критика. Изяде го.

— Вероятно човекът, написал субпрограмата, не харесва рекламите. Има много такива. Или пък не харесва рекламодателя. Политически, естетически, лични причини — всичко е възможно.

Чиа огледа репродукцията на неговата малка стая.

— Защо не си направиш по-голям сайт?

Внезапно се обезпокои, защото се досети, че той е японец, а те може би просто са привикнали с това. И все пак това беше горе-долу най-малкото виртуално пространство, в което си спомняше да е пребивавала, а по-големите не бяха по-скъпи, освен ако не си някой като Зона и искаш за себе си цяла страна.

— Забраненият град е мащабно понятие. Много важно. Мащабът е пространство, нали? Първоначално е бил населен от трийсет и три хиляди души. Две цяло и седем хектара. Четиринайсет етажа.

На Чиа всичко това й се струваше безсмислено.

— Трябва да се логна. Може ли?

— Разбира се — каза той и посочи към Сендбендърите й.

Тя очакваше онова „едновременно-в-две-посоки“ нещо, но то не се случи. Битмап рибите плуваха из стъклената масичка. Погледна през прозореца към пастелените дървета и се зачуди къде е Мумфалумфагуса. Отдавна не го беше виждала. Баща й го направил за нея, когато е била бебе, голям розов динозавър с идиотски мигли.

Провери масата за поща, но нямаше нищо ново.

Можеше да телефонира оттук. Да се обади на майка си. Да, бе.

„Здрасти. Аз съм в Токио. В «любовен хотел». Някакви хора ме преследват, защото някойси сложи нещо в чантата ми. Така че, ъъъ… какво мислиш, че трябва да направя?“

Вместо това се опита да се свърже с адреса на Келси, но единственото, което хвана, беше онова дразнещо мраморно антре и гласът, не на Келси, който съобщаваше, че Келси ван Тройер не е там в момента. Чиа излезе, без да остави съобщение. Следващият адрес, който опита, беше на Зона, но нейният провайдър не работеше. Това се случваше често в Мексико, и особено в Мексико сити, където живееше Зона. Реши да пробва с тайния сайт на Зона, защото той беше на сървър в Аризона и никога не го изключваха. Знаеше, че Зона не обича хората просто да наминават оттам, защото не иска компанията, която бе създала оригиналния сайт и след това бе забравила за него, да открие, че Зона бе влязла и направила своя собствена страна там.

Тя попита Сендбендърите откъде се логва в момента. Отговорът бе Хелзинки, Финландия. Е, значи поне хотелската услуга за препращане работеше.

При Зона беше точно преди залез, както винаги. Чиа сканира дъното на пресъхнал басейн, оглеждайки се за гущерите на Зона, но не ги видя. Обикновено бяха точно там и те чакаха, но не и този път. „Зона?“

Чиа погледна нагоре, чудейки се дали ще види онези призрачни неща-кондори, които Зона държеше. Небето беше красиво, но пусто. Първоначално това бе най-важната част от мястото и не бяха правени разходи за него. Сериозно небе — дълбоко и чисто, и луда мексиканска сянка като блед тюркоаз. Бяха водили хора тук, за да им продават самолети, корпоративни ракети, когато ракетите бяха все още във фаза дизайн. Имаше бяла бетонна лента за кацане, но Зона я бе прегънала в каньон и я бе дооформила. Всички цветове наоколо бяха дело на Зона — лагерните огньове, пресъхналите водоеми и порутените стени. Тя бе импортнала файлове с релеф, може би дори истински неща, познати й отнякъде в Мексико. „Зона?“

Нещо издрънча на близкия хребет като камъчета върху ламарина.

„Няма проблем. Един от гущерите. Тя просто не е тук в момента.“

Счупи се клонче. По-наблизо.

„Не се ебавай наоколо, Зона.“

Но излезе.

Битмап рибите плуваха напред-назад.

Беше си доста страховито. Не бе сигурна защо точно, но си беше. Все още беше някакси. Тя погледна вратата към спалнята си и се почуди какво ще види, ако се насочи натам. Леглото, плаката на „Небесна линия Ло/Рез“, образа на Ло, поздравяващ я по своя безумен приятелски начин. Ами ако откриеше нещо друго? Нещо, което я очаква. Сякаш все още можеше да чуе дрънченето по склона. Ами ако отидеше до неоформената врата, зад която би трябвало да е стаята на майка й? Ами ако я отвореше и стаята на майка й се окажеше там все пак и не я очакваше тя, а нещо друго?

Тя изпадаше в ужас, това е. Погледна към колекцията си от албуми на Ло/Рез до литографираната кутия за обяд и виртуалната си Венеция до тях. Дори Музикалният й учител би бил добра компания сега. Тя я отвори и видя как Пиацата се декомпресира като някоя безкрайно сложна хартиена книга, превъртана на бързи обороти, фасади и колонади наизскочиха около нея, осветени от часа преди зимна зора. Отмествайки поглед от водата, където носовете на черните гондоли се клатушкаха като знаци от някоя изгубена нотописна система, тя вдигна пръст и се стрелна напред в лабиринта с мисълта, че мястото по свой собствен начин е толкова странно, колкото и Забраненият град на Масахико, и какво ли трябваше да означава в крайна сметка всичко това?

Тъкмо беше преминала третия мост, когато забеляза, че него го няма.

„Хей.“

Тя спря. Рекламен прозорец изобразяваше карнавални маски, наистина древни. Черна кожа с нос като пенис и празни дупки за очите. Огледало, покрито с пожълтял креп.

Провери Сендбендърите, за да се увери, че не го е изключила. Не беше.

Чиа затвори очи и преброи до три. Насили се да усети застлания с килим под, на който седеше в хотел „Ди“. Отвори очи.

В края на тясната венецианска улица, надолу след наклонените павета, където се излизаше на малък площад, до централния фонтан стоеше непозната фигура.

Тя свали очилата, без дори да затвори Венеция.

Масахико седеше срещу нея с кръстосани крака, черните чашки — засмукали очите му. Устните му се движеха безмълвно, а върху коленете му ръцете в черните напръстници проследяваха мънички сензорни модели във въздуха.

Мериалис седеше на пухкавото розово легло с незапалена цигара в уста. Държеше малък ръбест сив пищов в ръката си и Чиа видя как червеното на лакираните й нокти контрастира с перлената пластмаса на дръжката.

— Да започнем наново. — Мериалис размърда устни около цигарата. Дръпна спусъка, малък златист пламък изскочи от дулото и тя я запали с него. — Токио. Казвам ти. Всеки път се случва.