Идору

25. ИДОРУ

— Какво искате да кажете с това, че е „тук“? — Лани попита Ямазаки, докато заобикаляха задницата на танка „Шърман“. Буци изсъхнала глина бяха залепнали по сегментите на масивните му стоманени вериги.

— Господин Куваяма е тук — прошепна Ямазаки. — Той я представлява…

Лани видя няколко души, вече настанили се на ниска маса.

Двама мъже. Жена. Жената трябваше да е Рей Тоеи.

Ако въобще си я бе представял, то бе като някакъв синтез с промишлената сила на първите три дузини женски медийни лица на Япония. Това обикновено бе принципът в Холивуд, а формулата бе дори още по-устойчива в случаите със софтуерни агенти — айгенхедс15, чертите им бяха алгоритмично извлечени от някаква средна човешка стойност на доказана популярност.

Тя не бе нищо такова.

Косата й — черна, неравно подстригана и лъскава, докосваше бледите й разголени рамене, когато въртеше главата си. Нямаше вежди, а клепките и миглите й, изглежда, бяха напудрени с нещо бяло, в силен контраст с нейните тъмни зеници.

Сега очите й срещнаха неговите.

Той явно пресече линия. В самата структура на лицето й, в геометрията на скелета отдолу, бе закодирана история на наследственост, лишения, ужасяващи миграции. Той видя каменни гробници в стръмни високопланински ливади, трегерите им покрити със сняг. Редица от рунтави товарни понита — дъхът им се виждаше в студа — вървяха по пътека на каньон. Завоите на реката долу бяха като щрихи от студено сребро. Железните звънци на хамутите им дрънчаха в синия здрач.

Лани потръпна. Усети вкус на ръждясал метал в устата си.

Очите на идору, пратеници от някоя въображаема страна, срещнаха неговите.

— Ние сме тук — Арли застана до него с ръка на лакътя му. Сочеше към две места на масата. — Добре ли си? — попита тя шепнешком. — Свали си обувките.

Лани погледна Блекуел, който се бе втренчил в идору, видя нещо като болка в лицето му, но изражението изчезна, изсмукано зад маската от белези.

Лани направи, както му казаха, клекна и свали обувките си, движейки се все едно е пиян или сънува, макар да знаеше, че не е нито едно от двете, а идору се усмихна, осветена отвътре.

— Лани?

Масата бе разположена над вдлъбнатина в пода. Лани се настани, разположи краката си под масата и се вкопчи в креслото си с две ръце.

— Какво?

— Добре ли си?

— Добре?

— Изглеждаш като… ослепял.

Рез вече заемаше мястото си на върха на масата, идору бе от дясната му страна, някой друг — Лани забеляза, че това е Ло, китаристът — от лявата. До идору седеше важен по-възрастен мъж с очила без рамки и сива коса, сресана назад от гладкото му чело. Той бе облечен в много семпъл, скъп на вид костюм от някакъв матов черен материал и сложно закопчана бяла риза с висока яка. Когато мъжът се обърна към Рей Тоеи, Лани много ясно видя как светлината на лицето й за миг се отразява в почти кръглите лещи.

Арли пое дълбоко дъх. И тя го бе видяла.

Холограма. Нещо генерирано, анимирано, прожектирано. Той усети как захватът му се отпуска леко на краищата на креслото.

Но после си спомни каменните гробници, реката, понитата с техните железни звънци.

Нодална точка.

Лани веднъж бе попитал Жерар Делуврие, най-търпеливия от френските тенисисти в ТАЙДЪЛ, защо той, Лани, бе избран за първия (и както щеше да се окаже — единствения) получател на странното умение, което те решиха да му предадат. Не беше кандидатствал за тази работа, каза той, а и нямаше основание да смята, че мястото е било обявявано. Той беше кандидатствал, както каза на Делуврие, за представител на отдела за обучаване на нови кадри.

Делуврие — с къса, преждевременно посивяла коса и изкуствен тен, се облегна назад в съчленения си работен стол и изпъна краката си. Като че искаше да изследва велурените си обувки с подметки от креп. После погледна през прозореца към четвъртитите бежови сгради, безименния пейзаж и февруарския сняг.

— Не виждаш ли? Как ние не те учим? Ние наблюдаваме. Искаме да се научим от теб.

Бяха в научен резерват на DAT Америка в Айова. За Делуврие и неговите колеги имаше закрит корт, но те непрекъснато се оплакваха от настилката му.

— Но защо аз?

Очите на Делуврие изглеждаха изтощени.

— Искаме да бъдем мили със сираците? Или сме неочаквана топлина в сърцето на DAT Америка? — Той разтърка очите си. — Не. Нещо ти е било причинено, Лани. По свой начин вероятно ние търсим как да го облекчим. Има ли такава дума „облекчим“?

— Да — отвърна Лани.

— Не поставяй под съмнение щастливата случайност. Ти си тук с нас, вършиш важна работа. Вярно, в Айова е зима, но работата продължава. — Сега гледаше към Лани. — Ти си единственото ни доказателство — каза той.

— За какво?

Делуврие затвори очи.

— Имаше един мъж, сляп, който усвои ехолокацията. Цъкайки с език, разбираш ли? — със затворени очи той демонстрира. — Като прилеп, фантастично — отвори очите си. — Можеше да усети близката до него обстановка до най-дребния детайл. Караше колело в най-големия трафик. Винаги правеше това цък-цък. Способността си беше негова, съвсем истинска. И той не можеше да я обясни, нито да я предаде на някой друг… — преплете пръсти и припука ставите си. — Да се надяваме, че случаят с теб не е такъв.

Не си мисли за лилава крава. Или беше за кафява? Лани не можеше да си спомни. Не гледай лицето на идору. Тя не е от плът; тя е информация. Тя е върхът на айсберг, не, Антарктика от информация. Ако гледаш в лицето й, онова отново ще се задейства — тя беше необятна маса от информация. Тя представяше нодалното видение по някакъв безпрецедентен начин; тя го представяше като разказ.

Той можеше да гледа ръцете й. Да гледа как яде.

Вечерята беше богата, много малки блюда, сервирани в отделни четвъртити чинии. Всеки път, когато пред Рей Тоеи бе слагана чиния, винаги в полето на това, което я прожектираше, тя моментално бе обвивана от безупречно копие — холо храна в холо чиния.

Дори движението на пръчиците й за ядене предизвикваше периферни примигвания на нодално видение. Защото и пръчиците също бяха информация, макар и не толкова наситена като чертите и погледа й. Щом „празната“ чиния бе отмествана, недокоснатото блюдо се появяваше отново.

Но когато примигването започваше, Лани се концентрираше върху собственото си ястие, своята непохватност с пръчиците, разговорът около масата. Куваяма, мъжът с очила без рамки, отговаряше на някакъв въпрос на Рез, макар че Лани не успя да долови самия въпрос.

— …Резултатът от значителен брой сложни конструкции, които наричаме „желаещи машини“.

Зелените очи на Рез — сияещи и внимателни.

— Не в буквалния смисъл — продължи Куваяма. — Моля, разбирайте сбор от субективни желания. Бе очевидно, че променливата подредба би създала идеална структура от свързани копнения…

Гласът на мъжа бе прекрасно модулиран, английският му беше с акцент, който Лани не успя да определи като познат.

После Рез се усмихна и очите му се отместиха към лицето на идору. Както и тези на Лани, автоматично.

Той пропадна в очите й. Взираше се в издигащо се лице-скала, което явно се състоеше изцяло от малки правоъгълни балкони, разположени на различни нива и дълбочина. Оранжев залез зад наклонен прозорец със стоманена рамка. Мазни, лъскави цветове плуваха в небето.

Затвори очите си, погледна надолу, отвори ги. Нова чиния, още храна.

— Ти наистина си се отдал на храната си — каза Арли. Съсредоточено усилие с пръчиците — успя да улови и преглътне нещо, което беше като двусантиметрово кубче от студен омлет с лютеница.

— Чудесно. Но не искам от онова фугу. Рибеното месо с невротоксини? Чувала ли си за него?

— Ти вече си взе допълнително — отвърна тя. — Помниш ли голямата чиния със сурова риба, подредена като цвят на хризантема?

— Шегуваш се — каза Лани.

— Усещаш устните и езика си малко сковани? От него е.

Лани прекара език по устните си. Тя шегуваше ли се? Ямазаки, който седеше отляво на него, се приближи.

— Може и да има решение на проблема ти с данните на Рез. Позната ли ти е глобалната дейност на феновете на Ло/Рез?

— На какво?

— Имат много фенове. Те документират всяка поява на Рез, Ло и други участващи музиканти. Документацията съдържа много странични детайли.

Лани знаеше от дневните образователни видеоматериали, че Ло/Рез на теория беше дует, но винаги е имало поне още двама „членове“, обикновено повече. А и Рез беше твърд от самото начало по отношение на антипатията си към барабаните-машини. Настоящият барабанист, Слепеца Уили Джуд, седнал срещу Ямазаки, бе с тях от години. Няколко пъти по време на вечерята той бе насочвал огромните си черни очила по посока на идору. Сега явно усети погледа на Лани. Черните видеоочила се завъртяха към него.

— Човече — каза Джуд, — Розър седи там и гледа влюбено голям алуминиев термос.

— Не можеш да я видиш?

— Холограмите са трудна работа, човече — каза барабанистът и докосна очилата си с пръст. — Пратих децата си в окръг Нисан, после ги посетих, отначало ги виждах малко криви. После се оправиха. Но тази дама е на някаква странна честота или каквото е там. Виждам само пожектора и това нещо като… като ектопласт, нали? Като блясък.

Мъжът, седящ между Джуд и Куваяма, чието име беше Озаки, се поклони извинително на Джуд.

— Много съжаляваме за това. Искрено съжаляваме. Необходима е лека пренастройка, но не може да се направи сега.

— Ей — каза Джуд, — няма проблем. Виждал съм я вече. Хващам всички музикални канали с тези. Онзи, дето тя е монголска принцеса или нещо такова, високо в планините…

Лани изтърва едната си пръчица.

— Най-новият сингъл — обясни Озаки.

— Да — потвърди Джуд, — много е добър. Носи някаква златна маска? Яко.

Той пъхна парченце маки в устата си и го сдъвка.