Идору

43. ЗАКУСКАТА

— Не ядеш — каза Блекуел, след като омете втората си чиния яйца с бекон. Той беше определил тази стая за вечеря на един от административните етажи на Елфическата шапка и бе настоял Лани да дойде с него. Гледката беше подобна на онази от стаята на Лани, шест етажа по-долу, и слънчева светлина проблясваше, отразена от далечните парапети на новите сгради.

— Кой разпространи мълвата, че Рез е мъртъв, Блекуел? Идору?

— Тя? Защо мислиш, че би го направила? — Той отопяваше чинията си с коричка от триъгълен тост.

— Не знам — каза Лани, — но явно й харесва да прави разни неща. И те не винаги са толкова лесни за разбиране.

— Не е била тя — отвърна Блекуел. — Правим проверка. Изглежда някаква негова фенка от Мексико е обезумяла. Използвала е някакво сравнително мощно софтуерно оръжие върху централния сайт на токийския клуб. Прехвърлила го е от конвертиран корпоративен сайт в Щатите и е разпространила бюлетина. Обадила се на всички токийски фенове веднага да стават и да заминават в онзи любовен хотел. — Той пъхна тоста в устата си, преглътна и избърса устните си с дебела бяла салфетка.

— Но Рез беше там — каза Лани.

Блекуел сви рамене.

— Проучваме това. Имаме повече от достатъчно неща на главата в момента. Трябва да разграничим Ло/Рез от слуха за смърт, да уверим аудиторията. Адвокати летят насам от Лондон и Ню Йорк, за да разговарят със Старков и хората му. Както и с нейните хора — добави той. — Ще имаме доста работа.

— Кои бяха тези деца? — попита Лани. — Малката червенокоска и японското хипи?

— Рез казва, че с тях няма проблеми. Доведохме ги тук, в хотела. Арли урежда нещата.

— Къде е нанотехнологичното устройство?

— Това не си го казал — отвърна Блекуел. — А и не го повтаряй. Официалната истина за събитията от нощта се формулира в момента и това никога няма да е част от нея. Ясен ли съм?

Лани кимна. Той погледна отново навън към новите сгради. Или ъгълът на осветяване се бе изместил, или парапетът се бе повдигнал леко. Той погледна Блекуел.

— Въобразявам ли си или отношението ти към всичко това е претърпяло някаква промяна? Мислех, че си непоколебимо против това Рез и идору да се съберат.

Блекуел въздъхна.

— Бях. Но сега започва да изглежда като нещо свършено, нали? Де факто връзка наистина. Предполагам, че съм старомоден, но се надявах, че в крайна сметка той може да се задоволи с нещо обикновено. Някой, който да лъска патлака му, да му кърпи чорапите, да има едно-две деца. Но това няма да се случи, нали?

— Предполагам, че не.

— В такъв случай имам две възможности. Или да си тръгна и да оставя тъпото копеле да се оправя само, или да остана, да си върша работата и да се опитам да се приспособя към това, което ще стане, каквото и да е то. И в края на тоя шибан ден, Лани, въпреки всичко, се сещам, къде щях да бъда, ако той не бе дошъл зад стените в Пентридж, за да направи оня соло концерт. Това няма ли да го ядеш? — Той погледна изстиващите бъркани яйца в чинията на Лани.

— Аз си свърших работата — каза Лани. — Не стана така, както ти искаше, но си я свърших. Така ли е?

— Спор няма.

— Тогава по-добре да си вървя. Платете ми и още днес си заминавам.

Блекуел го изгледа с ново любопитство.

— Толкова скоро, а? За къде бързаш? Не ни намираш за коректни?

— Не — каза Лани. — Просто така е по-добре за всички.

— Не и според Яма. Нито според Рез. Да не говорим за Нейно различество, която несъмнено ще изкаже мнение по този въпрос. Трябва да ти кажа, че си гласен за дворцов прогностик, Лани. Освен ако, разбира се, цялата тая далавера с Комбината не се окаже пълен ташак и не се разбере, че ти просто си си измислил тая нодална щуротия, което на мен би ми било доста забавно. Но не, услугите ти са особено желани сега, може да се каже дори необходими, а и никой от нас не би се радвал, ако си тръгнеш.

— Трябва — каза Лани. — Изнудват ме.

Това свали клепачите на Блекуел наполовина. Той леко се наведе напред. Розовият белег на веждата му се сгърчи като червей.

— Нима? — каза той тихо, сякаш Лани току-що се бе осмелил да признае някакво необикновено полово усложнение. — И може ли да попитам кой?

— „През ключалката“. Кати Торънс. Горе-долу е лично, за нея.

— Разкажи ми за това! Разкажи ми! Хайде!

И Лани го направи, включително и за опитите с 5-СБ и сведенията, че в крайна сметка превръщат участниците в самоубийствени сталкери на знаменитости.

— Не исках да споменавам това преди — каза Лани, — защото се страхувах да не решите, че съм опасен. Че може да се превърна в нещо такова.

— Не че не съм имал опит с това — отвърна Блекуел. — Имаме младеж в Токио в момента, който е автор на текстовете на всички песни, които Ло и Рез някога са писали, да не споменаваме цялото творчество на Блу Ахмед за „Хромиран Коран“. А той е и експерт по експлозивите. Наблюдавам го отблизо. Но ние сме компетентни по въпроса, както виждаш. Така че най-сигурното място за теб, Лани, в случай че вампирясаш, е тук, в сърцето на зоркия ни охранителен апарат.

Лани се замисли. Имаше някакъв смисъл в това.

— Но няма да искате да се мотая наоколо, ако „През ключалката“ пусне онзи материал. Аз самият не бих искал да съм наоколо. Нямам семейство, не мога да причиня вреда на никого другиго, но все пак ще ми се наложи да живея с това.

— И как смяташ да го направиш?

— Ще отида някъде, където хората не гледат тая гадост.

— Ами, добре — каза Блекуел, — като намериш тази почтена страна, аз самият ще дойда с теб. Ще караме на плодове и ядки, ще се слеем с каквото е останало от шибаната природа. Но докато това стане, Лани, ще си поприказвам с твоята Кати Торънс. Ще й обясня някои неща. Без усложнения. Простичко, простата истина за причината и следствието. И тя никога няма да позволи на „През ключалката“ да пусне онзи материал с двойника ти.

— Блекуел — каза Лани, — тя ме мрази, има си свои мотиви за отмъщение, но тя иска, тя има нужда да унищожи Рез. Тя е могъща жена в могъща световна организация. Никаква проста заплаха за насилие от твоя страна няма да я спре. Само ще вдигне мизата. Тя ще се обърне към своята охрана…

— Не — отвърна Блекуел, — няма, защото това би било нарушаване на строго личните условия, които ще й поставя в нашия разговор. Това е ключовата дума тук, Лани, „лично“. „Поверително и…“ Ние няма да се срещаме, няма да създаваме този дълбок и значим и дяволски незабравим епизод на взаимно опознаване като представители на нашите уважавани безлични корпорации. Съвсем не. Ще бъде среща един на един между твоята Кати и мен и може да се окаже най-интимната и мога да се надявам — най-поучителната, която тя някога е имала. Защото ще внеса нов смисъл в живота й, а ние всички се нуждаем от смисъл. Той ти помага да изградиш характер. И ще оставя твоята Кати с възможно най-дълбокото убеждение, че ако се спречка с мен, ще умре, но само след като я накарам да го желае, на всяка цена. — И Блекуел се усмихна, разкривайки на Лани пълната картина на зъбната си протеза. Усмивка, която навяваше ужас. — Сега как точно трябваше да се свържеш с нея, за да я уведомиш за решението си?

Лани намери портфейла си и извади бялата картичка с написания с молив номер. Блекуел я взе.

— Така. — Той се изправи. — Срамота е така да се хаби добра закуска. Обади се на лекаря на хотела от стаята си и се погрижи за себе си. Аз ще се оправя с това. — Той пъхна картичката в горния джоб на алуминиевото си яке. И докато Блекуел напускаше стаята, Лани забеляза в центъра на стопената чиния на бодигарда изправен на широката си глава петсантиметров галванизиран пирон.

Ребрата на Лани, грозна плетеница от жълто, черно и синьо, бяха напръскани с разнообразни студени течности и здраво превързани с микропор. Той глътна сънотворното, което докторът му предложи, дълго стоя под душа, качи се на леглото и предложи лампата сама да се изключи, когато пристигна факс.

Беше адресиран до К. ЛАНИ, ГОСТ:

— Лека нощ — каза Лани, остави факса върху модула до леглото и мигновено и много дълбоко заспа.

Събуди се чак когато Арли се обади от фоайето, за да предложи да пийнат по нещо. Девет вечерта според синия часовник в ъгъла на екрана на модула. Лани облече прясно изгладено бельо и другата си малайзийска риза с копчета. Откри, че Белият Кожен Смокинг бе разпрал няколко шева на единственото му яке, но после главният руснак, Старков, не беше позволил на мъжа да се качи с тях в буса, така че Лани реши, че са квит.

Докато прекосяваше фоайето, той се натъкна на обезумелия Райс Даниелс, беше толкова напрегнат, че се бе върнал към черната скоба за глава от дните му в „Извън контрол“.

— Лани! Боже! Ти виждал ли си Кати?

— Не. Бях легнал да поспя.

Даниелс направи странен малък жест на безпокойство, повдигайки се на пръстите на кафявите си обувки от телешка кожа.

— Виж, това е прекалено шибано странно, но се кълна… мисля, че е била отвлечена.

— Обадихте ли се на полицията?

— Да, да, но всичко е, мамка му, марсианско, всичките формуляри, които те попълват в бележниците си и каква кръвна група била… Ти не знаеш каква кръвна група е, нали, Лани?

— Рядка — отвърна Лани. — Нещо с цвят на слама.

Но Даниелс явно не го чу. Той хвана Лани за рамото и му показа зъбите си — ухилване, предназначено по някакъв начин да демонстрира приятелство.

— Аз наистина те уважавам, човече. Как така нямаш никаква информация?

Лани видя Арли да му маха от входа към салона. Беше облечена в нещо късо и черно.

— Грижи се за себе си, Райе. — Той стисна студената му ръка. — Тя ще се появи. Сигурен съм.

И после вече вървеше към Арли, усмихнат, и видя, че тя също му се усмихва.