Идору

22. ГОМИ БОЙ14

Сега влаковете бяха по-пълни, имаше място само за правостоящи, всички се притискаха един в друг и правилата на зрителния контакт тук бяха някак си различни, но тя не бе сигурна как точно. Чантата й, със Сендбендърите вътре, се бе навряла в гърба на Масахико. Той отново гледаше контролното табло. Държеше го високо, така както някой, който пътува дълго до работата си всеки ден, би държал стратегически сгънат вестник.

Връщаха се към бащиния ресторант на Мицуко, а какво щеше да последва, тя не знаеше. Направи това, което Хироми не искаше тя да прави. И не се сдоби с нищо, освен със смътно неприятната идея, че Рез би могъл да бъде скучен. И докъде стигна? Тя не се поколеба да използва кеш картата на Келси, за да купи билети за метрото на отиване, а сега и на връщане. А Зона каза, че някой я търси. Можеха да я проследят, когато използваше картата. Може би имаше начин да изтегли парите в брой, но се съмняваше.

Нищо не се бе случило, както тя си го беше представяла от Сиатъл, но не може да се очаква, че човек ще си представи някой като Мериалис. Или Еди, или дори Хироми.

Масахико се мръщеше срещу контролното табло. Чиа видя как точките и завъртулките се променят.

Нещото, което Мериалис бе натъпкала в нейната чанта. Точно под ръката й. Трябваше да го остави при Мицуко. Или да го изхвърли, но тогава какво щеше да каже ако Еди и Мериалис се появяха? Ами ако беше пълно с дрога?

В Сингапур за това бесеха, направо на улицата. Баща й не харесваше подобни зрелища и бе казал, че те са една от причините никога да не я покани там. Предаваха го също и по телевизията, така че бе наистина трудно да не го видиш, а той не искаше тя да го вижда. Сега се чудеше, колко далеч от Токио е Сингапур. Искаше й се да отиде там и да си държи очите затворени, докато е в апартамента на баща си и изобщо да не пуска телевизора, просто да е там с него, да усеща аромата на одеколона му и да зарови лице в бодливата му вълнена риза. Само дето в Сингапур не се носеха такива, защото е топло, предположи тя. Във всеки случай, щеше да си държи очите затворени и да го слуша, докато говори за работата си, за арбитражните механизми, сновящи напред-назад през световните пазари като невидими дракони, бързи като светлината, бръснещи отломки, носещи изгода на търговци като баща й…

Масахико се обърна, избутвайки без да иска чантата й настрани, когато влакът спря на някаква станция — не тяхната. Жена с жълта пазарска чанта каза нещо на японски. Масахико хвана Чиа за китката и я издърпа към отворената врата.

— Това не е нашата спирка…

— Ела! Ела!

Излязоха на перона. Тук миришеше различно. На нещо химическо и остро. Стените не бяха толкова чисти. Имаше счупена плочка в керамичния таван.

— Какво има? Защо слизаме?

Издърпа я зад ъгъла, образуван от стената и грамаден автомат за дребни стоки.

— Има някой в ресторанта, чака теб.

Той погледна надолу към китката й, сякаш поразен от факта, че я държи, и веднага я пусна.

— Откъде знаеш?

— Забраненият град. Разпитвали са през последния един час.

— Кой?

— Руснаците.

— Руснаците?

— След земетресението тук има много, от Комбината. Имат връзки с гуми.

— Какво е гуми?

— Мафия, както й казвате вие. Якуза. Баща ми има споразумение с местните гуми. Необходимо е, за да може ресторанта да работи. Представители на гуми са говорили за теб с баща ми.

— Мафията в квартала ти е руска?

Зад главата му, от едната страна на автомата, имаше анимирано лого на нещо, наречено Епъл Шайърс.

— Не. Ямагучи-гуми район е. Баща ми познава тези хора. Те казват на баща ми, че руснаците разпитват за теб, а това не е добре. Те не могат да гарантират обичайната безопасност. На руснаците не може да се вярва.

— Не познавам никакви руснаци — каза Чиа.

— Да вървим.

— Къде?

Той я поведе по претъпкания перон, паважа му бе мокър от стотиците свити чадъри. Сигурно в момента вали, помисли си тя. Насочиха се към един от ескалаторите.

— Когато в Забраненият град разбраха, че адресите ни се следят, моя и този на сестра ми, изпратиха един приятел да прибере компютъра ми…

— Защо?

— Защото имам отговорности. Към Забраненият град. Разпределям трансфера на данни.

— Имаш МЪД на компютъра?

— Забраненият град не е никъде — каза той, щом стъпиха на ескалатора. — Приятелят ми има компютър. И знае нещо за хората, които те чакат.

Масахико каза, че приятелят му се казва Гоми Бой.

Той беше много дребен и носеше широки ватирани камуфлажни панталони, покрити с поне една дузина джобове. Широки седем сантиметра оранжеви Дей-Гло тиранти ги държаха над дрипав памучен пуловер с навити ръкави. Обувките му бяха розови и изглеждаха като тези, които носят бебетата, но по-големи. Беше се настанил на ъгловат алуминиев стол и бебешките обувки почти не докосваха пода. Косата му изглеждаше така, сякаш бе изваяна с шпатула, лъскави къдрици и кичури, все едно ръката ти би залепнала, ако ги пипнеш. По същия начин бе нарисувана косата на Джей Ди Шепли на онези стенописи на площад „Пайниър“ и Чиа знаеше от училище, че това има нещо общо с цялата оная работа около Елвис, макар че не можеше да си спомни какво точно.

Той говореше нещо с Масахико на японски над тряскащата шумотевица на игрална зала. На Чиа й се искаше да си сложи преводач, но трябваше да си отвори чантата, да го намери и да пусне Сендбендърите. А Гоми Бой изглежда бе доволен от факта, че тя не може да го разбере.

Той пиеше нещо, наречено „Покари Сует“ от кутийка и пушеше цигара. Чиа гледаше как синия дим се наслояваше във въздуха, осветен от игрите. Това причиняваше рак и в Сиатъл биха те арестували, ако го правиш. Цигарата на Гоми Бой изглеждаше фабрично направена — идеален бял цилиндър с кафяв край, който той пъхаше между устните си. Чиа бе виждала тук-таме такива в стари филми, от онези, които още не бяха минали през дигитална обработка, за да ги изтрият, но единствените други цигари, които тя бе виждала, бяха навитите папироски, продавани по улиците в Сиатъл. Ако искаше, човек можеше да си купи торбичка тютюн и бели хартийки, в които да си ги свива сам. Гъзарчетата в училище го правеха.

Дъждът още валеше. През прозореца на залата тя можеше да види някаква игра, от онези машинки със сребърните топчета. Неонът, дъждът и сребърните топчета се движеха едновременно, а тя се чудеше за какво си говорят двете япончета.

Гоми Бой бе взел компютъра на Масахико в карирана найлонова торба, изписана в розово с международните символи „опасно за живота“ от двете страни. Бе го оставил на малката масичка, до кутийката „Покари Сует“. Какво ли беше Покари? Тя си представи дива свиня с четина и извити нагоре бивни, като онези, които бе виждала по канал „Природа“.

Гоми Бой дръпна от цигарата си, карайки другия й край да се разпали. Присви очи от дима, погледна към Масахико и каза нещо. Масахико сви рамене. Пред него имаше току-що затоплена в микровълнова печка кутийка еспресо. Чиа пиеше Кола Лайт. В Токио нямаше къде да седнеш, ако не си купиш нещо, и освен това бе по-лесно да си купиш нещо за пиене, отколкото нещо за ядене. А и беше по-евтино. Но тя така или иначе не плати за тези. Плати Гоми Бой, защото Масахико и той не искаха тя да използва кеш картата на Келси.

Гоми Бой пак каза нещо.

— Той иска да говори с теб — обърна се към нея Масахико.

Чиа се наведе, разкопча чантата си и извади слушалките. Имаше само две, затова подаде едната на Гоми Бой, сложи си другата и ги включи. Той си сложи слушалката.

— Аз съм от Забраненият град — каза той. — Разбираш ли?

— МЪД, нали така? Мулти-юзър домейн.

— Не в смисъла, който ти влагаш, но приблизително. Защо си в Токио?

— За да събера информация за плана на Рез да се ожени за онази идору, Рей Тоеи.

Гоми Бой кимна. Да си отаку бе свързано с това да се грижиш за информацията. Той разбираше какво е да си фен.

— Имаш ли взимане-даване с Комбайна?

Чиа знаеше, че е казал Комбината, а преводачът го е прикрил. Имаше предвид мафиотското правителство в Русия.

— Не — отвърна Чиа.

— И отиде у Масахико, защото…?

— Мицуко е общественият секретар на Токийския орден на феновете на Ло/Рез, към които се числя и аз, но в Сиатълския орден.

— Колко пъти се логва от ресторанта?

— Три пъти. — Екипът на Силке-Мари Колб. Срещата. Зона Роса. — Платих за презентационен софтуер, двете с Мицуко имахме среща и се обадих вкъщи.

— Платила си за софтуера с кеш картата си?

— Да — тя погледна от Гоми Бой към Масахико. Между тях и зад тях — дъждът, неспиращата каскада на сребърните топчета зад стъклото от другата страна на улицата и изгърбените играчи там, седящи на несгъваеми столове, борещи се с металното наводнение. Изражението на Масахико не й говореше нищо.

— Компютърът на Масахико съдържа някои от компонентите на Забраненият град — каза Гоми Бой. — Бяха взети мерки, за да бъде прибран на сигурно място. Когато се разбра, че се обръща необичайно внимание на адресите на Масахико и сестра му, бях изпратен да взема машината. Ние често разменяме хардуер. Занимавам се с продажба на компоненти втора употреба. Затова ме наричат Гоми Бой. Имам ключове от стаята на Масахико. Баща му знае, че ми е позволено да влизам там. На него не му пука. Отидох и взех компютъра. Наблизо има обществена игрална площадка. Ресторантът се вижда от нея. Видях оуклъдски бомбардировачи и пресякох улицата, за да говоря с тях.

— Какво си видял?

— Скейтъри. Наричат се така на името на калифорнийски футболен отбор. Попитах ги дали е имало някакво необичайно раздвижване. Казаха ми, че са видели много голям автомобил час преди това…

„Грейслендът.“

— „Дайхатсу Грейсленд“. Тук има по-малко от тях, отколкото в Америка, струва ми се.

Чиа кимна. Стомахът й отново се преобърна. Помисли, че ще повърне.

Гоми Бой се наклони настрани с цигарата си, която сега бе по-къса, и смачка запаления й край в малка хромирана купичка, закрепена от едната страна на игралната конзола. Чиа се зачуди какво е всъщност нейното предназначение и защо той направи това, но предположи, че просто е трябвало да я остави някъде, за да не му изгори пръстите.

— Грейслендът паркирал до ресторанта. Двама мъже излезли от него…

— Как изглеждали?

— Представители на гуми.

— Японци?

— Да. Влезли в ресторанта. Грейслендът ги изчакал. След петнайсет минути се върнали, качили се в него и си тръгнали. Появил се бащата на Масахико. Огледал улицата. Извадил телефона от джоба си и говорил с някого. Върнал се обратно в ресторанта. — Гоми Бой погледна към сака. — Не исках да оставам на площадката с компютъра на Масахико. Казах на водача на бомбардировачите, че ще му дам по-хубав телефон по-късно, ако остане там и ми звънне, щом забележи ново раздвижване. Бомбардировачите и бездруго нищо не правят, тъй че той се съгласи. Тръгнах си. Обади ми се след двайсет минути, за да ми съобщи за сив бус „Хонда“. Шофьорът е японец, но другите трима са чужденци. Той смята, че са руснаци.

— Защо?

— Защото са много едри и са облечени по начин, който той свързва с Комбайна. Още са там.

— Откъде знаеш?

— Той трябва да се обади, ако си тръгнат. Иска си новия телефон.

— Може ли да се логна оттук? Трябва веднага да говоря с „Еър Магелан“ и да сменя резервацията си. Искам да се прибера вкъщи.

И да остави пакета на Мериалис в кошчето за боклук, което виждаше зад Гоми Бой.

— Не трябва да се логваш — каза Масахико, — не трябва да използваш кеш картата. Ако го направиш, ще те намерят.

— Но какво друго мога да направя? — изхленчи тя, уплашена от това, че собственият й глас звучеше като чужд. — Просто искам да се прибера вкъщи!

— Дай да видя кеш картата — каза Гоми Бой. Тя беше в анорака й заедно с паспорта и билета й за връщане. Извади я и му я подаде. Той отвори един от джобовете на камуфлажните си панталони и извади малко четвъртито устройство, облепено с няколко слоя оръфано сребристо тиксо. Прекара картата през някакъв процеп и се втренчи в дисплея. — От нея не може да се прехвърля и не могат да се теглят пари в брой. Освен това лесно се проследява.

— Приятелката ми е почти сигурна, че те и бездруго са открили номера — каза Чия и се сети за Зона.

Гоми Бой започна да трака с кеш картата по ръба на кутийката от „Покари Сует“.

— Има едно място, където можеш да я използваш, без да те проследят — каза той. Трак-трак… — Където Масахико ще може да влезе в Забраненият град — трак-трак… — Откъдето ще можеш да се обадиш вкъщи.

— Къде е?

— Любовен хотел — трак… — Знаеш ли какво е това?

— Не — отвърна Чиа.

Трак…