Идору

37. СТАЖ

Лани седеше отново на предната седалка на буса с очилата в скута си и чакаше Арли да закачи сивия модул на Куваяма. Той погледна през предното стъкло към бетонната стена. Ребрата вече не го боляха толкова, но срещата с Куваяма и идору и после съвещанието му с Ямазаки в буса го бяха оставили по-объркан от всякога. Ако Рез и Рей Тоеи вземаха решения заедно и ако Ямазаки бе решил да им съдейства, какво му оставаше? Не си представяше, че Блекуел ще се събуди, озарен от прекрасната идея Рез и Рей Тоеи да се съберат. Що се отнасяше до Блекуел, Рез все още просто се опитваше да се ожени за софтуерен агент — каквото и да означаваше това в крайна сметка.

Но Лани сега знаеше, че идору е по-сложна, по-мощна от кой да е холивудски синтеспиан. Особено ако Куваяма казваше истината за нейните клипове, че това са „мечтите“ й. Всичко, което той знаеше за изкуствения интелект идваше от работата, която бе извършил за епизод на „През ключалката“, документиращ нещастния личен живот на един от водещите изследователи в областта, но той беше запознат с ширещото се мнение, че истинският изкуствен интелект никога не е бил реализиран и че настоящите опити да се постигне би трябвало да са в противоположна посока на това да се създаде софтуер, който достатъчно добре да се държи като красива млада жена.

Ако можеше да се създаде автентичен ИИ, твърдеше аргументът, най-вероятно бе да се развие по начини, които нямат нищо общо с това да се преструва на човек. Лани си спомни прожектирана лекция, в която обектът на епизода от „През ключалката“ бе изказал предположение, че ИИ може да бъде създаден случайно и че хората първоначално може въобще да не го разпознаят като такъв.

Арли отвори шофьорската врата и влезе.

— Съжалявам, че се проточва толкова дълго — каза тя.

— Не сте го очаквали — отвърна той.

— Не е от софтуера, оптическа букса. Накрайникът на кабела. Използват друга големина, като тази на французите. — Тя скръсти ръце върху кормилото и подпря на тях брадичката си. — Така че ще се занимаем с тези огромни купища информация, няма проблем, но нямаме подходящия кабел, за да я източим.

— Можете ли да го оправите?

— Шанън има такъв в стаята си. Вероятно на порно комплект, но няма да си го признае. — Тя го погледна косо. — Шанън има приятел в екипа на охраната. Приятелят му казва, че Блекуел „разпитвал“ един от мъжете, опитали се да хванат Рез тази вечер.

— Него ли са преследвали? Рез?

— Така изглежда. От Комбината са и твърдят, че Рез отмъкнал нещо тяхно.

— Какво е отмъкнал?

— Не знаел. — Тя затвори очи.

— Какво, смяташ, е станало с този, когото Блекуел е разпитвал?

— Не знам. — Тя отвори очи и се изправи. — Но ми се струва, че няма да разберем.

— Може ли да прави това? Да измъчва хора? Да ги убива?

Тя изгледа Лани.

— Ами — каза най-накрая — той има известна полза да ни кара да мислим, че може. Доказан факт е, че го е правил в процеса на предишната си работа. Знаеш ли какво ме плаши най-много у Блекуел?

— Какво?

— Понякога установявам, че свиквам с него.

Шанън почука на вратата до нея. Държеше парче кабел.

— Когато кажеш — каза тя на Лани, отвори вратата и се плъзна иззад волана.

Лани се загледа през тъмното предно стъкло в бетонната стена и си спомни как чистеха стълбите пред общинския съд в Гейнсвил с Шакил и Кени, двама други от сиропиталището. Шакил се записа в програмата за лекарствени експерименти с Лани, а Кени беше прехвърлен в друг дом, близо до Денвър. Лани нямаше представа какво е станало с тях, но Шакил беше този, който изтъкна на Лани, че когато инжекцията е с истинското вещество, устата ти се изпълва с вкуса на ръждясал метал, алуминий или нещо такова. Пл-_сииб_-о17, бе казал Шакил, няма вкус. И беше вярно. Веднага можеше да ги различиш.

Тримата бяха на стаж там пет или шест пъти, разчистваха остатъците от жертвоприношенията, които хората правеха, преди да влязат в съда. Смятаха се за опасни за здравето, обикновено бяха внимателно скрити и често се откриваха по миризмата или жуженето на мухите. Пилешки крайници, обикновено завързани с цветна прежда. И веднъж нещо, което Шакил каза, че е козя глава. Каза също, че хората, които оставят тези неща са наркодилъри и го правят, защото такава е религията им. Лани и останалите носеха светлозелени латексови ръкавици с оранжеви напръстници от кевлар, от които им излизаха обриви. Слагаха жертвите в бяла кофа с автоматичен капак и отлепени стикери „Опасно за живота“. Шакил твърдеше, че знае имената на някои от боговете, на които тези неща се принасяха в жертва, но не можеше да измами Лани. Имената, които Шакил си измисляше, като О’Гун и Сам Еди, очевидно бяха само това и дори Шакил, хвърляйки бяла топка от кокоши пера в кофата, бе казал, че още един-двама адвокати вероятно са по-добра инвестиция.

— Но те го правят, докато чакат. Презастраховат се.

Лани всъщност предпочиташе това пред стаж в заведение за бързо хранене, макар че ги претърсваха за наркотици когато се прибираха.

Бе казал на Ямазаки и Блекуел, че е знаел за бъдещото самоубийство на Алисън Шайърс и сега те сигурно мислеха, че може да предсказва бъдещето. Но той знаеше, че не може. Все едно ония пилешки парчетии, които дилърите криеха около стълбите на съда, да влияеха върху това, което щеше да се случи. Това, което щеше да се случи в бъдеще, произлизаше от това, което се случваше в настоящето. Лани бе убеден, че не може да го предскаже и нещо около практиката му с нодалните точки го караше да подозира, че никой не би могъл. Нодалните точки явно се формираха, когато нещо бе на път да се промени. После той виждаше място, където промяната бе най-вероятна, ако нещо я задействаше. Може би нещо дребно, като това Алисън Шайърс да си купи остриета за резачка на картон. Но ако бе станало земетресение онази нощ и бе срутило апартамента й върху фаунтън авеню… Или ако бе загубила кутията с остриетата… Ами ако беше използвала кредит, за да купи онзи „Уензди Найт Спешъл“, което бе невъзможно, тъй като беше незаконен и изискваше пари в брой, тогава щеше да е очевидно за всеки, че е на прага да го направи.

Арли отвори вратата.

— Добре ли си?

— Естествено — каза Лани и вдигна видеоочилата.

— Естествено?

— Да го направим. — Той погледна очилата.

— От теб зависи. — Тя докосна ръката му. — После ще ти намерим лекар, става ли?

— Мерси — отвърна Лани и си сложи очилата, вкусът изпълни устата му…

Информацията за Ло/Рез, прозрачна и сложно преплетена с архивите на базата данни на феновете на групата, бе изпълнена с текстури, графики, които се разгръщаха, когато той фокусираше върху тях, във…

Шакил, облечен във федералната си униформа, показваше на Лани козята глава. Беше одрана, прободена с пирони и Шакил бе разтворил челюстите й, за да покаже как езикът е бил заменен с окървавено парче кафява хартия с надпис. Той бе обяснил, че това би трябвало да е името на прокурора.

Лани затвори очи, но образът остана.

Когато ги отвори, пред тях беше идору с пухести очертания. Тя го гледаше. Носеше някаква бродирана мъхеста шапка с наушници. Около нея се вихреше сняг, но после тя се сплеска, изчезвайки в текстурите, които се стичаха през потока от данни и той се впусна в това и усети как преминава през ядрото му, точно през центъра и излиза от другата страна.

— Чакай… — каза той, имаше лаг, преди да чуе собствения си глас.

— Перспектива — отвърна идору. — Паралаксът на Ямазаки.

Нещо сякаш се завъртя около него, така че той погледна директно към данните, но от друг ъгъл и отдалече. И около всичко това имаше… абсолютно нищо.

Но през информацията като някаква безкрайно по-сложна версия на „Риълтрий“ на Арли преминаваха две на пръв поглед успоредни структури. Рез и идору. Бяха процесуално изваяни, в далечния им край — началото на Рез като нещо съвсем дребно, загатващо за първите стъпки в кариерата му. И нарастваше прогресивно в нещо заплетено, с много нишки… Но после започваше отново да се смалява, както забеляза Лани, нишките се разплитаха… И това трябваше да е моментът, реши той, в който певецът бе започнал да се превръща в нещото, което Кати мразеше, онзи, който заемаше място в полето на знаменитостта, само защото бе знаменитост, защото бе някаква величина…

Данните на идору се появяваха след този момент и започваха като нещо плавно оформено, преднамерено, опростено. Но Лани видя, че при точките, в които то се приближаваше към данните на Рез, придобиваше усложнена форма. Или многопосочност, реши той. Човешкото. Начинът, по който се учеше.

И двете структури — тези времеви скулптури — бяха нодални и нарастваха до мястото, настоящето, където се сплитаха…

Той стоеше до идору на плажа, чийто запис бе видял на бинокъла в спалнята на къщата за гости в Ирландия. Кафеникаво-зелено море, изпъстрено с червеноперки, силен вятър брулеше наушниците на шапката й. Той не можеше да усети вятъра, но можеше да го чуе, сега свистеше така, че заглушаваше всичко останало.

— Можеш ли да ги видиш? — тя викаше.

— Какво да видя?

— Лицата в облаците! Нодалните точки! Аз не мога да видя нищо! Трябва да ми ги покажеш!

После тя изчезна, заедно с нея и морето, Лани отново се загледа в данните, където дигитираните истории на Рез и Рей Тоеи се сливаха в края на нещо друго. Ако се бе опитал, в Лос Анджелис, щеше ли острието на ножа за картон да изскочи от нодалната точка на Алисън Шайърс?

Той опита.

Гледаше напред през мъгливо, неясно бяло поле. Не беше сняг. Където чифт грамадни орнаментирани кафяви каубойски ботуши се люлееха пред скалист, яркорозов екран. После образът изчезна и бе заменен от въртящото се тяло на триизмерен обект, но Лани нямаше представа какво трябваше да е това. Без да можеше да бъде определена големината му, то напомняше смътно на лосанджелиски автобус с откачени колела.

— Стая 17 — каза идору. — Хотел „Ди“.

— Зарче?

Автобусът се изпари, явно взе и ботушите със себе си.

— Какво е „любовен хотел“?

— Какво?

— Любовен. Хотел.

— Хората ходят там, за да правят любов, струва ми се…

— Какво е „първичен биомолекулярен модул Си/7А на Родел ван Ерп“?

— Не знам — отвърна Лани.

— Но ти току-що ми го показа! Това е нашето сливане, нашето пресичане, това, от което трябва да се развие останалото!

— Чакай — каза Лани, — чакай, тук има още едно такова; те някак си се припокриват…

Усилието предизвика болка в ребрата му. Обаче имаше хълмове в далечината, криви дървета, нисък покрив на дървена къща…

Но идору беше изчезнала. А къщата с проядена отвътре материя блещукаше и се свиваше. И после зърна нещо извисяващо се, несъразмерни прозорци и небе с вълнообразни метални отблясъци.

Тогава Арли издърпа очилата.

— Спри да крещиш! — каза тя. Ямазаки беше до нея. — Престани, Лани!

Той се задъха, опря длани в защитното покритие на таблото и затвори очи. Усети ръката на Арли на врата си.

— Трябва да отидем там — каза той.

— Къде да отидем?

— Стая 17… Ще закъснеем за сватбата…