Идору

28. ВЪПРОС НА ДОВЕРИЕ

Мериалис отвори извито чекмедже, вградено в лицевата дъска на розовото легло. Носеше черен костюм с пола и големи червени пайетени рози в стил Ашли Модайн Картър на реверите. Тя извади малък съд от синьо стъкло и го балансира върху коляното си.

— Мразя тези места — каза тя. — Има много начини да направиш секса грозен, но е доста трудно да го направиш да изглежда толкова абсурдно. — Тя тръсна сивия край на цигарата си в синята чинийка. — На колко години си, все пак?

— Четиринайсет — отговори Чиа.

— Горе-долу и аз това им казах. Че си на четиринайсет-петнайсет в действителност и няма начин да си ме използвала. Аз използвах теб, нали? Беше моя идея. Въвлякох те. Но те не ми вярват. Казват, че си някакъв агент, че просто съм глупава, че оня тип на Рез те е изпратил на СийТак, за да вземеш стоката. Казват, че си вътре в нещата и съм луда да вярвам, че едно дете не би могло да направи подобно нещо — тя дръпна от цигарата и погледна накриво. — Къде е? — хвърли поглед към отворената върху белия килим чанта на Чиа. — Там ли?

— Не исках да го вземам. Не знаех, че е там.

— Знам — каза Мериалис. — Така им казах. Мислех да си го взема обратно в клуба.

— Нищо не разбирам — отвърна Чиа. — Това просто ме плаши.

— Понякога пренасям разни неща за Еди. Дребни услуги за клуба. Незаконно е, но не всичко е толкова незаконно, нали разбираш? В рамките на допустимото. Но този път той се занимаваше с нещо странично, нещо с руснаците, което не ми хареса. Онова е, което ме плаши, онова нещо. Сякаш е живо.

— Кое нещо?

— Онова. Казват им асемблери.

Чиа погледна към чантата си.

— Онова нещо в чантата ми е нанотехнологичен асемблер?

— По-скоро онова, с което се започва. Нещо като яйце, или малка фабрика. Пъхаш едно от тия неща в друга машина, която ги програмира, и те започват да се възпроизвеждат от каквото им е под ръка. И когато станат достатъчно, започват да строят онова, което си им наредил. Има някакъв закон, забраняващ продажбата на това нещо на Комбината, а те много го искат. Но Еди намери начин да го набави. Срещнах тия двама гадни немци в СийТак Хият. Бяха долетели там кой знае откъде, установих, че може да е от Африка. — Тя смачка запаления край на цигарата в малкия син съд, миризмата, която се разнесе, бе още по-лоша. — Не искаха да ми го дадат, защото очакваха Еди. Последваха сума ти приказки по телефона. Накрая ми го дадоха. Трябваше да го сложа в куфара, при другите неща, но бях много нервна. Щеше ми се да взема някакво лекарство. — Тя се огледа из стаята. Остави синия съд със смачкания фас на квадратно черно шкафче отстрани и направи нещо, което накара предната му част да се отвори. Оказа се хладилник, пълен с малки шишенца. Мериалис се наведе и надникна вътре. Пистолетът запалка падна от розовото легло. — Текила не — каза тя. — Ще ми кажеш ли кой би нарекъл водка „Завръщането на сьомгата“… — взе малка квадратна бутилчица с риба на етикета. — Освен японците. — Тя погледна надолу към запалката. — Също както руснаците правят запалки, които изглеждат като пистолети.

Чиа забеляза, че Мериалис бе махнала изкуствените кичури.

— Когато вземаха ДНК-проби, на СийТак — каза тя, — ти подаде края на изкуствен кичур…

Мериалис счупи печата на шишенцето, отвори го, пресуши го на един дъх и потръпна.

— Всички тези кичури са от моя коса. Пораснаха, докато бях на нещо като здравословна диета, разбираш ли? Хващат хората, които са се възстановявали, когато вземат тези проби. Някои възстановявания остават в косата ти доста дълго. — Мериалис остави празното шишенце долу до синия съд. — Какво прави той? — посочи към Масахико.

— Логнат е — отвърна Чиа, неспособна да измисли бърз начин да обясни Забраненият град.

— Това го виждам. Дошли сте тук, защото тези места препращат сигнала, нали?

— Но ти така или иначе ни намери.

— Имам връзки в таксиметровата компания. Установих, че си заслужава да се опита. Но и руснаците ще се сетят за това, ако не са го направили вече.

— Но как влезе? Навсякъде беше заключено.

— Знам как да се оправям по тези места, миличка. Знам, и то доста добре.

Масахико свали черните чашки, които покриваха очите му, видя Мериалис, погледна към чашките и после към Чиа.

— Мериалис — каза Чиа.

Гоми Бой се представи като анимация на самия себе си, в естествена големина, с огромни очи и още по щръкнала коса.

— Кой е изпил водката? — попита той.

— Мериалис — отговори Чиа.

— Коя е Мериалис?

— Тя е в стаята в хотела — обясни Чиа.

— Това бяха двайсетте минути в мрежата — каза Гоми Бой. — Как може да има някой в стаята ви в хотел „Ди“?

— Сложно е за обяснение — отвърна Чиа. Бяха отново в стаята на Масахико в Забраненият град. Просто влязоха там, нямаше го онова лутане из лабиринти като първия път. Минаха край иконка, напомняща й, че остави своята Венеция отворена, но твърде късно. Може би след като веднъж влезеш тук, после се връщаш бързо. Масахико каза, че е наложително, спешно, имало проблем. Мериалис каза, че няма нищо против, но на Чиа съвсем не й хареса, че тя ще е там, докато се логват.

— Картата ти важи за още двайсет и шест минути време в стаята — съобщи Гоми Бой. — Освен ако приятелката ти не пусне отново кранчето. Имаш ли сметка в Сиатъл?

— Не — каза Чиа, — само майка ми…

— Вече я прегледахме — каза Масахико. — Сметката на майка ти не може да покрие наема на стаята и мрежовите такси. Баща ти…

— Баща ми?

— Има разплащателен влог заедно с работодателя си в Сингапур, търговска банка…

— Откъде знаете това?

Гоми Бой сви рамене.

— Забраненият град. Откриваме разни неща. Тук има хора, които знаят туй-онуй.

— Не можете да точите от сметката на баща ми — каза Чиа. — Тя е за работата му.

— Остават двайсет и пет минути — съобщи Масахико.

Чиа свали очилата си. Мериалис бе взела друга бутилчица от малкия хладилник.

— Не я отваряй!

Мериалис изсумтя виновно и изпусна шишенцето.

— Само малко оризови крекери — каза тя.

— Нищо — каза Чиа. — Прекалено скъпо е! Свършват ни парите!

— О — възкликна Мериалис, примигвайки. — Ясно. Само че аз нямам никакви. Еди е анулирал картите ми със сигурност и веднага, щом използвам някоя, ще разбере точно къде съм.

Масахико се обърна към Чиа без да маха чашките:

— Имаме разплащателната сметка на баща ти на линия…

Мериалис се усмихна.

— Това искаме да чуем, нали?

Чиа издърпа напръстниците.

— Трябва да им го занесеш — каза тя на Мериалис, — нано-нещото. Сега ще ти го дам, ти ще им го занесеш, ще им го дадеш, ще им кажеш, че е станала грешка.

Тя изтича на четири крака до отворената си чанта. Разрови се за нещото, намери го и го подаде на Мериалис с това, което беше останало от синьо-жълтата торбичка от безмитния на СийТак. Тъмносивата пластмаса и редиците от дупчици го правеха да изглежда като някакъв деформиран дизайн на мелничка за пипер.

— Вземи го. Обясни им. Кажи им, че просто е станала грешка.

Мериалис се сви.

— Прибери го обратно, става ли? — тя преглътна. — Виж, проблемът не е дали е станала грешка или не. Проблемът е, че сега ще ни убият, така или иначе, защото знаем за него. А Еди ще ги остави. Защото така се налага. И защото в общи линии просто му е писнало от мен, неблагодарен, малък, лайнян кучи син… — Мериалис поклати тъжно глава. — Това е краят на връзката ни, ако ме питаш.

— Имаме достъп до сметката — каза Масахико. — Присъедини се към нас сега, моля те. Имаме още един посетител.