Идору

12. МИЦУКО

Чиа използва обществен дейтапорт в най-долното ниво на станцията. Сендбендърите набраха номера на Мицуко Мимура, който й беше даден като номера на „обществения секретар“ на Токийския орден (изглежда всеки в него имаше някакво официално звание). От говорителите на Сендбендърите се чу сънливият японски глас на момиче. Веднага последва превод:

— Ало? Да? С какво мога да ви помогна?

— Чиа Маккензи е, от Сиатъл.

— Още ли си в Сиатъл?

— Тук, в Токио съм — тя увеличи мащаба на картата на Сендбендърите. — На метростанция „Шинджуку“.

— Да. Много добре. Сега ли ще дойдеш?

— Бих искала. Много съм изморена.

Гласът започна да обяснява маршрута.

— Няма проблем — отвърна Чиа, — компютърът ми ще се оправи. Само ми кажи къде трябва да сляза. — Намери мястото на картата и го маркира. — Колко време ще ми отнеме да стигна дотам?

— Двайсет-трийсет минути, зависи колко е натоварен влакът. Ще те чакам там.

— Не е необходимо — каза Чиа, — просто ми дай адреса.

— Японските адреси са трудни.

— Не е проблем — обясни Чиа, — разполагам с глобално позициониране.

Сендбендърите обработваха информацията от токийския телеком и вече й показваха местоположението на Мицуко Мимура. В Сиатъл това ставаше само с бизнес номерата.

— Не — каза Мицуко, — трябва да те посрещна. Аз съм общественият секретар.

— Благодаря — отговори Чиа, — тръгвам веднага.

С леко отворена чанта през рамо, за да може да чува гласовите напътствия на Сендбендърите, Чиа се качи два етажа нагоре с ескалатор, купи си билет с кеш картата и намери перона. Беше наистина претъпкано, също като на летището, но когато влакът дойде, тя просто се остави тълпата да я поеме и да я натъпче в най-близкия вагон. Щеше да е по-трудно да не се качи.

Докато потегляха, тя чу Сендбендърите да съобщават, че напускат станция „Шинджуку“.

Небето беше като седефено, когато Чиа излезе от станцията. Сиви сгради, пастелен неон, уличен пейзаж от слабо познати форми. Десетки велосипеди бяха наредени навсякъде, с чупливите наглед хартиени рамки, обвити с карбонови нишки. Чиа отстъпи, когато огромен син боклукчийски камион избоботи край нея. Белите ръкавици на шофьора се виждаха върху кормилото. Когато изчезна от погледа й, тя видя японско момиче с къса карирана пола и черно мотористко яке. Момичето се усмихна. Чиа махна с ръка.

Стаята на Мицуко беше на втория етаж, над задната част на ресторанта на баща й. Чиа чу непрекъснато думкане, идващо отдолу, и Мицуко й обясни, че това е кухненски робот, който кълца и реже разни неща.

Стаята беше по-малка от спалнята на Чиа в Сиатъл, но доста по-чиста, много подредена и организирана. Такава бе и Мицуко, която имаше медна на цвят линия диагонално на черния си бретон и носеше маратонки с двойни подметки. Беше на тринайсет, с една година по-малка от Чиа.

Мицуко представи Чиа на баща си. Той носеше бяла риза с къси ръкави и вратовръзка. В този момент даваше нареждания на трима мъже с бели ръкавици и сини престилки, които енергично и със себераздаване почистваха ресторанта му. Бащата на Мицуко кимна, усмихна се, каза нещо на японски и се върна към работата си. Докато вървяха нагоре по стълбите, Мицуко, която не говореше много добре английски, осведоми Чиа какво е казала на баща си — че тя е част от някаква програма за културен обмен и ще остане за малко, докато свърши нещо, свързано с училищната й работа.

Мицуко имаше абсолютно същия плакат на стената — оригиналната снимка от обложката на „Кучешка супа“.

Мицуко слезе долу и се върна с чайник и затворена, разделена на части кутия, в която имаше калифорнийско руло и комбинация от разни странни неща. Благодарна, че поне калифорнийското руло й беше познато, Чиа изяде всичко с изключение на някаква оранжева гадост от морски таралеж. Мицуко я поздрави за умението й да борави с пръчици. Чиа отвърна, че е от Сиатъл, а хората там често използват пръчици.

После и двете сложиха безжични шлемове, прикрепящи се на ушите. Като цяло преводът беше безпроблемен, освен в случаите, когато Мицуко използваше твърде нов японски жаргон или Чиа вмъкваше английски думи, които знаеше, но не можеше да произнесе.

Чиа искаше да я попита за Рез и онази идору, но те все зачепкваха други теми. След това тя заспа, както седеше на пода с кръстосани крака и Мицуко трябва да я е изтъркаляла върху малък твърд футонен дюшек, който бе извадила от някъде, защото върху това се събуди Чиа три часа по-късно.

В тесния прозорец на стаята се виждаше сребриста дъждовна светлина.

Мицуко се появи с друг чайник и каза нещо на японски. Чиа намери слушалката и си я сложи.

— Трябва да си била много изтощена — преведе слушалката. След това Мицуко каза, че този ден няма да ходи на училище, за да бъде с Чиа.

Пиха почти безцветния чай в малки грапави порцеланови чаши. Мицуко обясни, че живее тук заедно с баща си, майка си и брат си Масахико. Майка й я нямаше, гостуваше на свой близък роднина в Киото. Мицуко каза, че там е много красиво и Чиа задължително трябва да отиде.

— Тук съм от името на ордена — отвърна Чиа, — не мога да ходя на туристически обиколки. Има неща, които трябва да открия.

— Разбирам.

— Значи е вярно? Наистина ли Рез иска да се ожени за софтуерен агент?

Мицуко се почувства неловко:

— Аз съм общественият секретар — отговори тя, — затова трябва да говориш първо с Хироми Огава.

— Коя е тя?

— Хироми е президент на ордена ни.

— Добре — каза Чиа, — кога ще говоря с нея?

— Изграждаме сайт за разговора. Скоро ще бъде готов. — Тя все още се чувстваше неловко.

Чиа реши да смени темата:

— Какъв е брат ти? На колко години е?

— На седемнайсет — отвърна Мицуко. — Той е „патологичен-техно-фетишист-с-недостиг-на-социални-контакти“. — Това последното бе изнизано като една дума, за да означи понятие, което подложи на изпитание речника на слушалките. Чиа се почуди закратко дали няма да е по-добре да го прекара през Сендбендърите, чиито преводачески функции се ъпдейтваха автоматично всеки път, когато се логваше.

— Какво?

— Отаку — произнесе отчетливо на японски Мицуко. Преводът отново избълва нескопосаната броеница от думи.

— О… — започна Чиа, — и ние имаме такива. Това е момчешка работа, нали? Отаку момчетата в последното ми училище бяха такива — изкуствени момичета, военни симулации и незначителни неща. Отделяха много време на тях. — Тя гледаше как Мицуко изслушва превода.

— Да — отговори тя, — но ти казваш, че са ходели на училище. Нашите не ходят на училище. Те вземат изпитите си он-лайн, а това е лошо, защото лесно преписват. След това ги проверяват и по-късно ги хващат и късат, но на тях не им пука. Това е обществен проблем.

— И брат ти е един от тях?

— Да. Живее в Забраненият град.

— Къде?

— Мулти-юзър домейн. Това е неговата мания. Като наркотик. Има стая тук. Рядко я напуска. През цялото време, докато е буден, е в Забраненият град. И мечтите му са там, струва ми се.

Чиа се опита да добие по-пълна представа за Хироми Огава преди обедната среща, но информацията бе объркана. Беше по-голяма, на седемнайсет (колкото Зона Роса) и беше в клуба поне от пет години. Вероятно имаше наднормено тегло (макар че това бе възприето посредством междукултурния момичешки код, не открито) и си падаше по сложния графичен дизайн. Но като цяло Чиа продължаваше да върви против чувството на Мицуко за дълг към нейния орден, за нейната собствена длъжност и за тази на Хироми. Чиа мразеше клубната политика и започваше да подозира, че тук могат да й създадат сериозен проблем.

Мицуко извади компютъра си. Беше от онези леки и прозрачни корейски изработки, които приличат на плоска чанта от чисто бяло желе с един куп разноцветни джаджи вътре. Чиа отвори чантата си и извади Сендбендърите.

— Какво е това? — попита Мицуко.

— Компютърът ми.

Мицуко явно беше впечатлена.

— От „Харли-Дейвидсън“ ли е?

— Направен е от Сендбендърите — обясни Чиа, докато търсеше очилата и ръкавиците. — Това е комуна, живееща на брега на Орегон. Правят такива, а също и софтуер.

— Американски ли е?

— Разбира се.

— Не знаех, че американците правят компютри — каза Мицуко.

Чиа оправи всеки от сребърните напръстници и стегна ремъците на китките.

— Готова съм за срещата — съобщи тя.

Мицуко се изкикоти нервно.