Идору

29. НЕЙНАТА ЛОША СТРАНА

Бусът на Арли миришеше на дълговерижни мономери и нова електроника. Задната седалка бе махната, за да се направи място за черните конзоли, свързани една с друга и заклинени със скърцащ опаковъчен найлон.

Рез се возеше отпред до шофьора, опашатия японски калифорниец от Акихабара. Лани се бе настанил върху една от конзолите, между Арли и Ямазаки, заедно с Уили Джуд и рижия техник зад тях. Ребрата го боляха, там където се бе ударил в масата и изглежда болката се влошаваше. Той откри, че горната част на левия му чорап бе лепкава от кръв, но не беше сигурен откъде е дошла и дали изобщо е негова.

Арли държеше телефона до ухото си.

— План осем — каза тя, очевидно на шофьора, който натисна бутона до радарното табло. Лани зърна решетка от частите на Токио да преминават бързо по екрана.

— Рез идва с нас.

— Закарайте ме до „Империал“ — каза Рез.

— Заповед на Блекуел — обясни Арли.

— Дай да говоря с него — протегна се назад за телефона.

Свиха наляво, в по-широка улица, фаровете им осветиха малка навалица, бягаща от „Западният свят“. Всички се опитваха да си дадат вид сякаш просто са се оказали там, навън, за ободрителна разходка. Кварталът беше безличен, като цяло градски и ако не се вземат предвид гузните забързани хора, доста пуст.

— Кийти — каза Рез, — искам да се прибера в хотела.

Бялата светлина от огромен прожектор на полицейски хеликоптер се разстла върху тях, графитено черни сенки се стелеха над бетона. Минаха край денонощен фургон за юфка, с призрачен интериор зад пожълтелите завеси. Образи трепкаха на малък екран зад щанда. Арли сръчка коляното на Лани и посочи край рамото на Рез. Тройка бели бронирани коли се стрелнаха през наближаващото кръстовище, сини светлини проблясваха върху четвъртитите им оръдия, после се изпариха беззвучно. Рез се обърна и й върна телефона.

— Кийти е в своето пара състояние. Иска да отида до вашия хотел и да го изчакам.

Арли взе телефона.

— Знае ли за какво бе цялата работа?

— Ловци на автографи? — Рез понечи да се завърти напред.

— Какво стана с идору? — попита Лани. Рез се втренчи в него.

— Мисля, че е прекрасна. Ако беше откраднал тази нова платформа, какво точно щеше да имаш?

— Не знам.

— Единствената реалност на Рей е царството на непрекъснато серийно пресъздаване — каза Рез. — Цялостен процес; далеч повече от общия сбор на различните й същности. Платформите потъват под нея, една след друга, докато тя расте — по-наситена и по-сложна…

Издължените зелени очи сякаш се уголемиха замечтано в светлината на отминаващите магазини, после певецът се обърна.

Лани гледаше как Арли почиства порязания край на устата си с кърпичка.

— Лани-сан… — Ямазаки, шепнешком. Пъхна нещо в ръката му. Свързани с кабел видеоочила. — Разполагаме с база данни на активността на феновете по света…

Ребрата го боляха. Дали кракът му кървеше?

— По-късно, става ли?

Жилището на Арли бе поне два пъти по-голямо от стаята на Лани. Имаше си миниатюрна дневна, отделена от спалнята и банята с позлатени френски врати. Четирите стола в дневната имаха много високи, тесни облегалки, всяка заострена в интерпретация на елфическата шапка, направена от шлифована стомана. Тези столове бяха изключително, учудващо неудобни и Лани сега се бе прегърбил върху един от тях в агония, държейки натъртените си ребра. Кръвта на чорапа му се оказа негова, от одраното му ляво бедро. Той го бе покрил с микропор от професионалната на вид аптечка в банята на Арли. Съмняваше се, че там има нещо за ребрата му, но се чудеше дали някакъв ластичен бинт няма да помогне.

Ямазаки седеше на стола от дясната му страна и закрепваше ръкава на карираното си яке със златисти безопасни игли от комплект за шиене „Шапката на злия елф“. Лани всъщност никога не бе виждал някой да използва комплекта за шиене от хотелска стая за каквото и да е. Ямазаки бе свалил счупените си очила и държеше якето близо до лицето си. От това изглеждаше по-стар и някакси по-спокоен. Отдясно на Ямазаки, рижият техник, чието име беше Шанън, седеше изправен и четеше лъскаво модно списание.

Рез се бе излегнал на леглото, подпрян на всички налични възглавници, а Уили Джуд седеше до краката му и сърфираше из каналите с видеоочилата си. Бъркотията в „Западният свят“ очевидно не бе отразена още по новините, макар барабанистът да каза, че е хванал подмятане за това по един от клубните канали.

Арли стоеше до прозореца и притискаше увито в хавлия ледено кубче към подутата си устна.

— Каза ли ти кога евентуално може да се появи? — обади се Рез от леглото.

— Не — отговори Арли, — но даде ясно да се разбере, че иска да го чакаш.

Рез въздъхна.

— Остави хората да се погрижат за теб, Рез — каза Уили Джуд. — За това им се плаща.

Лани допусна, че се очаква те всички да чакат Блекуел заедно с Рез. Сега реши да пробва да се върне в стаята си. Единственото, което можеха да направят, бе да го спрат.

Блекуел отвори вратата откъм коридора и прибра в джоба си нещо черно, което определено не беше стандартен хотелски ключ. Имаше блед хикс от микропор върху дясната му буза, по-дългото рамо стигаше до върха на брадичката му.

— Добър вечер, Кийти — каза Рез.

— Наистина не бива да се нервиш така — отвърна бодигардът. — Тия руснаци са сериозен екип. Имат опит, момчетата. Нямаше да се справим, ако те бяха хванали, Розър. Изобщо. Нямаше да ти хареса.

— Куваяма и платформата?

— Трябва да ти кажа нещо, Рез. — Блекуел застана до долния край на леглото. — Виждал съм те да излизаш с жени, които не бих завел на бой с лайна в тъмна нощ, но те поне бяха хора. Чуваш ли какво ти говоря?

— Да, Кийти — отвърна певецът. — Знам мнението ти за нея. Но ще свикнеш. Това е пътят, по който вървят нещата, Кийти. Новият път. Новият свят.

— Тия неща не ги разбирам. Моят старец беше бояджия и докер, беше болен. Сърцето му се скъса, когато от мен излезе такава кримка. Умря, преди да ме измъкнеш от Б-отделение. Щеше да се зарадва да види как поемам отговорност, Рез. За теб. За твоята сигурност. Но сега не съм убеден. Можеше и да не се впечатли много. Може би щеше да ми каже, че се грижа за надут, самовлюбен глупак.

Рез стана от леглото, изненадвайки Лани с бързината си, грациозно изпълнение, изправи се пред Блекуел и постави ръце на огромните му рамене.

— Но ти не мислиш така, нали, Кийти? Не мислеше така в Пентридж. Не и когато дойде за мен. И когато аз се върнах за теб.

Очите на Блекуел блеснаха. Той понечи да каже нещо, но Ямазаки изведнъж се изправи, примигвайки, и облече зеленото си карирано спортно яке. Той протегна врата си и се втренчи отблизо в иглите, които бе използвал, за да го закърпи, после изглежда осъзна, че всички в стаята го гледат. Изкашля се нервно и отново седна.

Последва тишина.

— Не бях прав, Розър — наруши я Блекуел.

Рез потупа Блекуел по рамото и го пусна.

— Напрегнат си. Знам — усмихна се Рез. — Куваяма? Платформата?

— Той имаше свой екип там.

— А нападателите ни?

— Това е малко странно — отвърна Блекуел. — Комбината, Рез. Казват, че сме откраднали нещо тяхно. Или поне това бе всичко, което знаеше оня, когото разпитах.

Рез явно беше объркан, но, изглежда, успя да изрази това, което се въртеше в главата му.

— Заведи ме обратно в хотела — каза той.

Блекуел се консултира с огромния си стоманен часовник.

— Още не сме свършили с огледа там. След двайсет минути ще им се обадя.

Лани се възползва от тази възможност, стана и се насочи край Блекуел към вратата.

— Ще си взема един топъл душ — каза той. — Счупих си ребрата там горе — никой не каза нищо. — Обадете ми се, ако имате нужда от мен.

После отвори вратата, излезе, затвори я след себе си и закуцука натам, където се надяваше, че е асансьорът.

Там беше. Влезе вътре, наведе се към огледалната стена и натисна копчето за неговия етаж.

Чу се утешителна японска реч. Вратата се затвори, очите му също.

Отвори ги, когато се отвори вратата. Излезе, сви в грешната посока, после се обърна в правилната. Разрови се за портфейла си, където бе сложил ключа си. Още беше там. Баня, топъл душ, превръщаха се все повече в теория, докато наближаваше стаята си. Сън. Това беше. Да се съблече, да легне и да не усеща нищо.

Той замахна с ключа през процепа. Нищо. Отново. Цък.

Кати Торънс, седяща на ръба на леглото му. Усмихна му се. Посочи към движещите се на екрана фигури. Едната от тях беше Лани, гол, с по-голяма ерекция, отколкото се сещаше да е имал някога. Момичето бе смътно познато, но която и да беше, той не помнеше да е правил това с нея.

— Недей просто да стърчиш там — каза Кати. — Трябва да видиш това.

— Това не съм аз — отвърна Лани.

— Знам — каза тя развеселено. — Той е доста по-надарен. И ще ми хареса да гледам как се опитваш да го докажеш.