Идору

34. КАЗИНО

Чиа погледна навън между прашните летви, към улицата, където валеше. Това беше работа на идору. Чиа никога не бе пускала дъжд във Венеция, но нямаше нищо против начина, по който изглеждаше. Явно пасваше. Беше като Сиатъл.

Идору каза, че апартаментът бе наричан казино. Чиа беше виждала казина по телевизията и те въобще не изглеждаха така. Това се състоеше от няколко малки стаи с лющещи се стени, измазани с хоросан, и големи старомодни мебели със златни лъвски крака. Всичко бе направено от парчетии така, че можеше почти да се помирише. Щеше да мирише на вехто, реши тя, и едновременно на парфюм. Чиа не бе влизала в много от тези модули — вътрешността на нейната Венеция, защото бяха някак си зловещи. Не й носеха това, което чувстваше по улиците.

Главата на Зона върху масата с лъвски крака издаваше онзи звук на смазано насекомо. Зона се беше смалила в това — малка синя неонова миниатюра на ацтекския й череп, горе-долу с големината на малка ябълка. Защото Чиа й бе казала да млъкне и да прибере автоматичния нож. И това я бе вбесило, а може би и наранило, но Чиа не знаеше какво друго да направи. Искаше да чуе какво има да казва идору, а представлението „аз съм опасна“ на Зона определено пречеше. А то си беше точно това — перчене — защото хората не можеха да се наранят един друг наистина, когато бяха в мрежата. Не и физически. И това винаги беше проблемно, що се отнася до Зона. Цялото това надуващо се гръмотевично мачо-нещо. Келси и другите биха го взели на подбив, но Зона беше достатъчно свирепа словом, че биха го направили само зад гърба й. Чиа никога не знаеше как да го приема. То беше сякаш Зона не бе себе си, когато се перчеше така.

Сега Зона не говореше, само издаваше този звук на убита буболечка непрекъснато, за да напомни на Чиа, още е там и продължава да е ядосана.

Идору обаче говореше и обясняваше на Чиа старото венецианско значение на думата казино, не някакво огромно хале, където хората отиваха да играят комар и да гледат шоу-програми, а нещо, което звучеше повече като това, което Масахико бе казал за любовните хотели. Нещо, че хората имали къщи, където живеели, а казината, тези тайни малки апартаменти, скрити из целия град, били местата, където отивали, за да бъдат с други хора. Но явно не им е било много удобно в тях, не и ако се съди по това, макар че идору продължаваше да прибавя още свещи. Идору каза, че обича свещите.

Идору сега беше с прическата на Музикалния учител. Даваше й вид на момиче, което се преструва на момче. Явно балтонът му й харесваше също, защото не спираше да се върти на петите си — неговите пети — за да завърта ръба му.

— Видях толкова много нови места — каза тя и се усмихна на Чиа, — толкова много различни хора и неща.

„И аз, но…“

— Той ми каза, че ще е така, но аз нямах никаква представа наистина. — Врът. — След като видях всичко това, съм толкова повече… Така ли се чувствате, когато пътувате?

Мъртвешката глава направи експлозия от синя светлина и издаде звук като къса, остра пръдня.

— Зона! — изсъска Чиа. После се обърна трескаво към идору: — Не съм пътувала толкова много и засега не смятам, че ми харесва, но ние дойдохме тук просто да видим какво си, защото не знаехме, защото ти беше в софтуера ми, а може би и в сайта на Зона, а това я притеснява, защото той би трябвало да е таен.

— Страната с красивото небе?

— Да — отвърна Чиа. — Не би трябвало да можеш да влизаш там, освен ако тя не те покани.

— Не знаех. Съжалявам. — Идору изглеждаше натъжена. — Мислех, че мога да отида навсякъде, освен там, откъдето идвате.

— Сиатъл?

— Кошерът с мечти — каза идору, — със скупчени към небето прозорци. Мога да видя картини, но няма пътека. Знам, че сте дошли от там, но той е там… не е там!

— Забраненият град? — Това трябваше да е, защото оттам идваха двете със Зона сега. — Просто сме логнати през него. Зона е в Мексико сити, а аз съм в един хотел, разбираш ли? И по-добре вече да се връщаме, ’щото не знам какво става…

Синият череп се уголеми и прие Зона-форма, мрачна и сърдита.

— Най-накрая да кажеш нещо смислено. Защо говориш с това? Тя е нищо, само по-скъпа версия на тази твоя играчка, която тя е откраднала и обсебила. Сега, след като я видях, мога само да си мисля, че Рез е луд, патетично заблуден…

— Но той не е луд — каза идору. — Това е нещо, което двамата чувстваме. Той ми каза, че няма да ни разберат, първоначално не, и ще има съпротивление, враждебност. Но ние не таим лоши намерения и той вярва, че накрая може да излезе само добро от нашия брак.

— Ти, синтетична кучко! — каза Зона. — Мислиш, че не виждаме какво правиш? Ти не си реална! Ти си по-малко реална и от тази имитация на удавен град! Ти си измислена и искаш да изсмучеш истинското от него! — Чиа видя как мълнията, аурата започва да се оформя. — Това момиче прекоси океана, за да те открие, и сега животът й е в опасност, а е твърде глупава да разбере, че ти си причината!

Идору погледна Чиа.

— Твоят живот?

Чиа преглътна.

— Може би — отвърна тя. — Не знам. Уплашена съм.

И идору изчезна, оттичайки се от Музикалния учител като безименен цвят. Той стоеше там с неразгадаемо изражение в светлината на двайсет свещи.

— Съжалявам — каза той, — но какво точно обсъждахме?

— Нищо — отговори Чиа, после очилата й бяха вдигнати, отнасяйки Музикалния учител, стаята във Венеция и Зона със себе си, а на два от пръстите на ръката, която държеше очилата, имаше златни пръстени, всеки от тях — свързан с фино синджирче за масивната верижка на златен часовник. Светли очи гледаха в нейните.

Еди се усмихна.

Чиа пое дъх, за да изкрещи, и друга ръка, не на Еди, а голяма и бяла, миришеща на остър парфюм, запуши устата и носа й. И ръка на рамото й, натискаща надолу, докато Еди отстъпваше назад, оставяйки очилата да паднат на белия килим.

Задържайки погледа си върху нея, Еди вдигна пръст към устните си, усмихна се и каза:

— Шшт.

После мина встрани, завъртя се така, че Чиа видя Масахико да седи на пода, с черните чашки на очите си, пръстите му се движеха в напръстниците.

Еди извади нещо черно от джоба си и приближи Масахико с две тихи, големи крачки. Той направи нещо на черното нещо и се наведе с него. Тя видя то да докосва врата на Масахико.

Мускулите на Масахико сякаш изведнъж се сгърчиха, краката му се изпънаха и го отметнаха настрани, където той легна на белия килим, потръпвайки, с отворена уста. Една от черните чашки бе паднала. Другата все още покриваше дясното му око.

Еди се обърна и я погледна.

— Къде е? — попита той.