Идору

23. ТУК, В „ЗАПАДНИЯТ СВЯТ“.

Когато излязоха от покритото с розова мозайка гърло на „Льо Шикл“ навън в дъжда, Лани видя, че последователят на „Нова мисъл“ още стои на поста си върху кокилите. Анимираното му сандвич-табло светеше в нощта. Докато Блекуел държеше вратата на минилимузината отворена за Арли, Лани отново погледна потока цифри и се зачуди с колко ли е нараснала общата маса на човешка нервна тъкан по време на престоя им в бара.

Лани се качи след нея и пак мерна трите каталунски слънца, смаляващи се по извивката на прасеца й. Блекуел затръшна задната врата, след което отвори предната, откъм страната, където би трябвало да е шофьорът, и сякаш се изля в колата. Движение, едновременно напомнящо плъзгане на живачна капка и слягане на тонове бетон. Колата се клатушка и люля, докато амортисьорите й се справят с неговата тежест.

Лани видя, как периферията на черната шапка на Блекуел бе клюмнала ниско назад, но недостатъчно, за да скрие набраздения му от тънки червени белези врат.

Съдейки по гърба на шофьора им, вероятно беше същият, който ги бе откарал до Акихабара. Той потегли и се вмъкна в отразения в огледалото трафик. Дъждът валеше из ведро и изкривяваше правилните неонови линии, разпръсквайки тяхната светлина по тротоарите и паважа.

Арли Маккрей си бе сложила парфюм и на Лани му се прииска Блекуел да не е тук. Да са на път за някъде другаде, не където отиваха сега, а в друг град и повечето от нещата от последните седем месеца въобще да не са се случвали, или да се бяха случили другояче, може би още от DAT Америка и французите. Но колкото повече се задълбочаваше, толкова по-тягостно му ставаше.

— Не съм сигурна, че мястото ще ти хареса — каза тя.

— Как така?

— Не изглеждаш такъв тип.

— Защо?

— Може да греша. Много хора го харесват. Предполагам, че ако го приемеш като претенциозна шега…

— Какво е?

— Клуб. Ресторант. Обстановка. Ако отидем там без Блекуел, съмнявам се, че ще ни пуснат. Дори няма да признаят, че е там.

Лани си спомни за японския ресторант в Брентууд, в който го заведе Кати Торънс. Не просто японски, а японски — притежаван и управляван от японци. Иначе в духа на някоя въображаема източноевропейска страна. Украсен с фолклорно творчество от тази страна и всички, които работеха там, бяха облечени в народни носии от тази страна или по-точно нещо като затворническо облекло в сив металик и големи черни обувки. Всички работещи там мъже бяха с прически тип „канадска ливада“, а жените бяха с големи двойни плитки, увити като кашкавалени ролета. В предястието на Лани имаше няколко вида дребни наденички, най-малките, които бе виждал, и някакво кисело зеле до тях, което нямаше специфичен вкус, но вероятно това беше идеята. После се върнаха в апартамента й, обзаведен като един вид луксозна версия на Клетката в „През ключалката“. Нещата тогава не се получиха и понякога той се чудеше дали заради това не се бе ядосала още повече, когато той отиде при „Извън контрол“.

— Лани?

— Извинявай… Това място харесва на Рез?

Минаха край гора от чадъри, чакащи да пресекат кръстовището.

— Мисля, че просто обича да се отпуска тук — отвърна тя.

„Западният свят“ заемаше последните два етажа от офис сграда, която не бе останала съвсем непокътната от земетресението. Ямазаки би казал, че тя символизира посттравматична реакция и последващо възстановяване. В дните (според някои в часовете) веднага след бедствието, в офисите на фирма, занимавала се с търговия на акции от голфклубове, се появили импровизиран бар и дискотека. Сградата била обявена за несигурна и била запечатана на приземния етаж от авариен екип, но можело да се влезе през мазетата. Всеки, който желаеше да изкачи единадесетте стълбища от напукан бетон, намираше „Западният свят“ за странно нетипичен (но според някои загадъчно съдбоносен) отговор на катаклизма, погубил толкова скоро, тогава, осемдесет и шест хиляди души от трийсет и шест милионното население на региона. Белгийски журналист, опитал се да опише сцената, бе казал, че прилича на кръстоска между постоянно масово бдение, абитуриентска вечер на поне дузина субкултури, неизвестни преди бедствието, черноборсовите кафенета в окупирания Париж и идеята на Гоя за танцова забава (ако се вземе за дадено, че Гоя е бил японец и е пушел долнокачествени метаамфетамини, които наред с безкрайните количества алкохол са били предпочитаната субстанция в първите дни на „Западният свят“). Според белгиеца изглеждало сякаш градът, в своята конвулсия и мъка, спонтанно и по необходимост създал тази скрита джобна вселена за душата, няколкото й здрави прозорци, боядисани с черна каучукова боя за аквариуми. За да няма изглед към разрушения град, когато реконструкциите около него започнали, това място вече било запазена марка в психическата история на Токио — открита тайна, градска легенда.

Но сега, обясняваше Арли, докато се изкачваха по първото от единадесетте стълбища, определено бе комерсиален обект и повредената сграда дължеше съществуването си на нелицензирания клуб на върха й, който бе единственият й обитател. Ако изобщо продължаваше да е нелицензиран, в което тя се съмняваше.

— Тук не са много небрежни — каза тя, докато се катереше. — Не и към неща като това. Всички знаят, че „Западният свят“ е тук. Предполагам, че има тайно споразумение някъде, което им позволява да управляват мястото, все едно че още е нелицензирано. Защото за това хората искат да си дават парите.

— Кой е собственик на сградата? — попита Лани, гледайки как Блекуел се носи по стълбите пред тях. Шахтата бе осветена с несиметрични намотки от бледи биолуминесцентни кабели.

— Носи се слух, че е една от двете групировки, които не могат да се разберат коя притежава хотела ни.

— Мафията?

— Местният еквивалент, но приблизително еквивалент. Недвижимото имущество тук е било в стил барок преди земетресението. Сега е по-скоро някакъв окултизъм.

Докато минаваха край една от светещите намотки, Лани хвърли поглед надолу към стъпалата — втвърдени капки от нещо, което приличаше на зеленикав кехлибар.

— Има нещо по стъпалата — каза той.

— Урина — обясни Арли.

— Урина?

— Втвърдена, биологически неутрална урина.

Лани изкачи мълчаливо следващите няколко стъпала. Бедрата му започваха да усещат болка. Урина?

— Водопроводът не функционирал след труса — каза тя. — Не са могли да използват тоалетните. Хората просто започнали да ходят по нужда на стълбите. Доста противно във всички случаи, макар че някои всъщност си спомнят с носталгия за това.

— Втвърдена?

— Тук има един продукт, пудра, изглежда като супа за бързо приготвяне. Някакъв ензим. Продават го предимно на майки с малки деца. Детето трябва да се изпишка, не можеш да го заведеш до тоалетна навреме и то пишка в картонена чаша, празна кутия от сок. Изсипваш вътре съдържанието на удобно пакетче с големината на портмоне и хоп, втвърдява се. Неутрална, без мирис, напълно хигиенична. После я хвърляш на боклука.

Минаха край друга светеща намотка и Лани видя миниатюрни сталактити, висящи от ръба на едно стъпало.

— Използвали са това вещество…

— Много. Непрекъснато. В крайна сметка се наложило да изрежат част от натрупванията…

— Още ли…?

— Не, разбира се. Но са запазили Пещерата.

Още едно стъпало. Още една намотка от призрачна подводна светлина.

— Какво са направили с вкаменелостите? — попита той.

— Предпочитам да не научавам.

Задъхан, с болка в глезените, Лани излезе от Пещерата. Влязоха в неясно пространство, очертано от синя светлина и позлатени колони. След фреските от химически замразена пикня „Западният свят“ разочароваше. Офис блок, от който бяха останали само стените, обзаведен с неподхождащи си кресла и невзрачни барове. Нещо се мержелееше в средата. Той премигна. Танк. Американски, помисли си той, и стар.

— Как са качили това тук? — обърна се той към Арли, която подаваше палтото си на някого. „И защо подът не е пропаднал?“

— Това е смола — отвърна тя. — Мембранна скулптура. Стереолитография. Работа на отаку — донасят ги на части и ги залепват една за друга.

Блекуел беше оставил джелепското си палто, разкривайки нещо като спортно сако, изтъкано от матиран алуминий. Каквато и да беше тази материя, щеше да е достатъчна за кувертюра на двойно легло. Без никакво усилие и със същата решителност той тръгна напред през лабиринта от кресла и ниски масички, а Лани и Арли се точеха след него.

— Това е танк „Шърман“ — каза Лани, спомнил си CD-ROM с историята на военните машини от Гейнсвил. Арли не даде вид, че го е чула. Но тя сигурно и не бе играла със CD-ROM-и. Във федералното сиропиталище човек имаше достатъчно време да се запознава с мъртви медийни платформи.

Хората на креслата, сега приведени над масите, на които стояха напитките им, не приличаха на никоя друга тълпа, която той бе видял в Токио досега. Тук определено лъхаше на висока класа и продължителният зрителен контакт можеше да е интересен в някои случаи, опасен в други. И едно странно усещане, че събраната в пространството човешка нервна тъкан е натоварена с някои особени оцветители. Иначе тези хора биха били предразположени към определена комбинация от лицева неподвижност и напрегнатост на погледа.

— Лани — каза Блекуел, постави ръка върху рамото му и го обърна към чифт удължени зелени очи, втренчени в него, — това е Рез. Рез, Колин Лани. Той работи с Арли.

— Добре дошли в „Западният свят“ — усмивка, после очите се отместиха от него към Арли. — До’ър вечер, госпо’ице Маккрей.

Лани забеляза нещо, което помнеше от срещите си със знаменитости в „През ключалката“ — онова двойно блещукане в съзнанието му между образ и реалност, между медийното лице и лицето пред него. Бе забелязал как това редуване винаги се ускоряваше, докато двете някак си се сливаха и крайното съчетание ставаше неговата нова представа за човека. (Някой в „През ключалката“ му беше разказал за клиничен експеримент, според който разпознаването на знаменитостите се извършва от една определена част на мозъка, но той никога не разбра дали това бе шега, или не.)

Онези, с които Кати вече се бе заела, бяха дресирани звезди. В сградата (но никога в Клетката) имаше всякакви записи на аспекти от публичния им живот, а необходимите за това договори вече се приготвяха. Но Рез не беше дресиран и сам по себе си бе доста по-сложна работа, макар че Лани бе запознат само с по-късния етап от кариерата му заради това, че Кати го мразеше толкова много.

Рез сега бе прегърнал Арли с едната си ръка, жестикулираше с другата към сумрака зад танка „Шърман“ и говореше нещо, което Лани не можеше да чуе.

— Добър вечер, господин Лани. — Беше Ямазаки, в зелено карирано спортно яке, което стоеше странно на тесните му рамене. Той примигна бързо.

— Ямазаки.

— Запознахте се с Рез, а? Добре, много добре. Масата е приготвена за вечеря. — Той пъхна два пръста в широката закопчана яка на евтината си бяла риза и я издърпа, все едно го стягаше. — Разбирам, че първоначалните опити да се идентифицират нодални точки са били неуспешни. — Той преглътна.

— Не мога да извлека лични данни от нещо структурирано като корпоративна информация. Той просто не е там.

Рез вървеше по посока на каквото и да бе онова зад танка.

— Елате — каза Ямазаки и после прошепна: — Невероятно. Тя е тук. Ще вечеря с Рез. Рей Тоеи.

Идору.