Идору

42. НАПУСКАНЕ

Чиа погледна навън и видя, че дъждът е спрял. Зад оградата от вериги, паркингът беше пълен с малки неподвижни фигури, които държаха свещи. Няколко от тях стояха отгоре на паркираните там камиони. Имаше и други на покрива на ниската сграда отзад. Момичета. Японски момичета. Всички явно се бяха вторачили в хотел „Ди“.

Големият мъж бе казал на Рез как някой съобщил, че той е умрял, че е бил намерен мъртъв в този хотел и това вече беше по мрежата, а и очевидно бе прието така, сякаш наистина се е случило.

Руснакът бе извадил собствения си телефон и сега говореше с някого на руски.

— Господин Лор-ес — каза той, сваляйки слушалката, — ние чуваме полиция идва. Това нанотехнология, бидейки строго забранено, е сериозен проблем.

— Добре — каза Рез. — Имаме кола в гаража.

Някой смушка Чиа в лакътя. Беше Масахико, който й подаваше чантата. Той беше прибрал Сендбендърите вътре и я бе закопчал. Тя можеше да прецени по тежестта. Беше прибрал своя компютър в карираната торба.

— Сега си обуй обувките — каза той. Той вече бе обул своите.

Еди беше свит на кълбо върху килима. Бе в това състояние, откакто руснакът го изрита. Сега руснакът отново пристъпи към него и Чиа видя Мериалис да се сгушва до Еди на килима.

— Ти си късметлия — каза руснакът на Еди. — Ние спазваме наше споразумение. Изотоп да бъде доставен. Но ние не искаме повече бизнес с теб.

Чу се прещракване, после още едно и Чиа видя как големият мъж без ляво ухо прибира брадвата си, свивайки я плавно, без да я гледа.

— Това, което държиш е тежко престъпление, Розър. Появата на фенклуба ти ще доведе полицията. По-добре ми го дай на мен.

Рез погледна големия мъж.

— Ще си го нося сам, Кийти.

На Чиа й се стори, че за миг видя тъга в очите на големия мъж.

— Добре тогава — каза той. — Време е за тръгване. — Плъзна сгънатото оръжие в якето си. — Хайде! Вие двамата. — Той посочи вратата на Чиа и Масахико. Рез последва Масахико, руснакът затвори след него, но Чиа забеляза, че ключът за стаята е върху малкия хладилник. Тя изтича и го взе. После се спря и погледна надолу към Мериалис.

Устните на Мериалис, изтрити от червилото, изглеждаха стари и тъжни. Бяха устни, които вероятно често са били наранявани, помисли Чиа.

— Ела с нас — каза тя.

Мериалис я изгледа.

— Хайде — подкани я Чиа. — Полицията идва.

— Не мога — отвърна Мериалис. — Трябва да се погрижа за Еди.

— Кажи на твоя Еди — намеси се Блекуел, достигайки Чиа с две стъпки, — че ако се разхленчи на някой за нещо от това, ще го спипам и ще намаля номера на обувките му.

Но Мериалис сякаш не чу, а дори и да бе чула, не вдигна очи. Големият мъж издърпа Чиа от стаята и затвори вратата. После Чиа се залепи за гърба на охрения костюм на руснака надолу по тесния коридор, шикозните му каубойски ботуши бяха осветени от светлинните ленти на височината на глезена.

Рез влизаше в асансьора заедно с Масахико и руснака, когато големият мъж хвана рамото му.

— Ти оставаш с мен — каза той и изтика Чиа в асансьора.

Масахико натисна бутона.

— Вие имате автомобил? — попита руснакът Масахико.

— Не — отвърна Масахико.

Руснакът изсумтя. На Чиа й се гадеше от одеколона му. Вратата се отвори в малкото фоайе. Руснакът избърза край нея и се огледа. Чиа и Масахико го последваха. Вратата на асансьора се затвори.

— Търсите кола — каза руснакът. — Идвате.

Те го последваха през плъзгащата се стъклена врата вън, на паркинга, където грейслендът на Еди като че ли заемаше поне половината от наличното пространство. До него имаше сребристо-сив японски седан и Чиа се почуди дали е на Рез. Някой бе сложил черни пластмасови правоъгълници върху номерата и на двете коли.

Тя чу стъклената врата да се отваря отново със съскане и се обърна, за да види Рез, който излизаше с нанотехнологичното устройство, пъхнато под мишница като футболна топка. Големият мъж беше зад него.

После наистина ядосан мъж в лъскав бял смокинг нахълта през розовите найлонови ленти, които висяха пред входа. Той стискаше по-дребен мъж за яката на якето му и по-дребният се опитваше да се освободи. Тогава дребният мъж ги видя и извика:

— Блекуел! — и успя да се изхлузи от якето си, но мъжът с белия смокинг се пресегна с другата си ръка и го хвана за колана.

Руснакът изкрещя на руски и мъжът с белия смокинг явно чак сега го забеляза. Той пусна колана на другия, който каза:

— С буса сме.

Големият мъж с липсващото ухо се приближи доста близо до онзи с белия смокинг, втренчи се в него и взе якето на другия мъж.

— Добре, Розър — каза той, обръщайки се към Рез. — Това сме го тренирали. Стар номер. Както когато излизахме от оная къща в Сейнт Килда с ония копелдаци-офицери от Мелбърн отвън, ясно?

Той покри главата и раменете на Рез и го шляпна окуражително по ръката. Отиде до розовите ленти, дръпна една встрани и погледна навън.

— Мамка му и ад — каза той. — Добре тогава, всички. Работата е: движим се бързо, близо един до друг, Рез в центъра и влизаме в буса. Щом преброя до три.