Идору

21. НАГЛЕДВАЧЪТ

Имаше мъж на кокили в пресечката до хотела. Носеше бял хартиен костюм с качулка, противогаз и две правоъгълни табла. По тях се въртяха съобщения на японски, докато той се движеше, опитвайки да запази равновесие. Поток от пешеходци минаваше около него.

— Какво е това? — попита Лани и посочи мъжа с кокилите.

— Секта — отвърна Арли Маккрей. — „Нова мисъл“. Казват, че ще дойде краят на света, когато общата маса на цялата човешка нервна тъкан на планетата достигне определена стойност.

Дълго многоцифрено число вървеше надолу върху таблото.

— Това ли е?

— Не, това е последното им изчисление на приблизителната обща маса в момента.

Тя се бе върнала до стаята си, за да вземе черното палто, с което сега бе облечена, оставяйки Лани да се премени с чисти чорапи, бельо и синя риза. Не носеше вратовръзка и затова бе закопчал ризата до яката и бе облякъл отново якето си. Чудеше се дали всички, които работеха за Ло/Рез, бяха отседнали в същия хотел.

Лани видя очите на мъжа през прозрачния му визьор, когато го подминаха. Поглед, излъчващ мрачно спокойствие. Кокилите бяха от онези, които използват работниците, окачващи тавани — шарнирна сплав, увита в стомана.

— Какво трябва да се случи, когато се натрупа достатъчно нервна тъкан?

— Нов ред на съществуване. Не говорят за това. Рез очевидно се бе заинтересувал от тях. Опита се да си уреди среща с основоположника.

— И?

— Отказа му. Заяви, че Рез живее чрез манипулацията на човешка нервна тъкан и че това го прави недосегаем.

— Рез беше недоволен?

— Според Блекуел не. Блекуел каза, че изглежда това го е поразвеселило.

— Той не е весел обикновено? — Лани отстъпи встрани, за да избегне колоездач, движещ се в обратната посока.

— Да кажем, че нещата, които тревожат Рез, не тревожат повечето хора.

Лани забеляза тъмнозелен бус да си проправя път покрай тях. Беше с огледални стъкла, а неоновите му номера имаха рамки от анимирани тръбички с малки Вегас-лампички.

— Мисля, че ни следят — каза той.

— По-добре да е така. Исках от онези със странните хромирани решетчици, които ги правят да изглеждат сребърни, но трябваше да се задоволя с обикновени табели за номерата. Отива там, където отиваш и ти. А да паркираш някъде тук, вероятно е по-голямо предизвикателство, отколкото онова, което се очаква да направиш тази вечер. Така, тук долу.

Стръмно тясно стълбище, оградено с обезпокоителна розова мозайка от лъскави колелца във формата на сливици. Лани се поколеба, после видя надпис, чийто букви бяха направени от стотици мънички правоъгълничета в пастелни цветове — „Льо Шикл“13. Слизайки надолу, той изгуби буса от поглед.

„Бар на тема дъвки — помисли си той, — започвам да свиквам с това“. Но все още избягваше да докосва стената от дъвкани дъвки, докато следваше Арли надолу.

Влязоха в пространство с ронливи розово-сиви стени, но тези олицетворяваха недъвкания продукт, целите покрити с него, окичени с архаични надписи от родната му страна. Щампована стомана. Стар обрамчен картон, умело осветен. Картини на дъвки. Базука „Джо“ в центъра, образ, непознат на Лани, но със сигурност имащ своето място тук.

— Често ли идваш в тоя бар? — попита Лани, докато сядаха на столове с издути облегалки, в определено зловещ розов цвят на дъвка. Барът беше покрит с хиляди правоъгълни опаковки от дъвки.

— Да — отвърна тя, — но най-вече защото не е популярно. А и е за непушачи, което го прави един вид по-специално.

— Какво е „Блек Блек“? — попита Лани, разглеждайки поставен в рамка плакат, изобразяващ стилизиран автомобил от 1940-те, профучаващ през лек намек за градски улици. Освен „Блек Блек“ имаше и надписи от типа на „Арт Деко Япония“.

— Дъвка. Все още можеш да си купиш такава — отвърна тя. — Всички шофьори на такси я дъвчат. Съдържа много кофеин.

— Дъвката?

— Тук продават стимулиращи напитки, пълни с течен никотин.

— Предпочитам бира.

След като сервитьорката, облечена в тесни сребристи шорти и хващащо окото розово горнище от ангора, взе поръчката им, Арли отвори чантичката си и извади някакъв бележник.

— Това са линейни изображения на някои от структурите, в които влезе по-рано днес. — Тя подаде бележника на Лани. — форматът им е „Риълтрий“ 7.2.

Лани разгледа серия от образи — абстрактни геометрични фигури, подредени в изчезваща линейна перспектива.

— Не знам как да ги разчитам — каза той. Тя си наля саке.

— Наистина ли си обучен от DAT Америка?

— Обучен съм от тайфа французи, които обичаха да играят тенис.

— „Риълтрий“ е на DAT Америка. Най-добрият софтуер за квантитативен анализ, с който разполагат. — Тя затвори бележника и го прибра обратно в чантичката.

Лани сипа бирата в чаша.

— Чувала ли си някога за нещо, наречено ТАЙДЪЛ?

— Тайдъл?

— Акроним. Може би.

— Не — тя вдигна китайската чаша и духна, като дете, което си изстудява чая.

— Беше друг продукт на DAT Америка, или поне началото на такъв. Не мисля, че стигна до пазара. Но там се научих да откривам нодалните точки.

— Добре — каза тя. — Какво са нодалните точки?

Лани погледна към мехурчетата на повърхността на бирата си.

— То е като да виждаш неща в облаците — отвърна Лани. — Само дето нещата, които виждаш, са наистина там.

Тя остави сакето си.

— Ямазаки ме увери, че не си луд.

— Това не е лудост. Това е нещо, свързано с начина, по който обработвам широкоспектърната входна информация на ниско ниво. Свързано е с разпознаването на модели.

— И „През ключалката“ те наеха заради това?

— Наеха ме, когато им показах, че върши работа. Но не мога да го направя с типа данни, които ми показахте днес.

— Защо не?

Лани вдигна бирата си.

— Защото е все едно да седнеш на чашка с някоя банка. Тя не е личност. Не пие. Няма място, където да седне — той отпи. — Рез не генерира модели, които мога да разчета, защото прави всичко от разстояние. То е като да разглеждаш годишен доклад за личните навици на шефа на борда на директорите. Няма да го има там. Отвън изглежда точно като тоя „Риълтрий“. Ако вляза в определена зона, не добивам никаква представа как данните се отнасят към останалото, разбираш ли? Трябва да показва връзка. — Той потрепваше с пръсти върху покритието от опаковки. — Някъде в Ирландия. Къща за гости с изглед към плажа. Няма никой там. Записи за това как е била оборудвана — неща за банята, паста за зъби, пяна за бръснене…

— Била съм там — каза тя. — Това е в имение, което той купи от по-възрастен музикант, ирландец. Красиво е. Като в Италия.

— Мислиш ли, че ще заведе тази идору там, когато се оженят?

— Никой няма представа за какво говори той, когато казва, че иска да се „ожени“ за нея.

— После апартамент в Стокхолм. Огромен. Грамадни пещи във всяка стая, направени от гланцирани керамични тухли.

— Този не го знам. Той има жилища навсякъде и някои от тях се пазят в тайна. Има друго имение в Южна Франция, къща в Лондон, апартаменти в Ню Йорк, Париж, Барселона… Правех ревизия в каталунския офис, преподреждах цялата им документация и тази в Испания също, когато тази история за идору гръмна. Оттогава съм тук.

— Но го познаваш? Познаваш го отпреди?

— Той е центърът на света, в който работя, Лани. Този свят си има начини да прави хората непознаваеми.

— Ами Ло?

— Спокоен. Много. Лъчезарен. Много. — Тя се намръщи на сакето си. — Не мисля, че нещо от това би стигнало до Ло. Той изглежда приема цялата им кариера като някакво анормално събитие, което няма връзка с нищо останало.

— Включително това, че неговият партньор е решил да се ожени за софтуерен агент?

— Ло веднъж ми разказа една история, за работа, която е имал. Работел за продавач на супа в Хонгконг, фургон на тротоара. Каза, че фургонът работел повече от петдесет години и тайната им била в това, че никога не почиствали казана. Всъщност никога не спирали да готвят супата. Продавали все една морска супа в продължение на петдесет години, но никога не била същата, защото добавяли пресни продукти всеки ден, зависи какво имало на разположение. Каза, че така усеща кариерата си като музикант и точно това му харесва. Блекуел разправя, че ако Рез приличаше на Ло, той все още щеше да е в затвора.

— Защо?

— Блекуел излежаваше деветгодишна присъда в затвор с висока степен на сигурност в Австралия, когато Рез се договори да го пуснат вътре. За да направи концерт. Само Рез. Ло и останалите смятаха, че е твърде опасно. Бяха ги предупредили, че може да стане нещо и да ги вземат за заложници. Охраната на затвора отказа да поеме всякаква отговорност и го поискаха писмено. Рез подписа всичко, което сложиха пред него. Личната му охрана си подаде оставката на място. Влезе вътре с две китари, безжичен микрофон и най-обикновен усилвател. По време на концерта избухнал бунт. Както се разбра, бил организиран от група италиански затворници от Мелбърн. Петима от тях отвели Рез в пералнята на затвора. Избрали я, защото била без прозорци и можела лесно да се защитава. Уведомили Рез, че ще го убият, ако не успеят да договорят освобождаването си в замяна на неговото. Обсъждали дали да отрежат поне един от пръстите му, за да покажат, че са сериозни. Или евентуално някоя по-интимна част, макар това да е било просто за да го сплашат. Свършило работа. — Тя даде знак на сервитьорката за още саке. — Блекуел, очевидно безкрайно ядосан от прекъсването на концерта, на който той адски се забавлявал, се появил в пералнята около четиридесет минути след като Рез бил взет за заложник. Нито Рез, нито италианците го видели, когато дошъл. А и италианците определено не го очаквали — направи пауза. — Убил трима от тях с томахавка. Забил острието й в главите им — едно, две, три, просто така, каза Рез. Без много шум.

— Томахавка?

— Вид брадвичка с тясно острие и шип от другата страна на острието. Разширява обсега, дава ужасяваща сила и с малко тренировки може да бъде хвърляна със завидна точност. Блекуел се кълне в нея. Другите двама избягали, макар че, както изглежда, загинали в последиците на бунта. Аз лично съм сигурна, че Блекуел или „приятелите“ му са ги убили, защото не беше обвинен в убийството на другите трима. Единственият останал свидетел бил Рез, когото Блекуел ескортирал до барикадите, които охраната издигнала в двора на затвора. — Сакето й пристигна. — На адвокатите на Рез им трябваха три месеца, за да уредят отменяне на присъдата на Блекуел по изключителни причини. Оттогава са заедно.

— За какво е лежал Блекуел?

— Убийство — отговори тя. — Знаеш ли какво е нагледвач?

— Не.

— Това е специфично австралийско понятие. Блазни ме мисълта, че подобно нещо може да възникне само в култура, състояща се първоначално само от каторжници, но австралийските ми приятели не са съгласни с това. Нагледвачът е самец, хищник, който ловува други, по-проспериращи престъпници, често много опасни. Пленява ги и ги „наглежда“. За да ги изнудва.

— Какво ще рече това?

— Измъчва ги, докато му кажат къде са парите им. Последните често са доста сериозни гангстери, плащат на хора, които да се грижат за тях именно за да ги предпазят от подобни ситуации…

— Измъчва ги?

— „Резач на пръсти“ е сроден термин. Когато му кажат това, от което има нужда, ги убива.

И Блекуел се оказа внезапно и безшумно, и просто там, много черен и матов, в огромно джелепско палто от восъчен памук. Зад него — избелелите американски реклами и сиво-розовото на дъвките. Резбованият му скалп бе скрит под широкопола шапка.

— Арли, скъпа, не би споменавала нечие име напразно, нали?

Но той й се усмихна.

— Разказвам за предишното ти поприще на господин Лани, Блекуел. Тъкмо стигнахме до най-интересната част, а ти развали всичко.

— Няма значение. Вечерята ще е по-рано по молба на Негово Резърство. Мястото на срещата също е сменено. Надявам се, че нямате нищо против.

— Къде? — попита Арли, като че ли още не бе готова да тръгне.

— „Западният свят“ — отвърна Блекуел.

— И аз с готиките си обувки — каза тя.