Идору

8. НАРИТА

Чиа слезе от самолета след Мериалис, която изпи няколко от тези витаминозни напитки и след това се затвори в една от тоалетните за двайсет минути, за да разчепка изкуствените си кичури и да си сложи червило и спирала. Чиа нямаше думи за резултата от това. Изглеждаше не толкова като Ашли Модайн Картър, колкото като нещо, върху което тя е спала.

Когато се изправи, Чиа имаше чувството, че трябва да заповядва на тялото си да извършва всяко необходимо движение. Крака, движете се!

Беше успяла да поспи малко. Опакова отново Сендбендърите си и ги прибра в чантата. Сега преместваше единия си крак пред другия, докато Мериалис се тътреше пред нея и поклащаше в своите бели каубойски ботуши по тясната пътека между седалките.

Отне им цяла вечност да излязат от самолета, но в крайна сметка дишаха въздуха на летището, под големи емблеми, добре познати на Чиа — всичките тези японски компании, и навсякъде беше претъпкано, и хорският поток се движеше в една посока.

— Ще декларираш ли нещо? — попита Мериалис до нея.

— Не — отвърна Чиа.

Мериалис пусна Чиа да мине първа през паспортната проверка. Чиа подаде на японския полицай паспорта си и „Кешфлоу“ кредитната карта, която Зона Роса накара Келси да осигури, защото това и бездруго беше нейна идея. На теория сумата в картата отговаряше на всички авоари на сиатълския орден, но Чиа подозираше, че Келси ще се навие да плати сметката за цялото нещо и вероятно дори няма да й пука.

Полицаят извади паспорта от процепа на гишето и й го подаде. Дори не се занимава да провери кредитната карта.

— Максимален престой две седмици — каза той и й кимна да продължи нататък.

Матираното стъкло се плъзна встрани, давайки й път. Тук беше претъпкано далеч повече от СийТак. Доста самолети трябва да са кацнали едновременно, за да има толкова много хора, чакащи багажа си. Тя се отмести встрани, за да направи път на малък робот, натоварен с куфари. Имаше мръсни розови гумени колела и големи очи като от анимационен филм, които се въртяха навъсено, докато си проправяше път през тълпата.

— Този път беше лесно — каза Мериалис зад нея. Чиа се обърна навреме, за да я види как си поема дълбоко дъх, задържа го и го пуска. Очите на Мериалис изглеждаха свити, като да имаше главоболие.

— Знаеш ли накъде трябва да тръгна, за да хвана влака? — попита Чиа. Тя имаше карта в Сендбендърите си, но не искаше да ги вади сега.

— Насам — каза Мериалис.

Чиа я последва с чанта под ръка, докато тя си проправяше път между хората. Излязоха пред конвейер, където разнокалибрени чанти се плъзгаха надолу по рампа, тупваха и се претъркаляха нататък.

— Ето едната — каза Мериалис, сграбчи една черна и нададе такъв силен вик на радост, че накара Чиа да я изгледа.

— И… втората. — Същата като първата, с изключение на това, че от едната страна имаше стикер на окръг Нисан, третата по посещаемост калифорнийска атракция.

— Ще имаш ли нещо против да носиш това вместо мен, миличка? Гърбът ми отказва след дълго пътуване със самолет.

Тя подаде на Чиа чантата със стикера. Не беше много тежка, може би само наполовина пълна с дрехи. Но беше прекалено голяма за нея — трябваше да се наклони на другата страна, за да я държи над земята.

— Благодаря — каза Мериалис. — Ето — и тя даде на Чиа смачкана квадратна лепенка с баркод на нея — това е за етикета. Сега просто трябва да вървим натам…

За Чиа беше още по-трудно да минава през навалицата, влачейки чантата на Мериалис. Трябваше да внимава да не стъпва върху краката на хората и да не ги блъска твърде силно с чантата. Следващото, което разбра, бе, че е загубила Мериалис. Огледа се наоколо в очакване да види изкуствени кичури, подскачащи над хората, повечето от които бяха по-ниски от Мериалис, но нея я нямаше.

Чиа видя как надписът се променя на японски и после пак на английски.

Е, значи натам трябва да върви. Нареди се зад човек с червено кожено яке, на чийто гръб със сиви кадифени букви бе изписано „Концепция Сблъсък“. Чиа се взря в надписа и си представи сблъскващи се концепции, което според нея си беше концепция само по себе си, но след това реши, че вероятно това е име на компания, поправяща автомобили, или някой от тези лозунги, които японците измисляха на английски и почти изглеждаха като да имат някакво значение, но нямаха. Тази работа с презокеанската часова разлика беше сериозна.

— Следващият.

Те прекарваха куфара на „Концепция Сблъсък“ през машина с големината на двойно легло, но по-висока. Имаше някакъв служител с видеошлем, очевидно разчитащ данните от скенерите, и още един полицай, който ти вземаше паспорта, пъхваше го в някакъв процеп на машината и след това пускаше чантите ти през нея. Чиа го остави да вземе чантата на Мериалис и да я метне на конвейера. След това му подаде своята.

— Вътре има компютър. Ще има ли проблем?

Той изглежда не я чу. Тя гледаше как ръчната й чанта последва тази на Мериалис в машината.

Мъжът с шлема, очите му скрити, клатеше глава наляво-надясно, докато аксесваше активиращи се с поглед менюта.

— Етикетът на багажа — каза полицаят и Чиа се сети, че е в дясната й ръка. Стори й се странно, докато го подаваше, че Мериалис се бе сетила да й го даде. Полицаят прекара ръчен скенер през него.

— Сама ли опаковахте тези чанти? — попита мъжът с шлема. Той не я виждаше директно, но тя предполагаше, че можеше да види снимките в паспорта й, а вероятно и нея на живо. Летищата бяха пълни с камери.

— Да — отговори Чиа. Реши, че така е по-лесно, отколкото да обяснява, че това е чантата на Мериалис, а не нейната. Опита се да прочете изражението по устните на мъжа с шлема, но трудно можеше да се каже, че той изобщо има такова.

— Вие сте ги опаковали?

— Да… — каза Чиа, този път не толкова уверено. Шлемът кимна.

— Следващият.

Чиа отиде до другия край на машината и взе чантата си и черния куфар.

Премина през друга плъзгаща се врата от матирано стъкло. Озова се в по-голяма зала с по-висок таван и по-големи реклами, но имаше по-малко хора. Това може би нямаше връзка с тълпите по принцип, а с Токио, или пък с Япония изобщо: повече хора, по-близо един до друг.

Имаше още от тези пренасящи багаж роботи. Чудеше се колко ли струва да наемеш един. Можеш да легнеш върху багажа си вероятно, да му кажеш къде да отиде и после просто да заспиш. Само че тя не се чувстваше точно сънлива. Прехвърли чантата на Мериалис от лявата в дясната си ръка и се зачуди какво да прави с нея, ако не намери Мериалис в следващите, да кажем, пет минути. Беше й писнало от летища и от разстоянията между тях и дори не беше сигурна къде трябваше да спи тази нощ. Ако беше нощ изобщо.

Гледаше нагоре с надеждата да открие някакъв часовник, когато една ръка улови дясната й китка. Погледна надолу към ръката, видя златни пръстени и часовник в комплект със златна гривна. Пръстените бяха свързани с часовника с малки златни верижки.

— Това е моят куфар.

Очите на Чиа проследиха китката до чисто бял маншет и след това нагоре по ръката в черно яке. До светлите очи на издължено лице, с вертикални бръчки върху всяка буза, като оформени с инструмент. За момент тя го взе за своя Музикален учител, освободил се някак в това летище. Но нейният Музикален учител никога не би носил часовник по този начин, а и косата на мъжа, тъмноруса, дълга и на вид влажна, беше пригладена назад от високото му чело. Не изглеждаше весел.

— Куфарът на Мериалис — каза Чиа.

— Дала го е на теб? В Сиатъл?

— Помоли ме да го нося.

— От Сиатъл?

— Не — обясни Чиа. — Тук. Тя седеше до мен в самолета.

— Къде е тя?

— Не знам — отвърна Чиа.

Той носеше черен костюм с дълго палто, закопчано догоре. Като от някой стар филм, но нов и изглеждащ скъп. Той явно забеляза, че още държи китката й и сега я пусна.

— Ще го нося вместо теб — каза той. — Ще я намерим.

Чиа не знаеше какво да прави.

— Мериалис искаше аз да го нося.

— Направила си го. Сега ще го нося аз.

Той го взе от нея.

— Ти ли си приятелят на Мериалис? Еди?

Ъгълчето на устата му трепна.

— Може и така да се каже — отговори той.

Колата на Еди беше „Дайхатсу Грейсленд“ с волан на обратната страна. Чиа знаеше това, защото Рез се беше возил на задната седалка на такъв в един видеоклип, само че в онзи имаше баня, черен мрамор и големи златни чешми във формата на тропически риби. Хората бяха обявили, че това е ироничен кадър за парите, за наистина грозните неща, които можеш да направиш с тях, ако имаш прекалено много. Чиа беше казала на майка си за това. Майка й отговори, че няма смисъл човек да се тревожи какво би могъл да направи, ако има прекалено много пари, защото повечето хора никога дори не са имали достатъчно. Тя каза, че е по-добре да се опита да разбере какво точно означава „достатъчно“.

И все пак Еди имаше грейсленд, целия черен и хромиран. Отвън изглеждаше като кръстоска между PB и някоя от онези дълги, клинообразни лимузини „Хъмър“. Чиа не смяташе, че японският пазар е нещо особено — колите тук приличаха на малки таблетки в бонбонен цвят. Грейслендът беше… изчистен и семпъл, предназначен за онзи тип американци, които считаха за важно да не купуват вносни стоки. Което определено стесняваше избора, когато ставаше въпрос за автомобили. (Майката на Хестър Чен имаше един от онези наистина грозни канадски пикапи, които струваха цяло състояние, но имаха осемдесет и пет годишна гаранция; това би трябвало да е по-добре за екологията.)

Отвътре грейслендът беше целият в бургундско червен велур, отрупан с диаманти, с малки хромирани топчета между тях. Това беше горе-долу най-кичозното нещо, което Чиа някога бе виждала и тя предполагаше, че Мериалис също мисли така, защото, докато седеше до нея, тя й обясняваше, че това е заради „имиджа“. Защото Еди държал някакъв много популярен кънтри клуб, който се казвал „Уиски Клонинг“, и заради това си взел грейсленд и започнал да се облича така, както се обличат в Нашвил. Според Мериалис това му отивало.

Чиа кимна. Еди караше и говореше на японски по телефона. Намериха Мериалис в малък тесен бар, точно до залата за посрещачи. Беше третият, в който погледнаха. Според Чиа Еди не се зарадва особено, че вижда Мериалис, но на нея, изглежда, не й пукаше.

Беше идея на Мериалис да повозят Чиа из Токио. Тя каза, че влакът бил много тъпкан, а и бездруго бил скъп. Каза още, че иска да направи услуга на Чиа, задето й носила чантата. (Чиа забеляза, че Еди сложи едната чанта в багажника на грейсленда, а другата, тази със стикера на окръг Нисан, остави отпред до себе си, до шофьорското място.)

Чиа не слушаше Мериалис сега; беше някъде през нощта и закъснението бе доста странно, бяха на някакъв голям мост, който, изглежда, беше направен от неон, и не знам си колко пътни платна около тях, малките коли, нанизани една след друга като мъниста, всичките лъскави и нови. Имаше екрани, които се размазваха, докато минаваха край тях, високи и тесни, на някои от тях имаше някакви подскачащи японски надписи, на други имаше хора, лица, усмихващи се, докато продават нещо.

И след това лице на жена — Рей Тоеи, онази идору, за която Рез искаше да се ожени. И изчезна.