Игра на тронове

ЕДАРД

— Намерили са я, милорд.

Нед бързо се надигна.

— Нашите хора или на Ланистърови?

— Джори — докладва стюардът му Вайон Пули. — Не е пострадала.

— Слава на боговете. — Хората му търсеха Аря вече четвърти ден, но онези на кралицата също душеха. — Къде е? Кажи на Джори веднага да я доведе.

— Съжалявам, милорд. Стражите на портата бяха на Ланистър. Уведомили са кралицата, когато Джори я довел. Отведена е направо при краля…

— Проклета жена! — изруга Нед и закрачи към вратата. — Намери Санса и я заведи в залата за аудиенции. Сигурно ще е нужно и нейното свидетелство.

Заслиза почервенял от гняв по стълбите на кулата. Първите три дни сам бе водил търсещата група и откакто Аря изчезна, едва ли беше спал повече от час. Тази сутрин сърцето го болеше и почти нямаше сили да стои прав, но яростта го изпълни със сила.

Докато пресичаше двора на замъка, му подвикнаха някакви мъже, но в бързината той не им обърна внимание. Щеше да затича, но все пак беше Ръката на краля, а Ръката трябваше да пази достойнството си. Но не му убягнаха очите, които го проследиха, и удивеното мърморене какво ли е намислил да прави.

Замъкът представляваше скромно укрепление на половин ден път южно от Тризъбеца. Кралската свита се натресе като рояк неканени гости на владетеля му, сир Раймън Дари, докато от двете страни на реката продължаваше търсенето на Аря и момчето на касапина. Сир Раймън живееше под кралската закрила, но семейството му се бе сражавало при Тризъбеца под драконовите знамена на Регар — факт, който нито Робърт, нито сир Раймън бяха забравили. След като кралските хора, хората на Дари, хората на Ланистър и хората на Старк се наблъскаха в толкова малкия за всички тях замък, искрите на напрежението скоро започнаха да святкат опасно.

Кралят си беше присвоил залата за аудиенции на сир Раймън и Нед го намери там. Когато нахлу вътре, залата се оказа претъпкана. Прекалено претъпкана, помисли той. Ако можеха да останат сами, двамата с Робърт щяха да уредят проблема мирно и кротко.

Робърт седеше отпуснат във високото кресло на Дари в другия край на помещението, с мрачно и посърнало лице. До него стояха Церсей Ланистър и синът й. Кралицата държеше ръката си на рамото на Джофри, чиято ръка все още беше овързана с дебели копринени превръзки.

Аря стоеше в средата на залата, само с Джори Касел до нея, и очите на всички бяха приковани в дъщеря му.

— Аря — викна високо Нед и закрачи към нея, а токовете на ботушите му закънтяха по каменния под. Щом го видя, тя извика и захлипа. Нед коленичи и я взе в прегръдката си. Трепереше.

— Съжалявам — проплака момичето му. — Съжалявам, съжалявам.

— Знам — каза той. Толкова крехка беше в ръцете му, само едно слабичко момиченце. Трудно му беше да разбере как е могла да направи такава голяма беля. — Ранена ли си?

— Не. — Лицето й беше оцапано и сълзите оставяха розови пътечки по бузите й. — Малко съм гладна. Ядох някакви горски плодове, но нямаше нищо друго.

— Скоро ще хапнеш — успокои я Нед. Очите му бързо пометоха залата да намерят приятелски лица. Но неговите хора бяха малко. Сир Раймън Дари се държеше подчертано сдържано. Лорд Ренли си беше надянал полуусмивка, която можеше да означава всичко, а старият сир Баристан стоеше мрачен като гроб. Останалите бяха все хора на Ланистър, и все враждебни. Хубавото беше само, че Джайм Ланистър и Сандор Клегейн още ги нямаше — те водеха търсенето на север от Тризъбеца. — Защо не съм уведомен, че дъщеря ми е намерена? — прокънтя настойчиво гласът му. — Защо не са я довели първо при мен?

Каза го към Робърт, но му отговори Церсей Ланистър.

— Как смеете да говорите по този начин на своя крал!

— Млъкни, жено — сряза я кралят и изправи снага в креслото си. — Съжалявам, Нед. Не исках да изплаша момичето. Реших, че ще е най-добре да я доведат тук и проблемът да се реши бързо.

— За какъв проблем става дума?

Гласът на Нед беше леден. Кралицата пристъпи напред.

— Много добре знаеш, Старк. Това твое момиченце е нападнало сина ми. Тя и нейното касапче. А нейният звяр се е опитал да му откъсне ръката.

— Не е вярно! — избухна Аря. — Тя само го ухапа малко. Той нарани Мика.

— Джоф ни каза какво е станало — сряза я кралицата. — Ти и момчето на касапина сте го удряли с тояги и ти си насъскала вълка си срещу него.

— Не беше така! — отвърна почти през сълзи Аря.

Нед сложи ръка на рамото й.

— Така е! — настоя принц Джофри. — Всички те ме нападнаха, а тя хвърли Лъвски зъб в реката! — Нед забеляза, че докато говореше, момчето отбягваше да погледне Аря в очите.

— Лъжец! — изрева Аря.

— Млъкни! — ревна й Джофри.

— Стига! — избоботи раздразнено кралят и се надигна от стола си. Настъпи тишина. Робърт изгледа Аря с присвити вежди. — Е, дете, кажи ми сега как точно стана. Кажи ми всичко и само истината. Да лъжеш пред един крал е голямо престъпление. — След което се обърна към сина си. — А когато тя свърши, ще дойде и твоят ред… Но дотогава ще си затваряш устата.

Когато Аря започна разказа си, Нед чу, че вратата зад него се отвори. Погледна през рамо и видя, че влиза Вайон Пули със Санса. Двамата застанаха мълчаливо до стената. Щом Аря стигна до частта с хвърлянето на меча на Джофри в реката, Ренли Баратеон се разсмя неудържимо. Кралят настръхна.

— Сир Баристан, моля придружете брат ми до коридора, преди да се е задавил.

Лорд Ренли потисна смеха си.

— Моят брат е твърде мил. Сам ще намеря пътя до вратата. — И вежливо се поклони на Джофри. — Може би по-късно ще ми разкажете как едно деветгодишно момиченце, голямо колкото мокър плъх, е успяло да ви обезоръжи с дръжка на метла и да хвърли меча ви в реката. — Докато вратата се притваряше зад него, Нед го чу да казва „Лъвски зъб“, последвано от нов невъздържан кикот.

Пребледнял, принц Джофри подхвана съвсем различна версия за събитията. Когато и той свърши, кралят се надигна тежко от стола си с вид на човек, на когото много му се иска в този момент да е навсякъде другаде, но не и тук.

— И какво, в името на седемте ада, се очаква от мен да реша? Той казва едно, тя — друго.

— Присъствали са и други — каза Нед. — Санса, ела тук. — Нед беше изслушал нейната версия за случилото си в нощта, когато Аря изчезна. Знаеше истината. — Кажи ни как стана всичко.

Голямата му дъщеря плахо пристъпи напред. Беше облякла рокля от синьо кадифе, извезана с бели шевици, и със сребърна верижка на шията. Гъстата й кестенява коса бе сресана до блясък. Тя примигна към сестра си и след това към принца.

— Не знам — промълви през сълзи момичето, готово да побегне. — Не помня. Всичко стана толкова бързо, не видях…

— Ах, ти мръсна… — изпищя Аря, полетя като стрела към сестра си, събори я на пода и започна да я налага с юмруци. — Лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня!

— Аря, спри! — извика Нед. Джори я задърпа от сестра й, а тя зарита. Нед изправи Санса. Тя беше пребледняла и трепереше. — Боли ли те? — попита я той, но тя не откъсваше очи от Аря и не го чу.

— Това момиченце е толкова диво, колкото мръсното си животно — каза Церсей Ланистър. — Робърт, искам да я накажеш.

— В името на седемте ада! — изруга Робърт. — Церсей, виж я само. Та тя е дете. Какво искаш да направя, да я бият с камшици по улиците ли? Проклятие, някаква си детска свада! Няма никакви трайни щети.

Кралицата кипна.

— Джоф ще носи тези белези цял живот.

Робърт Баратеон погледна сина си.

— Да ги носи. Дано да му е за урок. Нед, а ти гледай да си обуздаеш щерката. Аз ще направя същото със сина си.

— С удоволствие, ваша милост — отвърна с огромно облекчение Нед. Робърт тръгна да си излезе, но кралицата не беше приключила.

— А онова вълчище? — извика тя след него. — Какво, ще стане с онзи звяр, дето едва не разкъса сина ти?

Кралят спря и се обърна навъсен.

— Забравих за този проклет вълк.

Нед забеляза как Аря се стегна в ръцете на Джори. Джори заговори бързо.

— От вълчището нямаше и следа, ваша милост.

Робърт не изглеждаше особено разочарован.

— Нима? Така да бъде.

Кралицата повиши глас.

— Сто златни дракона за този, който ми донесе кожата му!

— Скъпа кожа — избоботи Робърт. — Жено, в този пазарлък не участвам. Кожите си ги купувай с парите на Ланистър.

Кралицата го изгледа хладно.

— Не бях допускала, че си толкова стиснат. Кралят, за когото мислех, че съм омъжена, трябваше да просне вълча кожа пред леглото ми до залез слънце.

Лицето на Робърт потъмня от гняв.

— Хубав номер ще е, няма спор. Особено след като вълка го няма.

— Имаме вълк — каза Церсей Ланистър. Много кротко го изрече, но зелените й очи блеснаха победоносно.

На всички им беше нужна секунда, докато схванат думите й, след което кралят сви раздразнено рамене.

— Твоя работа. Прати сир Илин да го направи.

— Робърт, не можеш да направиш това — възрази Нед.

Но кралят не беше в настроение за спорове.

— Престани, Нед, не искам да слушам повече. Вълчището е див звяр. Рано или късно ще скочи на дъщеря ти, също както другото се е нахвърлило върху сина ми. Намери й куче, с него ще е по-щастлива.

Чак тогава Санса, изглежда, разбра. Изплашените й очи се спряха на Нед.

— Той няма предвид Лейди, нали? — Прочете истината на лицето му. — Не. Не, не Лейди, Лейди никого не е ухапала, тя е добричка…

— Лейди не беше там — извика сърдито Аря. — Оставете я!

— Спрете ги! — замоли се Санса. — Не им давайте да го правят, моля, моля ви, не беше Лейди, Нимерия беше, Аря го направи, не можете, не беше Лейди, не ми убивайте Лейди, тя ще бъде добричка, обещавам ви, обещавам ви… — И заплака.

Нищо не остана за Нед, освен да я стисне в прегръдката си. Вдигна очи към Робърт. Старият му приятел, по-скъп от роден брат.

— Моля те, Робърт. Заради любовта, която хранеше към мен. Заради любовта, която хранеше към сестра ми. Моля те.

Кралят ги изгледа продължително и обърна с омраза очи към жена си.

— Проклета да си, Церсей.

Нед остана на място и леко се освободи от притискащата се и хлипаща на гърдите му Санса. Цялата му умора от последните четири дни се беше върнала.

— Тогава сам го направи, Робърт — ледено промълви той, с остър като стомана глас. — Намери поне кураж да го направиш сам.

Робърт го погледна с помътнели, мъртви очи и си тръгна без думи; стъпките му натежаха като олово в надвисналата в залата тишина.

— Къде е вълчището? — попита Церсей Ланистър, след като кралят излезе.

— Звярът е вързан отвън пред портата, ваша милост — отвърна неохотно сир Баристан Селми.

— Извикайте Илин Пейн.

— Не — каза Нед. — Джори, прибери момичетата в стаите им и ми донеси Лед. — Думите оставиха жлъчен вкус на езика му, но ги каза.

— Щом трябва да се направи, аз ще го направя.

Церсей Ланистър го изгледа подозрително.

— Ти ли, Старк? Да не е някаква хитрост? Защо трябва да го направиш ти?

Всички погледи се впиха в него, но го прерязаха очите на Санса.

— Тя е от севера. Заслужава нещо по-добро от ръката на касапин.

Напусна залата с пламнали очи, а плачът на дъщеря му кънтеше в ушите му. Намери малкото вълчище там, където го бяха вързали, и поседя малко до него.

— Лейди — бавно промълви той, вкусвайки името на върха на езика си.

Не беше обръщал много внимание на имената, които децата им бяха избрали, но сега, докато я гледаше, разбра, че изборът на Санса е бил сполучлив. Беше най-малката от котилото, най-хубавата, най-нежната и доверчивата. Гледаше го с ярките си златисти очи. Той разроши дебелата й сива козина. Джори му донесе Лед. Беше най-трудното нещо, което Едард Старк бе правил. Когато свърши, той каза:

— Изберете четирима мъже и им заповядайте да отнесат тялото й на север. Да я погребат в Зимен хребет.

— Толкова далече? — възкликна Джори.

— Толкова. Ланистърката няма да получи тази кожа.

Докато се връщаше към кулата, за да може най-после да легне и да заспи, Сандор Клегейн и конниците му изтрополиха през портата на замъка.

На гърба на дестриера на Клегейн бе провиснало нещо тежко и отпуснато, увито в окървавено наметало.

— Никаква следа от дъщеря ви, Ръка — изхриптя гласът на Хрътката. — Но денят не мина съвсем на загуба. Намерихме любимото й зверче.

Той бутна вързопа на земята.

Коленичил, Нед разгърна наметалото със страх пред това, което трябваше да каже на Аря. Но не се оказа Нимерия. Оказа се момчето на касапина, Мика. Тялото му беше покрито със засъхнала кръв. Беше посечен почти на две, от рамото до кръста, с жесток замах отгоре.

— Посякъл си го от коня — каза Нед.

Очите на Хрътката блеснаха под отвратителния му шлем с кучешката муцуна.

— Той бягаше. — Хрътката погледна Нед в лицето и се засмя. — Но не достатъчно бързо.