Игра на тронове

БРАН

Карстарките пристигнаха в една студена ветровита утрин, повели със себе си триста конници и близо две хиляди пехотинци от замъка си при Кархолд. Когато колоната приближи, стоманените върхове на пиките им засвяткаха под ярките лъчи на слънцето. Един мъж крачеше пред всички и отмерваше дълбок и гъгнив маршов ритъм на тъпана: бумм, бумм, бумм.

Бран ги наблюдаваше от бойницата при външната порта през бронзовия далекоглед на майстер Лувин, качен на раменете на Ходор. Водеше ги лично лорд Рикард, а редом с него яздеха синовете му Харион, Едард и Торен, под знамената с цвят нощ, с извезания на черното поле бял слънчев изгрев на дома им. Баба Нан твърдеше, че в жилите им течела кръвта на Старк. Тази връзка била отпреди стотици години, но за Бран не приличаха много на Старки. Бяха едри хора, сурови, лицата им бяха обрасли с гъсти бради, косите им се вееха пуснати до раменете. Плащовете им бяха кожени, коланите — от мечи, тюленови и вълчи кожи.

Знаеше, че те са последните. Другите владетели вече бяха пристигнали с войските си. Бран копнееше да излезе и да види пълните до пръсване зимни домове, шумните навалици на пазарището всяка сутрин, разораните от колелета и конски копита улици. Но Роб му беше забранил да излиза от замъка.

— Нямаме достатъчно хора, за да заделяме за охраната ти — бе казал брат му.

— Ще взема Лято с мен — опъна се Бран.

— Недей да ми се държиш като малко момче, Бран — отвърна му Роб. — Бъди разумен. Само преди два дни един от хората на лорд Болтън наръга човек на лорд Кервин в „Пушлив дънер“. Майка ни кожицата ми ще съдере и ще я ощави, ако разбере, че съм те изложил на риск.

Каза го с тона на Роб Господаря. Бран вече знаеше, че след този тон няма място за възражения.

Знаеше и че е заради онова, което се бе случило във Вълчия лес. Споменът все още будеше кошмари. Беше се оказал безпомощен като бебе, неспособен да се защити — като Рикон. По-безпомощен и от него дори. Рикон поне щеше да ги зарита. Срамуваше се. Беше само с две-три години по-малък от Роб; щом брат му беше вече почти мъж, значи и той беше голям. Трябваше да може да се защити.

Преди една година, преди „онова“, щеше да навести градчето, дори да се наложеше сам да се катери по стени и покриви. В онези дни можеше да тича по стъпалата, да се качва и да слиза сам от понито си и да борави достатъчно добре с дървения меч, след като можа да гътне принц Томен на земята. А сега можеше само да гледа, да занича през тръбата с лещите на майстер Лувин. Майстерът го бе научил да отличава всички знамена: стоманения юмрук на Гловър, сребро върху пурпур; черната мечка на лейди Мормон; отвратителния мъжки лик с одраната кожа, веещ се пред Рууз Болтън от Страшната крепост; бича муцуна за рода на Рогов лес, бойна брадва за дома на Кервин, трите смърча, знака на Толхарт, както и страховития герб на дома Ъмбър — ревящ великан с разкъсани вериги.

А скоро след идването им ги опозна и по външност, щом владетелите и васалните им рицари дойдоха на пира в Зимен хребет. Дори Голямата зала се оказа недостатъчна да ги побере, затова се наложи Роб да приеме поред всеки от първите знаменосци на Севера. На всеки прием Бран го удостояваха с честта да седи от дясната страна на брат си. Някои от лордовете знаменосци го поглеждаха озадачено, сякаш се чудеха какво търси това недорасло хлапе тук и защо трябва да е над тях, недъгаво на всичко отгоре.

— Колко са вече? — попита Бран майстер Лувин, докато лорд Карстарк преминаваше със свитата си през тунела на външната стена.

— Дванадесет хиляди, там някъде.

— Рицарите колко са?

— Стигат — отвърна му с лека досада старият майстер. — За да станеш рицар, трябва да останеш на бдение в някоя септа и да те помажат със седемте масла, за да се осветят клетвите ти. На север малко от големите домове почитат Седемте. Останалите тачат старите богове и не провъзгласяват в рицарство… но тези лордове и синовете им, и всичките им заклети мечоносци, са не по-малко храбри, верни и достойни. Цената на един мъж не се бележи с едно сир пред името му.

— Все пак — настоя Бран, — рицарите колко са?

Майстер Лувин въздъхна.

— Триста, четиристотин да речем… сред останалите три хиляди бронирани копиеносци, които не са рицари.

— Лорд Карстарк е последният — отрони замислен Бран. — Роб ще го удостои с прием тази нощ.

— Несъмнено.

— Колко остава, преди да… тръгнат?

— Скоро трябва да започне походът или изобщо да не тръгва — каза майстер Лувин. — Зимното градче ще се пръсне по шевовете, а тази войска ще опоска цялата околност, ако се задържи по-дълго. Други чакат да се присъединят към него по кралския път — дребни рицари, мъже от наколните села, както и лордовете Мандърли и Флинт. Боевете в крайречните земи вече започнаха, а брат ти го чакат много левги дотам.

— Зная. — Тонът на Бран бе толкова окаян, колкото се чувстваше сам той. Върна бронзовата тръба на майстера и забеляза колко е олисяла косата на Лувин на темето. Розовината на черепа му прозираше под нея. Беше му непривично да го гледа така отвисоко, но когато човек е яхнал раменете на Ходор, нищо не му остава, освен да гледа на всички отвисоко. — Нагледах се. Ходор, върни ме в Цитаделата.

— Ходор — отвърна Ходор.

Майстер Лувин пъхна далекогледа в ръкава си.

— Бран, лорд брат ти ще е зает сега и няма да може да те види. Ще трябва да поздрави лорд Карстарк и синовете му и да им окаже гостоприемство.

— Няма да безпокоя Роб. Искам да навестя горичката на боговете. — Бран сложи ръка на рамото на Ходор. — Ходор.

Стъпалата бяха тесни и стръмни, всечени с длето в гранита на вътрешната стена на кулата, само колкото да може човек да се прихваща с ръце. Ходор си затананика нещо неразбрано, докато се спускаше стъпка по стъпка надолу. Бран се подрусваше на гърба му в плетеното седло, което му бе изработил майстер Лувин. Идеята Лувин бе взел от кошовете, с които жените носеха на гръб дърва за огрев. След това беше проста работа да се изрежат отвори за краката и да се добавят още няколко ремъка, за да се разпредели по-равномерно тежестта. Не беше толкова удобно, колкото при ездата, но пък това не причиняваше толкова срам на Бран, колкото докато Ходор го носеше на ръце като бебе. На Ходор, изглежда, също му харесваше, въпреки че при Ходор бе трудно да се разбере какво му харесва и какво — не. Най-сложно беше при вратите. Ходор понякога забравяше, че Бран е на гърба му, и последиците бяха доста болезнени.

От два дни и две нощи идванията и заминаванията от замъка бяха зачестили дотолкова, че се наложи Роб да заповяда да оставят портикулите вдигнати, както и подвижния мост между тях, дори посред нощ. Когато Бран излезе от кулата, дълга колона пиконосци в метални доспехи тъкмо прекосяваше рова между вътрешната и външната стени.

Бяха хората на Карстарките — влизаха в замъка след своите лордове. Носеха черни железни шлемове и черни вълнени плащове, нашарени с белия слънчев изгрев. Ходор заподтичва покрай тях, усмихнат на нещо свое, и ботушите му закънтяха по дървените греди на моста. Подминаващите го конници ги поглеждаха озадачено и веднъж Бран дори чу гръмък смях, но не се поддаде на притеснението. „Хората ще те гледат — предупредил го бе майстер Лувин още първия път, когато затегна ремъците на коша-носилка на гърдите на Ходор. — Ще те гледат, ще те одумват и някои ще ти се подиграват.“ „Нека да се подиграват“, помисли Бран. В спалнята му никой не можеше да му се подиграва, но нямаше цял живот да изкара в леглото.

Докато минаваха под бойницата над портикула, Бран пъхна два пръста в устата си, изсвири и Лято претича на дълги отскоци през каменния двор и се озова пред него. Пиконосците на Карстарк изведнъж задърпаха в паника юзди, щом конете им зацвилиха стъписани. Един жребец се изправи на задните си крака, а ездачът му изруга и отчаяно се впи в шията на животното, за да се задържи на седлото. Миризмата на вълчището пораждаше у конете панически страх.

— Божията горичка — напомни Бран на Ходор.

Дори самият Зимен хребет беше претъпкан. Каменният двор кънтеше от дрънченето на мечове и брадви, от тропота на фургони и лая на кучета. Вратите на оръжейната бяха отворени и Бран зърна вътре Микен край наковалнята — чукът му звънеше и по голите му гърди се стичаше пот. През целия си живот Бран не беше виждал толкова много външни хора, дори когато крал Робърт бе дошъл на посещение при баща му.

Постара се да не трепне, когато Ходор се шмугна през една ниска врата. Тръгнаха по дълъг сумрачен коридор. Лято безшумно пристъпваше до тях. От време на време вдигаше глава и очите му светваха мътно като разтопено злато. На Бран му се прииска да го погали, но беше много високо и не можеше да го стигне с ръка.

Божията горичка бе като остров на покоя сред морето от хаос, в каквото се бе превърнал Зимен хребет. Ходор се запровира през гъсто растящите дъбове, букове и смърчове, докато не стигна кроткото езерце край дървото на сърцето. Спря и си затананика. Бран се измъкна, като издърпа тежките си мъртви крака през дупките на плетения кош. Увисна за миг и се люшна, тъмночервените листа го забърсаха по лицето, а Ходор го повдигна и го сложи на гладкия камък до водата.

— Искам да остана малко сам. Ти иди да се топнеш. Иди в езерата.

— Ходор.

Ходор се затътри тежко през дърветата и се скри. Отвъд гората на боговете, под прозорците на дома за гости горещ подземен извор захранваше три езерца. Ден и нощ от водата се вдигаше пара и стената, издигаща се над тях, беше покрита с дебел мъх. Ходор мразеше студената вода и щеше да се дърпа като див котарак ако някой се опиташе да го насапуниса, но с най-голямо удоволствие се киснеше в най-горещото изворче и можеше да стои вътре с часове, и да бълбука със звуците на извора, когато от тъмните дълбини на повърхността изплува някой мехур.

Лято полочи от водата и се кротна до Бран. Той го почеса под муцуната и за миг момче и вълк потънаха в мир. Бран винаги беше обичал гората на боговете, дори преди „онова“, но напоследък тя го привличаше все повече. Дори дървото на сърцето не го плашеше вече. Двете тъмночервени очи, издълбани в белия дънер, го гледаха все така съсредоточено, но по някакъв начин сега той намираше утеха в погледа им. Казваше си, че го гледат боговете, старите богове на Старките и първите хора, и на горските чеда, боговете на неговия баща. Чувстваше се в безопасност пред погледа им и дълбоката тишина на дърветата му помагаше да мисли. След падането си бе мислил много. Мислил беше и беше мечтал, и беше говорил с боговете.

— Моля, направете така, че Роб да не замине — тихичко ги замоли той. Погали с длан хладната водна повърхност и тя се набразди. — Моля, направете така, че да остане. Или ако трябва да замине, нека да се върне не пострадал, с мама, татко и момичетата. И направете така, че Рикон да разбере.

Малкото му братче побесня като зимна фъртуна, когато научи, че Роб ще тръгва на война — ту лееше сълзи, ту кипваше от едното нищо. Отказа да яде, плака и пищя цяла нощ, дори налетя с юмруци на баба Нан, когато тя се опита да му попее, за да го приспи, а на другия ден беше изчезнал. Роб бе вдигнал на крак половината слуги в замъка, за да го намерят, а когато най-сетне го намериха в криптата, Рикон размахваше срещу тях ръждясал железен меч, който бе измъкнал от ръката на някакъв мъртъв крал, а Рошльо им беше изскочил от мрака като някакъв демон със святкащите си зелени очи. Беше ухапал Гейдж по ръката и бе откъснал месо от бедрото на Микен. Наложи се лично Роб с помощта на Сив вятър да го укротят. Сега Фарлън държеше черния вълк окован във вериги в кучкарника, а Рикон се бе разревал още повече, че го лишават от него.

Майстер Лувин бе посъветвал Роб да си остане в Зимен хребет и Бран също го беше умолявал, колкото заради Рикон, толкова и заради себе си, но брат му само поклати непреклонно глава и отвърна:

— Не че искам да замина. Длъжен съм.

Беше си наполовина истина. Все някой трябваше да замине, да задържи Шийката и да помогне на Тъли срещу Ланистърови. Това Бран го разбираше, но защо трябваше да е точно Роб? Брат му можеше да го заповяда на Хол Молън или на Теон Грейджой, или на някой от своите лордове знаменосци. Майстер Лувин го подтикваше да постъпи точно така, но Роб не искаше и да чуе.

— Милорд баща ми никога не би пратил хора да загиват, докато той се крие като последен страхливец в Зимен хребет — бе заявил.

В очите на Бран Роб вече изглеждаше почти непознат — преобразен, като истински владетел, макар още да не бе навършил четиринадесет и да му оставаха още две години, преди да може да се нарече пълнолетен. Дори васалните владетели знаменосци на баща му като че ли го долавяха. Мнозина от тях се бяха опитали да го изпитат, всеки по свой начин. Рууз Болтън и Робърт Гловър бяха настояли да им се възложи честта да поемат бойното командване, първият доста грубо, вторият — с усмивка и като на шега. Дебелата сивокоса Майг Мормон, навлякла мъжки доспехи, каза навъсено на Роб, че е толкова млад, че може да й бъде внук, и че не е негова работа да я командва… но се оказа, че имала внучка, която с най-голяма охота е готова да омъжи за него. Ласкавият лорд Кервин дори беше довел дъщеря си — пълничка и добродушна мома на тридесетина години, която седеше от лявата страна на баща си и не вдигаше очи от блюдото си. Веселякът лорд Хорнууд, владетелят на Рогов лес, нямаше дъщери, но пък поднесе дарове — единия ден кон, на другия — еленски бут, на третия посребрен ловджийски рог и не поиска нищо в замяна… освен някаква си селска твърдина, отнета от баща му, както и правото на лов северно от някакъв си рид, както и позволението да се разправи с Белия рицар, ако милорд благоволи.

Роб отговори на всички с хладна учтивост, съвсем като баща им, и странно как успя да подчини всички на волята си.

А когато лорд Ъмбър, когото хората му наричаха „Големия Джон“ и който не отстъпваше по ръст на Ходор, а в раменете беше два пъти по-широк, заплаши да върне войската си, ако го сложат под командването на „тия от Роговия лес“ или на Кервин в походния строй, Роб му отвърна, че ако толкова държи, спокойно може да го направи.

— А след като приключим с Ланистърови — обеща му той, докато почесваше Сив вятър зад ушите, — ще се върнем на север, ще те извлечем от Цитаделата ти и ще те обесим за измяна.

Големия Джон изруга, захвърли халбата с ейл в огъня и изрева, че Роб бил толкова зелен, че сигурно даже пикаел зелено. Халис Молън понечи да го укроти, но той го събори с един ритник на пода, обърна масата и измъкна от ножницата най-големия и най-грозен меч, който Бран бе виждал. По всички пейки синовете, братята му и заклетите му мечоносци бяха скочили на крака и запосягаха към оръжията си.

Но Роб промълви само една думичка, само едно ръмжене се чу и за едно мигване на окото лорд Ъмбър се намери проснат по гръб, мечът му се търкаляше по пода на три стъпки от него, а от ръката му, там, където Сив вятър бе отхапал двата му пръста, бликаше кръв.

— Милорд баща ми ме е учил, че е смъртен грях да оголваш стомана пред суверена си — каза Роб. — Но навярно искате само да си отрежете месо, нали?

Червата на Бран се обърнаха, когато Големия Джон се изправи и засмука откъснатите си от челюстите на вълчището пръсти… но след това, за негова огромно изумление, огромният мъж се разсмя.

— Месото ти — изрева той — е доста кораво!

Така или иначе, след тази случка Големия Джон стана дясната ръка на Роб, неговият най-предан поддръжник, и гръмогласно разправяше навсякъде и пред всякого, че момчето е истински Старк и че ще е адски добре всички да го слушат, освен ако не им се е дощяло да ги изядат живи.

Все пак същата нощ брат му дойде в спалнята му пребледнял и разтреперан.

— Помислих, че ще ме убие — призна Роб. — Видя ли как само събори Хол, все едно че не беше по-едър от Рикон? Богове, колко се изплаших! А Големия Джон не е най-страшният от тях, само е най-гръмогласният. Лорд Рууз и една дума не казва, само ме гледа и погледът му ме подсеща за онази килия в Страшната крепост, където Болтънови окачват кожите на враговете си.

— Това са само приказки на баба Нан — отвърна му Бран, но в гласа му се прокрадна нотка несигурност. — Нали?

— Не знам. — Роб поклати глава. — Лорд Кервин е решил да вземе дъщеря си на юг с нас. Да му готвела. Теон е сигурен, че някоя нощ ще намеря това момиче под завивките си. Жалко, че… жалко, че татко го няма.

Това бе единственото, за което и тримата бяха съгласни: Бран, Рикон и Роб Владетеля. И тримата искаха татко им да е тук. Но лорд Едард бе на хиляда левги от тях, пленник в някаква тъмница, преследван бежанец, бягащ да спаси живота си — или мъртъв може би.

Изглежда, никой не знаеше със сигурност; всеки новодошъл пътник разказваше различна история и всяка от историите бе по-ужасна от предишната. Главите на гвардейците на баща им, гниели по стените на Червената цитадела, забити на колове. Крал Робърт умрял в ръцете на баща им. Баратеон подложили Кралски чертог на обсада. Лорд Едард избягал на юг с коварния брат на краля Ренли. Аря и Санса били убити от Хрътката. Майка им убила Тирион Дяволчето и овесила тялото му на стените на Речен пад. Лорд Тивин Ланистър тръгнал на поход срещу Орлово гнездо, палел и плячкосвал всичко по пътя си. Един пиян разказвач дори твърдеше, че Регар Таргариен бил възкръснал и събирал огромна войска от древни герои на Драконов камък, за да си върне бащиния трон.

А когато пристигна гарванът с писмото, носещо личния печат на баща им и написано с ръката на Санса, жестоката истина се оказа не по-малко невероятна. Бран никога нямаше да забрави изражението на Роб, когато му заизрежда думите на сестра им.

— Пише, че баща ни подготвял заговор за измяна с братята на краля — каза Роб. — Крал Робърт е мъртъв, а двамата с мама ни викат в Червената цитадела да положим клетва за вярност пред Джофри. Пише, че трябва да сме лоялни и че когато тя се омъжи за Джофри, щяла да измоли да пощади живота на татко. — Пръстите му смачкаха писмото на Санса. — И нищо не казва за Аря. Нищичко, нито една дума! По дяволите! Какво става с това момиче?

Бран се бе смразил отвътре.

— Вълка си е загубила — отвърна плахо, спомняйки си за деня, в който четирима от гвардейците на баща им се бяха върнали от юг с костите на Лейди. Лято, Сив вятър и Рошльо бяха започнали да вият още преди да прекосят подвижния мост, с накъсан, отчаян вой. Под сянката на Първата цитадела имаше старо гробище, с паметни плочи, обрасли с бял лишей, където старите Крале на зимата бяха полагали верните си слуги. Там бяха погребали Лейди, а братята й се мъкнеха между гробовете като неспокойни сенки. Беше заминала на юг и се върнаха само костите й.

Дядо им, старият лорд Рикард, също бе заминал със сина си Брандън, брата на баща им, и с двеста от най-отбраните си мъже. Никой от тях не се беше върнал. А татко им замина на юг с Аря и Санса, с Джори, Хълън и Том Дебелака и останалите, а след това си беше отишла майка им със сир Родрик, и те също така не се върнаха. А сега и Роб се канеше да замине. Не за Кралски чертог, да положи васална клетва, а към Речен пад с меч в ръка. И ако лорд баща им наистина бе пленен, това със сигурност щеше да означава смъртта му. Всичко това плашеше Бран неизразимо.

— Ако Роб замине, грижете се за него — увещаваше Бран старите богове и те го гледаха с кървавочервените очи на дървото на сърцето. — Бдете и за хората му, за Хол и Квент, и другите, за лорд Ъмбър и лейди Мормон, и за всички други лордове. И за Теон също. Бдете над тях и ги пазете невредими, моля ви, богове. Помогнете им да победят Ланистърови, да спасят татко и да го върнат у дома.

Тиха въздишка на вятъра премина през гората на боговете и червените листа се размърдаха и зашепнаха. Лято се озъби.

— Чу ли ги, момче? — чу се глас.

Бран вдигна глава. От другата страна на езерцето стоеше Оша, под клоните на древен дъб, с лице, засенчено от листата. Макар и във вериги, дивачката се движеше безшумно като котка. Лято заобиколи водата, подуши я и високата жена трепна.

— Лято, при мен — извика му Бран. Вълчището я подуши още веднъж, обърна се рязко и тръгна обратно. Бран го прегърна и попита: — Какво търсиш тук?

Не беше виждал Оша, откакто я заловиха във Вълчия лес, но знаеше, че са я пратили да работи в кухните.

— Те са и мои богове — каза Оша. — Оттатък Вала те са единствените богове. — Косата й бе пораснала, кафява и рошава. Придаваше й повече женственост, както и простата рокля от грубо тъкана кафява вълна, която й бяха дали, след като й взеха плетената ризница и кожите. — Гейдж ми дава да идвам да си кажа молитвите, когато имам нужда, аз пък му давам да прави каквото му харесва под полата ми, когато той има нужда. За мен е нищо. Харесва ми мириса на брашно по ръцете му, а и той е по-мил от Стив. — Дивачката се поклони непохватно. — Ей сега се махам. Трябва да изстържа котлите.

— Не. Остани — заповяда й Бран. — Какво имаше предвид с това слушане на боговете?

Оша го изгледа.

— Ти ги помоли нещо и те ти отвръщаха. Отвори си ушите, вслушай се и ще чуеш.

Бран се вслуша, после каза колебливо:

— Чувам само вятъра.

— А кой според теб праща вятъра, ако не боговете? — Тя приседна на брега на езерцето срещу него и оковите й издрънчаха тихо. Микен й бе поставил два метални пръстена над глезените, свързани с тежка верига. Можеше да върви, стига да не прави големи крачки, но не можеше да се катери, нито да се качи на кон. — Виждат те, момче. Чуват думите ти. Това шумолене — то е отговорът им.

— И какво казват?

— Тъжни са. Брат ти няма да получи помощ от тях там, накъдето тръгва. Старите богове нямат власт на юг. Дърветата с ликовете там са изпосечени още преди хиляди години. Как могат да бдят над баща ти, след като нямат очи?

Бран не беше мислил за това. Изплаши се. Щом и боговете не можеха да помогнат на брат му, каква надежда имаше? А може би Оша не ги чуваше добре. Той кимна и се помъчи отново да се вслуша. Стори му се, че този път долови тъга, но нищо повече.

Шумоленето се усили. Бран чу приглушени от шумата по земята стъпки и тихо тананикане, и скоро между дърветата се появи Ходор, гол-голеничък и усмихнат.

— Ходор!

— Сигурно е чул гласовете ни — каза Бран. — Ходор, забравил си си дрехите.

— Ходор — съгласи се Ходор.

Беше мокър и от покритото му с кафяви косми, гъсти като животинска козина тяло се вдигаше пара. Мъжеството му, дълго и тежко, се полюшваше между краката му.

Оша го изгледа с кисела усмивка.

— Но това му се вика голям мъж. Този ако няма великанска кръв в жилите си, значи аз съм кралицата.

— Майстер Лувин казва, че великани няма. Всички били измрели, както и горските чеда. От тях са останали само стари кости в земята, които хората намират понякога, когато я обръщат с плуговете си.

— Ти твоя майстер Лувин го прати отвъд Вала — каза Оша. — Тогава ще види той великани, или те сами ще го намерят. Брат ми уби една от тях. Десет стъпки беше висока, и недорасла при това. Знае се, че порастват до дванайсет-тринайсет стъпки. Страшни са, да знаеш, само косми и зъби, а жените им са с бради също като мъжете, тъй че не можеш ги различи. Женските понякога си взимат мъже от човешкия род за любовници, оттам идат полукръвните. По-трудно е с жените, които хванат. Мъжете им са толкова големи, че те разкъсват, за да ти направят дете. — Оша се ухили. — Но ти не разбираш какво ти говоря, нали, момче?

— Разбирам аз — настоя Бран. Знаеше нещичко за сношаването: беше виждал кучета из двора, веднъж бе наблюдавал как един жребец се качи на кобила. Погледна Ходор. — Върни се да си вземеш дрехите, Ходор. Облечи се.

— Ходор.

Гигантът се скри под ниско надвисналите клони.

„Наистина е ужасно голям“ — помисли Бран.

— Наистина ли отвъд Вала има великани? — попита той колебливо.

— Великани, че и много по-страшни работи, господарче. Опитах се да го кажа на брат ти, когато ме разпитваше. На него, на майстера ви и на онова момче, дето все се усмихва, Грейджой. Студените ветрове се надигат и хората напускат топлите си огнища и повече не се връщат… или ако се връщат, вече не са хора, а плътеници със сини очи и студени черни ръце. Защо според теб побягнах на юг със Стив и Хали, и другите глупци? Манс си мисли, че ще ги срази, сякаш белите бродници не са нищо повече от войници, но какво ли знае той? Може колкото си ще да се нарича „Крал отвъд Вала“, но е само поредният стар черен гарван, отлетял от Кулата на сянката. Никога не е опитвал вкуса на зимата. Аз съм родена там, момче, също като майка ми и нейната майка преди нея, и нейната майка преди, родена съм от Волния народ. Помним ние. — Оша стана и веригите й издрънчаха. — Опитах се да го кажа на брат ти, младото лордче, като го видях на двора. „Милорд Старк“, викнах му, най-почтително, но погледът му мина през мен, а онзи потен главанак Големия Джон ме изхвърли от пътя му. Така да бъде. Ще си нося железата и ще си държа езика. Човек, който не може да слуша, не може да чуе.

— На мен го кажи. Роб ще ме послуша, сигурен съм.

— Тъй ли? Ще видим. Това му кажи, милорд. Кажи му, че пътят, по който е решил да тръгне в поход, е грешен. На север трябва да поведе мечовете си. На север, не на юг. Чу ли ме?

Бран кимна.

— Ще му кажа.

Но вечерта, по време на пира в Голямата зала, Роб не беше с тях. Заръча да му отнесат храната в солария с лорд Рикард, Големия Джон и другите васални лордове знаменосци, за да съставят окончателния план за предстоящия дълъг поход. Оставиха на Бран да заеме челното място на масата и да поеме ролята на домакин на синовете и приятелите на лорд Карстарк. Те вече бяха заели местата си, когато Ходор внесе на гърба си Бран в залата и коленичи до високия стол. Двама от слугите му помогнаха да излезе от коша. Бран усети погледите на всички в залата. Беше съвсем притихнала.

— Благородни господа — обяви Халис Молън, — Брандън Старк от Зимен хребет.

— Добре дошли при нашите огнища — поздрави ги сковано Бран. — Предлагам ви месо и медовина в чест на приятелството ни.

Харион Карстарк, най-големият от синовете на лорд Рикард, се поклони, както и братята му след него, но след като седнаха по местата си, Бран чу през звъна на чашите с вино как двамата по-млади си заговориха тихо. „По-скоро бих умрял, отколкото да живея така“, измърмори по-младият, съименник на баща му Едард, а брат му Торен каза, че навярно момчето е прекършено и отвътре, както отвън.

„Прекършен“, помисли с горчивина Бран и стисна ножа в ръката си. Това ли бе станало от него? В това ли се бе превърнал? Бран Прекършения?

— Не искам да съм прекършен — прошепна той с гняв на майстер Лувин, който седеше от дясната му страна. — Искам да бъда рицар.

— Някои наричат ордена ми „рицарите на ума“ — отвърна му Лувин. — Когато се стараеш, ти си момче с ненадминат ум, Бран. Хрумвало ли ти е, че би могъл да понесеш майстерската верига? Познанието няма граници.

— Искам да изуча магията — каза му Бран. — Враната обеща, че ще летя.

Майстер Лувин въздъхна.

— Мога да те уча на история, на знахарство, да познаваш билките. Мога да те науча на речта на гарваните и как се строи замък, и как морякът насочва кораба си по звездите. Мога да те науча да измерваш дните и да отбелязваш началото и края на сезоните по небесните знаци, а в Цитаделата на Староград могат да те научат на още хиляда неща. Но, Бран, никой не може да те научи на магия.

— Чедата могат — каза Бран. — Горските чеда. — Това му напомни за обещанието, което беше дал на Оша в гората на боговете, и той разказа на Лувин какво му бе казала.

Майстерът го изслуша учтиво.

— Тази дива жена може уроци да дава на баба Нан по измисляне на приказки, струва ми се — рече старецът, след като Бран свърши. — Щом държиш, ще поговоря с нея, но най-добре ще е да не безпокоиш брат си с тези глупости. Той си има предостатъчно грижи, за да мисли и за разни великани и мъртъвци из горите. Ланистърови са тези, които държат лорд баща ти, Бран, а не горските чеда. — Майстерът постави нежно ръка на рамото на Бран. — Помисли над това, което ти казах.

А два дни по-късно, когато пурпурът на изгрева озари пометеното от ветровете небе, Бран бе на двора под кулата на портата, овързан на седлото, за да се сбогува с брат си.

— Сега ти си владетелят на Зимен хребет — каза му Роб. Беше яхнал един рунтав син жребец и щитът му висеше от седлото: дърво, обковано с желязо, на бели и сиви ивици, а на него — озъбената муцуна на вълчище. Беше със сива плетена ризница, с меч и кама на кръста и обшит с кожа плащ на раменете. — Трябва да заемеш мястото ми, както аз заместих татко, докато се върнем.

— Зная — отвърна Бран окаяно. Никога не се беше чувствал толкова малък, толкова сам и уплашен. Представа нямаше какво е да си владетел.

— Слушай съветите на майстер Лувин и се грижи за Рикон. Кажи му, че ще се върна веднага след като свърши битката.

Рикон беше отказал да слезе. Остана си в стаята, с почервенели очи и непокорен. „Не!“, беше ревнал малкият им брат, когато Бран го попита не иска ли да се сбогува с Роб. „НЕ сбогом!“

— Казах му — промълви Бран. — Според него никой не се връща.

— Той не може вечно да е бебе. Той е Старк и вече е почти на четири. — Роб въздъхна. — Нищо, майка скоро ще се върне. А аз ще върна татко, обещавам ти.

И подкара в тръс. Сив вятър го последва, затича на големи отскоци до коня, дълъг и бърз. Халис Молън мина пред тях през портата, понесъл разветия бял пряпорец на дома Старк на висок прът от сив ясен. Теон Грейджой и Големия Джон поеха от двете страни на Роб, а рицарите им се построиха в двойна колона зад тях и увенчаните им със стомана пики заблестяха на слънцето.

А Бран с тревога си спомни думите на Оша. „Тръгва по грешен път.“ За миг му се прииска да препусне в галоп и да извика да го предупреди, но Роб мина през портата, мигът си отиде.

Отвъд стените на замъка се надигна гръмък рев. Бран разбра, че пешаците и хората в градчето посрещат с възгласи Роб. Поздравяваха с виковете си лорд Старк, владетеля на Зимен хребет на едрия му жребец, с плаща му, веещ се зад него, и Сив вятър, понесъл се до него. Макар да оставаше владетелят на Зимен хребет, докато брат му и татко му ги нямаше, той си беше все пак Бран Прекършения. Не можеше дори да слезе от коня си, освен ако не падне.

Когато възгласите най-сетне заглъхнаха, Зимен хребет му се стори пуст и мъртъв. Бран огледа лицата на малкото, които бяха останали — жени, деца, старци — и Ходор. На лицето на огромното конярче се беше изписало объркване и уплаха.

— Ходор — тъжно промълви Ходор.

— Ходор — съгласи се Бран, зачуден какво ли означава това.