Игра на тронове

ЕДАРД

— Всички неприятности са заради турнира на Ръката, ваши благородни — изплака пред кралския съвет болката си командирът на градската стража.

— Турнирът на краля — поправи го настръхнал Нед. — Уверявам ви, че Ръката няма и не желае да има нищо общо с това.

— Наречете го както искате, милорд. От всички краища на кралството пристигат рицари и височайши лордове и за всеки рицар идват по двама конници, трима занаятчии, шестима войници, дузина търговци, по две дузини курви и не мога да ви опиша колко крадци. Най-напред тази проклета жега хвърли града в треска, а сега с толкова много гости… снощи имахме едно удавяне, една кръчмарска свада, три улични боя с ножове, едно изнасилване, два пожара, безброй кражби и за капак — пиянско надбягване с коне по улицата на Сестрите. Предната нощ намериха женска глава във Великата септа, плуваше в Басейна на дъгата. Никой, изглежда, не знае как се е озовала там, нито чия е.

— Колко ужасно — потръпна Варис.

Лорд Ренли Баратеон не прояви чак такова съчувствие.

— Джанос, щом не можете да поддържате кралския мир, може би градската стража ще трябва да се командва от друг, който ще може.

Набитият и с квадратно чене Джанос Слинт се наду като ядосан жабок и плешивото му теме почервеня.

— Самият Егон Дракона да беше, нямаше да може да опази мира, лорд Ренли. Трябват ми още хора.

— Колко? — настоя Нед и се наведе над масата. Както винаги Робърт не си направи труд да присъства на съвета, така че се падаше на Ръката му да говори от негово име.

— Колкото повече се намерят, толкова по-добре, милорд.

— Наеми петдесет нови — каза му Нед. — Лорд Белиш ще се погрижи да ти осигури парите.

— Аз ли? — каза Кутрето.

— Ти. Щом можа да намериш четиридесет хиляди златни дракона за кесията на шампиона, все ще остържеш отнякъде няколко медника за опазването на кралския мир. — Нед отново се обърна към Джанос Слинт. — Давам ви също така двадесет добри меча от личната ми гвардия, да служат в стражата, докато тълпите се разотидат.

— Безкрайни благодарности, лорд Ръка — отвърна Слинт с поклон. — Обещавам ви, че ще ги използвам добре.

След като командирът излезе, Едард Старк се обърна към останалите от съвета.

— Колкото по-скоро приключи тази лудост, толкова по-добре. — Разходите и главоболията, изглежда, не стигаха, та всички държаха непременно да сипят още сол в раната му, като го наричаха „турнира на Ръката“, сякаш той беше причината. На всичко отгоре Робърт, изглежда, искрено вярваше, че трябва да се чувства поласкан от високата чест!

— Кралството процъфтява от такива събития, милорд — подчерта Великият майстер Пицел. — Те предлагат на знатните шанс за слава, а на низшите — утеха от неволите.

— И вкарват пари в много джобове — добави Кутрето. — Всички странноприемници в града са пълни, а курветата вървят разкрачени.

Лорд Ренли се изсмя.

— Имаме късмет, че брат ми Станис не е сред нас. Помните ли когато предложи да забраним бардаците? Кралят го попита, както е почнал, дали няма да поиска да забрани яденето, срането и дишането. Честно казано, понякога се чудя как на Станис му се роди тази грозна дъщеря. Той тръгва към брачното си ложе като войник на бойното поле, с мрачен поглед и решен да изпълни дълга си.

Нед не се включи в общия смях.

— Аз също се чудя за брат ви. Чудя се кога най-после ще приключи това посещение на Драконов камък и ще заеме мястото си в съвета.

— Несъмнено веднага щом натикаме всички тези курви в морето — отговори Кутрето и предизвика нов смях.

— За днес се наслушах достатъчно за курви — заяви Нед и стана. — До утре.

Когато се върна в кулата на Ръката, на вратата го чакаше Харвин.

— Доведи Джори в покоите ми и кажи на баща си да ми оседлае коня — нареди му грубо Нед.

— Както заповядате, милорд.

Кипеше му отвътре — и от Червената цитадела, и от „турнира на Ръката“. Копнееше за малко утеха в прегръдката на Кейтлин, за виковете на Роб и Джон, кръстосващи мечове в двора, за хладните дни и студените нощи на севера.

След като се качи бесен в покоите си, свали запотените коприни, облечени за съвета, и поседя малко с книгата, докато чакаше да дойде Джори. „Родословията и Историите на великите домове на Седемте кралства, с описание на много изтъкнати владетели и благородни дами, и на техните деца“, от Великия майстер Малеон. Пицел му беше казал истината — четивото се оказа крайно досадно. Но все пак Джон Арин му го беше поискал и Нед беше сигурен, че е имал някакви причини. Тук имаше нещо. Някаква истина, заровена сред тези чупливи пожълтели страници, стига да можеше човек да я открие. Но каква? Томът беше отпреди над сто години. Едва ли сред живите имаше някой, който да се е родил по времето, когато Малеон е съставял своите прашасали списъци на бракове, раждания и смърти.

Той отново отвори на частта за дома на Ланистър и бавно заразгръща страниците, надявайки се въпреки всяка надежда, че ще изскочи нещо и ще му се набие само в очите. Ланистърови бяха стара фамилия. Водеха родословието си от Лан Умника, мошеник и хитрец от века на героите, който несъмнено беше не по-малко легендарен от Бран Строителя, макар че певците и разказвачите го обичаха повече. Според песните Лан беше симпатягата, който изтръгнал рода на Кастърли от Скалата на Кастърли без никакво оръжие, а само с хитрост и откраднал злато от слънцето, за да блесне къдравата му коса. „Де да беше тук сега — помисли Нед — да изтръгне истината от тази проклета книга.“

Рязкото почукване на вратата го предупреди за пристигането на Джори Касел. Нед затвори тома на Малеон и го покани да влезе.

— Обещах на градската стража двадесет свои гвардейци, докато свърши турнирът. Разчитам на теб да ги избереш. Командването повери на Алин и се погрижи да разберат, че са нужни, за да прекратяват свадите, а не да ги предизвикват. — Нед стана и отвори кедровата ракла да си вземе лека ленена риза. — Намери ли конярчето?

— Стражът, милорд — отвърна Джори. — Кълне се, че повече няма да пипне кон.

— Той какво има да ни каже?

— Твърди, че познавал много добре лорд Арин. Приятели били. — Джори изсумтя. — Казва, че Ръката бил щедър човек, винаги давал по някой петак на момците по празниците. Обичал конете. Никога не ги преуморявал при езда, носел им моркови и ябълки и те винаги били доволни, щом го видят.

— Моркови и ябълки — повтори Нед.

Това момче май щеше да се окаже по-безполезно от останалите. А беше последният от четиримата, за които му обърна внимание Кутрето. Джори му беше разказал за всички. Сир Хю се оказа точно толкова рязък, необщителен и нахален, колкото може да бъде един млад рицар. Щом Ръката желаел да разговаря с него, щял да го приеме с удоволствие, но нямало да се остави да го разпитва някакъв си капитан на телохранители… нищо че въпросният капитан беше с десет години по-възрастен от него и сто пъти по-добър с меча. Слугинчето поне се беше държало по-възпитано. Казало, че лорд Джон четял до изнемога, че хилавостта на малкия му син го тревожела и натъжавала, и че се държал грубо с лейди съпругата си. Кухненското ратайче, сега обущар, не беше разменяло и една дума с лорд Джон, но беше пълно с какви ли не кухненски клюки: лордът се карал с краля, лордът само човъркал и почти нищо не хапвал от храната си, лордът се канел да прати сина си като повереник на Драконов камък, лордът проявявал голям интерес към отглеждането на ловни хрътки, лордът посетил някакъв майстор-оръжейник да си поръча нова ризница, цялата изкована от светло сребро, със сокол от син яспис и луна от перли на гърдите. Лично братът на краля отишъл с него да му помогне да си избере доспехите, казало ратайчето. Не, не лорд Ренли, а другият — лорд Станис.

— Този наш страж спомни ли си нещо по-особено?

— Момъкът се кълне, че лорд Джон бил здрав като мъж два пъти по-млад от него. Казва, че често излизал да поязди с лорд Станис.

„Пак лорд Станис“ — помисли Нед. Това му се стори любопитно. Двамата с Джон Арин поддържали добри отношения, но не чак приятелски. И докато Робърт пътувал на север към Зимен хребет, Станис беше заминал за Драконов камък, островния опорен пункт на Таргариен, който бе завладял в името на брат си. Без да каже кога ще се върне.

— Къде са ходили при тези свои разходки?

— Според момчето се отбивали в един бардак.

— Бардак? — възкликна Нед. — Владетелят на Орлово гнездо и Ръката на краля е посещавал бардак със Станис Баратеон?

Нед поклати недоверчиво глава и се зачуди как ли щеше да приеме лорд Ренли тази нелепа клюка. Похотливостта на Робърт се бе превърнала в тема за неприлични пиянски песни из цялото владение, но Станис беше съвсем друг човек. Едва с година по-млад от краля, но напълно различен от него — строг, сериозен, неумолим и с мрачно чувство за дълг.

— Момчето твърди, че е истина. Ръката водел със себе си трима гвардейци и според момчето те си подмятали шеги по този повод, когато се връщали и оставяли конете при него.

— Кой бардак? — попита го Нед.

— Момчето не знае. Мъжете от гвардията му сигурно ще знаят.

— Жалко, че Лиза ги е отвела в Долината — рече кисело Нед. — Боговете полагат всички усилия да ни затруднят. Лейди Лиза, майстер Колемон, лорд Станис… всички, които всъщност могат да знаят истината за това, което се е случило с Джон Арин, са на хиляда левги оттук.

— Няма ли да извикате лорд Станис от Драконов камък?

— Още не. Не и преди да съм придобил малко по-ясна представа за цялата тази работа и за неговото място. — Проблемът го глождеше. Защо е трябвало на Станис да замине? Дали е имал някакво съучастие в убийството на Джон Арин? Или се е страхувал? На Нед му беше трудно да си представи какво би могло да уплаши Станис Баратеон, същия, който някога бе удържал Бурен край в едногодишна обсада, оцелявайки с плъхове и кожа от ботуши, докато лордовете Тирел и Редвин бяха седели отвън на конете си и бяха пирували пред стените му. — Подай ми жакета, ако обичаш. Сивия, с вълчището. Искам този оръжейник да разбере кой съм. Това може да го направи по-словоохотлив.

Джори отиде до гардероба.

— Лорд Ренли е брат на лорд Станис, както и на краля.

— Но изглежда не е бил канен на тези разходки.

Нед още не бе решил какво да мисли за Ренли, въпреки дружелюбното му държане и усмивките. Преди няколко дни той го беше отвел настрана, за да му покаже едно изключително красиво ковчеже от светло злато. Вътре имаше изящна статуетка, боядисана в ярките мирски цветове — миниатюра на младо момиче с очи на кошута и водопад от меко кестенява коса. Ренли много настойчиво искаше да разбере дали момичето му напомня за някого и след като Нед му отвърна със свиване на раменете, като че ли се разочарова. После му призна, че била Марджери, сестрата на Лорас Тирел, но според някои много приличала на Лиана.

— Не — бе му отговорил замислено Нед.

Възможно ли бе лорд Ренли, който толкова приличаше на младия Робърт, да изпитва страст към някакво момиче, въобразявайки си, че е младата Лиана? Струваше му се крайно извратено. Джори му подаде жакета и Нед го облече върху ризницата.

— Може би лорд Станис ще се върне за турнира на Робърт — каза той, докато Джори завързваше дрехата на гърба му.

— Това ще бъде изключителен късмет — отбеляза Джори.

Нед закопча колана за меча и се усмихна мрачно.

— С други думи, малко вероятно.

Джори наметна плаща на раменете му и го закопча на врата със служебния знак на Ръката.

— Оръжейникът живее над работилницата си, в една голяма къща в горния край на улицата на Стоманата. Алин знае пътя, милорд.

Нед кимна.

— Боговете да са на помощ на това ратайче, ако ме е пратило да гоня сенки.

Да не говорим, че тази следа изглеждаше твърде рехава, но Джон Арин, какъвто Нед Старк го познаваше, нямаше да облече броня от сребро и със скъпоценни камъни. Стоманата си е стомана. Бронята е за защита, а не за украса. Можеше да е променил възгледите си, разбира се. Нямаше да е първият човек, променил представата си за нещата след няколко години живот в кралския двор… но промяната беше твърде сериозна и заинтригува Нед.

— С какво друго мога да бъда полезен?

— Мисля, че трябва да започнеш да обикаляш бардаците.

— Тежка задача, милорд — ухили се Джори. — Мъжете ще помогнат с най-голяма охота. Портър вече го започна.

Любимият кон на Нед беше оседлан и чакаше в двора. Той го подкара с Варли и Джакс от двете си страни. Сигурно изнемогваха от жегата със стоманените си шлемове и плетените ризници, но не се оплакаха. След като лорд Едард премина кралската порта и навлезе сред градската воня, със спускащото се от раменете му сиво-бяло наметало, навсякъде започнаха да му се привиждат любопитни очи, затова той подкара в лек тръс.

Често се озърташе през рамо, докато си пробиваха път през уличната тълпа. Томард и Дезмънд бяха напуснали замъка рано сутринта и бяха заели позиции по маршрута им, да наблюдават дали някой ще ги следи, но въпреки това Нед се чувстваше несигурен. Сянката на кралския Паяк с неговите „птиченца“ го караше да тръпне като младоженка в първата брачна нощ.

Улицата на Стоманата започваше при пазарния площад пред Речната порта, както бе означена на картите, или „Калната порта“, както по-често я наричаха. Някакъв уличен артист крачеше на кокили през тълпата, сподирян от рояк босоноги хлапета, които подвикваха и дюдюкаха след него. По-нататък две дрипави момчета на годините на Бран се дуелираха с пръчки, при шумната подкрепа на едни и лютите клетви на други. Една баба приключи разгорещения двубой, като се наведе от прозореца и изля на главите на биещите се ведро помия. В сянката покрай стените край колите си стояха селяни и подвикваха: „Ябълки, най-добрите ябълки, хайде на евтинията“, „Сочни дини, сладки като мед“, „Ряпа и лук, насам народе, ряпа и лук, хайде насам.“

Калната порта беше отворена и под вдигнатата метална решетка стоеше отряд стражи в златни плащове. Когато откъм западната страна се появи колона ездачи, стражите са разшаваха и зараздаваха гръмки команди да се издърпат колите и хората по улицата, за да се отвори път за пристигащия рицар и свитата му. Първият конник, който премина през портата, носеше дълго черно знаме. Коприната се полюшваше на лекия вятър като оживяла, а на тъканта беше извезано нощно небе, прорязано от мълния.

— Отворете път на лорд Берик! — завика конникът. — Отворете път на лорд Берик!

А след него се появи самият млад лорд, бляскав върху черния си жребец, с червено-златна коса и плащ от черна коприна, обсипан със звезди.

— Дошли сте да се сражавате в турнира на Ръката ли, милорд? — подвикна му един от стражите на портата.

— Дойдох да победя в турнира на Ръката — отвърна му с рев лорд Берик и тълпата наоколо нададе възторжени възгласи.

Нед свърна от площада по улицата на Стоманата и пое по криволиците й нагоре по един дълъг хълм, покрай ковашки работилници, войници, пазарящи се за плетени ризници, и железари, предлагащи стари мечове и бръсначи от колите си. Колкото повече се изкачваха, толкова по-големи ставаха сградите. Човекът, при когото бяха тръгнали, живееше на самото било на хълма, в огромна варосана къща, надвиснала над тясната улица. На двойната порта бяха изобразени ловни сцени от абанос и ясеново дърво. На входа стояха на пост двама каменни рицари, облечени в красиви брони от покрита с червен лак стомана, придаващи им вид на грифон и еднорог. Нед остави коня си на Джакс и влезе.

Тънкото слугинче бързо забеляза служебния знак на шията и герба на жакета на Нед и господарят й излетя да го срещне с усмивки и поклони.

— Скоро да донесеш вино за Ръката на краля — поръча той на момичето и махна на Нед към дивана. — Аз съм Тобо Мот, милорд, моля ви, моля, разположете се удобно. — Носеше черно кадифено палто с чукове, извезани със сребърна нишка на ръкавите. Около шията му имаше тежка сребърна верижка със сапфир, голям колкото гълъбово яйце. — Ако ви трябват доспехи за турнира на Ръката, намерили сте най-добрата работилница. — Нед не си направи труда да го поправя. — Изделията ми са скъпи, милорд, и не си търся извинения за това — каза той, докато пълнеше двата сребърни бокала. — Гарантирам ви, че по-майсторска работа няма да намерите в Седемте кралства. Посетете всички ковачници в Кралски чертог, ако щете, и сравнете сам. Всеки селски ковач може да ви изчука броня или ризница, но моята работа е изкуство.

Нед отпи от виното и го остави да продължи. Рицарят на цветята купил цялото си снаряжение тук, взе да се хвали Тобо, както и много изтъкнати лордове — особи, които разбирали от фина стомана, че даже и лорд Ренли, братът на самия крал. Сигурно Ръката е виждал новата броня на лорд Ренли, зеления нагръдник със златните еленови рога? Никой друг оръжейник в града не може да го докара толкова тъмнозелено; знаел тайните как да вкара цвят в самата ризница, боядисването и емайлът били патериците на калфата. А може би Ръката искал да си вземе меч? Тобо още като момче се научил да работи с валирианска стомана в Кохор. Само човек, който знае заклинанията, можел да вземе стари оръжия и да ги изкове наново.

— Вълчището беше знакът на дома Старк, нали? Такова истинско вълчище мога да ви натъкмя на шлема, че децата ще бягат от вас по улиците — кълнеше се той.

Нед се усмихна.

— Вие ли направихте шлем със сокол за лорд Арин?

Тобо Мот замълча и остави виното настрана.

— Ръката ме потърси с лорд Станис, брата на краля. Съжалявам, но ще призная, че не ме удостоиха с височайшата си поръчка.

Нед го изгледа равнодушно, без да каже нищо, и зачака. С годините беше разбрал, че мълчанието понякога изтръгва повече от въпросите. И сега моментът беше такъв.

— Поискаха да видят момчето — каза оръжейникът, — затова ги отведох в ковачницата.

— Момчето — повтори Нед. Представа нямаше кое е това момче. — Аз също бих искал да видя момчето.

Тобо го изгледа хладно.

— Както желаете, милорд — отвърна той без помен от доскорошното дружелюбие.

Оръжейникът преведе Нед през една задна врата и през тесен двор до сводестия каменен хамбар, където се вършеше работата. Щом отвори вратата, отвътре лъхна толкова горещ въздух, че все едно влязоха в драконова уста. Вътре по всеки ъгъл горяха ковашки огнища и въздухът вонеше тежко на пушек и сяра. Калфите оръжейници занадигаха глави от чуковете и машите си, само колкото да изтрият потта от челата си, а гологръдите чирачета не спираха да натискат духалата.

Майсторът повика един снажен момък, приблизително на годините на Роб, с жилави мускули на гърдите и мишците.

— Това е лорд Старк, новата Ръка на краля — каза му той и момчето изгледа Нед с навъсените си сини очи, и отметна с пръсти от подгизналата си от пот коса. Гъста коса, рунтава, неподстригвана и черна като мастило. Наскоро покаралата брада тъмнееше по челюстта му. — А това е Джендри. Силен е за годините си и работи здраво. Покажи на Ръката шлема, дето го направи, момко. — Момчето ги поведе почти свенливо към пейката си, на която беше поставен стоманен шлем като бича глава, с два големи извити рога.

Нед заобръща шлема в ръцете си. Стоманата все още беше груба, нелъсната, но оформена с опитна ръка.

— Чудесно изделие. Ще съм доволен, ако се съгласите да ми го продадете.

Момчето го дръпна в ръцете си.

— Не се продава.

Тобо Мот го изгледа с ужас.

— Момко, та това е Ръката на краля. Щом го иска, подари му го. Той ни зачита с тази молба.

— Направих го за себе си — заинати се момчето.

— Хиляди извинения, милорд — заговори бързо майсторът му. — Момчето е грубо като нова стомана и също като нова стомана малко бой ще му е от полза. Този шлем в най-добрия случай е добра работа за калфа. Простете му и ви обещавам, че ще ви направя шлем, какъвто никой не е виждал.

— Не е направил нищо, за което да е нужна прошката ми. Джендри, когато лорд Арин дойде да те види, за какво си говорихте?

— Само ме пита за някои неща, милорд.

— Какви неща?

Момчето сви рамене.

— Ами как съм, добре ли се държат с мен, харесва ли ми работата, разни неща за майка ми. Коя е била тя, как е изглеждала, ей такива неща.

— А ти какво му каза? — попита Нед.

Момчето отметна немирния кичур, паднал отново на челото му.

— Когато тя умря, бях много малък. Имаше жълта коса и помня, че понякога ми пееше. Работеше в една пивница.

— А лорд Станис разпитваше ли те?

— Плешивия ли? Не, той не. Той дума не каза, само ме гледаше с много яд, сякаш съм някой изнасилвач, оправил щерка му.

— Внимавай с мръсния си език — скастри го майсторът. — Това е Ръката на самия крал. — Момчето сведе очи. — Умник е, но е много опърничав. Този шлем… другите му викат „бичата глава“ и сега той им го хвърли в зъбите.

Нед докосна момчето по главата и опипа с пръсти гъстата му черна коса.

— Погледни ме, Джендри. — Чиракът вдигна лицето си. Нед огледа формата на челюстта и очите му — като син лед. „Да — каза си. — Разбирам.“ — Сега се върни към работата си, момко. Прощавай за безпокойството. — След като се върна в къщата с майстора, го попита кротко: — Кой плати чирашката такса за момчето?

Мот го изгледа настръхнал.

— Видяхте го момчето. Много е силно. Тия негови ръце, тия ръце са създадени за чук. Толкова обещаващ беше, че го взех без такса.

— А сега истината — подкани го Нед. — По улиците е пълно със силни момчета. Денят, в който вземете чирак без такса, ще е денят, в който Валът ще рухне. Кой плати за него?

— Един лорд — отвърна майсторът с неохота. — Не ми каза име, нито носеше някакъв знак по себе си. Плати ми в злато, два пъти повече от обикновената сума, и каза, че плаща веднъж за момчето и веднъж за мълчанието ми.

— Опишете ми го.

— Як, с окръглени рамене и не толкова висок като вас. Кафява брада, но малко червеникава тук-там. Беше със скъпо наметало, това го помня добре, тежко пурпурно кадифе със сребърни нишки, но качулката криеше лицето му и не можах да го видя добре. — Мот се поколеба. — Милорд, не искам да си имам неприятности.

— Никой от нас не иска неприятности, но се боя, че времената са неприятни, майстор Мот — каза Нед. — Вие знаете кое е момчето.

— Аз съм само един прост оръжейник, милорд. Знам каквото ми е казано.

— Вие знаете кое е момчето — повтори търпеливо Нед. — Това не е въпрос.

— Момчето е мой чирак — заяви майсторът и погледна Нед в очите, корав като староковано желязо. — Кой е бил той преди да дойде при мен — това не ме интересува.

Нед кимна. Реши, че майсторът оръжейник Тобо Мот му допада.

— Ако дойде ден, в който Джендри ще е готов по-скоро да върти меч, отколкото да го кове, изпратете го при мен. Има вид на воин. А дотогава — моите благодарности, майстор Мот. И обещавам ви, ако ми потрябва шлем, с който да плаша децата по улиците, непременно ще ви навестя.

Охраната му го чакаше отвън с конете.

— Намерихте ли нещо, милорд — попита Джакс, след като Нед се метна на седлото.

— Намерих — отговори Нед и се зачуди.

Какво бе искал Джон Арин от едно копеле на краля и защо това бе струвало живота му?