Игра на тронове

ДЕНЕРИС

От сърцето в хладния вечерен въздух се вдигаше пара. Хал Дрого й го поднесе — сурово и кърваво. Ръцете му бяха червени до лактите. Зад него кръвните му конници коленичиха на пясъка до трупа на дивия жребец с каменни ножове в ръцете. Кръвта на жребеца изглеждаше черна под мигащия оранжев блясък на факлите, обкръжили високите варовити стени на ямата.

Дани докосна меката издутина на корема си. Пот се стичаше по челото й. Усещаше по себе си погледите на стариците на Вее Дотрак, с очи, които светеха мрачно като излъскан кремък по сбръчканите им лица. Не трябваше да трепва, нито да изглежда изплашена. „Аз съм кръвта на дракона“, каза си, и пое в двете си ръце сърцето на жребеца, вдигна го пред устата си и впи зъби в коравата, жилава плът.

Топлата кръв напълни устата й и потече по брадичката й. Вкусът заплашваше да я задави, но тя се насили да сдъвче и да преглътне. Сърцето на жребец щеше да направи сина й силен, бърз и безстрашен, така поне вярваха дотраките, но само ако майка му го изядеше цялото. Ако се задавеше от кръвта или повърнеше, поличбите не бяха толкова благоприятни — детето можеше да се роди мъртво или да отрасне хилаво, недъгаво или да се окаже женско.

Слугините бяха помогнали да се подготви за церемонията. Въпреки деликатния й стомах, който я мъчеше през последните две луни, Дани вечеряше с купи полусъсирена кръв, за да привикне с вкуса, а Ирри я караше да дъвче ивици сушено конско месо, докато не я заболят челюстите. Гладувала беше цял ден и една нощ преди церемонията, с надеждата, че гладът ще й помогне да задържи суровото месо в стомаха си.

Сърцето на дивия жребец беше само мускул и Дани трябваше да го къса със зъби и дълго да сдъвква всяка хапка. Никаква стомана не се допускаше в светите предели на Вее Дотрак, под сянката на Майката на планините; трябваше е нокти и зъби да разкъсва сърцето. Стомахът й се надигаше и се гневеше, но тя продължаваше, с лице, оцапано от кръвта на сърцето, която понякога бликваше като взривена върху устните й.

Докато ядеше, хал Дрого стоеше над нея с лице, кораво като бронзов щит. Дългата му черна плитка блестеше мазна. Носеше златни халки на мустаците си, златни звънчета в плитката и тежък колан от масивни златни медальони на кръста, но гръдта му беше гола. Тя поглеждаше към него всеки път, щом усетеше, че отмалява. Поглеждаше към него и дъвчеше, и преглъщаше, дъвчеше и преглъщаше, дъвчеше и преглъщаше. Към края й се стори, че зърва блясък на свирепа гордост в тъмните му очи, но не можеше да е сигурна. Лицето на хала много рядко разкриваше онова, което таеше в ума си.

И най-после се свърши. Бузите и пръстите й бяха лепкави. Тя се насили да погълне последния къс. Чак тогава извърна очите си към старите жени, към грохналите старици на дош халеен.

— Халакка дотре мр’анха! — възвести тя на съвършен дотракски. „Принц язди в мен!“ Упражнявала беше фразата дни наред със своята прислужница Джикуи.

Най-старата от стариците, изгърбена и гърчава като сух клон жена с едно-единствено черно око, вдигна високо ръце.

— Халакка дотре! — изкрещя тя. „Принцът язди!“

— Той язди! — отзоваха се останалите жени. — Ракх! Ракх! Ракх хадж! — възвестиха те гръмко. „Момче, момче, силно момче.“

Камбани закънтяха, като внезапен ек на ято бронзови птици. Дълбок, гърлен боен рог зазвуча с протяжната си нота. Стариците запяха монотонно. Гърчавите гърди се замятаха под шарените кожени елеци, блеснали от мас и пот. Служещите им евнуси захвърляха вързопи сухи треви в един огромен бронзов мангал и към луната и звездите се занадигаха облаци благовонен дим. Дотраките вярваха, че звездите са хергеле от огнени коне, препускащи в галоп нощем по небето.

Докато димът се вдигаше, монотонната песен заглъхна и прастарата жена затвори единственото си око, за да надникне по-добре в грядущето. Настъпилата тишина бе пълна. Дани долавяше далечния зов на нощни птици, съсъка и пукота на горящите факли и тихия плясък на вода откъм езерото. Дотраките се взираха в нея с очите на нощта и чакаха. Хал Дрого положи ръка на рамото й и тя усети напрежението в пръстите му. Дори един хал с мощта на Дрого можеше да изпита страх, когато дош халеен заничат в дима на бъдното. Зад гърба й прислужничките се размърдаха неспокойно. Най-сетне старицата отвори окото си и вдигна ръце.

— Лика му видях, и тътена на копитата му чух — възвести тя с тънкия си, треперлив глас.

— Тътена на копитата му! — припяха в хор другите.

— Бърз като вятъра язди той, а зад гърба му неговият халазар земята покрива. Мъже безчет, с аракхи, блеснали в ръцете им като остриета на бръснеща трева. Свиреп като буря ще е този принц. Вразите му ще треперят пред него, а жените им с кървави сълзи ще плачат и плътта си ще дерат в скръбта си. Звънците в косата му ще възвестяват идването му, а млечните люде в каменните си шатри ще се боят от неговото име. — Старицата потръпна и се вгледа в Дани, сякаш самата тя се боеше. — Принцът язди. И той ще е жребецът, яхнал света.

— Жребецът, яхнал света! — повториха всички наоколо и нощта прокънтя от гласовете им.

Еднооката старица се взря в Дани.

— Как ще се назове жребецът, яхнал света?

— Ще се нарече Рего — заяви Дани с думите, на които я беше научила Джикуи. А ръцете й допряха издутината под гърдите й като да я опази, щом от невидимото дотракско множество се надигна рев:

— Рего — закрещяха хилядите гласове. — Рего, Рего, Рего!

Името още звънеше в ушите й, когато хал Дрого я изведе от ямата. Кръвните му конници поеха след него. Последва ги дълга процесия по пътя на боговете — широкия тревист път, минаващ през сърцевината на Вее Дотрак, от конската порта до Майката на планините. Първи тръгнаха стариците на дош халеен с техните евнуси и роби. Някои се подпираха на високи резбовани тояги и едва се тътреха на престарелите си треперещи нозе, докато други пристъпваха гордо като някой коневладелец. Всяка от стариците на младини беше била халееси. Когато техните господари съпрузи загиваха и на челото на конниците заставаше нов хал, с яхнала до него нова халееси, ги пращаха тук, за да властват над огромния народ на дотраките. Дори и най-могъщите халове се прекланяха пред мъдростта и властта на дош халеен. И все пак Дани потръпваше при мисълта, че някой ден може да я пратят при тях, все едно иска ли го, или не.

Зад мъдрите старици заприиждаха и други: хал Ого с неговия син, халака Фого, хал Джомо с жените му, главатарите на халазара на Дрого, прислужничките на Дани, слугите и робите на хала, и още. Звъняха камбани и барабани биеха тържествено, докато пристъпваха в царствен ритъм по пътя на боговете. Отвлечени герои и богове на мъртви народи стояха умислено в мрака от двете страни на пътя. А покрай дългата процесия по тревата притичваха роби с факли в ръце и величавите паметници сякаш оживяваха под мигащата им светлина.

— Какво това значи, име Рего? — попита хал Дрого, докато вървяха, на не много добрата си Обща реч на Седемте кралства. Беше го учила по няколко думи, когато можеше. Дрого се учеше бързо, когато си го наумеше, макар че говорът му беше толкова варварски, че нито сир Джора, нито Визерис можеха да разберат и една дума.

— Брат ми Регар е бил силен воин, мое слънце и звезди — каза му тя. — Загинал е преди да се родя. Според сир Джора, той бил последният от драконите.

Хал Дрого я изгледа отгоре. Лицето му беше като маска, лята от бакър, но все пак под дългите черни мустаци, провиснали заради златните халки, й се стори, че забелязва смътна сянка на усмивка.

— Хубаво име, Дан Арис жено, луна на живота ми — рече той.

Продължиха до езерото, което дотраките наричаха „Утробата на света“, обкръжено от пояс тръстики, с кротки, замрели води. Преди хиляди и хиляди години, обяснила й беше Джикуи, първият човек се появил от дълбините му, яхнал първия кон.

Процесията остана да чака на тревистия бряг, а Дани се съблече и прогизналите й от кръвта дрехи се свлякоха на земята. Гола, тя пристъпи полека и навлезе във водата. Ирри твърдеше, че езерото е без дъно, но Дани усещаше меката тиня, шляпаща под пръстите на краката й, докато си отваряше път през гъстата тръстика. Луната се носеше над спокойните черни води, пръскаше се на късчета и се събираше, щом я отмиеха вълните от стъпките на Дани. Бялата й кожа настръхна от глезените нагоре по бедрата и студът я целуна по устните долу. Кръвта на жребеца бе засъхнала по ръцете и на устата й. Дани сбра пръстите си в шепа и вдигна от светите води над главата си, за да очисти себе си и детето; хал и всички други я гледаха от брега. Чу как стариците на дош халеен замърмориха и се зачуди какво ли си казват.

Щом излезе от езерото, мокра и трепереща, слугинята й Дорея бързо заситни към нея с роба от пъстра пясъчна коприна, но хал Дрого й махна с ръка да се отстрани. Гледаше одобрително издутите й гърди и извивката на корема й и Дани успя да види очертанията на мъжеството му, изпъкващо под панталоните от конска кожа, под тежките златни медальони на колана му. Пристъпи до него и му помогна да го разкопчае. А после огромният хал я положи върху бедрата си и я надигна във въздуха като малко дете. Звънчетата в косата му тихо пропяха.

Дани го обгърна през раменете и притисна лицето си в шията му, а той я прониза. Три бързи удара и свърши. „Жребецът, който язди света“, прошепна й Дрого хрипливо. Ръцете му още миришеха на конска кръв. Ухапа я за гърлото, силно, в мига на удоволствието си, а когато я повдигна да я свали, семето му я изпълваше и се стичаше по бедрата й. Чак тогава бе позволено на Дорея да я загърне в наръсената с благовония пясъчна коприна, а на Ирри — да я обуе с меки пантофи.

Хал Дрого се закопча, даде някаква заповед и до езерния бряг доведоха коне. Кохоло получи честта да помогне на халееси да се качи на своето сребро. Дрого пришпори жребеца си и поеха отново по пътя на боговете под луната и звездите. Дани яздеше с лекота.

Коприненият навес над залата на хал Дрого тази нощ беше навит, така че луната ги последва и вътре. От огромните, зидани с камък ями за огън във въздуха скачаха пламъци, високи десет стъпки. Въздухът беше наситен с миризмите на печено месо и кумис. Залата беше претъпкана и шумна, възглавничките отстрани бяха заети от насядали плътно един до друг хора, чийто ранг и име не бяха достатъчни, за да ги допуснат на церемонията. Щом Дани пое през сводестия вход и нагоре към центъра на прохода в това множество, всички очи се приковаха в нея. Дотраките с кресливи викове заобсъждаха корема и гърдите й, и сипеха благопожеланията си за живота в утробата й. Не можеше да разбере всичко, което викаха, но една фраза се чуваше ясно. „Жребецът, който язди света“, чуваше тя, изревано от хиляди гласове.

Звуци на тъпани и рогове се завихриха в нощта. Полуоблечени жени се завъртяха в шеметен танц по ниските маси, между купчините месо и блюдата, отрупани със сливи, фурми и нарове. Много от мъжете бяха вече пияни от вкисналото кобилешко мляко, но Дани знаеше, че тази нощ аракхи няма да дрънчат, не и в този свещен град, където оръжията и леенето на кръв бяха под възбрана.

Хал Дрого слезе от седлото и зае мястото си на високата пейка. На хал Джомо и на хал Ого, които бяха заварили при идването си във Вее Дотрак с техните халазар, им предложиха високата чест да седнат от дясната и лявата страна на Дрого. Кръвните ездачи от трите хала насядаха под тях, а по-натам — четирите жени на хал Джомо.

Дани слезе от среброто и даде юздите на един от робите. След като Дорея и Ирри оправиха възглавничките й, тя се огледа за брат си. Дори да беше в другия край на огромната препълнена зала, Визерис щеше да се отличава със светлата си кожа, сребристата коса и просяшките си дрипи — но не успя да го зърне никъде. Погледът й обходи отрупаните маси край стените, където мъже, чиито плитки бяха по-къси и от мъжествата им, седяха около ниските масички по оваляните черги, но всички лица, които видя, бяха с черни очи и бакърена кожа. Зърна сир Джора Мормон някъде в средата на залата, близо до средната огнена яма. Мястото беше израз на уважение, макар и не от най-почетните; дотраките ценяха високо опита на рицаря с меча. Дани прати Джикуи да го доведе на масата й. Мормон веднага дойде и коленичи пред нея.

— Халееси, покорен съм на вашите повеления.

Тя потупа натъпканата възглавничка от конска козина до себе си.

— Седни и говори с мен.

— За мен е чест.

Рицарят седна на възглавничката. Пред него коленичи един роб и му поднесе дървено плато, отрупано със смокини. Сир Джора си взе една и я разкъса на две.

— Къде е брат ми? — попита Дани. — Вече трябваше да е дошъл.

— Видях негова милост тази сутрин — каза й той. — Спомена ми, че ще ходи на Западното пазарище да търси вино.

— Вино? — учуди се Дани. Знаеше, че Визерис не понася вкуса на ферментиралото кобилешко мляко, което пиеха дотраките, и напоследък често обикаляше пазарищата и пиеше с търговците, дошли с големите кервани от изток и от запад. Изглежда, намираше тяхната компания за по-подходяща от нейната.

— Вино — потвърди сир Джора, — и си е наумил да набира мъже за войската си от наемниците, пазещи керваните. — Едно слугинче му поднесе мазна баница и той я излапа като невидял.

— Това разумно ли е? — попита тя. — Та той не разполага със злато, за да плаща на войници. А ако му изменят? — Охранниците на керваните рядко се безпокояха от мисли за чест, а Узурпаторът на Кралски чертог щеше добре да заплати за главата на брат й. — Трябвало е да отидете с него да го пазите. Вие сте му обрекли меча си.

— Намираме се във Вее Дотрак — напомни й той. — Тук никой не може да носи оръжие, нито да пролива човешка кръв.

— И все пак загиват хора — отвърна тя. — Джого ми го каза. Някои търговци водят със себе си евнуси, грамадни мъже, които душат крадците с копринени върви. Така не се пролива кръв и боговете не се гневят.

— Тогава да се надяваме, че брат ви ще е достатъчно разумен да не открадне нищо. — Сир Джора изтри мазнината от устата си с опакото на ръката си и се приведе над масата. — Намислил бе да ви отмъкне драконовите яйца, но го предупредих, че ръката му ще отрежа само ако ги докосне.

За миг Дани беше толкова стъписана, че не можа дума да каже.

— Моите яйца… но те са мои! Магистър Илирио ми ги подари като сватбен дар. Защо Визерис ще иска да… та те са само камъни…

— Същото би могло да се каже и за рубините, диамантите и огнените опали, принцесо… а драконовите яйца са много по-голяма рядкост. Търговците, с които пие брат ви, са готови да продадат и мъжеството си само за един от тези камъни, а с всичките три Визерис може да купи толкова наемници, колкото ще му потрябват.

Дани не го знаеше, нито го беше подозирала дори.

— Тогава… би трябвало да ги получи. Не е нужно да ги краде. Трябвало е само да ме помоли. Той е мой брат… и моят истински крал.

— Брат ви е — призна сир Джора.

— Вие не разбирате, сир — заговори тя. — Майка ми е умряла при раждането ми, а баща ми и брат ми Регар — преди нея. Никога нямаше да знам за тях нещо повече от имената им, ако не беше Визерис да ми разкаже. Само той ми е останал. Единствен. Той е всичко, което си имам.

— Някога — каза сир Джора. — Но вече не, халееси. Сега вие принадлежите на дотраките. В утробата ви язди жребецът, който яха света. — Протегна чашата си и една робиня я напълни с ферментиралото кобилешко мляко, гъсто и мазно.

Дани я отпъди. Само от миризмата на кумиса й прилошаваше, а не можеше да поеме риска да повърне конското сърце, което беше изяла насила.

— Какво означава това? — попита тя. — Какъв е този жребец? Всички ми крещят все това, а аз не го разбирам.

— Жребецът е хал на всички халове, предречен в древно пророчество, дете. Той ще обедини дотраките в един-единствен халазар и ще обходи света от край до край, така поне е предречено. Всички народи на света ще станат неговото хергеле.

— О — възкликна приглушено Дани и ръцете й погалиха неволно издутината под стомаха й. — Нарекох го Рего.

— Име, което ще смрази кръвта на Узурпатора.

Дорея изведнъж я дръпна за лакътя.

— Господарке — прошепна й с тревога прислужницата. — Брат ви…

Дани погледна към дъното на дългата зала — и го видя — крачеше към нея. По залитащата походка веднага разбра, че Визерис най-после е намерил своето вино… и с него нещо, което можеше да мине за кураж.

Носеше пурпурните си коприни, подгизнали от пот и запрашени от пътя. Плащът и ръкавиците му бяха от черно кадифе, избеляло от слънцето. Ботушите му бяха изсъхнали и напукани, а сребристо русата му коса — разрошена и полепнала по челото. А на колана му се полюшваше дълъг меч в кожена ножница. Докато минаваше, дотраките поглеждаха меча със свъсени вежди. Дани чу ругатни, закани и сърдит ропот от всички посоки — надигаха се като вълни на прилив.

Музиката заглъхна и остана само изнервящият тътен на тъпаните. В сърцето я жегна страх.

— Иди при него — промълви тя на сир Джора. — Спри го. Доведи го тук. Кажи му, че може да получи драконовите яйца, ако това иска.

Рицарят бързо се изправи.

— Къде е сестра ми? — извика Визерис завалено. — Дойдох за пира й. Как сте посмели да започнете гощавката без мен? Никой не яде преди краля. Къде е тя? Курвата не може да се крие от дракона.

Спря пред най-голямата от трите огнени ями и започна да се взира в лицата на дотраките около себе си. В залата имаше пет хиляди души, но едва ли повече от шепа разбираха Общата реч. Но макар думите му да им бяха непонятни, достатъчно беше да го види човек, за да разбере, че е пиян.

Сир Джора бързо отиде при него, прошепна му нещо и го хвана под мишницата, но Визерис се дръпна.

— Дръж си ръцете настрана от мен! Никой не пипа дракона без позволение.

Дани погледна с тревога към високата пейка. Хал Дрого говореше нещо на другите халове от двете си страни. Хал Джомо се ухили, а хал Ого гръмко се разсмя.

Смехът, отекнал в залата, накара Визерис да вдигне очи.

— Хал Дрого — каза той почти учтиво, но все така завалено. — Дойдох за пиршеството. — Залитна и тръгна към високата пейка да намери място при тримата халове.

Хал Дрого стана, стиснал устни, изсъска няколко кратки фрази толкова бързо, че Дани не можа да ги разбере, и посочи. Сир Джора преведе на брат й:

— Хал Дрого казва, че мястото ти е там.

Визерис се озърна накъдето сочеше халът. Към самото дъно на залата, в един ъгъл до стената, дълбоко в сенките, за да не се набиват в очите на по-добрите, седяха най-низшите от низшите; зелени още, неокървавили ръцете си хлапета, старци със замъглени очи и вкочанени стави, изгубили ума си окаяници и недъгави. Далече от месото и още по-далече от почитта.

— Това не е място за крал — заяви брат й.

— Е място — отговори хал Дрого на Общата реч, на която го учеше Дани — за крал Подбити крака. — И плесна с ръце. — Кола! Докара кола за Хал Раггат!

Залата гръмна от смеха и виковете на петте хиляди дотраки. Сир Джора стоеше до Визерис, крещеше му в ухото, но ревът в залата беше толкова оглушителен, че Дани не можеше да чуе какво му казва. В отговор брат й му изрева нещо и двамата се счепкаха. Мормон събори Визерис на пода. Брат й скочи и измъкна меча си.

Оголената стомана лъсна яростно червена на светлината от огнените ями.

— Как смееш! — изсъска Визерис.

Сир Джора отстъпи крачка назад, а брат й размаха меча, който му беше дал магистър Илирио, за да изглежда по-царствено. Дотраките от всички страни закрещяха зли проклятия.

Дани извика от ужас. Знаеше какво означава тук изваден меч, макар брат й да не го знаеше.

Нечленоразделният й вик накара Визерис да извърне глава — и чак сега той я видя.

— А, ето къде била тя — провлече той с усмивка. Закрачи към нея, сечейки във въздуха, сякаш да си отвори път през стена от врагове, макар че никой не се опита да му препречи пътя.

— Оръжието… не трябва — замоли го тя. — Моля те, Визерис. Забранено е. Прибери меча веднага и ела при мен на възглавниците. Тук има пиене, храна… драконовите яйца ли искаш? Можеш да ги вземеш, само хвърли този меч.

— Направи каквото ти каза, глупако — извика сир Джора, — преди да си убил всинца ни.

Визерис се изсмя.

— Не могат да ни убият. Те не могат да проливат кръв тук, в светия си град… но аз мога. — Опря върха на меча между гърдите на Денерис и го плъзна надолу над извивката на корема й. — Искам това, за което дойдох — каза й. — Искам короната, която той ми обеща. Той те купи от мен, но така и не си плати. Кажи му, че искам онова, за което се спазарихме, или те прибирам. Теб, заедно с яйцата ти. Може да си задържи проклетото си котило. Ей с това ще му изрежа копелето и ще му го оставя. — Върхът на меча разцепи коприната и натисна в пъпа й. Дани видя, че Визерис плаче; плачеше и се смееше едновременно този човек, някогашният й брат.

Отнякъде, сякаш от много далече, Денерис чу боязливите хлипове на Джикуи — стенеше, че не смее да преведе, че хал ще я върже и ще я повлече зад коня си чак до Майката на планините. Тя прегърна момичето.

— Не бой се. Аз ще му го кажа.

Не знаеше дали ще намери достатъчно думи, но когато свърши, хал Дрого изсъска със свити устни няколко резки фрази на речта на дотраките и тя се увери, че е разбрал. Слънцето на живота й слезе от високата пейка.

— Какво каза той? — попита боязливо някогашният й брат.

В залата беше станало толкова тихо, че се чуваха звънчетата в косата на хал Дрого. Подрънкваха тихо с всяка негова стъпка. Кръвните му конници го последваха, като три бакърени сенки. Денерис се смрази.

— Казва, че ще получиш великолепна златна корона и хората ще треперят, щом я видят.

Визерис се усмихна и сниши меча. И това беше най-тъжното нещо, то я разкъсваше след това най-много… усмивката му.

— Само това исках — каза той. — Каквото ми се обеща.

Когато слънцето на живота й застана до нея, Дани плъзна ръка на кръста му. Халът изрече една дума и кръвните му конници скочиха. Кото сграбчи под мишниците мъжа, който някога й беше брат. Хаго с една-едничка, рязка извивка на огромните си ръце счупи китката му. Кохоло издърпа меча от отпуснатите му пръсти. А Визерис все още не разбираше.

— Не — ревна някогашният й брат. — Не можете да ме докосвате, аз съм драконът, драконът, и ще ме короноват!

Хал Дрого откопча колана си. Медальоните бяха от чисто злато, масивни и изковани красиво, всеки с големината на мъжка длан. Извика кратка заповед. Робите готвачи издърпаха от огнената яма тежък железен котел с гозба, изсипаха гозбата на земята и върнаха котела върху пламъците. Дрого хвърли в него колана си и загледа безизразно как медальоните почервеняват и губят формата си. Един роб му подаде дебели ръкавици от конска кожа и той ги постави на ръцете си, без да го погледне дори.

Визерис нададе тънък, ужасен писък на страхливец, изправен пред смъртта. Зарита и се замята в ръцете им, заскимтя като куче и заплака като дете, но дотраките го държаха здраво. Сир Джора беше дошъл и бе застанал до Дани. Сложи ръка на рамото й.

— Обърнете се, принцесо, моля ви.

— Не.

Тя сложи ръце върху издутия си корем.

Накрая Визерис извърна очите си към нея.

— Сестро, моля те… Дани, кажи им… накарай ги… сестричке мила… — Когато полуразтопеното злато потече, Дрого се протегна към пламъците и дръпна котела.

— Корона! — изрева той. — Ето! Корона за Коларския крал!

И обърна котела върху главата на човека, който някога беше нейният брат.

В звука, който издаде Визерис Таргариен, нямаше нищо човешко. Нозете му забиха отчаяно по пръстения под, забавиха и спряха. По гърдите му потекоха тлъсти капки разтопено злато и пурпурната коприна запуши… но не се проля и една капка кръв.

„Той не беше дракон — помисли със странно спокойствие Дани. Огънят не може да убие дракон.“