Игра на тронове

ДЕНЕРИС

Брат й вдигна роклята да я види.

— Каква прелест. Пипни я. Хайде. Погали тъканта.

Дани я докосна. Платът беше толкова гладък, че се стичаше през пръстите й като вода. Не помнеше да е носила някога нещо толкова меко. Това я изплаши и тя си дръпна ръката.

— Наистина ли е моя?

— Дар от магистър Илирио — усмихна се Визерис. Тази вечер брат й беше в добро настроение. — Цветът ще открои виолета на очите ти. Освен това ще имаш и злато, и всякакви скъпоценности. Илирио обеща. Тази нощ ще приличаш на истинска принцеса.

„Принцеса“, помисли Дани. Беше забравила какво е. Всъщност никога не беше го знаела.

— Но защо ни подарява толкова много? — попита тя. — Какво иска той от нас?

От половин година живееха даром в къщата на магистъра, ядяха храната му и слугите му ги глезеха. Дани беше тринадесетгодишна — вече достатъчно голяма, за да знае, че такива дарове винаги си имат цена. Особено тук, в свободния град Пентос.

— Илирио не е глупак — каза Визерис. Той беше на двадесет. Висок и слаб, с нервно потръпващи ръце и трескав поглед в светлите люлякови очи. — Магистърът знае, че няма да забравя приятелите си, когато си върна трона.

Дани замълча. Магистър Илирио търгуваше с подправки, скъпоценни камъни, драконова кост и с други, не толкова приятни неща. Разправяха, че имал приятели във всичките девет свободни града, та дори и отвъд тях, във Вее Дотрак и в приказните земи покрай Нефритово море. Разправяха също така, че е способен с охота да продаде и най-добрия си приятел срещу подходяща цена. Дани се вслушваше в приказките по улицата и чуваше тези неща. Но беше достатъчно умна, за да не задава въпроси на брат си, докато той плетеше паяжината на мечтите си. Разгневеше ли се, ставаше ужасен. Визерис наричаше това „събуждането на дракона“.

Брат й окачи роклята до вратата.

— Илирио ще прати робини да те изкъпят. Гледай да измиеш добре тази воня от конюшните. Хал Дрого си има хиляда коня, но тази нощ иска да яхне друг вид кобила. — Изгледа я критично. — Каква си се смъкнала. Я се изправи. — Хвана раменете й и ги избута назад. — Нека да видят, че вече имаш женско тяло. — Пръстите му погалиха леко напъпилите й гърди и стиснаха едното зрънце. — Тази нощ няма да ме изложиш. Ако ме провалиш, ще патиш. Не искаш драконът да се събуди, нали? — Пръстите му я ощипаха болезнено през грубата тъкан на нощната риза. — Нали?

— Няма — отвърна покорно Дани.

Брат й се усмихна.

— Добре. — Погали косата й почти с нежност. — Когато напишат историята на моето царстване, сладка ми сестричке, ще кажат, че е започнало тази нощ.

Щом той излезе, Дани отиде до прозореца и се загледа тъжно към водите на залива. Пред залязващото слънце се очертаваха черните силуети на квадратните тухлени кули на Пентос. Макар и отдалече, чуваше се песента на червените жреци, запалили нощните си огньове, и веселите викове на дрипавите хлапета, играещи отвъд стените на имението. За миг й се дощя да е навън с тях, боса, задъхана и парцалива, без никакво минало и бъдеще, и без този пир в резиденцията на Хал Дрого, на който трябваше да се яви.

А някъде отвъд слънчевия залез, оттатък Тясното море, се простираше земя със зелени хълмове, цветни поля и големи буйни реки. Там, сред величествени синьо-сиви планини, се издигаха кули от черен камък и тежки рицари препускаха на битка под знамената на своите владетели. Дотраките наричаха тази земя „Реш Андали“, земята на андалите. В свободните градове говореха за Западняци и за Кралствата на залеза. Брат й използваше по-простичко име. „Нашата земя“, казваше той. За него тези думи бяха като молитва. Ако ги изречеше достатъчно много пъти, боговете със сигурност щяха да ги чуят.

— Наша е по кръвно право. Отнета ни е с вероломство, но пак си е наша. О, не, не можеш да откраднеш от дракона. Драконът помни.

Драконът сигурно помнеше, но не и Дани. Никога не бе виждала тази земя, за която брат й твърдеше, че е тяхна, тези владения отвъд Тясното море. Тези места, за които й говореше — Скалата на Кастърли, Орлово гнездо, Планински рай и Долината на Арин, Дорн и Острова на ликовете — за нея те бяха само думи. Когато побягнали от Кралски чертог, за да се спасят от настъпващите пълчища на Узурпатора, Визерис бил осемгодишно момче, но Денерис — едва зародиш в майчината си утроба.

Въпреки това Дани понякога си представяше как е било. Толкова често го разказваше брат й. Среднощното бягство от Драконов камък и лунното сияние по черните корабни платна. Как брат й Регар се сразил с Узурпатора в окървавените води на Тризъбеца и загинал заради жената, която обичал. Опустошаването на Кралски чертог от едни, които Визерис наричаше „псетата на Узурпатора“ — лордовете Ланистър и Старк. Как принцеса Еля Дорнска се молела за милост, когато изтръгнали от гърдите й наследника на Регар и го убили пред очите й. Как лъскавите черепи на последните дракони гледали слепи от стените на тронната зала, когато Кралеубиеца посякъл гърлото на баща им със златен меч.

Родена бе на Драконов камък девет луни след бягството им, докато бесният летен щурм се мъчел да раздере островната твърд. Казваха, че този щурм бил нещо ужасно. Флотата на Таргариен, останала на котва, била разбита в скалния бряг и огромни каменни блокове били откъснати от парапетите и запокитени в побеснелите води на Тясното море. Майка им издъхнала при раждането й. За това Визерис никога нямаше да й прости.

Не помнеше и Драконов камък. Побягнали отново, преди братът на Узурпатора да отплава след тях с новопостроената си флота. Дотогава от техните Седем кралства им останал само Драконов камък, древното седалище на рода им. Но нямало да остане за дълго. Гарнизонът бил готов да ги предаде на Узурпатора, но една нощ сир Вилем Дари с четирима верни мъже нахлул в детската, отмъкнал и двамата заедно с кърмачката й и отплавал с тях под прикритието на нощта към спасителния бряг на Браавос.

Тя помнеше смътно сир Вилем — едър като мечок мъж с посивяла коса, вече полусляп, който ревеше гърлено и раздаваше заповеди от болничното си ложе. Слугите тръпнеха от ужас пред него, но винаги беше мил с Дани. Наричаше я „малката ми принцеса“ и „милейди“, а дланите му бяха меки като стара кожа. Но така и не стана повече от постелята и миризмата на болест не го напускаше денем и нощем — топла, влажна, гнусно сладникава миризма. Това беше когато живееха в Браавос, в голямата къща с червената врата. Там Дани си имаше своя стая, с лимоново дръвче пред прозореца. След като сир Вилем умря, слугите бяха изпокрали малкото пари, които им бяха останали, и скоро ги изгониха от голямата къща. Дани плака, когато червената врата се затръшна след тях завинаги.

След това скитаха от Браавос до Мир, от Мир до Тирош, после до Кохор, Волантис и Лис, без да се задържат дълго на едно място. Брат й не го позволяваше. Наетите от Узурпатора ножове ги преследвали, настояваше той, макар че Дани така и не видя някой от тях.

Отначало магистрите, архонтите и търговските принцове посрещаха с радост в домовете си и на трапезите си последните от рода Таргариен. Но годините минаваха, Узурпаторът продължаваше да си седи на Железния трон, вратите пред тях започнаха да се затварят и животът им ставаше все по-жалък. Преди няколко години се принудиха да разпродадат последните си съкровища и сега дори последната монета, получена от майчината им корона, си беше отишла. По уличките и пивниците из Пентос наричаха брат й „краля-просяк“. Дани не искаше и да знае как наричат нея.

— Един ден ще си върнем всичко, сладка ми сестричке — често й обещаваше той. Понякога ръцете му се разтреперваха, щом заговореше за това. — Скъпоценностите и коприните, Драконов камък и Кралски чертог, Железния трон и Седемте кралства — всичко, което са ни взели ще си го върнем.

Визерис живееше само заради този ден. Всичко, което Денерис искаше да й върнат, бе голямата къща с червената врата, лимоненото дръвче пред прозореца и детството, което така и не бе познала.

На вратата леко се почука.

— Влез — каза Дани и се извърна от прозореца.

Влязоха две от слугините на Илирио. Поклониха се и се захванаха за работа. Бяха робини — подарък от един от многобройните дотракски приятели на магистъра. В свободния град Пентос не съществуваше робство, но въпреки това бяха робини. Старицата — ниска и сива като мишка — не отронваше и дума, но затова пък момичето не си затваряше устата. Тя беше фаворитката на Илирио — русокоса и синеока шестнадесетгодишна мръсница, която постоянно дърдореше, докато работи.

Напълниха ваната й с гореща вода от кухнята и сипаха благовонни масла. Момичето издърпа грубата памучна риза над главата на Дани и й помогна да влезе във ваната. Водата пареше, но Денерис нито трепна, нито извика. Обичаше горещото. Караше я да се чувства чиста. А и брат й все повтаряше, че за Таргариен никога не е достатъчно горещо.

— Нашият род е на дракона — обичаше да казва той. — Огънят е в кръвта ни.

Старицата мълчаливо изми дългата й, светла като сребро коса и грижливо зареса полепналите кичурчета. Момичето триеше гърба и краката й, без да спира да я уверява какъв късмет е извадила.

— Дрого е толкова богат, че дори робите му носят златни нашийници. Сто хиляди мъже яздят в неговия халазар, а палатът му във Вее Дотрак има двеста стаи и врати от яко сребро. — И още и още. Колко красив мъж бил този хал, колко висок и свиреп, неустрашим в битка, как бил най-добрият ездач, качвал се някога на конски гръб, а в стрелбата с лък бил като демон. Денерис мълчеше. Винаги беше смятала, че когато порасте, ще се омъжи за Визерис. От векове насам Таргариените се женеха брат и сестра, откакто Егон Завоевателя бе взел за своя невяста сестра си Ренис. Родословието трябва да се пази чисто, хиляда пъти й беше казвал Визерис; тяхна била кралската кръв, златната кръв на древна Валирия, кръвта на дракона. Драконите не се съчетавали с полските зверове и Таргариен нямало да смесят кръвта си с по-долни хора. Но ето че сега Визерис бе намислил да я продаде на един чужденец, варварин.

След като се изкъпа, робините й помогнаха да излезе от водата и я загърнаха с мека кърпа да се подсуши. Момичето вчеса косата й с четка, докато не заблестя като разтопено сребро, а старицата я намаза с парфюм, ухаещ на дъхави цветя, брани по дотракските поля, по капчица на двете китки, зад ушите, на връхчетата на гърдите и още една, студена на устните между краката й. Облякоха й тънкото прозрачно долнище, пратено от магистър Илирио, после роклята — тъмносиня коприна, да изпъкне виолетът на очите й. Момичето сложи златните сандали на краката й, а старицата закрепи в косата й тиара и сложи на китките й златни гривни с аметисти. Накрая дойде ред и на наниза — тежка златна торква с всечени в нея древни валириански глифове.

— Сега си истинска принцеса — промълви с възхита момичето, след като приключиха. Дани се погледна в посребреното огледало, предвидливо осигурено от Илирио. „Принцеса“, помисли, но си спомни приказките на момичето как Хал Дрого бил толкова богат, че и робите му носели златни нашийници. Изпита внезапен мраз и кожата по голите й ръце настръхна.

Брат й чакаше в хладното преддверие, седнал на ръба на фонтана, и ръката му шареше разсеяно във водата. Стана, щом тя се появи, и я огледа критично.

— Я застани ей там. Обърни се. Така. Добре. Изглеждаш…

— Царствено — каза магистър Илирио и пристъпи през сводестия портал.

Движеше се с удивително за толкова едър човек изящество. Докато крачеше, тлъстите меса се тресяха под широките му копринени дрехи с цвят на пламък. На всеки пръст блестяха скъпоценни камъни, а слугата му така бе намазал раздвоената му жълта брада, че блестеше като чисто злато.

— Дано Господарят на Светлината те обсипе с благословиите си в този прещастлив ден, принцесо Денерис. — Магистърът взе ръката й, сведе глава в поклон и оголи пожълтели зъби под златната си брада. — Тя е като видение, ваша милост — обърна се той към брат й. — Видение. Дрого ще бъде омаян.

— Много е кльощава — изсумтя Визерис. Косата му, също толкова сребристо светла като нейната, беше прибрана зад тила и стегната с брошка от драконова кост. Прическата му придаваше суровост, откроявайки ъгловатите черти на издълженото му, мършаво лице. Той отпусна ръка на дръжката на меча, който Илирио му беше заел. — Сигурен ли си, че Хал Дрого харесва толкова млади жени?

— Кръвта й вече е текла. Достатъчно голяма е за Хал — не за пръв път го увери Илирио. — Само я погледни. Тази сребристозлатна коса, тези очи… тя е кръвта на древна Валирия. Несъмнено, несъмнено… И от знатен род, дъщеря на стария крал, сестра на новия. Няма начин да не омае нашия Дрого. — Щом пусна ръката й, Денерис усети, че се е разтреперила.

— Дано — отвърна брат й скептично. — Тези варвари имат извратени вкусове. Момчета, кобили, овце…

— Да не си посмял да изтърсиш подобно нещо пред Хал Дрого — предупреди го Илирио.

В люляковите очи на брат й блесна гняв.

— Ти за глупак ли ме взимаш?

Магистърът отвърна с лек поклон.

— Взимам ви за крал. На кралете им липсва предпазливостта на простолюдието. Моля за извинение, ако съм ви оскърбил. — Обърна се и плесна с ръце на носачите си.

Когато потеглиха в пищно украсения паланкин на Илирио, улиците на Пентос вече бяха катранено тъмни. Напред вървяха двама слуги да осветяват пътя им, понесли изящни газени фенери от светлосиньо стъкло, а дузината яки мъже надигнаха коловете на раменете си. Вътре зад перденцата беше топло и душно, и въпреки тежките благовония Дани надуши вонята на подпухналата плът на домакина им.

Брат й, отпуснат на възглавничките до нея, изобщо не го забеляза. Умът му отново се беше зареял някъде оттатък Тясното море.

— Няма да ни трябва целият му халазар — заговори Визерис. Пръстите му шареха нервно по дръжката на заетия меч, макар Дани да знаеше, че никога не е боравил с оръжие. — Десет хиляди смятам, че ще стигнат. С десет хиляди дотракски кресльовци ще помета Седемте кралства. Владенията ще се вдигнат в подкрепа на законния си крал. Тирел, Редвин, Дари, Грейджой, всички те не хранят повече любов към Узурпатора от мен. Мъжете на Дорн горят от нетърпение да отмъстят за Еля и децата й. И простолюдието ще е с нас. Те сега горко ридаят за своя крал. — Той погледна тревожно Илирио. — Ридаят, нали?

— Те са ваши поданици и много ви обичат — отвърна вежливо Илирио. — В твърдините по цялото кралство мъжете тайно вдигат тостове за ваше здраве, а жените шият знамена на дракона и ги кътат за деня, в който ще се завърнете през морето. — Отърси рамене и тлъстините му се разтресоха. — Поне така ми съобщават агентите.

Дани нямаше агенти и нямаше как да разбере какво правят или мислят хората отвъд Тясното море, но не вярваше много на сладките приказки на Илирио. Всъщност не вярваше на нищо, свързано с Илирио. Брат й обаче закима въодушевено.

— Лично ще убия Узурпатора — закани се той, който не беше убивал никого в живота си. — Така както той уби брат ми Регар. И Ланистър също, Кралеубиеца, заради онова, което направи с баща ми.

— Така им се полага — насърчи го магистърът.

Дани улови тънката усмивчица, заиграла по устните му, но брат й пак не забеляза. Кимна, дръпна пердето и се загледа в нощта, и Дани разбра, че за кой ли път се е унесъл в битката на Тризъбеца.

Резиденцията на Хал Дрого с деветте кули се намираше на брега на залива. Високите й тухлени стени бяха обрасли със сребристозелен бръшлян. Илирио им бе обяснил, че му е дарена от магистрите на Пентос. Свободните градове винаги проявяваха щедрост към конните господари.

— Не че ни е страх от тези варвари — обясняваше с усмивка Илирио. — Богът на Светлината ще опази града ни и срещу милион дотраки, поне така ни обещават червените жреци… но все пак защо да рискуваме, след като приятелството им ни излиза толкова евтино?

Паланкинът спря пред портата и един от стражите дръпна грубо пердетата. Беше с бронзов загар и тъмни бадемови очи като на дотрак, но лицето му бе голобрадо и на главата си носеше бронзовия шлем на Неопетнените. Младият мъж ги изгледа хладно. Магистър Илирио му изръмжа нещо на грубия дотракски език. Пазителят му отвърна със същия тон и махна с ръка да влизат.

Дани забеляза, че брат й стиска с трепереща ръка дръжката на заетия меч. Изглеждаше почти толкова уплашен, колкото се чувстваше тя.

— Нахален евнух — измърмори Илирио, паланкинът се люшна напред и пое през портата към резиденцията. Думите на магистър Илирио отново потекоха сладки като мед.

— Много важни особи ще дойдат тази вечер на пира. Такива хора имат врагове. Халът трябва да защити гостите си и най-вече вас, ваша милост. Узурпаторът несъмнено е готов да плати скъпо и прескъпо за главата ви.

— О, да — отвърна мрачно Визерис. — Опитвал се е той, Илирио, това ти го гарантирам. Наетите от него ножове ни преследваха навсякъде. Аз съм последният дракон и докато съм жив, той не може да спи спокойно.

Паланкинът забави и спря. Дръпнаха завесите и един роб подаде на Дани ръка да й помогне да слезе. Нашийникът му, забеляза тя, си беше от най-обикновен бронз. След нея слезе брат й, без да изпуска дръжката на меча. Наложи се двама от яките носачи да свалят туловището на магистъра.

Вътре беше душно. Въздухът бе натежал от мириса на подправки, благовонни свещички, лимон и канела. Почетният ескорт ги преведе през преддверието, където пъстра мозайка от многоцветно стъкло изобразяваше Ориста на Валирия. В черните железни фенери, окачени по стените, гореше уханно масло. Под една арка със сплетени каменни лози някакъв евнух занарежда напевно:

— Визерис от рода Таргариен, трети с това име — гласът му бе тънък и сладникав, — крал на Андал и на Ройнар, и на Първите, господар на Седемте кралства и пазител на Владенията. Неговата сестра Денерис, Родената в буря, принцесата на Драконов камък. И неговият почитаем домакин Илирио Мопатис, магистър на свободния град Пентос.

Подминаха евнуха и навлязоха в каменен двор, обкръжен с колони, обрасли със светъл бръшлян. Сред тях се тълпяха гости, а лунните лъчи шареха листата с костено-сребърна светлина. Мнозина от гостите бяха дотракски коневладелци — едри мъже с червеникавокафява кожа, с провиснали мустаци, от краищата на които висяха златни халки, и с черни коси, намазани, прибрани на плитки и натежали от звънчета. Но сред тях се движеха и скитащи наемници от Пентос, Мир и Тирош, червени жреци, по-дебели дори от Илирио, космати мъже от пристанището Ибен и владетели от Летните острови, с черна като абанос кожа. Денерис ги загледа в почуда… и осъзна слисана, че е единствената жена тук.

Илирио им зашепна.

— Онези тримата, ей там, са от кръвните ездачи на Дрого. Онзи до колоната пък е Хал Моро със сина си, Рогоро. Мъжът със зелената брада е брат на архонта на Тирош, а оня зад него е сир Джора Мормон.

Последното име привлече вниманието на Дани.

— Рицар?

— Ни повече, ни по-малко — подсмихна се Илирио. — Помазан е със седемте масла от самия Върховен септон.

— Какво търси тук?

— Узурпаторът е поискал главата му — обясни магистърът. — Скарали се за дреболия. Продал няколко бракониери на един търговец на роби от Тирош, вместо да ги предаде за Нощния страж. Глупав закон. Човек би трябвало да може да прави каквото си поиска с добитъка, който сам си е уловил.

— Искам до полунощ да ми осигуриш възможност да поговоря със сир Джора — каза брат й.

Дани усети, че се е загледала с любопитство в рицаря. Беше възрастен мъж, над четиридесетте и олисял, но все още изглеждаше як и силен. Вместо тукашните тънки коприни и памук носеше дебела вълна и кожи. Туниката му беше тъмнозелена, с извезана на гърдите черна мечка, изправена на задните си крака.

Все още гледаше към този чудат мъж от далечната й родина, която така и не беше виждала, когато магистър Илирио сложи запотената си длан на рамото й.

— Ей натам погледнете, мила принцесо — прошепна дебелакът. — Ето го и самия хал.

На Дани й се прииска да побегне и да се скрие някъде. Но брат й я гледаше и тя знаеше, че ако го ядоса, ще събуди дракона. Извърна се боязливо и погледна към човека, за когото Визерис се надяваше, че ще поиска ръката й още тази нощ.

Още от пръв поглед прецени, че младата робиня не грешеше много. Хал Дрого стърчеше с цяла глава по-висок от най-високия мъж в залата и въпреки това пристъпваше удивително леко и изящно, като пантера от менажерията на Илирио. Оказа се по-млад, отколкото си мислеше, не повече от тридесетгодишен. Кожата му беше с цвят на излъскана мед, а гъстите му мустаци висяха, натежали от златни и бронзови халки.

— Трябва да ида да изразя дълбоката си почит — каза магистър Илирио. — Изчакайте ме тук. Ще ви го доведа.

Илирио заклати едрото си тяло към хала, а брат й я хвана под ръка и пръстите му я стиснаха толкова силно, че я заболя.

— Виждаш ли плитката му, сладка ми сестричке?

Плитката на Дрого беше черна като безлунна нощ и натежала от уханното масло, провиснала с малките звънчета, които подрънкваха нежно при всяка негова стъпка. Спускаше се отзад под широкия колан чак до задника му и краят й се търкаше в бедрата.

— Виждаш ли колко е дълга? — продължи Визерис. — Когато дотраките бъдат победени в битка, си режат плитките в знак на позор, за да види светът срама им. Хал Дрого не е губил нито една битка. Той е прероденият Егон, Властелинът на драконите, а ти ще си неговата кралица.

Дани отново погледна Хал Дрого. Лицето му беше сурово и жестоко, очите — студени и тъмни като оникс. Брат й я нараняваше понякога, когато събудеше в него дракона, но никога не беше я плашил така, както я плашеше този човек.

— Не искам да бъда неговата кралица — чу тя собствения си глас, тъничък и плах. — Моля те, моля те, Визерис, не искам, искам да се върнем у дома.

— У дома? — Отвърна й тихо, но тя усети гнева в гласа му. — Как да се върнем у дома, сладка ми сестричке? Ами нали те ни отнеха дома! — Придърпа я настрана в сенките, извън полезрението на тълпата гости, и пръстите му се впиха в кожата й. — Как да се върнем у дома? — повтори той. Мислеше за Кралски чертог, Драконов камък и всичките владения, които бяха изгубили.

А Дани мислеше само за стаите им в имението на Илирио. Не беше истински дом, разбира се, но единственото, което си имаха сега. Само че брат й не искаше и да чуе за това. Те не бяха неговият дом. Дори голямата къща с червената врата не беше неговият дом. Пръстите му се впиха жестоко в ръката й.

— Не зная… — промълви тя със скършен глас. И сълзите бликнаха от очите й.

— А аз зная — отвърна й той дрезгаво. — Ще се върнем у дома с армия, сладка ми сестричке. С пълчищата на Хал Дрого, така ще се върнем у дома. И щом трябва да се венчаеш с него и да легнеш с него заради това, ще го направиш. — Усмихна се. — Готов съм да позволя целият му халазар да те начука, ако потрябва, сладка ми сестричке, всичките му четиридесет хиляди мъже, и конете им също така, ако това е цената да си получа армията. А ти да си благодарна, че ще е само Дрого. С времето може и да се научиш да го харесваш. Сега си изтрий очите. Илирио го води насам и той няма да те види, че плачеш.

Дани се обърна и видя, че е вярно. Магистър Илирио, целият разцъфнал в усмивки и превит от поклони, водеше Хал Дрого към тях. Тя изтри още незакапалите сълзи с опакото на ръката си.

— Усмихни се — изсъска й Визерис и стисна дръжката на меча си. — И се изправи. Нека да види, че имаш цици.

Дани се усмихна. И се изправи.