Игра на тронове

ТИРИОН

Бяха си направили подслон под една тополова горичка встрани от планинския път. Тирион събираше сухи дървета, а конете лочеха вода от близкия поток. Той се наведе да вдигне един скършен клон и го изгледа недоверчиво.

— Този ще свърши ли работа? Не съм много добър в паленето на огън. Правеше го Морек.

— Огън?! — изсъска Брон. — Толкова ли бързаш да пукнеш, дребосък? Къде ти е умът? Огънят ще привлече онези от клановете от няколко мили. Искам да оцелея в това пътуване, Ланистър.

— И как се надяваш да го постигнеш? — попита Тирион.

Пъхна клона под мишницата си и занаднича между редките храсти да потърси още. Гърбът го болеше от навежданията, а и бяха яздили непрекъснато от изгрев слънце, когато сир Лин Корбрей ги избута през Кървавата порта и им заръча да не са посмели да припарят повече тук.

— Да си проправим път с бой нямаме шанс — каза Брон, — но двама могат да се придвижат по-бързо от десет, без да привлекат внимание. Колкото по-малко дни се бавим в тази планина, толкова по-голям шанс имаме да стигнем речните земи. Здрава и бърза езда, казвам аз. Пътуваме нощем и се крием денем из дупките, избягваме пътя където можем, не вдигаме шум и не палим огньове.

— Страхотен план, Брон — въздъхна Тирион. — Опитай го, ако искаш… но ще ми простиш, ако не спра да си губя времето с погребението ти.

— Мен ли смяташ да надживееш, дребосък?

Наемникът се ухили. На мястото на счупения му от щита на сир Вардис Игън зъб в усмивката му зейна черна дупка.

Тирион сви рамене.

— Здравата и бърза езда нощем из планините е най-сигурният начин да се катурнеш и да си строшиш черепа. Аз лично предпочитам да ги прекося бавно и полека. Знам, че имаш вкус към ездата, Брон, но ако този път животните под задниците ни умрат, ще трябва да оседлаваме рисове… а и честно казано, клановете ще ни спипат, каквото и да правим. Очите им са навсякъде. — Облечената му в ръкавица ръка обгърна с широк жест околните канари.

— Ако си прав, значи сме мъртъвци, Ланистър — начумери се Брон.

— Ако е така, предпочитам да умра удобно — отвърна Тирион. — Трябва ни огън. Тук нощите са студени, а топлата храна ще ни сгрее коремите и ще ни повдигне духа. Смяташ ли, че ще се намери някакъв дивеч? Лейди Лиза беше така любезна да ни подсигури обилно със солено говеждо, кораво сирене и спечен хляб, но не държа да си строша някой зъб толкова далече от майстер.

— Месо мога да намеря. — Тъмните очи на Брон го изгледаха недоверчиво изпод падналия на челото кичур. — Само че ще те оставя тук с глупавия ти огън. Ако ти взема и коня, ще имам два пъти по-голям шанс да се измъкна.

— Ами ще умра, сигурно. — Тирион вдигна поредния изсъхнал клон.

— Май не допускаш, че мога да го направя?

— Ако от това ти зависи животът, ще го направиш тутакси. Я колко бързо накара приятеля си Чигън да замълчи, когато го прободе онази стрела в корема. — Брон беше извил главата му назад и го довърши с камата си под ухото, а след това каза на Кейтлин Старк, че е издъхнал от раната си.

— Той си беше умрял — каза Брон. — А стоновете му само ги привличаха към нас. Чигън щеше да направи същото с мен… а и не бяхме приятели, само спътници. Не се заблуждавай, дребосък. Вярно, че се бих за теб, но това изобщо не значи, че те обичам.

— Имах нужда от меча ти, не от обичта ти — отвърна Тирион и пусна на земята наръча дърва.

Брон се ухили.

— Храбър си като наемник, признавам ти го. Как разбра, че ще изляза на твоя страна?

— Да съм разбрал? — Тирион приклекна на кекавите си крака да накладе огъня. — Глупости. Просто хвърлих зара. В онзи хан двамата с Чигън помогнахте да ме задържат. Пита се защо? Останалите го направиха от чувство за дълг, за честта на лордовете, на които служат, но не и вие двамата. Вие нямахте нито господар, нито дълг или прословутата глупашка чест, защо тогава трябваше да се намесвате? — Той свали ножа от колана си и издялка трески от един клон за подпалки. — Та защо изобщо наемниците правят това или онова? За пари, естествено. Смятахте, че лейди Кейтлин ще ви възнагради за помощта, или че дори ще ви вземе на служба. А, готово. Кремък имаш ли?

Брон бръкна с два пръста в кесията си и му го хвърли. Тирион го хвана във въздуха.

— Благодаря. Работата е, че не познавате Старките. Лорд Едард е горд човек, с чувство за чест, честен човек е. А жена му е още по-тежък случай. О, несъмнено щеше да ви даде по една-две монети, след като всичко свърши, да ви ги тикне в шепите с някоя и друга вежлива дума и с голямо презрение в хубавите си очи, но повече няма да получите. Старките търсят храброст, вярност и чест в хората, които те сами изберат да им служат, а да си говорим честно, двамата с Чигън, лека му пръст, сте пършиви говняри. — Тирион драсна с кремъка по ножа, мъчейки се да изкара искра. Нищо не излезе.

— Много ти е дързък езикът, дребосък — изсумтя Брон. — Някой ден ще ти го отрежат и ще те накарат сам да си го изядеш.

— Всички ми го казват. — Тирион погледна наемника. — Какво, да не те обидих? Моите извинения… но ти наистина си говняр, Брон, не се заблуждавай. Дълг, чест, приятелство, какво значат те за теб? Не, хич не си прави труда, и двамата знаем отговора. Но все пак не си глупав. След като стигнахме Долината, лейди Старк нямаше повече нужда от теб… но виж, аз имах, а едно от нещата, които никога не са липсвали на Ланистърови, е златото. Когато дойде моментът да се хвърли зарът, прецених, че си достатъчно умен да съобразиш къде ти е интересът. За мое щастие ти го направи. — Удари отново кремъка в стоманата, без резултат.

— Дай на мен. — Брон клекна, взе ножа и кремъка от ръцете на Тирион и изкара искрите още с първия удар. Обелената кора запуши.

— Браво — потупа го Тирион по рамото. — А бе, може да си говняр, но не мога да отрека, че си ми полезен, а и с тоя меч в ръката почти не отстъпваш на Джайм. Кажи сега какво искаш, Брон? Злато? Земя? Жени? Опази ме жив, и ще ги получиш.

Брон задуха полека в подпалената кора и пламъците скоро заиграха.

— А ако умреш?

— Ами тогава поне един ще ме оплаче искрено — ухили се Тирион. — С мен свършва и златото.

Огънят се разпали. Брон се изправи, тикна кремъка в кесията и хвърли ножа на Тирион.

— Звучи честно. Добре, тогава мечът ми е твой… но не си въобразявай, че ще прегъвам коляно и ще ти повтарям „милорд“ всеки път, когато се посереш. Не съм блюдолизец на никого.

— Нито приятел — каза Тирион. — Изобщо не се съмнявам, че ще ми измениш толкова бързо, колкото на лейди Старк, щом видиш изгодата. Ако дойде ден да се изкусиш да ме продадеш, запомни следното, Брон: ще се спазаря с тях, каквато и да им е цената. Просто обичам да живея. Е, смяташ ли все пак да ни потърсиш нещо за вечеря?

— Пази конете — заръча му Брон, извади дългата си кама от канията на бедрото и навлезе в гората.

Час по-късно конете бяха грижливо отъркани и нахранени, огънят пращеше весело, а над пламъците се въртеше шиш с одрано козле и месото цвърчеше и съскаше.

— Де да имахме сега и един мях хубаво вино да полеем яренцето — въздъхна Тирион.

— Че и една жена отгоре, и още дузина мечове — рече Брон. Седеше кръстосал крака до пращящия огън и точеше дългия си меч. Нещо успокояващо имаше в този звук, в ритмичното хлъзгане на стоманата по намасления камък. — Скоро ще се мръкне съвсем — довърши наемникът. — Аз ще поема първия пост. Не че ще ни помогне много, ама… По-милостиво ще е, ако ни убият поне докато сме заспали.

— О, сигурно ще цъфнат тук много преди да заспим. — От миризмата на печеното устата на Тирион се напълни със слюнка.

Брон го изгледа навъсено.

— Намислил си нещо ти. — И драсна със стоманата по бруса.

— Кажи го надежда — отвърна Тирион. — Още едно хвърляне на зара.

— И си залагаме живота?

— Имаме ли друг избор? — сви рамене Тирион. Наведе се към огъня и си отряза тънко резенче от ярето. — Аххх! — въздъхна щастливо. По брадичката му потече мазнина. — Малко по-кораво е, отколкото го предпочитам, и му липсват някои подправки, но няма да се оплаквам. Ако бях още в Орлово гнездо, щях да танцувам на ръба на пропастта и да мечтая за чиния боб.

— Ама даде кесия злато на тъмничаря — каза Брон.

— Ланистърови винаги си плащат дълговете.

Дори Морд едва повярва, когато Тирион му подхвърли кожената кесия. Очите на тъмничаря станаха големи като варени яйца, когато я отвори и златото блесна пред очите му.

— Среброто го задържах — беше уточнил с крива усмивка Тирион. — Но ти обещах златото, ето ти го. — Беше много повече, отколкото можеше да се надява човек като Морд. — И не забравяй какво ти казах: това е само мезето. Ако случайно ти омръзне да служиш на лейди Арин, представи се в Скалата на Кастърли и ще ти дам останалото, което ти дължа.

С тези златни дракони, които се сипеха между пръстите му, Морд рухна на колене и обеща, че ще направи точно това.

Брон извади камата си, издърпа месото от огъня и започна да го реже. Тирион извади хляб.

— Ако вземем, че наистина стигнем читави до реката, тогава какво ще правиш? — попита го наемникът.

— О, първо някоя курва, пухено легло и кана вино. — Тирион си подаде талара и Брон му го напълни с мръвки. — После ще ида в Скалата на Кастърли, или не, най-напред в Кралски чертог. Трябва да задам няколко въпроса, свързани с един кинжал.

Наемникът сдъвка и преглътна.

— Значи си казвал истината? Оня нож не е бил твой?

— Приличам ли ти на лъжец? — усмихна се Тирион.

Докато напълнят коремите, звездите изгряха и над планинските върхове се издигна лунният сърп. Тирион просна рисовото наметало и се изтегна със седлото за възглавница.

— Бавят се нещо приятелчетата.

— На тяхно място щях да се боя от капан — каза Брон. — Инак защо ще сме толкова открити, ако не да ги подмамим?

Тирион се изкиска.

— Сигурно ако се разпеем, ще побягнат от ужас. — И си засвирка нещо.

— Джудже, ти си луд — поклати глава наемникът и зачисти мазнината по ръцете си с камата.

— Къде ти е любовта към музиката, Брон?

— Като искаш музика, защо певецът не излезе да те защити?

Тирион се ухили.

— Виж, това щеше да е забавно. Представям си го как налага сир Вардис с лютнята си. — Спря да свирука. — Знаеш ли я тази песен?

— Чувал съм я по ханове и бардаци.

— Мирска. „Сезоните на моята любов“ се казва. Мила и тъжна, стига да знаеш думите. Първото момиче, с което спах, обичаше да я пее, оттогава не ми излиза от главата. — Тирион се загледа в небето. Нощта беше ясна и студена и звездите грееха над планинските върхове, ярки и безмилостни като истина. — Срещнах я в една такава нощ — въздъхна той. — Двамата с Джайм се връщахме от Ланиспорт и изведнъж чухме писъците й. Тя изскочи на пътя. Гонеха я двама мъже. Брат ми извади меча и ги подгони, а аз слязох от коня да защитя момичето. Едва ли беше с повече от година по-голяма от мен, тъмнокоса и с лице, което може да ти разбие сърцето. Моето поне го разби. От долен род, примряла от глад и мръсна… но хубава. Бяха изпокъсали дрипите й, тъй че докато Джайм гонеше похитителите й, аз я загърнах в наметалото си. Когато се върна, вече бях научил името й и историята й. Беше дъщеря на фермер, останала сираче, след като баща й умрял от треска, и тръгнала за… е, общо взето за никъде.

— Джайм беше кипнал да ги излови — продължи той. — Рядко се случваше разбойници да дръзват да похищават хора по пътя толкова близо до Скалата на Кастърли и той го беше приел като лично оскърбление. Девойката беше твърде уплашена, за да я оставим сама, затова й предложих да я отведа до най-близкия хан и да я нахраня, докато брат ми се върне до Скалата за помощ.

Тирион въздъхна.

— Оказа се по-прегладняла, отколкото можех да допусна. Изядохме цели две пилета и половината от третото, поляхме ги с кана вино и си приказвахме. Бях само на тринадесет години и виното ме удари в главата. След това се намерих в леглото с нея. Колкото бях срамежлив, тя — два пъти повече. Не знам как намерих кураж. Когато й отнех девствеността, тя поплака, но после ме целуна и ми изпя песничката си, а на заранта вече бях влюбен.

— Ти влюбен? — възкликна развеселен Брон.

— Абсурдно, нали? — Тирион засвирука отново песничката. — Ожених се за нея — призна накрая джуджето.

— Ланистър от Скалата на Кастърли да се ожени за дъщеря на селяк? — удиви се Брон. — Как успя да го уредиш?

— О, нямаш представа какво може да постигне един хлапак с помощта на няколко лъжи, петдесет сребърника и един пиян септон. Не посмях, разбира се, да я отведа в замъка на Скалата, настаних я в едно малко имение и два дни и две нощи си поиграхме на мъж и жена. А след това септонът отрезвя и призна всичко на баща ми. — Тирион сам се изненада каква безутешност му носеше този спомен, макар и след толкова години. Може би просто беше уморен. — Така приключи бракът ми. — Загледа се в огъня и запримигва пред трепкащите пламъци.

— Той изгони ли я?

— О, много повече — отвърна Тирион. — Първо накара брат ми да ми каже истината. Момичето, разбираш ли, се оказа курва. Джайм уредил цялата работа — пътя, „разбойниците“, всичко. Решил, че ми е време да легна с жена. Платил двойна плата за девственица, защото знаеше, че ще ми е за пръв път.

— След като Джайм призна всичко, за да ми набие урока си в главата, баща ми даде момичето на стражите — продължи Тирион. — Те, виж, й платиха добре. По сребърник от всеки мъж, колко курви ще си докарат такова добро заплащане? Мен ме накара да седна в ъгъла на бараките и да гледам, и накрая тя имаше толкова много сребърници, че се сипеха между пръстите й и се търкаляха по постелята, а тя… — От пушека очите му се насълзиха. Тирион извърна лице настрани и се загледа в тъмното. — Лорд Тивин ме накара да я обладая последен — продължи той тихо. — И ми даде да й платя с една жълтица, защото съм Ланистър и цената ми е по-висока.

След малко отново чу стърженето на стоманата по камъка. Брон точеше меча си.

— На тринайсет или на трийсет и три, аз бих убил човека, който ме принуди да направя такова нещо.

Тирион извърна лице към него.

— Някой ден може да получиш този шанс. Не забравяй какво ти казах. Един Ланистър винаги си плаща дълговете. — И се прозя. — Е, аз мисля да поспя. Ако дойде време да се мре, събуди ме, моля те.

Изтегна се върху рисовата кожа, загърна се и притвори очи. Земята беше корава и студена, но след малко Тирион заспа. Заспа и засънува небесната килия. Само че този път той беше тъмничарят, а не затворникът, беше голям, с кожен ремък в ръката и биеше баща си, и го подкарваше към пропастта…

— Тирион! — Гласът на Брон беше тих и тревожен.

Тирион се събуди моментално. Огънят бе догорял до жарава, а около тях се промъкваха сенки. Брон се беше надигнал на коляно, с меча в едната си ръка и камата в другата. Тирион вдигна ръка да му каже: „Стой кротко!“

— Елате да споделите огъня ни. Нощта е студена — обърна се той към прииждащите сенки. — Боя се, че нямаме вино да ви нагостим, но можете да похапнете от козата.

Сенките спряха и на лунните лъчи Тирион зърна блясък на стомана.

— Нашата планина — чу се глас от към дърветата, дълбок, твърд и недружелюбен. — Нашата коза.

— Вашата коза — съгласи се Тирион. — Кои сте вие?

— Когато срещнете боговете си — заговори друг глас, — кажете им, че при тях ви е пратил Гунтор, синът на Гурн от Каменните врани. — Под ботуша му изпращя счупен клон и той пристъпи на светлото — слаб мъж с извит като рог шлем и с дълъг нож в ръката.

— И Шага, синът на Долф.

Това беше първият глас. Една от скалите вляво от тях помръдна, изправи се и се превърна в човек. Грамаден, тромав и много силен, както изглеждаше, целият в кожи, стиснал дебела тояга в дясната си ръка и брадва в лявата. Удари ги една в друга и закрачи мудно към тях.

И други гласове извикаха имената си — Кун, Торек и Джагот, и още и още — Тирион ги забравяше още щом ги чуеше: трябваше да са поне десетима. Малцина бяха с мечове и ножове, повечето размахваха вили, коси и дървени копия. Изчака ги търпеливо, докато си изреват имената, преди сам да им отговори.

— А аз съм Тирион, син на Тивин, от клана Ланистър, Лъвовете на скалата. С радост ще ви платим за козата, дето ви я изядохме.

— Какво имаш да ни дадеш, Тирион, сине на Тивин? — попита онзи, който се нарече Гунтор. Той, изглежда, беше главатарят им.

— В кесията ми има сребро — отвърна Тирион. — Тази ризница на мен ми е доста широка, но на Кун май ще му стои добре, а бойната ми брадва ще лежи в мощната ръка на Шага много по-добре, отколкото секирата, дето е помъкнал.

— Човечето иска да ни плати с нашите пари — обади се Кун.

— Кун говори право — каза Гунтор. — Среброто ти си е наше. Конете ви са наши. Ризницата, бойната брадва и ножът на колана ти също са наши. Нямате какво да ни дадете освен живота си. Как искате да умрете, Тирион, сине на Тивин?

— В моето си легло, с напълнен с вино корем и с устните на някоя девица на пишока ми, на осемдесет — отвърна той.

Грамадният, Шага, се разсмя пръв и най-гръмко. На останалите като че ли не им стана толкова смешно.

— Кун, прибери им конете — заповяда Гунтор. — Убий другия, а човечето го задръж. Може да дои козите и да разсмива майките ни.

Ерон скочи.

— Кой иска да умре пръв?

— Не! — спря го рязко Тирион. — Гунтор, сине на Гурн, чуй ме. Моят дом е богат и могъщ. Ако Каменните врани ни преведат по живо — по здраво през тези планини, баща ми ще ви обсипе със злато.

— Златото на някакъв си лорд от долните земи е толкова безполезно, колкото обещанията на един получовек като теб — каза Гунтор.

— Може и да съм получовек — отвърна Тирион, — но имам кураж да срещна очи в очи враговете си. А какво правят Каменните врани, когато минат оттук Рицарите на Долината, освен да се крият зад скалите и да треперят от страх?

Шага изрева от гняв и тресна тоягата в брадвата. Джагот ръгна наточеното на огън острие на дългото си дървено копие в лицето на Тирион — той се постара да не трепне.

— Това ли са най-добрите оръжия, които сте могли да си отмъкнете? За убиване на овци сигурно стават… стига овцата да не се съпротивлява. Ковачите на баща ми дрискат по-добра стомана.

— Малко човече — ревна Шага, — пак ли ще се подиграваш с брадвата ми, като ти отсека топките и ги хвърля за храна на козите?

Но Гунтор вдигна ръка.

— Не. Искам да му чуя думите. Майките са гладни, а стоманата пълни повече стомаси от златото. Е, какво ще ни дадеш срещу живота на двама ви, Тирион, сине на Тивин? Мечове? Пики? Ризници?

— Всичко това, но и много повече, Гунтор, сине на Гурн — отвърна с усмивка Тирион Ланистър. — Ще ви дам Долината на Арин.