Игра на тронове

АРЯ

Миризмата на топъл хляб, която лъхаше от пекарниците по Брашнената улица беше по-сладка и от най-скъпото благовоние, което Аря бе помирисвала някога. Тя вдиша дълбоко и пристъпи към гълъба. Птицата беше тлъста, с кафяви петънца, и кълвеше съсредоточено трохите, нападали по плочите на паважа, но когато сянката на Аря падна върху нея, плесна с криле и излетя.

Пръчката й — меч изсвистя и перна гълъба на две стъпки над земята и той падна сред облак кафяви пера. Тя го улови за миг за крилото и птицата запърха и я закълва по ръката. Аря го стисна за гърлото и го изви, докато не чу как костта изпука. В сравнение с лова на котки гълъбите бяха лесни. Един минаващ по улицата септон я изгледа накриво.

— Тук е най-доброто място за хващане на гълъби — каза му Аря, изтупа се от прахта и вдигна падналия си дървен меч. — Идват за трохи. — И побягна.

Върза гълъба на колана си и тръгна по улицата. Един човек теглеше товар захаросани плодове на двуколка. Миризмите от двуколката пееха за боровинки, лимони и кайсии. Стомахът й изръмжа кухо.

— Ще ми дадеш ли нещо? — чу тя собствения си глас. — Лимонче, кайсия, каквото и да е?

Мъжът с двуколката я изгледа от глава до пети. Явно не му хареса това, което видя.

— Три медника.

Аря се потупа по хълбока с тоягата-меч.

— Да ги разменим с един тлъст гълъб.

— Другите да го вземат твоя гълъб — отвърна уличният продавач. Плодовете още вдигаха пара, току-що извадени от пещта. От миризмите устата й се напълни със слюнка, но три медника нямаше… нямаше и един. Тя изгледа продавача, спомнила си какво й беше говорил Сирио за гледането. Мъжът беше нисък, с малко закръглено коремче и когато се движеше, наблягаше като че ли малко повече на левия си крак. Тъкмо си мислеше, че ако грабне едно захаросано печено плодче и побегне, той изобщо няма да може да я хване, когато дебелакът каза:

— Да си държиш мръсните ръчища, че златните плащове знаят как да се разправят с крадливи плъхчета като тебе. И още как.

Аря се озърна предпазливо през рамо. Двама от градската стража стояха в края на улицата. Вълнените им плащове, боядисани тъмнозлатисто, висяха почти до земята. Ризниците, ботушите и ръкавиците им бяха черни. Единият носеше на бедрото си дълъг меч, а другият — желязна тояга. Аря хвърли един последен, гладен поглед към плодовете и заотстъпва от количката. Златните плащове не бяха й обърнали някакво внимание, но само от вида им стомахът й се стегна на възли. Беше стояла колкото може по-настрана от замъка, но дори от разстояние се виждаха гниещите по червените зъбери на стените трупове. По всеки от тях се дърлеха врани, като рояци мухи. Долу края кейовете, в Квартала на бълхите, говореха, че Златните плащове минали на страната на Ланистърови, командирът им получил титлата лорд, със земи на Тризъбеца и заседателско място в кралския съвет.

И други неща беше чула. Страшни неща, неща които й звучаха безумно. Според някои баща й беше убил крал Робърт и на свой ред лорд Ренли го съсякъл. Други настояваха, че не друг, а самият Ренли убил краля в пиянска свада между двамата братя. Защо иначе му е трябвало да бяга посред тъмна доба като обикновен крадец? Според трети кралят бил убит по време на лов от глиган, четвърти пък твърдяха, че умрял, докато ядял глигана — така се натъпкал с мръвки, че се пръснал на масата. Не, кралят наистина умрял на трапезата, твърдяха други, но защото Варис Паяка го бил отровил. Не, кралицата го била отровила. Не, умрял бил от шарка. Не, задавил се с рибешка кост.

Но в едно нещо всички тези приказки съвпадаха: крал Робърт беше мъртъв. Камбаните на седемте кули на Великата септа на Белор биха цял ден и цяла нощ и скръбният им ек се лееше над целия град като бронзов прилив. Камбаните ги биели така само при смърт на крал, каза на Аря едно тепавичарче.

Нищо друго не й се искаше толкова, колкото да си тръгне за дома, но да напусне Кралски чертог се оказа не толкова лесно, колкото си мислеше отначало. Приказките за война бяха на устата на всеки, а златните плащове се трупаха по градските стени като бълхи по… ами по нея например. Беше спала в Квартала на бълхите, по покриви и в конюшни, където намереше място да легне, и много скоро се убеди, че името на квартала е съвсем на място.

Всеки ден, откакто се измъкна от Червената цитадела, Аря навестяваше поред всяка една от седемте градски порти. Драконовата порта, Лъвската и Старата порта бяха затворени и залостени. Калната порта и Портата на боговете бяха отворени, но само за желаещи да влязат в града; стражите не пускаха никого навън. Онези, на които се позволяваше да го напуснат, излизаха през Кралската или Желязната порта, но там пазеха ратниците на Ланистър в пурпурни наметала с лъвските гриви на шлемовете. Аря ги беше наблюдавала скришом от съседните покриви как претърсват фургони и каляски, как принуждават конниците да си отварят дисагите, как разпитват надълго и широко всеки, който се опита да излезе пеша.

Понякога си мислеше дали да не преплува реката, но руслото на Черна вода бе широко и дълбоко, и всички, които бе разпитала, се съгласяваха, че теченията са коварни. А нямаше пари да плати на някой салджия или за превоз на кораб.

Лорд татко й я беше учил никога да не краде, но с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да си спомни защо. Ако не се измъкнеше скоро, щеше да й се наложи да се оправя със златните плащове. Престанала бе да гладува, откакто започна да лови гълъби, но се боеше, че от толкова гълъби вече й прилошава. Първите два беше изяла сурови, преди да открие Квартала на бълхите.

При „Бълхите“ по тесните улички имаше многобройни гостилнички, в които безспир къкреха казани с яхния и човек можеше да спазари половината от птицата срещу комат вчерашен хляб и паница от „кафявото“, и даже се съгласяваха да ти набодат на шиш останалата половина и да ти я припекат, стига сама да й оскубеш перата. Аря бе готова да даде какво ли не срещу чаша мляко и лимонов кейк, но и „кафявото“ не беше чак толкова лошо. В разкашканото готвено обикновено слагаха ечемик, късчета моркови, лук и ряпа, а понякога даже и ябълка, а отгоре плуваше тънък слой мазнина. Най-вече се стараеше да не мисли от какво е месото. Веднъж й се падна парче риба.

Лошото беше само, че тези гостилнички винаги бяха пълни с хора, и докато гълташе храната, Аря усещаше погледите им върху себе си. Някои се вглеждаха в наметалото и ботушите й, и Аря знаеше какво си мислят за тях. Погледите на други като че ли се мъчеха да проникнат под кожените й дрехи; за тях не знаеше какво си мислят и те я плашеха повече. На два пъти я бяха проследили и подгонили по уличките, но досега не бяха успели да я хванат.

Сребърната гривна, която се надяваше да продаде, й я откраднаха още първата нощ извън замъка, заедно с вързопа й по-добри дрехи, отмъкнаха й ги, докато спеше в една изгоряла къща на Свинската улица. Оставили й бяха само наметалото, в което се бе загърнала, кожите на гърба й, дървения й меч… и Игла. Беше легнала върху Игла, иначе и него щяха да отмъкнат. Оттогава Аря започна да обикаля из града с наметалото, преметнато над дясната й ръка, за да крие меча на бедрото й. Дървения меч носеше в лявата си ръка така, че да го виждат всички и да плаши крадците, но в гостилниците се срещаха мъже, които нямаше се уплашат дори да имаше бойна брадва. А това бе достатъчно да изгуби апетит към печения гълъб и клисавия хляб. Много често предпочиташе да си легне гладна, отколкото да рискува с тези алчни погледи.

Веднъж да излезеше от града, щеше да си намери диви плодове или овощни градини, които можеше да нападне за ябълки или череши. Донякъде помнеше кралския път от пътуването на юг. Можеше освен това да си изравя корени в гората, дори да догони и да си улови някой заек. В града единственото, което можеше да се догони и улови, бяха плъховете, котките и дръгливите улични псета. Мръсните бедняшки гостилници, беше чувала, даваха по няколко медника за котило кутрета, но за подобно нещо не искаше да мисли.

Районът около Брашнената улица представляваше лабиринт от заплетени улички. Аря се запровира през тълпите, стараейки се да се отдалечи колкото може от златните плащове. Беше се научила от опит, че трябва да се придържа към средата на улицата. Там понякога се налагаше да се шмугваш в последния момент покрай фургон или коне, за да не те сгазят, но поне можеше да ги видиш, ако идват към теб. Но ако вървиш покрай сградите, можеха лесно да те хванат. А в някои улички беше толкова тясно, че трябваше да се долепя до сградите.

Покрай нея изтича с весела глъч банда хлапета, подгонили железен обръч по калдъръма. Аря се загледа след тях с тъга, спомнила си за времето, когато си играеше на обръчи в двора на бащиния замък с Бран, Джон и малкото им братче Рикон. Зачуди се колко ли е пораснал сега Рикон и дали Бран тъгува. Готова беше да даде какво ли не, за да се появи тук Джон сега, да я нарече „мъничката ми сестра“ и да разроши косата й. Не че имаше нужда от разрошване. Виждала беше отражението си в локвите по улиците и не смяташе, че една коса може да бъде по-разрошена от нейната.

Опитвала се беше да заговаря деца, които срещаше по улиците, с надеждата да се сприятели с някое и то да й предложи място за спане, но изглежда, ги бе заговаряла по неподходящ начин или нещо подобно. Малките само я поглеждаха с уплаха в очите и бързо побягваха, когато понечеше да ги приближи. По-големите им братя и сестри задаваха въпроси, на които Аря не можеше да отговори, наричаха я с какви ли не имена и се опитваха да я ограбят. Вчера например едно кльощаво босоного улично момиче, два пъти по-едро от нея, я беше съборило на земята и се беше опитало да й смъкне ботушите, но Аря го цапардоса с дървения си меч по ухото и го остави разхлипано и окървавено.

Докато се спускаше надолу от хълма към Квартала на бълхите, над главата й изкрещя чайка. Аря я загледа замислено, но птицата беше твърде далече от обсега на тоягата й. Накара я обаче да помисли за морето. Може би това всъщност беше изходът. Баба Нан често й беше разказвала истории за момчета, побягнали на някоя търговска галера и отплавали в открито море, за да преживеят какви ли не приключения. Сигурно и тя можеше да го направи. Реши да прескочи до речното пристанище. Бездруго се намираше по пътя към Калната порта, а днес не я беше проверявала.

Кейовете бяха странно притихнали. Аря забеляза друга двойка златни плащове, които обикаляха рибния пазар, но двамата стражи дори не я погледнаха. Половината сергии бяха празни и й се стори, че корабите на пристан са доста по-малко, отколкото бе свикнала да вижда.

По руслото на Черна вода в права редица се движеха три кралски бойни галери, боядисаните им в златист цвят корпуси лениво пореха водите, а веслата се надигаха и падаха. Аря ги погледа малко, след което започна да се промъква към реката.

Когато забеляза гвардейците на третия кей, в сивите вълнени плащове, обшити с бял сатен, сърцето й почти спря да бие в гърдите. Гледката с цветовете на Зимен хребет я просълзи. Зад тях привързана към кея се полюшваше търговска галера. Аря не можа да разчете името, изписано на корпуса — думите бяха странни. Мирски, браавоски, или навярно дори валириански. Тя хвана бързо един пристанищен ратай за ръкава.

— Моля ви, какъв кораб е това?

— Това е „Вятърна вещица“, от Мир — отвърна мъжът.

— И все още е тук… — промърмори Аря. Ратаят я изгледа озадачено, сви рамене и се отдалечи. Аря се затича към кея. „Вятърна вещица“ беше корабът, който баща й беше наел, за да ги отведе у дома… все още чакаше! А тя си беше представяла, че е отплавал преди векове.

Двама от гвардейците играеха на зарове, а третият обикаляше по кея с ръка на дръжката на меча. Засрамена, че ще я видят да плаче като някое бебе, тя спря и избърса сълзите от очите си. От очите си. Очите си, очите си… защо това я…

„Гледай с очите си“, чу в главата си шепота на Сирио.

Аря погледна. Познаваше всички мъже от гвардията на баща си. Тримата в сивите плащове бяха непознати.

— Ей, ти — подвикна й правият, дето обикаляше. — Какво търсиш тук, момче? — Другите двама вдигнаха очи от заровете.

Аря можеше само да драсне и да побегне, но знаеше, че ако го направи, веднага ще я подгонят. Затова стисна зъби и пристъпи още по-близо. Те гледаха за момиче, но онзи я беше взел за момче. Тогава щеше да бъде момче.

— Искате ли да си купите гълъб? — Показа им убитата птица.

— Я се разкарай! — сопна й се гвардеецът.

Аря го послуша веднага. Не се наложи да се преструва на уплашена. Мъжете зад нея продължиха със заровете. Не можеше да каже как се е върнала в Квартала на бълхите, но едва дишаше, когато се добра до тесните криви улички. Мястото беше доста миризливо, вонеше на кочини, на конюшни и табакчийници, и тази воня се смесваше с киселата миризма на евтини пивници и бардаци. Скоро Аря се изгуби сред заплетения лабиринт. Чак когато й лъхна на къкрещото „кафяво“ от открехнатата врата на една гостилничка, забеляза, че гълъба й го няма. Сигурно беше изпаднал от колана й, докато беше бягала, или пък някой й го беше откраднал, без тя да забележи. В миг й се дощя отново да се разплаче. Сега трябваше да се връща отново чак до Брашнената улица, за да си улови нов гълъб — дебеланчо.

Далече, в другия край на града, зазвъняха камбани.

Аря погледна нагоре и се заслуша, учудена какво ли може да означава звънът им този път.

— Това пък к’во е сега? — подвикна един шишко от вратата на гостилничката.

— Камбаните пак забиха, боговете да са милостиви дано — изви някаква старица. Червенокоса курва, облечена оскъдно в ярка коприна, се подаде от един прозорец на втория етаж.

— Ей, момчето-крал ли умря пък сега? — извика тя и се наведе над улицата. — Аха, на ви сега момче, те всички свършват бързо. — Разсмя се, а един гол мъж пъхна ръце отзад, захапа я за шията и започна да мачка едрите й гърди, които се бяха изсипали от деколтето й.

— Тъпа кучка — ревна отдолу дебелакът. — Кралят не е мъртъв ма! Викат народа да се събере — една кула бие. Когато умре крал, дрънчат всички камбани в града.

— Я недей да хапеш, че да не дрънна твоите камбани — каза жената на прозореца на мъжа зад себе си и го избута с лакът.

— Е, кой е умрял тогаз, като не е новият крал?

— Събират народа — повтори дебелият.

Край тях през локвите изтичаха две хлапета на годините на Аря. Старата жена ги съпроводи с проклятия, но те продължиха нагоре по улицата. Други хора също се разбързаха нагоре по хълма да видят за какво е целият този шум. Аря се затича след по-бавното от момчетата.

— Какво правите? — извика му, щом го настигна. — Какво става?

— Златните плащове го карат при Септата — викна момчето, без да се обръща.

— Кого? — извика тя и се затича още по-бързо.

— Ръката! Ще му отсекат главата, така каза Буу.

Някакъв минаващ фургон беше изровил в земята дълбок коловоз. Момчето го прескочи, но Аря така и не го видя. Спъна се и падна по очи, ожули коляното си в някакъв камък и премаза пръстите си, когато ръцете й се удариха в коравата земя. Игла се заплете в краката й. Тя изхлипа и се изправи. Палецът на лявата й ръка беше ожулен. Засмука го и видя, че половината от нокътя се е откъртила. Ръцете й запулсираха от болката, а и коляното й беше охлузено.

— Отворете път! — извика някой от близката пресечка. — Отворете път за лордовете на Редвин!

Аря едва успя да се измъкне преди да са я сгазили — четирима гвардейци на огромни коне, които профучаха по улицата в галоп. Бяха с карирани плащове, синьо и вишневочервено. Зад тях един до друг яздеха две млади лордчета върху два коня с кестенява козина, еднакви като две зърна грах в гърне. Аря ги беше виждала стотина пъти зад стената на замъка: близнаците Редвин, сир Хорас и сир Хобър, добродушни младежи с оранжева коса и широки луничави лица. Санса и Джейн Пули ги наричаха „Сир Ужас“ и „Сир Добър“ и се кикотеха щом ги видеха. Но сега не изглеждаха никак смешни.

Всички вървяха в една посока, обзети от нетърпение да разберат за какво е този звън. Камбаните сякаш закънтяха по-силно, ехтяха и зовяха хората „Насам, насам“. Аря се вля в човешкия поток. Палецът със счупения нокът толкова я болеше, че едва се сдържа да не заплаче. Прехапа устни и закуцука напред, наострила уши да чуе какво приказват около нея.

— Кралската ръка, лорд Старк. Отвеждат го при септата на Белор.

— Чух, че е умрял.

— Скоро ще е, скоро. Ей на, сребърен елен давам, че ще му клъцнат главата.

— Пада му се на тоя предател — изплю се мъжът.

Аря едва намери сили да проговори.

— Той не е… — започна тя, но като на дете не й обърнаха внимание и продължиха.

— Тъпак! Хич няма да му отсичат главата. Откога секат главите на предателите при Великата септа?

— Е, едва ли ще го помазват в рицарство. Чух, че Старк е убил стария крал Робърт. Клъцнал му гърлото в горите, а като го намерили, си стоял най-спокойно и им рекъл, че някакъв глиган утрепал Негова милост.

— А, туй не ще да е вярно. Аз пък знам, че брат му го утрепал, оня Ренли, със златните си рога го наръгал.

— Я си затваряй устата, жено. Какви ги приказваш? Негово височество си е много добър и верен човек.

Докато стигнат Улицата на сестрите, тълпата вече бе станала толкова гъста, че пристъпваха рамо до рамо. Аря се остави човешкият поток да я понесе към билото на хълма на Висения. Белият мраморен площад беше препълнен с хора, всички викаха възбудено и напираха да се приближат колкото може повече към Великата септа на Белор. Камбаните тук кънтяха много по-силно.

Аря се запровира между притискащите я хора, запромъква се между конски крака, стиснала здраво тоягата си — меч. Забутана в гъстата гмеж, можеше да вижда само ръце, крака и кореми, както и седемте тънки кули на септата, извисяващи се над главите на множеството.

Зърна някакъв дървен фургон и помисли дали да не се качи отзад, за да вижда по-добре, но я изпревариха други. Фургонджията ги изруга и ги разгони с камшика. Обзе я отчаяние. Запровира се напред, но я избутаха настрани и я притиснаха в каменната плоча на някакъв постамент. Тя вдигна очи към Белор Блажения, краля-септон. Напъха тоягата-меч зад колана си и се заизкачва. Счупеният нокът на палеца и оставяше кървави петънца по мрамора, но тя успя да се изкатери и се намести в кралските нозе.

И в този момент видя баща си.

Лорд Едард стоеше на площадката на Великия септон пред вратите на септата, подкрепян от двама златни плащове. Беше облечен в тъмносив кадифен жакет с белия вълк, обшит с мъниста на гърдите, и със сив вълнен плащ, поръбен с бяла козина, но беше по-слаб, отколкото го знаеше Аря, лицето му се бе издължило и изпито от болка. Повече го крепяха, отколкото стоеше сам. Гипсовата отливка на счупения му крак бе посивяла. Зад него стоеше самият Върховен септон: едър набит мъж, побелял от старост и много дебел, облечен в дълъг бял халат и с огромна корона от ковано злато и кристал, от която при всяко движение около главата му засияваше ореол с всички цветове на дъгата.

Около вратите на септата пред издигнатата мраморна платформа се бяха струпали рицари и висши лордове. Джофри изпъкваше сред тях, от глава до пети в пурпурни одежди от коприна и сатен, извезани с изправени на задни си крака елени и лъвове, и със златна корона на главата. Майка му, кралицата, стоеше до сина си в черна траурна рокля с було и черни диаманти в косата. Аря разпозна Хрътката, в снежнобелия плащ над тъмносивата му броня, с четирима от Кралската гвардия около него. Видя и евнуха Варис, който се плъзгаше в меките си пантофи между благородните особи, в халат от пъстра дамаска, и си помисли че ниският мъж със сребристата пелерина и острата брадичка май беше онзи, който някога се бе сражавал в дуел за майка й.

А след това сред всички тях се появи и Санса, облечена в небесносиня коприна, с изрядно вчесана на къдрици дълга кестенява коса и със сребърни гривни на китките. Аря се намръщи зачудена какво търси сестра й там и защо изглежда толкова щастлива.

На стъпалата между градската тълпа и хората горе се бяха подредили копиеносци в златни плащове, под командата на един набит мъж в лъскави черни доспехи със златен филигран. Плащът му притежаваше металния блясък на тъкан от истински златни нишки плат. Когато камбаната престана да звъни, тишината бавно се утаи над огромния площад и баща й също така бавно вдигна глава и заговори, но гласът му бе толкова тънък и слаб, че нищо не се разбираше. Хората зад нея започнаха да викат: „Какво?“ и „По-високо!“ Мъжът в чернозлатата броня пристъпи зад баща й и го бутна грубо. „Остави го на мира!“, дощя й се да извика, но знаеше, че няма да я чуят и само прехапа устна.

Баща й повиши глас и заговори отново.

— Аз съм Едард Старк, лордът на Зимен хребет и Ръката на краля — каза той вече по-високо и гласът му закънтя над площада, — и дойдох пред вас да призная своята измяна пред богове и хора.

— Не! — проплака Аря. Тълпата под нея се развика. Подигравки и мръсни ругатни изпълниха въздуха. Санса бе скрила лицето си в шепи. Баща й повиши още повече глас, напрягайки се да го чуят.

— Предадох вярата на моя крал и доверието на моя приятел Робърт — извика той. — Заклех се да пазя и закрилям децата му, но още преди да е изстинала кръвта му, замислих с коварство да сваля и да убия неговия син, и да взема короната за себе си. Нека Великият септон и Белор Блажения, и Седемте богове да свидетелстват за истинността на това, което казвам: Джофри Баратеон е законният наследник на Железния трон и по милостта на вси богове Господар на Седемте кралства и Пазител на владенията.

Някой от тълпата хвърли камък и Аря извика, като видя как удари баща й. Златните плащове го задържаха да не падне. По челото му потече кръв. Полетяха още камъни. Един улучи гвардееца вляво от баща й. Друг издрънча в бронята на чернозлатия рицар. Двама от Кралската гвардия пристъпиха и застанаха пред Джофри и майка му, и вдигнаха щитовете си да ги предпазят.

Ръката й се пъхна под наметалото и напипа Игла в ножницата. Пръстите й се стегнаха около дръжката. Едва ли някога беше стискала нещо толкова здраво. „Моля ви, богове, опазете го жив — замоли се тя. — Не позволявайте да убият татко ми.“

Върховният септон коленичи пред Джофри и майка му.

— Както грешим, така страдаме — произнесе напевно той с дълбок и кънтящ глас, много по-силен от този на баща й. — Този човек призна престъпленията си пред очите на богове и хора, тук, на това свято място. — Протегна умолително ръце и около главата му затанцуваха цветни дъги. — Боговете са справедливи, но Белор Блажения също така ни е учил да бъдем милостиви. Как да постъпим с този предател, ваша милост?

Наоколо крещяха хиляди гласове, но Аря изобщо не ги чуваше. Принц Джофри… не, крал Джофри пристъпи иззад щитовете на Кралската си гвардия.

— Майка ми ме увещава да позволя на лорд Едард да облече черното, и лейди Санса ме помоли също да проявя милост към баща й. — После погледна Санса право в очите, засмя се и за миг Аря помисли, че боговете са чули молитвата й, докато Джофри не се обърна към тълпата и не каза: — Но те имат меки сърца на жени. Докато аз съм крал, предателството няма да остава ненаказано. Сир Илин, донесете ми главата му.

Тълпата зарева и Аря усети как статуята на Белор се разклати, когато множеството се понесе към нея като приливна вълна. Върховният септон се вкопчи в кралската пелерина, Варис отзад се затича, размахал ръце, и дори кралицата заговори нещо, но Джофри поклати глава. Лордове и рицари се отдръпнаха, когато той закрачи през тях, висок и безплътен като скелет в желязна броня — Кралската справедливост.

Смътно, като от много далече, Аря чу писъка на сестра си. Санса бе паднала на колене и пищеше истерично. Сир Илин заизкачва стъпалата към платформата.

Аря се изви между краката на Белор, хвърли се в тълпата и извади Игла. Скочи върху някакъв мъж в касапска престилка и го събори на земята. Миг след това някой я блъсна в гърба и тя самата едва се удържа да не падне. Около нея се струпаха тела, запрепъваха се, забутаха се напред и стъпкаха бедния касапин. Аря засече срещу тях с Игла.

Високо на каменната площадка сир Илин Пейн даде знак и рицарят в чернозлатата броня даде команда. Златните плащове смъкнаха лорд Едард върху мрамора с главата му над ръба.

— Хей, ти! — извика някой сърдито зад гърба й, но Аря затича напред, заразбутва хората, запромъква се между тях, блъскайки се във всеки, който се изпречеше на пътя й. Нечия ръка посегна към крака й, но тя се дръпна и я изрита. Някаква жена отпред се спъна и Аря се блъсна в нея, и продължи, размахвайки Игла наляво и надясно, но полза нямаше, нямаше, много бяха хората, щом си отвореше проход веднага го запълваха. Някой я изтласка настрани. Още чуваше писъците на Санса.

Сир Илин извади двуръчния дълъг меч от ножницата на гърба си. Когато вдигна острието над главата си, един слънчев лъч сякаш за миг се спря и затанцува по черния метал, засвятка по ръба на острието, по-тънко от острие на бръснач. „Лед — помисли тя. — Той държи Лед!“ Сълзите потекоха по лицето й и я заслепиха.

И тогава една ръка се изпъна от гъстата гмеж, като змия се стрелна и се стегна над лакътя й като вълчи капан, толкова силно, че Игла падна от ръката й. Аря залитна и щеше да се просне по очи на паважа, ако той не беше я задържал леко, сякаш беше парцалена кукла. Едно лице се притисна в нейното, дълга черна коса, рошава брада и гнили зъби.

— Не гледай! — изръмжа й хриплив глас.

— Аз… аз… аз… — захлипа Аря.

Старецът я разтърси толкова силно, че зъбите й изтракаха.

— Затвори си устата и си затвори очите, момче. — Смътно, като от много далече тя чу… шум… тиха въздишка, сякаш милион човеци наведнъж изпуснаха дъх. Пръстите на стареца се впиха в ръката й корави като желязо. — Погледни ме. Ето така, гледай в мен. — Дъхът му миришеше на вкиснало вино.

Този мирис го направи. Чак сега Аря видя сплъстената мазна коса, парцаливото мръсно черно наметало, което покриваше изгърбените рамене, и твърдите черни очи, които се бяха впили в нея. И си спомни черния брат, който бе навестил баща й.

— Позна ме, нали? Умно момче. — Старецът се изплю. — Тук се свърши. Сега идваш с мен и си държиш устата затворена. — Когато понечи да му отговори, той я разтърси отново, още по-силно. — Млък, казах.

Площадът започна да е опразва. Натискът на човешки тела около тях отслабна, хората полека-полека се пръснаха, за да се върнат към своя си живот. Но животът на Аря беше свършил. Цялата изтръпнала, тя се затътри след… „Йорен, да, казва се Йорен.“ Не си спомни как Йорен намери Игла, усети се чак когато той й подаде меча.

— Надявам се, че знаеш как да го използваш, момче.

— Аз не съм…

Той я дръпна в една странична уличка, впи мръсните си пръсти в косата й и дръпна главата й назад.

— …не си умно момче, това ли искаше да ми кажеш?

В другата си ръка държеше нож.

Когато ножът блесна към лицето й, тя се дръпна, зарита бясно, но той я стисна толкова силно, че Аря усети как космите се откъсват от черепа й и соления вкус на сълзите на устните си.