Игра на тронове

КЕЙТЛИН

— Милейди, редно беше да ни известите за пристигането си — каза й сир Донъл Уейнуд. Изкачваха се нагоре по прохода. — Щяхме да ви изпратим ескорт. Планинският път не е безопасен като някога за такава малка група.

— Сами го разбрахме. Горчив урок, сир Донъл. — Кейтлин имаше чувството, че сърцето й е станало на камък. Шестима храбри мъже бяха загинали, за да я доведат толкова далече, а не можеше да се разплаче за тях. Дори имената й се губеха. — Мъжете от клановете ни налитаха ден и нещо. Трима загубихме при първото нападение, други двама при второто, а слугата на Ланистър умря от треска, след като раните му забраха. Когато чухме приближаването на хората ви, помислих си, че вече сме обречени.

Бяха извадили оръжия за отчаяна последна битка, с мечове и ножове в ръце и гърбове, опрени в скалата. Джуджето точеше острието на брадвата си и бълваше някакви хапливи шеги, когато Брон забеляза знамето, развяно пред ездачите — с луната и сокола на дома Арин, бяло и небесносиньо. Кейтлин не помнеше да е виждала някога по-желана гледка.

— След смъртта на Джон Арин клановете станаха много по-дръзки — каза сир Донъл. Беше як двадесетгодишен младеж, искрен и добродушен, с широк нос и буйна, гъста кафява коса. — Ако от мен зависеше, бих взел стотина мъже, ще ги изтръгнем от укрепленията им и ще им дадем няколко сурови урока, но сестра ви забрани. Не разреши дори на рицарите си да се бият на турнира на Ръката. Иска всичките ни мечове да са наблизо, да пазят Долината… но срещу кого — никой не знае. Срещу сенки, казват някои. — Погледна я притеснено, сякаш се сети изведнъж коя е. — Надявам се, че не казах нещо нередно, милейди. Не исках да ви обидя.

— Искрената реч не ме обижда, сир Донъл.

Кейтлин знаеше от кого се страхува сестра й. „Не са сенки. Ланистърови са“ — помисли тя и погледна джуджето, което яздеше до Брон. След смъртта на Чигън двамата се бяха сдушили като улични крадци. Дребосъкът се оказа хитър и това не й харесваше. На влизане в планините й беше пленник — овързан и безпомощен. А сега? Уж все още й беше пленник, а яздеше с кама на колана и брадва, провиснала от седлото, наметнат с кожата от рис, която бе спечелил на зарове от певеца, и навлякъл плетената ризница, която взе от тялото на Чигън. Двадесет мъже придружаваха от двете страни джуджето и окаяните останки от групата й, рицари и тежки конници на служба при сестра й Лиза и малкия син на Джон Арин, но Тирион не показваше и помен от страх. „Дали не сгреших?“, не за пръв път се зачуди Кейтлин. Дали в края на краищата нямаше да се окаже невинен — за Бран, за Джон Арин и всичко останало? И ако се окажеше, за нея какво оставаше? Шестима мъже бяха загинали, за да го доведе тук.

Стисна устни и изтласка съмненията от ума си.

— Щом стигнем твърдината, ще съм ви благодарна, ако веднага повикате майстер Колемон. Сир Родрик е в треска от раните си.

Неведнъж бе изпитала страх, че храбрият стар рицар няма да преживее пътуването. Накрая едва седеше на коня си и Брон на няколко пъти я подкани да го оставят на съдбата, но Кейтлин не искаше и да чуе. Вързаха го за седлото и тя заповяда на певеца Марилион да се грижи за него.

Сир Донъл се поколеба, после каза:

— Лейди Лиза заповяда майстерът да остане в Орлово гнездо, да се грижи за лорд Робърт. Имаме един септон при портата, който се оправя с ранените ни. Той може да се погрижи за вашия човек.

Кейтлин имаше повече вяра на знанията на един майстер, отколкото на молитвите на септон. Тъкмо се накани да му го каже, когато видя бойниците отпред — дълги каменни парапети, взидани в самите скали от двете страни на прохода. Тук проходът се свиваше в тясно дефиле, през което едва можеха да минат четирима конници рамо до рамо. От скалистите склонове стърчаха вкопани две близначни кули, свързани с покрит мост от изронен от дъждовете сив камък, извиващ се на дъга над пътя. Иззад амбразурите на кулите, бойниците и моста към тях се взираха мълчаливи лица. Когато се изкачиха почти до върха, един рицар подкара коня си срещу тях. Конят и доспехите му бяха сиви, но плащът, който се развяваше на гърба му, беше със синьото и бялото на Речен пад и блестяща черна риба, изкована от злато и обсидиан стягаше краищата му на рамото му.

— Кой иска да мине през Кървавата порта? — извика той.

— Сир Донъл Уейнуд с лейди Кейтлин Старк и нейните спътници — отзова се младият рицар. Рицарят на портата вдигна забралото си.

— Дамата ми се стори позната. Много си далече от дома си, малка ми Кат.

— И вие, чичо — отвърна тя с усмивка, въпреки всичко преживяно. Дрезгавият, гъгнив глас я върна с двадесет години назад, в детството.

— Моят дом е зад гърба ми — избоботи той.

— Домът ви е в сърцето ми — каза му Кейтлин. — Махнете го този шлем. Искам отново да видя лицето ви.

— Боя се, че годините не са го разкрасили — отвърна Бриндън Тъли, но когато свали шлема, Кейтлин се увери, че не лъже. Лицето му беше загрубяло и нашарено с бръчки и годините бяха отнели от кестенявото на косата, оставяйки само сивото, но усмивката си беше същата, както и дебелите като гъсеници вежди, и смехът в тъмносините очи. — Лиза знае ли, че идваш?

— Не ми остана време да я известя — отвърна му Кейтлин. Останалите вече се изкачваха зад нея. — Боя се, че препускаме пред бурята, чичо.

— Позволено ли ни е да влезем в Долината? — попита официално сир Донъл.

— В името на Робърт Арин, владетеля на Орлово гнездо, защитник на Долината, законен пазител на Изтока, позволявам ви да влезете свободно и задължавам ви да пазите неговия мир — отвърна също толкова официално сир Бриндън. — Заповядайте.

И те поеха след него под сянката на Кървавата порта, пред която дузини армии бяха преживяли съкрушителен разгром във века на героите. Оттатък несъкрушимите каменни укрепления планините изведнъж се разгънаха пред смайваща гледка със зелени поля, синьо небе и покрити със сняг планински зъбери, от които дъхът секваше. Пред очите им Долината на Арин се къпеше в утринната светлина.

Простираше се пред тях чак до забуления в мъгла източен хоризонт — потънала в мирно блаженство земя на тлъст чернозем, широки мудно течащи реки, стотици езерца, блеснали като огледала под слънцето, заслонена от всички страни от непристъпните планински склонове. В полята й зрееха жито и ечемик, а дори в Планински рай тиквите не бяха по-големи и плодовете — по-сладки от тукашните. Сега те стояха в западния край на долината, където планинският път изкачваше последната седловина и започваше дългото си лъкатушене към низините в планинските подножия две мили надолу. Тук Долината беше тясна, с ширина не повече от половин ден езда, и върховете на север изглеждаха толкова близо, че Кейтлин можеше едва ли не да ги докосне, ако се пресегне. Над всички тях се извисяваше скалистият зъбер, наречен Великанска пика — връх, пред който всички околни върхове изглеждаха смалени и чиято шапка се губеше сред ледовити мъгли на три и половина мили над дъното на долината. По масивното му западно рамо се спускаше призрачното течение на „Сълзите на Алиса“. Макар от толкова далече Кейтлин успя да различи блестящата му като сребро нишка, прорязваща тъмния камък. Чичо й видя, че е спряла, приближи с коня и й посочи:

— Ето там е, край Сълзите на Алиса. Оттук може да се види само един блясък понякога, когато слънцето огрее стените под подходящ ъгъл.

„Седем кули — беше й го описвал Нед, — като кинжали, забити в небесното туловище, толкова високи, че като се надвесиш от парапета, виждаш под себе си облаците.“

— Колко е пътят дотам? — попита тя.

— До вечерта можем да стигнем подножието — отвърна чичо Бриндън, — но изкачването ще отнеме още един ден.

— Милейди — заговори зад тях сир Родрик Касел, — боя се, че днес няма да издържа повече.

Лицето му с новопораслите сиви бакенбарди беше посърнало и изглеждаше толкова уморен, че едва се държеше на седлото.

— Нито е редно — каза му Кейтлин. — Вие направихте всичко, което ви помолих, и стократно повече. Моят чичо ще ме придружи в остатъка от пътя до Орлово гнездо. Ланистър трябва да дойде с мен, но няма смисъл вие и останалите да се морите повече. По-добре е да отдъхнете тук и да възстановите силите си.

— За нас ще бъде чест да ни гостуват — отзова се сир Донъл с присъщата на младостта му тържествена вежливост. Освен сир Родрик от групата, тръгнала с нея от хана при Тризъбеца, бяха останали само Брон, сир Уилис Воуд и певецът Марилион.

— Милейди — намеси се Марилион и подкара коня си към нея. — Моля да ми разрешите да ви придружа до Орлово гнездо, за да видя края на тази история, както видях началото й. — Момчето изглеждаше изнурено, но молбата му бе изпълнена със странна решимост и очите му горяха трескаво.

Кейтлин не го беше молила да тръгва с нея. Сам си го избра, и как бе успял да оцелее при толкова храбреци, които загинаха, тя така и не разбра. Но ето че беше сред малцината оцелели, с едва поникнала брада, с която изглеждаше почти мъж. Навярно му дължеше нещо за това, че стигна толкова далече.

— Добре.

— Аз също ще дойда — заяви Брон.

Това съвсем не й допадна. Знаеше много добре, че без Брон сигурно изобщо нямаше да успее да стигне Долината. Наемникът се оказа един от най-опитните и свирепи воини, каквито бе срещала, и мечът му до голяма степен им помогна да си пробият пътя към спасението, но въпреки това Кейтлин изпитваше към него някаква неприязън. Да, кураж и сила притежаваше в изобилие, но сякаш му липсваше доброта и вярност. А и напоследък твърде често го виждаше да язди редом до Ланистър, все си говореха тихо и се смееха на някакви свои шеги. Искаше й се да го раздели с джуджето още тук и веднага, но след като даде съгласието си Марилион да продължи до Орлово гнездо, не можеше да измисли учтив повод да откаже същото право на Брон.

— Както желаете — сухо отвърна тя, макар да забеляза, че той всъщност не поиска разрешение.

Сир Уилис Воуд остана със сир Родрик и милозливият септон на укреплението се зае с раните им. Оставиха и изтощените коне. Сир Донел обеща да прати птици с вест за пристигането им към Орлово гнездо и Лунните порти. От конюшнята изкараха свежи коне — издръжлива рунтава планинска порода — и след час отново поеха на път. Заслизаха към долината, Кейтлин до чичо си, а зад тях — Брон, Тирион Ланистър, Марилион и шестима от бойците на Бриндън.

Едва след като изминаха първата третина от пътя и се бяха отдалечили достатъчно от другите, Бриндън Тъли се обърна към нея:

— Е, детето ми, кажи ми сега за тази твоя буря.

— Вече от много години не съм дете, чичо — отвърна Кейтлин, но му го каза. Отне й повече време, отколкото предполагаше, докато изреди всичко — за писмото на Лиза, падането на Бран, кинжала на убиеца и Кутрето, както и за случайната й среща с Тирион Ланистър в хана на кръстопътя.

Чичо й слушаше мълчаливо, все по-намръщен, и очите му се скриха под гъстите вежди. Бриндън Тъли умееше да изслушва… всички освен баща й. Беше брат на лорд Хостър, с пет години по-млад, но двамата бяха във вражда, откакто Кейтлин се помнеше. При една от по-шумните им караници, когато Кейтлин беше едва осемгодишна, лорд Хостър бе нарекъл Бриндън „черната овца от стадото на Тъли“. Бриндън бе отвърнал на смях, че знакът на техния дом е подскачаща пъстърва, следователно би трябвало да е черна риба, а не черна овца, и от този ден нататък го беше приел като личен знак.

Враждата им не бе престанала до деня на сватбата на Лиза. На сватбеното пиршество Бриндън бе уведомил брат си, че напуска Речен пад, за да служи на Лиза и съпруга й, владетеля на Орлово гнездо. Оттогава лорд Хостър не беше споменавал повече името на брат си според редките писма, които й пращаше Едмур.

Тъй или иначе, в онези хубави години на детството на Кейтлин тъкмо Бриндън Черната риба бе този, при когото тичаха децата на лорд Хостър със своите сълзи и истории, когато татко беше твърде зает, а мама — много болна. Кейтлин, Лиза, Едмур… да, и Петир Белиш също, повереникът на баща й… и той ги изслушваше всички търпеливо, точно както я слушаше сега, смеейки се на малките им победи и със съчувствие към детинските им злочестини.

Когато тя свърши, чичо й остана мълчалив дълго време. Конят му предпазливо пристъпваше по стръмната камениста пътека.

— Трябва да известим баща ти — въздъхна той накрая. — Ако Ланистърови наистина тръгнат на поход, Зимен хребет е далече, а Долината е защитена от планините, но Речен пад е точно на пътя им.

— И аз се опасявам от това — призна Кейтлин. — Ще помоля майстер Колемон да прати птица, щом стигнем Орлово гнездо. — Трябваше да разпрати и други съобщения — заповедите, които Нед й бе предал за своите знаменосци: да се готвят за отбрана на Севера. — Какви са настроенията в Долината?

— Гневни. Лорд Джон го обичаха всички, а обидата се почувства много остро, когато кралят назначи Джайм Ланистър на пост, който родът Арин държи от триста години. Лиза заповяда на всички ни да наричаме сина й „Законен пазител на Изтока“, но никой не се заблуждава. Нито пък сестра ти е единствената, която е изпълнена с подозрения около смъртта на Ръката. Никой не смее открито да твърди, че Джон е бил убит, но сянката на подозрението е дълга. — Изгледа Кейтлин със свити устни. — А сега и момчето.

— Момчето ли? Какво е станало? — Кейтлин се приведе да мине под една издадена над пътеката канара и продължи по острия завой надолу.

— Лорд Робърт — заговори угрижено чичо й. — Шестгодишен, болнав и се разревава, щом му вземеш куклите. Законният наследник на Джон Арин, в името на всички богове, но според някои е твърде слаб, за да заеме мястото на баща си. Нестор Ройс бе върховен стюард през последните петнадесет години, докато лорд Джон служеше в Кралски чертог, и според мнозина той би трябвало да управлява, докато момчето навърши пълнолетие. А според други Лиза трябва отново да се омъжи, и то скоро. Кандидатите вече кръжат като врани над бойно поле. Орлово гнездо е пълно с такива.

— Можеше да се очаква — отвърна Кейтлин. Нищо чудно: Лиза все още беше млада, а кралството на Планината и Долината бе чудесна зестра. — Тя склонна ли е да вземе друг съпруг?

— Казва, че да, стига да се намери подходящ, но вече отхвърли лорд Нестор и още дузина приемливи мъже. Кълне се, че този път тя сама щяла да избере съпруга си — каза Бриндън Тъли.

— Ти поне си последният, който би я винил за това.

Сир Бриндън изсумтя.

— Не я виня, но… струва ми се, че Лиза само си играе с ухажорите. Изглежда, това я забавлява, но съм убеден, че сестра ти възнамерява да управлява сама, докато момчето не отрасне достатъчно, за да стане владетел на Орлово гнездо не само по титла, а действително.

— Една жена може да управлява не по-малко мъдро от един мъж — вметна Кейтлин.

— Подходящата жена — да. — Чичо й я изгледа косо. — Не се заблуждавай, Кат. Лиза не е като теб. — Бриндън замълча. — Честно казано, боя се, че няма да намериш сестра си толкова… отзивчива.

— Какво искаш да кажеш? — озадачи се тя.

— Лиза, която се върна от Кралски чертог, не е същото момиче, което замина на юг при назначаването на съпруга й за Ръка. За нея тези години се оказаха тежки. Трябва да го знаеш. Лорд Арин беше съпруг с чувство за дълг, но бракът им бе политически, а не породен от страст.

— Както и моят.

— Започнаха еднакво, но при теб нещата се развиха по-щастливо, отколкото при сестра ти. Две мъртвородени деца, четири помятания, смъртта на лорд Арин… Кейтлин, боговете дадоха на Лиза само едно дете и сега за сестра ти то е всичко на този свят. Горкото момче. Нищо чудно, че избяга, вместо да го види в ръцете на Ланистърови. Сестра ти се страхува, детето ми, а това, от което най-много се страхува, са Ланистърови. Избяга в Долината, измъкна се от Червената цитадела като крадец посред нощ, и всичко това — само за да измъкне сина си от устата на лъва… а сега ти й водиш лъва пред вратата.

— В окови — каза Кейтлин. Вдясно от нея зейна пропаст, стръмна и тънеща в мрак. Тя стисна юздите и подкара коня предпазливо, стъпка по стъпка.

— О? — Чичо й се озърна през рамо към Тирион Ланистър, който бавно се спускаше след тях. — Виждам брадва на седлото му, кама на колана и някакъв наемник, който се влачи подир него като алчна сянка. Къде са оковите, скъпа?

Кейтлин се намести неспокойно на седлото.

— Джуджето е тук не по свой избор. С окови или без тях, той е мой пленник. Лиза ще поиска от него да отговаря за престъпленията си не по-малко от мен. Ланистърови убиха нейния съпруг и тъкмо нейното писмо най-напред ни предупреди за коварствата им.

Бриндън Черната риба й отвърна с уморена усмивка.

— Дано да си права, детето ми.

Когато склонът стана по-полегат, слънцето се беше спуснало доста на запад. Пътят се разшири и изправи и Кейтлин чак сега забеляза планинските цветя и буйните треви. Щом се спуснаха в долината, тръгнаха по-бързо и спечелиха време, препускайки в галоп през зелените борови гори и покрай задрямали селца, покрай овощни градини и злачни нивя, прецапвайки десетки блеснали на слънцето бистри потоци. Чичо й пусна напред един конник с развято знаме — луната и сокола на дома Арин, а под тях — неговата черна риба. Селските коли, търговски фургони и ездачи от по-дребни домове се отдръпваха, за да им направят път.

Въпреки всичко, когато достигнаха масивния замък в подножието на Великанска пика, беше съвсем тъмно. По бойниците мигаха светлините на факлите, а лунният рог танцуваше по тъмната вода на рова. Подвижният мост беше вдигнат и решетката — спусната, но Кейтлин забеляза, че от стражевата кабина при портата и от прозорците на квадратните й кули струи светлина.

— Лунните порти — каза чичо й и групата им спря. Конникът със знамето продължи до края на рова, за да поздрави стражите. — Седалището на лорд Нестор. Сигурно ни очаква. Погледни нагоре.

Кейтлин вдигна очи — нагоре, и още нагоре, и още нагоре. Отначало успя да различи само скали и дървета — извисяващия се и забулен от нощта планински масив, черен като най-беззвездното небе. После забеляза, някъде много високо над тях, блясък на далечни огньове — като оранжеви очи, които се взираха надолу. Над тях се виждаха други, още по-високи и далечни, по-нагоре трети, само като мигаща искра в небето. А най-горе, там, където кръжаха орлите — бяла резка под лунната светлина. Главата й се замая, докато се взираше нагоре в неописуемо високите сияещи кули.

— Орлово гнездо — чу до себе си изпълнения с благоговение шепот на Марилион.

Резкият глас на Тирион Ланистър прекъсна унеса му.

— Аринови едва ли ще се зарадват много на компанията ми. Ако смятате да ме карате да се катеря по тази планина в тъмното, по-добре ме убийте тук.

— Ще пренощуваме тук и ще се изкачим утре — каза му Бриндън.

— Умирам от нетърпение — отвърна джуджето. — Как се качвате дотам? Не съм свикнал да яздя кози.

— С мулета — усмихна се Бриндън.

— В скалата има всечени стъпала — каза Кейтлин. Нед й беше разказвал за тях, когато й говореше за младостта си с Робърт Баратеон и Джон Арин.

Чичо й кимна.

— Много е тъмно да се видят сега, но стъпала има. Твърде стръмни и тесни са за коне, но мулетата се справят в по-голямата част. Пътят се пази от три междинни замъка: Камък, Сняг и Небе. Мулетата ще ни откарат чак до Небе.

Тирион го изгледа подозрително.

— А по-нататък?

— По-нататък — усмихна се Бриндън — пътеката е твърде стръмна дори за мулета. Останалата част ще изкачим пеша. Освен ако не предпочитате да се повозите в кошница. Орлово гнездо е прилепено в скалите точно над Небе и в мазетата му има три грамадни макари с железни вериги, с които изтеглят отдолу провизии. Ако предпочитате, милорд Ланистър, мога да ви уредя да ви качат догоре с хляба, бирата и ябълките.

Джуджето се изсмя горчиво.

— Де да бях тиква. Уви, баща ми страшно ще се огорчи, ако разбере, че синът му Ланистър е стигнал до тъжната си орис като чувал с ряпа. Щом вие ще се качвате пеша, боя се, че и аз трябва да тръгна с вас. Ние Ланистърови все пак си имаме някаква гордост.

— Гордост ли? — сряза го Кейтлин. Шеговитият му тон и безгрижното му държане я бяха вбесили. — По-скоро арогантност. Арогантност, алчност и жажда за власт.

— Брат ми безспорно е арогантен — отвърна Тирион Ланистър. — Баща ми е другото име на алчността, а колкото до милата ми сестрица Церсей, за нея жаждата за власт е като дишането. Аз обаче съм невинен като агънце. Искате ли да ви изблея? — ухили се Тирион.

Преди да му отговори, подвижният мост започна да се спуска с тежко скърцане и чуха дрънченето на смазаните вериги на вдигащата се метална решетка. Войници в тежки брони изнесоха факли да им осветят пътя и чичо й ги поведе през рова. Лорд Нестор Ройс, върховният стюард на Долината и пазител на Лунните порти, ги чакаше да ги поздрави в двора, обкръжен от своите рицари.

— Лейди Старк. — Беше грамаден мъж, с гръден кош като буре, и поклонът му бе тромав.

Кейтлин скочи от седлото и застана пред него.

— Лорд Нестор.

Познаваше го само по описание — братовчед на Йон Бронзовия, от едно по-дребно разклонение на дома Ройс, но все пак внушителна фигура за ранга си.

— Пътят ни беше дълъг и уморителен. Бих помолила за гостоприемството на вашия покрив за тази нощ, ако е възможно.

— Покривът ми е ваш, милейди — навъсено отвърна лорд Нестор, — но сестра ви лейди Лиза ни извести от Орлово гнездо, че иска да ви види веднага. Останалите от групата ви ще се настанят тук и ще ги изпратим горе призори.

Чичо й скочи от коня.

— Що за лудост? — Кейтлин не помнеше Бриндън Тъли да е влагал толкова грубост в думите си. — Нощно изкачване, и то при непълна луна? Това не е покана за гостуване, а за чупене на вратове, и дори Лиза трябва да го знае.

— Мулетата познават пътя, сир Бриндън. — До лорд Нестор пристъпи някакво слабичко седемнадесетинагодишно момиче с късо отрязана черна коса, кожен костюм за езда и лека посребрена плетена ризница. Поклони се на Кейтлин много по-изящно от господаря си. — Милейди, обещавам ви, че нищо лошо няма да ви сполети. За мен ще е чест да ви заведа горе. Стотици пъти съм се качвала по тъмно. Според Мичъл баща ми трябва да е бил козел.

Толкова самонадеяно го каза, че Кейтлин неволно се усмихна.

— Нямаш ли си име, дете?

— Мия Каменната, ако това ви задоволява, милейди — отвърна момичето.

Не я задоволи. Кейтлин едва събра воля да сдържи усмивката си. „Каменния“ беше име, давано на копелета в Долината, както „Сняг“ в Севера и „Цветните“ в Планинския рай. Във всяко от Седемте кралства традицията бе изковала подходящо прозвище за деца, родени без фамилно име. Кейтлин нямаше нищо против момичето, но името изведнъж я подсети неволно за копелето на Нед на Вала и мисълта предизвика у нея едновременно и яд, и чувство за вина. Замълча, мъчейки се да намери уместните думи за отговор.

Намесата на лорд Нестор спести затруднението й.

— Мия е умно момиче и щом тя се кълне, че ще ви заведе в безопасност при лейди Лиза, разчитам на нея. Досега не ме е проваляла.

— Тогава се оставям в ръцете ти, Мия Каменна — каза Кейтлин. — Лорд Нестор, възлагам ви да пазите добре моя пленник.

— А аз ви възлагам да донесете на пленника чаша вино и някое добре изпечено петле, докато не е умрял от глад — каза Ланистър. — Ако се намери някое момиче, също няма да е зле, но предполагам, че това искане би било прекалено. — Наемникът Брон се изсмя силно.

Лорд Нестор премълча.

— Както наредите, милейди. — Чак сега погледна джуджето. — Отведете нашия лорд Ланистър в килията на кулата и му дайте месо и медовина.

Кейтлин се сбогува с чичо си и останалите, Тирион го отведоха и тя тръгна през замъка с копелдачката.

В голата полоса под горната стена чакаха оседлани две мулета. Мия й помогна да яхне едното, а един от стражите в небесносин плащ отвори малката вратичка. Отвъд беше гора с борове и смърч и издигащ се като стена планински склон, но стъпалата личаха — дълбоко изсечени в скалата и водещи към небето.

— За някои е по-лесно като си затворят очите — каза Мия и поведе мулетата през портичката навътре в тъмната гора. — Като се изплашат или им се завие свят, стискат мулето много силно. Животните не обичат това.

— Родена съм Тъли и съм омъжена за Старк — отвърна Кейтлин. — Не се плаша толкова лесно. Смяташ ли да запалиш факла? — Стъпалата бяха черни като катран.

— Факлите само те заслепяват — намръщи се момичето. — В такава ясна нощ луната и звездите стигат. Мичъл казва, че имам очи на сова. — Качи се и подкара мулето си да вземе първото стъпало. Животното на Кейтлин тръгна само.

— Вече спомена за този Мичъл. — Мулетата поеха бавно, но стабилно. За начало — съвсем добре.

— Мичъл е любимият ми — обясни Мия. — Мичъл Редфорт. Той е скуайър при сир Лин Корбрей. Смятаме да се оженим веднага щом стане рицар, догодина или по-догодина.

Говореше също като Санса — толкова щастлива и невинна в мечтите си. Кейтлин се усмихна, но усмивката й се обагри с тъга. Знаеше, че Редфорт е древно име в Долината, в жилите им течеше кръвта на Първите. Дори да му беше любима, никой Редфорт нямаше да се ожени за копелдачка. Семейството щеше да му уреди по-подходяща партия — за някоя от Корбрей, от Уейнуд или Ройс, а може би и за някоя дъщеря на по-изтъкнат род извън Долината. Ако Мичъл Редфорт изобщо спеше с това момиче, значи чаршафът беше обърнат наопаки.

Изкачването се оказа по-леко, отколкото Кейтлин смееше да се надява. Дърветата образуваха над пътеката шумящ заслон, който скриваше дори луната, все едно че се движеха нагоре по някакъв тъмен тунел. Но мулетата пристъпваха уверено и неуморно, а Мия Каменната като че ли наистина бе надарена с нощното зрение на сова. Теглеха нагоре и нагоре, пътят се виеше по стръмната канара. Дебел пласт окапали иглички покриваше пътеката, така че копитата на мулетата издаваха съвсем тих звук по скалната твърд. Тишината я успокои и бавното ритмично поклащане унесе Кейтлин. След малко трябваше да се бори с дрямката.

Сигурно беше задрямала за миг, защото пред тях изведнъж се извиси масивна обкована с желязо порта.

— Камък — обяви усмихната Мия и слезе.

По върховете на внушителните каменни стени се вдигаха каменни шипове и над крепостта се издигаха две дебели кръгли кули. При вика на Мия портата изскърца и се отвори. Снажният рицар, командващ междинното укрепление, поздрави Мия по име и им предложи направо от горещия шиш печено месо и лук. Кейтлин едва сега си даде сметка колко е огладняла. Ядоха, без да сядат, насред двора, докато слугите подменяха мулетата. Горещата мазнина се стичаше по брадичката и наметалото на Кейтлин, но апетитът й беше толкова остър, че забрави всякакво благоприличие.

След това се качи на новото муле и пак — навън, под звездите. Втората част от изкачването й се стори по-трудна и опасна. Пътеката взе да става по-стръмна, стъпалата — изронени, често се натъкваха на изпопадали камъни и Мия слизаше да разчисти пътя. „Не държите мулето да си счупи крак, предполагам“, каза момичето и Кейтлин се съгласи. Височината вече се усещаше. Тук дърветата бяха по-нарядко, а поривистият вятър прилепваше дрехите по тялото й и често се налагаше да отмята косата си от очите. Каменните стъпала от време на време се извиваха на спирала над по-долните нива и тогава можеше да се види Камък и Лунните порти още по-надолу, със светлините от факлите, не по-ярки от пламъци на свещи.

Сняг се оказа по-малък от Камък — единична укрепена кула с дървена цитадела и конюшня, защитени от ниска стена от груби камъни без хоросан. Но беше така вграден в стръмния масив на Великанска пика, че държеше изцяло под контрол каменната пътека от по-долното укрепление. На врага, решил да щурмува Орлово гнездо, щеше да се наложи да се изкачва с бой стъпка по стъпка от Камък нагоре, засипван с дъжд от скали и стрели от Сняг. Командващият твърдината, кипящ от енергия млад рицар с пъпчиво лице, им предложи хляб и сирене и да се стоплят край огъня, но Мия отклони поканата.

— Трябва да продължим нагоре, милейди. Ако благоволите. — Кейтлин кимна.

Отново им дадоха свежи мулета. На нея се падна бяло и като го видя, Мия се усмихна.

— Белчо е добър, милейди. Стъпва уверено и ще ви пренесе и по лед, но трябва да внимавате. Ще ви ритне, ако не му харесате.

Бялото муле, изглежда, хареса Кейтлин — не я ритна, слава на боговете. Лед също нямаше, за нейно облекчение.

— Според мама, преди стотици години снегът започвал оттук — каза й Мия. — Тук винаги било бяло и ледът никога не се топял. — Тя сви рамене. — Не помня да съм виждала сняг толкова долу в планината, но може и така да е било в стари времена.

„Колко си млада“ — помисли Кейтлин и се помъчи да си спомни дали и тя е била такава някога. Прииска й се да й каже: „Зимата иде, дете“. Думите просто кацнаха сами на езика й. За малко да ги изрече. Изглежда, най-после започваше да става истинска Старк.

Над Сняг вятърът оживя. Започна да вие като вълк единак в ледена пустош, след това съвсем заглъхваше, сякаш искаше да ги подмами, за да престанат да се пазят. Звездите тук изглеждаха по-ярки и толкова близки, че почти можеше да ги докосне, а лунният рог сред черното небе стана огромен. При изкачването Кейтлин установи, че е по-добре да гледа само нагоре и да не извръща очи надолу. Стъпалата бяха напукани и потрошени от вековното редуване на мраз и топене и от безбройните стъпки на мулета, а от височината, колкото и да не се виждаше в тъмното, сърцето й се покачи в гърлото. Когато стигнаха до една седловина между два скалисти зъбера, Мия слезе.

— Тук ще е по-добре да преведем мулетата. Вятърът тук става малко страшничък, милейди.

Кейтлин се смъкна вкочанена от седлото и погледна пътеката напред. Беше дълга двадесетина стъпки и три стъпки широка, с отвесни пропасти от двете страни. Вятърът писна пронизително в ушите й. Мия застъпва леко и животното й я последва невъзмутимо, все едно че вървяха по поляна. Дойде и нейният ред. Но още след първата стъпка страхът я стисна за гърлото. Усети ужасяващата празнота на зейналите черни бездни. Спря разтреперана, без да смее да продължи. Вятърът пищеше и я теглеше за наметалото, сякаш искаше да я придърпа до ръба. Кейтлин отстъпи плахо, но мулето беше зад нея и нямаше път за оттегляне. „Ще умра тук“ — помисли си. По гърба й се стече ледена пот.

— Лейди Старк — извика й Мия от другата страна на бездната, сякаш от хиляда левги разстояние. — Добре ли сте?

Кейтлин Тъли Старк преглътна последните остатъци от гордостта си.

— Аз… не мога да го направя, дете.

— Можете — извика й момичето, лишено от фамилно име. — Знам, че можете. Вижте колко е широка пътеката.

— Не искам да виждам.

Светът около нея се въртеше като детски пумпал — планина, небе и мулета — бясна вихрушка. Кейтлин затвори очи да успокои учестеното си дишане.

— Връщам се да ви взема — извика Мия. — Стойте на място.

Кейтлин бездруго не можеше да помръдне. Вслуша се в злобния съсък на вятъра и чу скърцането на кожа в камъка. После Мия се озова до нея и я прихвана леко под мишницата.

— Ако искате, не отваряйте очи. Сега пуснете въжето, Белчо ще се оправи сам. Така. Много добре, милейди. Аз ще ви преведа. Лесно е, ще видите. Хайде сега една стъпчица, точно така, преместете единия крак леко, просто го плъзнете. Ето. Сега другия. Лесно е, може да се пробяга. Още веднъж, така, продължаваме. Да.

И така, стъпка по стъпка, лишеното от род момиче преведе Кейтлин, стиснала очи и разтреперана, а бялото муле кротко продължи след тях.

Междинната крепост, наречена Небе, се оказа само една вградена в планинския масив стена с форма на полумесец, издигната от груби каменни блокове без хоросан, но дори стигащите до небесата кули на Валирия едва ли щяха да изглеждат по-красиви в очите на Кейтлин Старк. Оттук вече започваше снежната корона. Износените камъни на Небе бяха покрити със скреж и от склоновете над стената висяха дълги като копия ледени висулки.

Зората на изток вече се вдигаше, когато Мия извика за поздрав на стражите и портата пред тях се разтвори. От вътрешната страна на стената имаше само рампи и по тях — купища камъни с всякаква големина. Да се предизвика каменна лавина оттук изглеждаше най-лесното нещо на света. В скалната фасада пред тях зееше пещера.

— Конюшните и бараките са там, вътре — посочи Мия. — Последната част от пътя минава през планината. Малко е тъмно, но поне няма вятър. Мулетата са дотук. Нататък е, как да ви кажа, като през комин. По-скоро каменна стълба, отколкото обикновено стълбище, но не е страшно. Още час и сме горе.

Кейтлин вдигна очи. Точно над тях, светли на утринните лъчи, се виждаха основите на Орлово гнездо. Едва ли имаше повече от шестстотин стъпки височина. Тя си спомни за кошниците и макарите, споменати от чичо й.

— Ланистърови може да са горди, но Тъли сме благоразумни хора. Мия, кажи им да спуснат кошница. Не възразявам да ме качат с ряпата.

Слънцето вече беше изгряло над планините, когато Кейтлин Старк най-после стигна Орлово гнездо. Да излезе от коша й помогна плещест среброкос мъж в небесносин плащ — сир Вардис Игън, капитан на домашната гвардия на Джон Арин. До него стоеше майстер Колемон — мършав и изнервен, с оскъдна коса и къс врат.

— Лейди Старк — поздрави я сир Вардис. — Удоволствието ни е толкова по-голямо с това, че е неочаквано.

— Така е, милейди, наистина — закима майстер Колемон. — Току-що известих сестра ви. Заповядала ни е да я събудим веднага щом пристигнете.

От помещението с макарата двамата я придружиха по едно вито стълбище. Според стандартите на големите домове Орлово гнездо беше малък замък — седем тънки бели кули, скупчени като стрели в колчан на рамото на гигантския скален масив. Не му трябваха нито конюшни, нито ковачници и кучкарници, но според Нед зърнохранилището му беше по-голямо от това на Зимен хребет, а кулите му можели да поберат петстотин души. При все това на Кейтлин й се стори запустял, светлите каменни коридори, през които преминаваха, бяха празни и само стъпките им отекваха по тях.

Лиза я чакаше в солария, все още по нощното си облекло. Разрошената кестенява коса покриваше оголените й рамене. До нея стоеше прислужница и решеше сплъстените й от спането кичури, но при появата на Кейтлин сестра й скочи от креслото и се усмихна.

— Кат! О, Кат, колко се радвам, че те виждам. Милата ми сестричка. — Притича през стаята и я прегърна. — Откога не съм те виждала — промълви Лиза и се вгледа в очите й. — Ох, колко години минаха.

Всъщност бяха пет. Пет жестоки за Лиза години бяха си взели данъка. Сестра й беше с две години по-млада от нея, но сега изглеждаше състарена. Поначало по-ниска от Кейтлин, Лиза беше наедряла, лицето й беше бледо и подпухнало. Имаше сините очи на Тъли, но някак воднисто светли и неспокойни, а малката й уста беше сърдито нацупена. Прегърнала я, Кейтлин си спомни за крехкото момиченце с високата гръд, което я чакаше в онзи ден в септата на Речен пад. Колко хубава беше тогава и колко изпълнена с момински мечти. От някогашната хубост на сестра й беше останал само кестенявият водопад на косите й.

— Изглеждаш добре — излъга Кейтлин, — но… уморена някак.

Сестра й я пусна.

— Уморена. Да. О, да. — Сякаш едва сега забеляза останалите прислужницата си, майстер Колемон и сир Вардис. — Оставете ни — каза им тя. — Искам да поговоря насаме със сестра си. — Те излязоха, а тя хвана Кейтлин за ръката…

…и избухна още щом вратата се затвори. Кейтлин видя как лицето й потъмня като скрито зад облак слънце.

— Полудяла ли си? — сопна й се Лиза. — Да го доведеш тук, без да ме попиташ, без да ме предупредиш дори, да ме въвличаш в дрязгите си с Ланистърови…

— Моите дрязги? — Кейтлин не можеше да повярва на ушите си. В камината гореше силен огън, но в гласа на Лиза нямаше никаква топлина. — Дрязгите бяха преди всичко твои, сестро. Ти ми изпрати онова проклето писмо. Ти ми писа, че Ланистърови са убили съпруга ти.

— За да ви предупредя! За да стоите настрана от тях! Не съм и помисляла да се боря с тях! Богове, Кат, съзнаваш ли поне какво си направила?

— Мамо? — чу се тънък гласец.

Лиза рязко се извърна и тежката нощна роба се развя. На прага стоеше Робърт Арин, владетелят на Орлово гнездо. Стискаше парцалена кукла и ги гледаше с големите си очи. Беше хилаво дете, дребно за възрастта си, изглеждаше болнаво и потръпваше. Тези тръпки бяха от болестта, според майстерите. — Мамо, чух гласове.

„Нищо чудно“ — помисли Кейтлин. Лиза почти се беше развикала. Сестра й все още мяташе мълнии към нея.

— Това е леля ти Кейтлин, бебчо. Моята сестра, лейди Старк. Помниш ли я?

Момчето примига.

— Мисля, че да.

Последния път, когато Кейтлин го бе видяла, беше на по-малко от година. Лиза седна край камината.

— Ела при мама, миличкото ми. — Лиза заоправя нощницата му и разрошената кестенява коса. — Нали е красив? И ми е силен, не ги слушай какво приказват. Джон знаеше. „Семето е силно“, това ми каза той. Последните му думи. Все повтаряше името на Робърт и толкова силно стискаше ръката ми, че ми остави белези. „Кажи им, семето е силно.“ Неговото семе. Искаше всички да разберат колко добро и силно момче ще стане моят бебчо.

— Лиза — заговори Кейтлин, — ако си права за Ланистърови, толкова по-разумно е да действаме бързо. Ние…

— Не пред бебенцето ми — сряза я Лиза. — Душичката му е нежна, нали, миличкото ми?

— Момчето е владетелят на Орлово гнездо и защитник на Долината — припомни й Кейтлин, — и не е време за нежности. Нед смята, че може да се стигне до война.

— Тихо! — сряза я Лиза. — Плашиш детето. — Малкият Робърт се озърна през рамо към Кейтлин и затрепера. Куклата изпадна от ръката му на килима и той се притисна в майка си. — Не бой се, бебчето ми — зашепна Лиза. — Мама е тук, никой нищо лошо няма да ти направи. — Разтвори робата си и едната й едра бяла гърда се изсипа. Момчето я сграбчи жадно, зарови лице в гърдата и засука. Лиза погали косата му.

Кейтлин онемя. „Синът на Джон Арин!“ — помисли си. Гледаше и не вярваше на очите си. Спомни си за своя „бебчо“, тригодишния Рикон, на половината години на това момче и пет пъти по-енергичен и жив. Нищо чудно, че владетелите в Долината бяха неспокойни. Чак сега проумя защо кралят се бе опитал да вземе детето от майка му и да го даде като повереник на Ланистърови…

— Тук сме в безопасност — заговори Лиза, но дали на нея или на „бебчето“ си, Кейтлин не разбра.

— Не бъди глупава — сряза я с яд Кейтлин. — Никой не е в безопасност. Ако си въобразяваш, че като се криеш тук, Ланистърови ще те забравят, горчиво се лъжеш.

Лиза покри с длан ухото на сучещото момче.

— Дори цяла армия да преведат през планините и Кървавата порта, Орлово гнездо е несъкрушимо. Сама видя. Враг никога не може да стигне тук.

На Кейтлин й се прииска да я удари през устата. Спомни си, че чичо й Бриндън я бе предупредил.

— Няма несъкрушим замък.

— Този е — настоя Лиза. — Всички го твърдят. Само не знам какво да правя сега с това Дяволче, дето си ми го довела.

— Той лош ли е? — попита плахо лорд Робърт, владетелят на Орлово гнездо, а гърдата на майка му се изсипа от устата му, почервеняла и с навлажнена цицка.

— Много лош — каза му Лиза и придърпа робата си, — но мама няма да му позволи да нарани малкия ми бебчо.

— Накарай го да лети — каза пламенно Робърт.

Лиза погали косата на сина си и промълви:

— Може би. Може би точно това ще направим.