Игра на тронове

КЕЙТЛИН

Беше твърде далече, за да се различат ясно знамената, но въпреки реещата се мъгла тя виждаше, че са бели, с едно тъмно петно в средата, което можеше да е само вълчището на Старк, сиво върху леденото поле. Когато го видя с очите си, Кейтлин сведе благодарно глава. Боговете бяха добри. Не беше прекалено закъсняла.

— Изчакват ни да дойдем, милейди — каза сир Вилис Мандърли. — Както се закле лорд баща ми.

— Нека не ги караме да чакат повече, сир.

Сир Бриндън Тъли пришпори коня си към спрелите пряпорци. Кейтлин тръгна до него.

Последваха ги сир Вилис и сир Вендел пред войските си, близо хиляда и петстотин мъже: двадесетина рицари и още толкова скуайъри, двеста конни пиконосци, мечоносци, волни конници и останалото пехота, въоръжени с копия, пики и тризъбци. Лорд Винам бе останал да осигури защитата на Бял пристан. Вече наближаваше шестдесет и беше станал твърде тромав, за да може да седи на кон.

— Ако бях помислил, че отново ще видя война през живота си, нямаше да ям толкова змиорки — казал бе на Кейтлин, когато посрещна кораба й, тупайки с две ръце шкембето си. Пръстите му бяха като наденици. — Но момчетата ми ще се погрижат да стигнете невредима при сина си, не се бойте.

И двете му „момчета“ бяха по-възрастни от Кейтлин и тя имаше основание да съжалява, че са взели от баща си толкова много. На сир Вилис само няколко змиорки не му достигаха, за да не може изобщо да се качи на коня си, и тя съжаляваше бедното животно. Сир Вендел, по-младото „момче“, щеше да е най-дебелият мъж, когото бе виждала, ако не беше срещнала баща му и брат му. Вилис беше сдържан и официален, Вендел — гръмогласен самохвалко. И двамата имаха провиснали като на моржове мустаци и голи като бебешко дупе глави. Нито един от двамата, изглежда, не притежаваше и една дреха, която да не е наклепана с петна от храна. Все пак ги хареса. Бяха я довели при Роб, както се закле баща им. Нищо друго нямаше значение.

Доволна остана и от това, че синът й беше изпратил съгледвачи дори и на изток. Ланистърови щяха да дойдат от юг, когато дойдеха, но беше добре, че Роб проявява предпазливост. „Синът ми е повел войска на бран“ — помисли Кейтлин и все още почти не можеше да го повярва. Страшно се боеше за него, както и за Зимен хребет, но не можеше да отрече, че изпитва и известна гордост. Само допреди година той беше момче. Какъв ли беше сега?

Предният отряд конници забеляза знамената на Мандърли — беловласото морско същество с тризъбец в ръката, изправящо се от синьозелено море — и топло ги поздрави. Отведоха ги на едно издигнато място, достатъчно сухо за стан. Там сир Вилис заповяда да спрат и остана с хората си да се погрижи да се запалят огньовете и да се нахранят конете, а брат му Вендел продължи с Кейтлин и чичо й да поднесе почитта на своя баща пред техния суверен.

Земята под конските копита беше мека и влажна. Бавно поддаваше под тях, докато яздеха покрай пушливи торфени огньове, коневръзи и тежко натоварени с корави хлебни пити и осолено говеждо фургони. Подминаха дълъг павилион на една камениста издатина, по-висока от околния терен, със стени от здрав плат за корабни платна. Кейтлин разпозна знамето — бичата муцуна на Рогов лес, кафява на оранжево поле.

Точно зад него сред мъглите зърна отдалече стените и кулите на Рова Кайлин… по-скоро останките на замъка. Огромните блокове черен базалт, всеки с големината на къщурка на чифликчийски ратай, лежаха пръснати и съборени като в детска игра на дървени кубчета, полузатънали в тинестата почва. Нищо друго не бе останало от стената, извисявала се някога не по-малка от тази на Зимен хребет. Дървената цитадела беше рухнала напълно, изгнила преди хиляда години, и една греда не можеше да се намери на мястото й. Единственото, което беше останало от прочутата твърдина на Първите, бяха три кули… три на мястото на някогашните двадесет, ако можеше да се вярва на разказвачите.

Порталната кула все пак изглеждаше доста здрава и дори изпъкваше гордо с няколкото стъпки оцеляла стена от двете й страни. „Кулата на пияния“, настрани в блатото, където някога се бяха събирали южната и западната стени, стоеше килната като някой мъж, канещ се да изпразни в отходния канал пълния си с вино корем. А високата крехка „Детска кула“, в която според легендата някога горските чеда призовавали безименните си богове да пратят чука на водите, беше загубила половината от венеца си. Сякаш някакъв гигантски звяр бе отхапал бойниците по върха й и бе изплюл отломките отвъд тресавището. И трите кули бяха позеленели от мъх. Между камъните на северната страна на Порталната кула беше израснало дърво и чворестите му клони бяха отрупани с призрачно бели лишеи.

— Богове милостиви — възкликна сир Бриндън. — Това ли е Ровът Кайлин? Че то не е нищо повече от…

— …смъртен капан — довърши вместо него Кейтлин. — Знам как изглежда на пръв поглед, чичо. Когато го видях за пръв път, и аз си помислих същото, но Нед ме увери, че тази руина е по-яка, отколкото изглежда. Трите оцелели кули държат под контрол подстъпа от всички страни и всеки враг трябва да мине между тях. Блатата тук са непроходими, пълни са с пясък и засмукващи ями, и гъмжат от змии. За да щурмува която и да е от кулите, една войска трябва да изгази дълбока до кръста черна тиня, да прекоси ров, пълен с лъвогущери, и да изкачи стени, които са хлъзгави от мъха, като през цялото време ще е изложена на огъня на лъкометците в другите кули. — Тя добави с мрачна усмивка: — А когато нощта падне, казват, че излизат призраци, смразяващи кръвта, и отмъстителни духове на севера, които са алчни за южняшка кръв.

Сир Бриндън се изкиска.

— Напомни ми да не се задържам тук. Доколкото помня, и аз се падам нещо южняк.

По върховете на трите кули бяха вдигнати щандарти. От Кулата на пияния под вълчището бе провиснал слънчевият изгрев на Карстарките; на Кулата на чедата се виждаше великанът с разкъсаните вериги на Големия Джон. Но на Порталната кула се вееше само знамето на Старк. Нея бе избрал за свое седалище Роб. Кейтлин потегли натам със сир Бриндън и сир Вендел зад нея. Конете им застъпваха бавно по дървения мост, изпънат през зелено-черните ивици тиня.

Завари сина си обкръжен от васалните лордове — знаменосци на баща му, в каменна зала, в чието почерняло от сажди огнище тлееше торфен огън. Седеше до груба каменна маса, пред него лежеше разхвърляна купчина карти и пергаменти, и говореше съсредоточено с Рууз Болтън и Големия Джон. Отначало не забеляза влизането й… но вълчището му я усети. Грамадният сив звяр лежеше край огъня и когато вдигна мордата си, златните му очи срещнаха нейните. Лордовете един по един се смълчаха, а Роб вдигна глава при внезапно настъпилата тишина и я видя.

— Майко! — възкликна със стегнато гърло Роб.

На Кейтлин й се прииска да затича към него, да го целуне по милото чело и здраво да го притисне до гърдите си, и никога повече да не го пусне, за да го опази — но тук пред лордовете не посмя. Сега той играеше роля на мъж и тя нямаше правото да му я отнеме. Затова се задържа в самия край на базалтовата плоча, която им служеше за маса. Вълчището стана, пристъпи тихо през залата и дойде при нея. Изглеждаше по-голямо от най-големия вълк.

— Брада си пуснал — промълви Кейтлин на Роб, а Сив вятър задуши дланта й.

Той потърка неловко обраслата си с груба четина челюст.

— Да.

Космите на брадата му бяха по-рижи, отколкото на косата.

— Харесва ми. — Кейтлин погали нежно вълчата глава. — С нея ми напомняш за брат ми Едмур. — Сив вятър закачливо гризна пръстите й, върна се до огнището и отново легна.

Сир Хелман Толхарт пръв след вълчището прекоси залата да изрази почитанията си, като коленичи пред нея и притисна чело в ръката й.

— Лейди Кейтлин, сияйна сте, както винаги. Появата ви е добре дошла в тези тревожни времена.

Последваха го двамата Гловър, Галбарт и Робът, след тях Големия Джон и останалите, един след друг. Теон Грейджой беше последен.

— Не очаквах да ви срещна тук, милейди — промълви той и коленичи.

— Не бях помисляла да идвам тук — отвърна Кейтлин, — докато не слязох на брега в Бял залив и лорд Виман не ми каза, че Роб е свикал знамената. Познавате сина му, сир Вендел. — Вендел Мандърли пристъпи напред и се поклони толкова ниско, колкото позволи едрото му туловище. — И моя чичо, Бриндън Тъли, който изостави службата си при сестра ми, за да ми окаже помощ.

— Черната риба — усмихна се Роб. — Благодарен съм, че сте дошли при нас, сир. Имаме нужда от доблестни мъже. И вие, сир Вендел, радвам се, че мога да разчитам на вас. И сир Родрик ли е с вас, майко? Липсва ми.

— Сир Родрик се отправи на север от Бял залив. Назначих го за кастелан и му заповядах да държи Зимен хребет, докато се върнем. Майстер Лувин е добър съветник, но няма опит във военното изкуство.

— Колкото за това, не се безпокойте, лейди Старк — избоботи басово Големия Джон. — Зимен хребет е в безопасност. Скоро ще заврем мечовете си в задника на Ланистър, да ме прощавате, а после е ред на Червената цитадела, да освободим Нед.

— Милейди, един въпрос, ако благоволите. — Рууз Болтън, владетелят на Страшната крепост, говореше тихо, но когато заговореше, по-едрите от него мъже замълчаваха да го чуят. Очите му бяха странно светли, почти без цвят, и погледът му вдъхваше смут. — Разправят, че държите онова джудже, сина на лорд Тивин в плен. Доведохте ли го при нас? Заклевам се, може добре да се възползваме от заложник като него.

— Вярно е, че държах Тирион Ланистър, но вече не — принудена бе да признае Кейтлин. Хор разочаровани възгласи посрещна вестта. — И аз бях не по-малко недоволна от вас, господа. Боговете решиха, че е уместно да остане на свобода, с малко помощ от страна на глупавата ми сестра. — Сигурно не биваше да е толкова откровена в презрението си, но раздялата й с Орлово гнездо не бе от най-приятните. Беше предложила да отведе лорд Робърт със себе си, да го осинови за няколко години в Зимен хребет. Съжителството с други момчета щеше да е добро за него и тя се осмели да го предложи. Последвалата ярост на Лиза беше ужасна. „Може да си ми сестра — отвърнала бе тя, — но ако се опиташ да ми откраднеш сина, ще напуснеш през Лунната порта.“ След този отговор нямаше какво повече да се каже.

Лордовете горяха от нетърпение да научат повече, но Кейтлин вдигна ръка.

— Не се съмнявам, че ще имаме време за всичко това по-късно, но пътуването ме умори. Бих искала да поговоря насаме със сина си. Вярвам, че ще ме извините, господа. — Не им остави избор. Знаменосците на Старк се поклониха и излязоха, поведени от вечно покорния лорд Рогов лес. — Ти също, Теон — добави Кейтлин към бавещия се Грейджой. Той се усмихна и излезе.

На масата имаше ейл и сирене. Кейтлин си напълни рог, седна, отпи и се загледа в сина си. Стори й се по-висок, отколкото го помнеше, когато тръгна, а четината по брадата наистина го правеше по-стар.

— Едмур беше на шестнайсет, когато си пусна мустаци.

— И аз скоро ще стана на шестнайсет — отвърна Роб.

— Но сега си на петнайсет. Петнайсет, и вече си повел войска. Разбираш ли поне защо бих могла да се страхувам, Роб?

Той я изгледа твърдо.

— Никой друг нямаше.

— Никой? Моля те, че кои бяха тези мъже, които видях само преди миг? Рууз Болтън, Рикард Карстарк, Галбарт и Робърт Гловър, Големия Джон, Хелман Толхарт… можеше да повериш командването на всеки от тях. Богове, можеше да изпратиш дори Теон, макар че аз не бих избрала точно него.

— Те не са Старки — каза Робърт.

— Те са мъже, Роб, опитни в битки. Допреди по-малко от година ти все още се биеше с дървени мечове.

Улови беса в очите му, но той изчезна толкова бързо, колкото се появи, и Роб отново стана момчето, което си беше.

— Знам — промълви смутен синът й. — Ти в Зимен хребет ли ме връщаш?

Кейтлин въздъхна.

— Би трябвало да направя точно това. Изобщо не трябваше да заминавам. Но не смея. Вече не. Ти стигна твърде далеч. Някой ден тези лордове ще гледат на теб като на своя сеньор. Ако сега те отпратя като дете, пратено да си ляга, наказано да остане без вечеря, ще го запомнят и ще ти се надсмиват над чашите си. Ще дойде ден, когато ще имаш нужда от почитта им, от страха им ако щеш. Смехът е отрова за страха. Това няма да ти причиня, колкото и да ми се иска да те опазя.

— Моите благодарности, майко — отвърна той, без да може да скрие облекчението си под официалността.

Тя се пресегна над масата му и го погали по косата.

— Ти си ми първородният, Роб. Достатъчно ми е само да те погледна, за да си спомня как се появи на този свят, с червено личице и ревящ.

Роб се изправи, явно почувствал се неловко от ласката й, и отиде до огнището. Сив вятър отърка глава в крака му.

— Знаеш ли… за татко?

— Да. — Сведенията за смъртта на Робърт и за залавянето на Нед я бяха изплашили неизразимо, но нямаше да позволи синът й да види страха й. — Лорд Мандърли ми каза, като слязох в Бял залив. Нещо да си чул за сестрите си?

— Има едно писмо — каза Роб и почеса вълчището под муцуната. — И за теб има, но пристигна в Зимен хребет с моето. — Върна се при масата, порови в разхвърляните карти и свитъци и се върна с къс смачкан пергамент. — Това е, което е написала за мен, не се сетих да взема твоето.

Нещо в тона му я обезпокои. Тя оглади листа и зачете. Тревогата отстъпи на неверието, след това на гнева и накрая — на страха.

— Това писмо е на Церсей, не е на сестра ти — каза, след като го дочете. — Същинското съобщение е в онова, което Санса не казва. През цялото време се повтаря колко добре се отнасят Ланистърови с нея. Познавам звука на заплахата дори когато е нашепната. Те са задържали Санса като заложница и смятат на всяка цена да я задържат.

— Не се споменава за Аря — напомни й отчаян Роб.

— Да. — Кейтлин не искаше и да мисли какво би могло да означава това. Не сега.

— Надявах се… ако все още държеше Дяволчето, сигурно можехме да го разменим… — Взе писмото на Санса и го смачка с жест, който издаваше, че не го прави за първи път. — От Орлово гнездо чува ли се нещо? Писах на леля Лиза, за помощ я помолих. Тя дали е свикала знамената на лорд Арин, знаеш ли? Рицарите на Долината ще се присъединят ли към нас?

— Само един — отвърна тя. — Най-добрият между тях, чичо ми, но Бриндън Черната риба преди всичко е от Тъли. Сестра ми не смята да се размърда извън Кървавата порта.

Роб го понесе тежко.

— Мамо, какво ще правим? Събрах цялата тази войска, осемнадесет хиляди души, но не съм… не съм уверен. — Погледна я с блеснали очи, гордата осанка на младия лорд за миг се стопи и също така бързо той стана отново дете, петнадесетгодишно хлапе, чакащо от майка си отговора на тревожните си въпроси. Така нямаше да стане.

— От какво толкова се боиш, Роб? — с нежност го попита тя.

— Аз… — Той извърна глава настрани да скрие първата си сълза.

— Ако тръгнем в поход… дори да спечелим… Ланистърови държат Санса и татко. Те ще ги убият, нали?

— Те искат точно това да мислим.

— Искаш да кажеш, че лъжат?

— Не знам, Роб. Но това, което знам със сигурност, е, че нямаш избор. Ако отидеш в Кралски чертог и се закълнеш във вярност, никога няма да те пуснат. Ако подвиеш опашка и се оттеглиш в Зимен хребет, лордовете ти ще изгубят всякакво уважение към теб. Някои могат дори да минат на страната на Ланистърови. И тогава кралицата, след като няма да има от какво да се бои, ще може да направи каквото си иска с пленниците си. Най-голямата ни надежда, единствената ни надежда сега е да успееш да надвиеш врага на бойното поле. Ако успееш случайно да заловиш в плен лорд Тивин или Кралеубиеца, да, тогава размяната ще е напълно възможна, но не това дори е същественото. Докато ти си достатъчно силен, за да са принудени да се боят от теб, баща ти и сестра ти ще са в безопасност. Церсей е достатъчно умна, за да си даде сметка, че може да има нужда от тях, за да спечели мир, ако битката завърши в неин ущърб.

— А какво ще стане, ако не завърши в неин ущърб? — попита Роб. — Ако завърши в наш ущърб?

Кейтлин хвана ръката му.

— Роб, няма да смекчавам истината пред теб. Ако загубиш, за всички нас не ще остане никаква надежда. Казват, че в сърцето на Скалата на Кастърли няма нищо друго освен камък. Спомни си съдбата на децата на Регар.

Видя страха в младите му очи, но и силата видя.

— Тогава няма да загубя — закле се синът й.

— Кажи ми какво знаеш за боевете в крайречните земи — каза тя. Трябваше да разбере доколко наистина е готов.

— Само преди две денонощия е имало битка по хълмовете под Златен зъб — каза Роб. — Вуйчо Едмур е пратил лорд Ванс и лорд Пайпър да държат прохода, но Кралеубиеца се е спуснал върху тях отгоре и ги е помел. Лорд Ванс е бил посечен. Според последните ни сведения лорд Пайпър е отстъпвал, изчаквайки да се присъединят към него твоят брат и другите му знаменосци от Речен пад, а Джайм Ланистър го е преследвал по петите. Но не това е най-лошото. През цялото време, докато са се сражавали в прохода, лорд Тивин е превеждал във фланг втора войска на Ланистър от юг. Казват, че тя е дори по-голяма от ордата на Джайм.

— Татко, изглежда, го е предвидил, защото е изпратил хора да им се противопоставят, под знамето на самия крал — продължи той. — Командването им е връчил на някакво южняшко лордче, лорд Ерик или Дерик, или нещо подобно, но с него тръгнал сир Раймън Дари и според писмото с тях имало и други рицари, както и част от личната гвардия на татко. Само че се оказало клопка. Веднага щом лорд Дерик прехвърлил Червения зъб, Ланистърови го нападнали, без да им пука от кралското знаме, и Грегър Клегейн ги ударил в гръб, когато се опитали да се изтеглят през Глумски брод. Този лорд Дерик и още неколцина може би са се спасили, никой не знае със сигурност, но сир Раймън е убит, а с него и повечето от нашите хора от Зимен хребет. Лорд Тивин е затворил кралския път и сега настъпва на север към Харънхъл и изпепелява всичко по пътя си.

„От лошо по-лошо“ — помисли Кейтлин. По-лошо се оказа, отколкото беше допускала.

— Смяташ да го срещнеш там? — попита тя.

— Ако стигне толкова далече, но никой не го допуска — отвърна Роб. — Изпратих вест на Хоуланд Рийд, стар приятел на татко в крепостта на Сива вода. Ако Ланистърови изкачат Шийката, мъжете от езерата ще им пускат кръв на всяка стъпка, но според Галбарт Гловър лорд Тивин е твърде хитър, за да си го позволи, а Рууз Болтън е съгласен с него. Убедени са, че ще се задържи край Тризъбеца. Ще завзимат замъците на речните лордове един по един, докато Речен пад не остане сам. Затова трябва да тръгнем на юг и да ги посрещнем.

Костите на Кейтлин се смразиха само като си го представи. Какви шансове имаше едно петнадесетгодишно момче срещу изпитаните в битки пълководци като Джайм и Ланистър?

— Разумно ли е? Тук имаш силни позиции. Казват, че старите крале на Севера са могли да задържат при Рова на Кайлин и да отхвърлят войски, десет пъти по-големи от собствените им.

— Да, но храната и запасите ни са на привършване, а в тази земя е трудно да се преживее дълго. Чакахме лорд Мандърли, но след като пристигнаха синовете му, трябва да тръгнем в поход.

Тя осъзна, че слуша думите на лордовете знаменосци в гласа на сина си. През годините бе посрещала мнозина от тях в Зимен хребет и те също й бяха предлагали гостоприемството си с Нед край своите огнища и трапези. Знаеше що за хора са, всеки един поотделно. А дали и Роб ги бе опознал така добре?

И все пак в думите им имаше смисъл. Ордата, която врагът на нейния син беше събрал, не представляваше постоянна войска, каквато бяха свикнали да поддържат Свободните градове, не беше сила, съставена от платени гвардейци. Повечето от тях бяха хора от простолюдието: ратаи, земеделци, рибари, пастири, синове на ханджии, дребни търговци и тепавичари, подквасени със сбирщина скитащи наемници и свободни конници, алчни за плячка. Щом господарите им ги призовяха, те идваха… но не завинаги.

— Че ще тръгнете в поход — добре, но накъде, с каква цел? — попита тя сина си. — Какво точно смяташ да направиш?

Роб се поколеба.

— Според Големия Джон трябва да дадем битка на лорд Тивин, като го изненадаме — отвърна той, — но Гловър и Карстарките подхвърлят, че би било по-разумно да заобиколим войската му и да се съединим с вуйчо Едмур срещу Кралеубиеца. — Роб прокара длан през лъскавата си кестенява коса и я погледна отчаяно. — Макар че докато стигнем Речен пад… не съм сигурен…

— А трябва да си — каза Кейтлин на сина си, — или се прибирай у дома да си играеш с дървения меч. Не можеш да си позволиш да изглеждаш нерешителен в очите на мъже като Рууз Болтън или Рикард Карстарк. Не прави грешки, Роб… това са знаменосци, а не приятели. Ти сам се провъзгласи за пълководец. Тогава командвай.

Синът й я погледна смаяно, сякаш не можеше да повярва на това, което чува.

— Както кажеш, мамо.

— Питам те отново. Какво смяташ да направиш?

Роб разгъна една карта на масата — дрипав къс стара кожа, нашарена с избледнели линии. Единият й край се загърна и той го затисна с камата си.

— И двата плана си имат предимства, но… виж, ако се опитаме да заобиколим войската на лорд Тивин, рискуваме да се окажем заклещени между него и Кралеубиеца, а ако го нападнем… според всички сведения той разполага с повече хора от мен, а бронираната му конница превишава нашата многократно. Големия Джон казва, че това е без значение, стига да го спипаме със свалени гащи, но на мен ми се струва, че човек, сражавал се в толкова битки като Тивин Ланистър, няма да се остави така лесно да го изненадат.

— Добре — каза тя. Чуваше в гласа му ехото от Нед, сякаш той седеше пред очите й и се двоумеше пред картата. — По-нататък.

— Бих оставил малка част тук да държи Рова Кайлин, главно стрелци, останалите бих повел по насипа — каза Роб, — но щом стигнем Шийката, бих разделил войската на две. Пехотата може да продължи надолу по кралския път, а конницата ни да прекоси Зеления зъб при Близнаците. — Посочи на картата. — Когато лорд Тивин чуе, че сме дошли на юг, той ще тръгне на север да пресрещне главните ни части, а конниците ни ще останат свободни да стигнат бързо до западния бряг на Речен пад. — Роб се отпусна в стола си, без да посмее да се усмихне, но доволен от себе си и жаден да чуе похвалата й.

Кейтлин намръщено огледа картата.

— Но така реката ще остане между двете части на войската ти.

— Също и между Джайм и лорд Тивин — отвърна той припряно. Най-сетне дойде и усмивката. — Над Рубинения проход реката е непребродима. Чак до Близнаците нагоре, и този мост е под контрола на лорд Фрей. Той беше знаменосец на дядо, нали?

„Покойният лорд Фрей“ — помисли Кейтлин.

— Така е — призна тя, — но баща ми никога не е разчитал на него. Ти също не би могъл.

— Добре — обеща Роб. — Е, какво мислиш?

Длъжна беше да си признае, че е впечатлена. „Прилича на мъжете на Тъли — помисли си, — и все пак е син на баща си, а Нед го е учил добре.“

— Коя от двете сили ще водиш ти?

— Конницата — веднага отговори Роб. Пак като баща си: Нед винаги поемаше по-тежката задача на плещите си.

— А другата?

— Големия Джон все ни уверява, че трябва да премажем лорд Тивин. Помислих, че би трябвало да му отстъпя тази чест.

Първият му грешен ход, но как да му го каже, без да уязви наперената му самоувереност?

— Баща ти веднъж ми каза, че Големия Джон е най-безстрашния мъж, когото е срещал.

Роб се ухили.

— Сив вятър му изяде два пръста, а той се смя! Е, значи си съгласна?

— Баща ти не е безстрашен — изтъкна му Кейтлин. — Смел е, но това е съвсем друго.

Синът й помисли за миг.

— Източната войска ще е единственото, което ще остане между лорд Тивин и Зимен хребет — отвърна й замислено. — Е, като прибавим и малкото лъкометци, които ще оставя в Рова. Така че нямам нужда от някой безстрашен, нали?

— Не. Но имаш нужда от хладнокръвие, струва ми се, не толкова от кураж.

— Рууз Болтън — промълви изведнъж Роб. — Този човек ме плаши.

— Тогава да се молим да изплаши не по-малко и лорд Тивин.

Роб кимна и нави картата.

— Ще дам заповеди и ще събера ескорт, за да те отведе в Зимен хребет.

През цялото това време Кейтлин се беше борила със себе си да остане силна, заради Нед и заради този техен упорит и непримирим син. Отхвърлила бе отчаянието и страха като ненужни дрехи — но сега чак разбра, че в края на краищата е облякла точно тях.

— Няма да замина за Зимен хребет — чу тя собствения си глас, сама изненадана от внезапния прилив на сълзи, които замъглиха погледа й. — Баща ми може би умира зад стените на Речен пад. Брат ми е обкръжен от врагове. Трябва да отида при тях.