Игра на тронове

ЕДАРД

— Робърт, моля те. Чуй се какво говориш.

— Курвата е бременна! — Кралският юмрук се стовари като гръм по масата на съвета. — Предупредих те, че ще се стигне до това, Нед. Предупредих те още в полето с могилите, но ти не поиска да ме чуеш. Е, сега ще го чуеш. Искам ги мъртви — майката и детето, както и онзи тъпак Визерис. Ясно ли ти е? Искам ги мъртви!

Останалите кралски съветници правеха всичко възможно да се престорят, че ги няма. Явно бяха по-мъдри от него. Едард Старк рядко се беше чувствал толкова сам.

— Ако го направиш, ще се опозориш за вечни времена. Послушай ме.

— Ще те слушам, когато заговориш разумно. — Кралят огледа масата. — Вие останалите измряхте ли, или само сте онемели? Ще обясни ли някой на този глупак с леденото лице пред какво сме изправени, докато още не съм го удушил?

Варис скочи на подканата.

— Почитаема Ръка — удостои евнухът Нед с мазната си усмивка, — Негова милост казва самата истина. Колкото за убийството на деца, какво толкова, това дете носи дете, така че едва ли може да се смята за дете, нали?

Великият майстер Пицел се наведе над масата и майстерската му верига на шията дрънна.

— Това решение по право принадлежи на краля. Ролята на съвета е само да съветва. — Закашля се и процедурата отне няколко минути, — Някога аз съветвах крал Ерис, както сега съветвам най-лоялно крал Робърт. В моя орден се учим да служим на кралството, а не на владетеля. Питам ви следното: ако отново избухне война, колко жени ще загинат? Колко градове ще изгорят? Колко невръстни дечица ще бъдат откъснати от майките си, за да загинат на острието на копието? — Той поглади пищната си бяла брада — безкрайно тъжен и безкрайно уморен. — Няма ли да е по-мъдро, по-милостиво дори, ако Денерис Таргариен загине сега, за да могат да живеят десетки хиляди?

— Наистина — каза Варис. — Милостиво. Виж, за това не се сетих, приятелю. Браво, колко мъдро и вярно го казахте. — Евнухът положи меката си длан на ръкава на Нед. — Разбирам угризенията ви, лорд Едард. Най-искрено. Обсъждаме нещо отвратително, нещо жестоко. Но ние, властниците, трябва понякога да вършим жестоки неща за доброто на кралството. Ако боговете удостоят Денерис Таргариен с мъжка рожба, момчето ще има претенции над Железния трон.

Думите им още повече ядосаха Нед.

— Доколкото знаем, може да излезе и момиче, лорд Варис. Знаете не по-зле от мен, че дотраките никога няма да тръгнат подир жена.

— Но ако е момче? — настоя Родрик. — Драконовата кръв и синът на някакъв проклет коневладелец, с дотракските орди зад него?

— Все пак между нас е Тясното море — изтъкна Нед. — Ще започна да се боя от дотраките едва когато научат конете си да тичат по водата.

— Значи не виждате заплаха за нас, милорд? — попита с подигравателна усмивка Кутрето.

— Виждам само сянката на сянка от заплаха, отдалечена с двадесет години — отвърна Нед.

— И какво ни препоръчваш да направим? Да чакаме, докато драконовото изчадие стовари армията си на бреговете ни ли? — гневно попита кралят.

— Това „драконово изчадие“ все още е в майчиния си корем. Дори Таргариените рядко повеждат армии, преди да си ги отбили. — В гласа на Нед се прокрадна нотка на презрение. — Ти не се боеше, докато Регар Таргариен беше жив. Толкова ли те изнежиха годините, че сега трепериш пред сянката на още неродено дете?

Робърт така побесня, че не можа да отговори, но брат му, чаровният лорд Ренли, изтъкна аргумент, който беше по-добре да премълчи.

— Трябваше да убием Визерис и сестра му още преди десет години, но царственият ми брат направи грубата грешка да послуша Джон Арин.

— Милостта никога не е грешна, лорд Ренли — отвърна Нед. — На Тризъбеца тук присъстващият сир Баристан посече дузина добри воини, все приятели на брат ви и мои. Помня когато го довлякоха при нас, тежко ранен и полумъртъв. Рууз Болтън настоя да му прережем гърлото, но не друг, а вашият брат Робърт каза: „Няма да убия човек заради вярност или защото се е сражавал добре“, и изпрати собствения си майстер да превърже раните на сир Баристан. — И изгледа хладно краля. — Защо го няма този човек тук днес?

Робърт намери в себе си срам да се изчерви.

— Не беше същото — възрази той. — Сир Баристан беше рицар на кралската гвардия.

— А Денерис е четиринадесетгодишно момиче — сряза го Нед.

Сир Баристан Селми вдигна светлосините си очи от масата и каза:

— Чест е да се изправиш срещу врага на бойното поле, но не и да го убиеш в майчината му утроба. — Извърна се умолително към краля. — Ваша милост, лорд Едард казва това, което мисля и аз. Ние сме рицари, а не платени убийци. Нашите клетви…

— Не! — ревна Робърт. — Стига! Дума повече не искам да чуя. Забравихте ли кой е кралят тук?

— Не. А ти? — Знаеше, че отдавна е прехвърлил границите на благоразумието, но не можеше повече да мълчи. — Робърт, моля те, за какво се вдигнахме срещу Ерис Таргариен, освен за да сложим край на детеубийствата?

— За да сложим край на Таргариените — изръмжа кралят. — Достатъчно се наслушах. Какво ще кажат всички?

— Трябва да се свърши — заяви лорд Ренли.

— Нямаме избор — промърмори Варис. — Тъжно е, но…

Великият майстер Пицел скръсти ръце на корема си и кимна съгласен.

— Когато се озовеш в легло с грозна жена, най-доброто, което можеш да направиш, е да затвориш очи и да продължиш до края — заяви Кутрето. — С чакане девойката няма да стане по-хубава. Целуваш я и толкова.

— Целуваш я? — повтори слисано сир Баристан.

— Стоманена целувка — поясни Кутрето.

Робърт се обърна към Нед.

— Е, това е положението, Нед. Двамата със Селми сте сами по въпроса. Остава само да измислим кой да я убие.

— Мормон се домогва до кралска прошка — припомни им лорд Ренли.

— При това отчаяно — каза Варис, — но най-вече се домогва да остане жив. Принцесата е във Вее Дотрак, където да извадиш оръжие си е сигурна гибел. Ако ви разправя какво ще направят дотраките с нещастника, който би се опитал да нападне халееси, няма да заспите през нощта. — Той поглади напудрената си брадичка. — Виж, отрова… сълзите на Лис, да речем. Хал Дрого изобщо няма да разбере, че не е естествена смърт.

Сънените очи на Великия майстер Пицел изведнъж се отвориха и примижаха подозрително към евнуха.

— Отровата е оръжие на страхливеца — възрази кралят.

На Нед му писна.

— Изпращаш платени ножове да убият четиринадесетгодишно момиче и още ми говориш за чест? — Бутна стола си и стана. — Сам го направи, Робърт. Този, който изрича присъдата, трябва да замахне с меча. Погледни я в очите, преди да я убиеш. Виж сълзите й, чуй последните й думи. Това поне й го дължиш.

— Богове! — изруга кралят и думата избухна от гърлото му с едва удържан гняв. — Ти наистина го мислиш, дяволите да те вземат. — Посегна към каната с вино до лакътя си, видя, че е празна, и я пръсна в стената. — Свърши ми и виното и търпението. Точка! Да се направи и толкова.

— Няма да участвам в убийство, Робърт. Прави каквото искаш, но не ме моли да го утвърждавам с печата си.

За миг Робърт като че ли не разбра какво му говори Нед. Непокорството не беше от блюдата, които му поднасяха често. Когато най-после го осъзна, лицето му бавно се промени. Очите му се присвиха и червенината се плъзна по врата от яката нагоре. Той насочи разтреперания си пръст към Нед.

— Вие сте Ръката на краля, лорд Старк. Правете каквото ви заповядвам, или ще си намеря друга Ръка, която ще го направи.

— Желая му пълен успех. — Нед откопча тежката торква, стягаща процепа на наметалото му — сребърната ръка, знака на високия му пост. Постави я на масата пред краля, натъжен от спомена за човека, който му я беше окачил, приятеля, когото обичаше. — Мислех те за по-добър човек, Робърт. Мислех, че сме издигнали по-благороден крал.

Лицето на Робърт пламна.

— Вън! — изхриптя той, задавен от ярост. — Вън, проклет да си, дотук ми дойде от теб! Какво чакаш? Върви, бягай си в Зимен хребет. И гледай да не се мяркаш повече пред очите ми, че заклевам ти се, главата ти на кол ще забия!

Нед само кимна и се обърна. Усещаше очите на Робърт в гърба си. Докато излизаше от залата на съвета, обсъждането се поднови почти без пауза.

— В Браавос има едно тайно общество, наричат се „Безликите“ — предложи Великият майстер Пицел.

— Имате ли представа колко са скъпи? — възрази Кутрето. — На половината цена можеш да наемеш цяла армия прости наемници, и то за да ти убият някой търговец. Не смея и да мисля какво ще поискат за една принцеса.

Затворилата се зад Нед врата заглуши гласовете им. На пост пред стаята стоеше сир Борос Блънт, с дългия бял плащ и ризница на кралската гвардия. Хвърли бърз, любопитен поглед към Нед, но не попита нищо.

Денят бе душен и потискащ. Нед тръгна към кулата на Ръката. Във въздуха тегнеше заплаха на приближаващ се дъжд. Щеше да му е добре дошъл. Поне нямаше да се чувства толкова омърсен. Когато влезе в солария, поръча да му доведат Вайон Пули. Стюардът се появи веднага.

— Викали сте ме, милорд Ръка?

— Вече не съм Ръка — каза му Нед. — Скарахме се с краля. Връщаме се в Зимен хребет.

— Ще се заема веднага с приготовленията, милорд. Ще ни трябват две денонощия, докато приготвим всичко за пътуването.

— Сигурно няма да разполагаме с толкова. Не знам дали ще имаме и ден. Кралят спомена, че искал да види главата ми на кол.

Нед се намръщи. Не вярваше искрено, че кралят би му посегнал, не и Робърт. Просто беше много ядосан, но след като Нед се махна от очите му, гневът му щеше да се уталожи, както винаги.

„Винаги?“ Изведнъж и с голямо неудобство усети, че едва ли не съжалява за Регар Таргариен. „Мъртъв е вече от петнадесет години, а Робърт продължава да го мрази както винаги.“ Неприятна мисъл… а оставаше и другото, историята с Кейтлин и джуджето, за която снощи го предупреди Йорен. Това скоро щеше да излезе на бял свят, а кралят, както беше побеснял… Робърт сигурно пет пари не даваше за Тирион Ланистър, но това можеше да засегне гордостта му, а какво щеше да направи кралицата изобщо не можеше да се предвиди.

— Може би ще е най-безопасно най-напред да замина аз — каза той на Пули. — Ще взема с мен дъщерите си и няколко души от охраната. Останалите ще ме последвате, когато сте готови. Уведоми Джори, но не казвай на никой друг и не предприемай нищо, преди да съм заминал с момичетата. Замъкът е пълен с очи и уши и предпочитам да не се разбере какво правя.

— Както заповядате, милорд.

Щом той си излезе, Едард Старк отиде до прозореца и седна да помисли. Робърт не му беше оставил никакъв избор. Дори му дължеше благодарност. Щеше да е хубаво да се върне в Зимен хребет. Изобщо не трябваше да го напуска. Синовете му го чакаха там. Щом се върнеше, с Кейтлин можеше да си направят още един син, не бяха престарели все още. А и напоследък се улавяше, че си мечтае за снега и за дълбокия покой на Вълчия лес нощем.

Все пак мисълта за напускането го ядосваше. Толкова неща щеше да остави недовършени. Робърт и неговият съвет от страхливци и угодници щяха да докарат кралството до просешка тояга, ако останеха с развързани ръце… или по-лошо, щяха да го предадат на Ланистърови в замяна на непосилните дългове. А истината за смъртта на Джон Арин продължаваше да му се изплъзва. О, беше се добрал до няколко късчета, колкото да го убедят, че Джон наистина е убит, но не беше нищо повече от дирята на животно по горския шумак. Все още не бе видял самия звяр, макар да усещаше, че е тук, че го дебне — скрит и коварен.

Изведнъж му хрумна, че би могъл да се върне в Зимен хребет по море. Нед не беше мореплавател и при обичайни обстоятелства щеше да предпочете кралския път, но ако вземеше кораб, можеше да спре на Драконов камък и да поговори със Станис Баратеон. Пицел уж беше пратил гарван през Тясното море с учтива покана от името на Нед лорд Станис да се върне и да си заеме мястото в малкия съвет. Досега отговор нямаше, но мълчанието само усилваше подозренията му. Беше сигурен, че лорд Станис знае тайната, заради която бе умрял Джон Арин. Истината, към която се домогваше, може би го очакваше на древната островна крепост на дома Таргариен.

„И когато я научиш, какво? Някои тайни е по-безопасно да се пазят скрити. Някои тайни са твърде опасни за споделяне дори с тези, които обичаш.“ Нед извади кинжала, донесен му от Кейтлин, от канията на колана си. Ножът на Дяволчето. Защо ще иска джуджето смъртта на Бран? За да не проговори, разбира се. Още една тайна, или може би поредната нишка от същата паяжина?

Възможно ли бе Робърт да е съучастник в това? Не можеше да го допусне, но някога не можеше да допусне и че Робърт е в състояние да заповяда убийството на жени и деца. Кейтлин се бе опитала да го предупреди. „Ти познаваше човека — беше му казала. — Кралят за теб е непознат.“ Колкото по-скоро се махнеше от Кралски чертог, толкова по-добре. Ако се намереше някой кораб, който да отплава на север утре заранта, най-добре беше да го вземе.

Нед извика Джори Касел и го изпрати на пристанището да поразпита дискретно.

— Намери ми някой бърз кораб с опитен капитан. Не ме интересуват големи каюти и удобства, стига да е здрав и бърз. Искам да тръгна веднага.

Някъде по здрач, докато Нед все още седеше до прозореца и чакаше да се върне Джори, Томард извести, че е дошъл посетител.

— Лорд Белиш желае да ви види, милорд.

Нед беше почти готов да го отпрати, но размисли. Все още не беше свободен. А докато не се измъкнеше, трябваше да играе техните игри.

— Покани го, Том.

Лорд Петир влезе с небрежна походка, сякаш предобеда не се беше случило нищо нередно. Носеше кадифен жакет на кремави и сребристи райета, сив копринен плащ с кожа от черна лисица по ръбовете и неизменната си подигравателна усмивка.

Нед го посрещна хладно.

— Мога ли да попитам каква е причината за посещението ви, лорд Белиш?

— Няма да ви задържам дълго, само се отбих на път към лейди Танда. Поканен съм на вечеря. Баница с мариновани змиорки и печено прасенце сукалче. Тя, изглежда, си е наумила да ме ожени за по-малката си дъщеря и затова трапезата й напоследък е смайваща. Честно казано, по-скоро бих се оженил за прасето, но няма да й го кажа. Обожавам баница със змиорки.

— Не бих искал да ви задържам от змиорките, милорд — заяви с ледена неприязън Нед. — В момента не мога да измисля чия компания желая по-малко от вашата.

— О, убеден съм, че ако размислите по-дълбоко, ще се сетите за няколко имена. Варис, да речем. Или Церсей. Или Робърт. Негова милост ви е бесен. След като ни оставихте тази сутрин, продължи по ваш адрес още доста време. Доколкото помня, думите „безочие“ и „неблагодарност“ се повтаряха доста често.

Нед не го удостои с отговор. Нито му предложи кресло, но Кутрето се самопокани.

— След като изхвърчахте така бурно, на мен се падна да ги убеждавам да не наемаме Безликите — продължи той безгрижно. — Вместо това Варис се нае да пусне дискретен слух, че който се справи с момичето на Таргариен, ще го направим лорд.

Нед беше отвратен.

— Значи вече раздаваме титли на убийци.

— Титлите са евтини — сви рамене Кутрето. — Безликите са скъпи. А и честно казано, аз помогнах повече на таргариенчето от вас, с приказките ви за чест. Какво толкова — някой наемник, опиянен от блянове за титла и власт, ще се опита да я убие. Ще я свърши през куп за грош, и след това дотраките ще си отварят очите на четири. А ако пратехме някой Безлик, пиши я погребана.

Нед се намръщи.

— Седите в съвета, приказвате за грозни жени и стоманени целувки, а сега очаквате да ви повярвам, че едва ли не искате да опазите момичето? За колко голям глупак ме вземате?

— Ами всъщност за доста голям — изсмя се Кутрето.

— Винаги ли намирате убийството за толкова забавно, лорд Белиш?

— Не убийството. Вие сте ми забавен, лорд Старк. Управлявате като човек, танцуващ по тънък лед. Смея да кажа, че ще цопнете много благородно. Мисля, че чух първия пукот днес сутринта.

— Първия и последния — заяви Нед. — Стига ми.

— Кога смятате да тръгнете за Зимен хребет, милорд?

— Колкото може по-скоро. Вас какво ви засяга?

— Нищо, може би… но ако случайно се задържите тук до утре, ще ми е приятно да ви заведа в онзи бардак, който вашият човек Джори търси толкова безрезултатно. — Кутрето се усмихна. — При това няма да кажа на лейди Кейтлин.