Игра на тронове

КЕЙТЛИН

— Милейди, няма да е зле да покриете главата си — каза лорд Родрик, докато конете им се тътреха на север. — Ще премръзнете.

— Та това е само вода, сир Родрик — отвърна Кейтлин.

Косата й висеше мокра и натежала, с един измъкнат кичур, лепнал се на челото, и тя си представяше колко неугледно изглежда отстрани, но й беше все едно. Южният дъжд бе ласкав и топъл. Кейтлин обичаше допира му по лицето си, нежен като майчински целувки. Връщаше я в детството й, в онези дълги сиви дни в Речен пад. Спомни си гората на боговете, увисналите клони, натежали от влагата, и смеха на брат си, когато я гонеше през купищата мокри листа. Спомни си как правеха „банички“ от кал с Лиза, лепкавата кафява кал между пръстите си. Поднасяха ги след това на Кутрето, кикотеха се и той веднъж изяде толкова кал, че после цяла седмица му беше лошо. Колко млади бяха.

Кейтлин почти го беше забравила. На север дъждът валеше студен и силен и нощем понякога обръщаше на лапавица. По-често можеше да убие посевите, отколкото да ги напои, и караше хората да тичат да търсят убежище. В такъв дъжд момиченца не можеха да си играят.

— Аз вече подгизнах — оплака се сир Родрик. — Мокър съм до кости. — Гората около тях се сгъстяваше и непрестанното барабанене на капките по листата се придружаваше от шляпането на конските копита в жилавата кал. — Тази вечер ще ни трябва огън, милейди, и една топла вечеря ще дойде добре и за двама ни.

— Има един хан малко по-нататък, на кръстопътя — успокои го Кейтлин.

В младостта си много нощи беше преспивала там, когато пътуваше с баща си. В разцвета на годините си лорд Хостър Тъли беше неуморен човек, все пътуваше нанякъде. Тя още помнеше ханджийката — дебелата Маша Хедъл, която непрекъснато дъвчеше червен киселец и като че ли притежаваше неизчерпаем запас от усмивки и сладки за децата. Сладките й бяха обилно напоени с мед, сочни и натежаваха на езика от сладост, но колко я плашеха Кейтлин тези нейни усмивки. Киселецът беше боядисал зъбите на Маша червени и усмивката й беше ужасна — все едно че е пила кръв.

— Хан — повтори умислено сир Родрик. — Но не бива да рискуваме. Ако държим да не ни познаят, може би трябва да потърсим някоя малка ферма… — Той млъкна, щом чуха шум по пътя — плясък на вода, дрънчене на ризници и конско цвилене. — Ездачи — предупреди спътникът й и десницата му стисна дръжката на меча. Макар и по кралския път, не беше зле човек да е предпазлив.

Двамата проследиха шума край ленивата извивка на пътя и ги видяха: колона тежковъоръжени мъже, които прехвърляха брода през придошлия поток. Кейтлин дръпна юздите и ги остави да подминат. Знамето в ръката на първия конник висеше мокро и унило, но стражите бяха с черни наметала и на гърдите им бе разперил криле сребърният орел на Морска бран.

— Малистърови — прошепна й сир Родрик, сякаш тя не го знаеше. — Милейди, не е зле да си сложите качулката.

Ръцете на Кейтлин не помръднаха. С тях яздеше самият Джейсън Малистър, обкръжен от рицарите си, със сина си Патрек до него и двамата им скуайъри след тях. Разбра, че са тръгнали за Кралски чертог и турнира на Ръката. През последната седмица пътниците бяха плъпнали като мухи по кралския път — рицари и наемни конници, певци с лютни и барабани, тежки фургони, натоварени с чували жито и бурета с мед, търговци, занаятчии и курви. И всички се придвижваха на юг.

Тя изгледа храбро подминаващия ги лорд Джейсън. За последен път го беше видяла увлечен в шеги с чичо й на сватбеното й празненство. Малистърови служеха като знаменосци на рода Тъли и неговите дарове бяха доста щедри. Кафявата му коса сега беше прошарена, лицето му — изсечено и хлътнало с възрастта, но годините все пак не бяха засегнали достолепието му. Яздеше стегнат и с изправени рамене като човек, когото нищо не може да изплаши. Кейтлин му завидя — тя самата се боеше за толкова много неща. Щом конниците минаха покрай тях, лорд Джейсън кимна сдържано за поздрав, но това бе просто вежливост на знатна особа към срещнати по пътя странници. В живите му очи не блесна искрата на разпознаването, а синът му дори не си направи труд да ги погледне.

— Не ви позна — каза зачудено сир Родрик след малко.

— Видя в нас само двама окаляни пътници, отбили край пътя, мокри и уморени. Не би му хрумнало да заподозре, че ще срещне тук дъщерята на своя владетел. Смятам, че в хана ще сме в пълна безопасност, сир Родрик.

Беше вече почти тъмно, когато го стигнаха — на кръстовището недалече от голямото сливане на Тризъбеца. Маша Хедъл беше още по-дебела и побеляла. Все така дъвчеше киселец, но ги огледа съвсем бегло и без помен от кръвясалата си усмивка.

— Две стаи на горния кат, само това остана — заяви тя, без да спира да дъвче. — Под камбанарията са, тъй че храната няма да пропуснете, макар че е доста шумно. Нищо не мога да направя. Претъпкано е. Или тия две стаи, или пътят.

Какво да се прави, избраха „тия две“ — ниски, прашни мансарди над паянтовото стълбище.

— Ботушите си оставете тук долу — каза им Маша, след като прибра монетите. — Момчето ще ги почисти. Не искам да ми мъкнете кал по стълбите. И ще слушате камбаната. Който закъснее за храната, стои гладен. — И никакви усмивки, да не говорим за сладкишите.

Когато удари камбаната за вечеря, шумът се оказа оглушителен. Кейтлин си беше облякла сухи дрехи. Седеше до прозореца и гледаше как дъждът трополи по стъклото. То беше млечносиво и мехуресто. Отвън вече припадаше влажен здрач. Кейтлин едва различаваше разкаляния кръстопът.

Кръстопътят беше повод да спрат за отдих и размисъл. Оттук към Речен пад пътят беше лек. Баща й винаги й даваше мъдър съвет, когато много се нуждаеше, и сега тя изпита силен копнеж да поговори с него, да го предупреди за приближаващата се буря. Щом Зимен хребет трябваше да се стяга за война, толкова повече важеше това за Речен пад, много по-близо до Кралски чертог и при мощта на Скалата на Кастърли, надвиснала от запад като сянка. Само да беше по-силен баща й, щеше да поеме натам, но Хостър Тъли вече от две години беше на легло и Кейтлин не можеше да го товари с още грижи.

Източният път беше по-див и опасен, катереше се по каменисти хълмове и гъсти гори, преди да навлезе в Лунните планини, през високите проходи и дълбоките пропасти на Долината на Арин и каменните Пръсти отвъд. Над Долината Орлово гнездо се извисяваше непоклатимо с кулите си, протягащи се към небето. Там щеше да намери сестра си… и може би някои от отговорите, които търсеше Нед. Лиза със сигурност знаеше повече, отколкото бе посмяла да сподели в писмото. Може би разполагаше дори с доказателството, необходимо на Нед, за да събори Ланистърови, а стигнеше ли се до война, щяха да имат нужда от помощта на рода Арин и от източните лордове, които им дължаха вярност.

Но планинският път беше опасен. Из тези проходи дебнеха рисове, скалните свлачища бяха нещо обичайно, а планинските кланове бяха разбойници, непризнаващи право и закон. Връхлитаха от високите склонове, за да грабят и убиват, и се стапяха като сняг, щом рицарите от Долината дойдеха да ги търсят. Дори Джон Арин, един от най-силните владетели, каквито Орлово гнездо бе познавало през цялото си съществуване, винаги тръгваше на път със силна охрана, когато се наложеше да прекоси планините. А единствената сила, с която разполагаше Кейтлин сега, беше един престарял рицар, въоръжен преди всичко с предаността си. Не, реши тя. Речен пад и Орлово гнездо трябваше да почакат. Пътят й беше на север към Зимен хребет, където я чакаха синовете и дългът. Минеха ли благополучно Шийката, щеше да се представи на някой от знаменосците на Нед и да прати конници напред със заповед да охраняват кралския път.

Дъждът скриваше полята отвъд кръстопътя, но в паметта си Кейтлин ясно виждаше околната земя. Пазарището се намираше от другата страна на пътя, а на около миля по-нататък беше селото — петдесетина бели къщички около малка каменна септа. Сега сигурно щяха да са повече — лятото се бе проточило дълго и мирно. На север оттук кралският път продължаваше покрай Зелената вилка на Тризъбеца, през плодородни долини и зелени гори, покрай процъфтяващи селища, яки като малки крепости чифлици и замъци на крайречни лордове.

Кейтлин ги познаваше всички: Блакууд и Бракън с вечната им вражда — на баща й често се налагаше да ги усмирява; лейди Уент, последната от рода си, която обитаваше със своите духове мрачните като пещери сводести зали на Харънхъл; гневливия лорд Фрей, надживял седемте си жени и напълнил двата си замъка-двойници с деца, внуци и правнуци, а също така и с копелета и внуци-копелета. Всички те бяха знаменосци на дома Тъли, заклели бяха мечовете си в служба на Речен пад. Кейтлин се зачуди дали всичко това ще е достатъчно, ако се стигне до война. Баща й беше изключително предан на клетвата си човек и несъмнено щеше да свика знамената си… но дали знамената щяха да се отзоват? Родовете Дари, Ригер и Мутън също бяха положили клетви пред Речен пад, но преди четиринадесет години бяха предпочели краля пред своя владетел и на Тризъбеца се сражаваха на страната на Регар Таргариен, докато лорд Фрей бе дошъл с войските си много след края на битката и остана известно съмнение към коя от двете армии се е канил да се присъедини. Към тяхната, кълнеше се той тържествено на победителите, след като всичко бе приключило, но оттогава баща й го наричаше „Закъснелия лорд Фрей“. Не трябваше да се стига до война, помисли с боязън Кейтлин. Не трябваше да го позволят.

Сир Родрик дойде веднага щом екът на камбаната заглъхна.

— Да побързаме, докато не е свършила храната, милейди.

— Може би ще е по-безопасно да не сме рицар и лейди, докато не прехвърлим Шийката — каза тя. — Обикновените пътници привличат по-малко внимание. Да кажем, баща и дъщеря, тръгнали на път по някаква семейна работа.

— Ваша воля, милейди — съгласи се сир Родрик. И се усети какво е казал едва когато тя се засмя. — Човек трудно отвиква от старата вежливост, ми… дъще. — Посегна да опипа липсващите си бакенбарди и въздъхна отчаяно.

Кейтлин го хвана под ръка.

— Хайде, татко. Трапезата, която ни е подредила Маша Хедъл сигурно ще ти хареса, но не прекалявай с хвалбите. Усмивката й наистина няма да ти хареса.

Гостилницата беше дълга и неуютна, с ред големи бурета в единия край и голямо огнище в другия. Малкият слуга тичаше напред-назад с шишове месо, а Маша точеше бира от буретата и дъвчеше киселец.

Пейките бяха претъпкани с гости от околните селца, смесени с най-различни пътници. По кръстопътищата се срещаха какви ли не хора — бояджии с оплескани в черна и червена багра длани деляха място с мъже от речните села, вонящи на тиня и риба, мускулест налбант седеше поприсвит до съсухрен стар септон, недодялани железари и пълнички търговци си подмятаха пресни новини като стари и добри приятели.

В тази пъстра компания се мяркаха доста мечоносци и това не се хареса много на Кейтлин. Трима край огъня носеха знака с червения жребец на Бракънови, имаше и една голяма група с плетени от синкава стомана ризници и сребристосиви шлемове. На раменете им личеше друг познат й герб — близначните кули на дома Фрей. Тя огледа предпазливо лицата им, но бяха твърде млади, за да я познават.

Сир Родрик намери свободно място за двамата на пейката близо до кухнята. На масата срещу тях млад хубавец настройваше струните на лютнята си.

— Седем благослова за вас, добри хора — поздрави ги той, щом седнаха. Пред него имаше празна винена чаша.

— И за теб, певецо — отвърна Кейтлин. Сир Родрик им поръча хляб, месо и бира, и то веднага, ако се съдеше по тона му. Певецът, осемнайсетинагодишен младеж, ги изгледа дръзко, заразпитва ги откъде идат, кога са пристигнали и какви новини носят, и въпросите му полетяха бързи като стрели, без да спре, за да чуе отговора.

— Тръгнахме преди два дни от Кралски чертог — отговори Кейтлин на най-безопасния от въпросите му.

— Аз пък съм тръгнал натам — каза младокът. Както беше очаквала, гореше от нетърпение да разкаже своята история, вместо да чуе тяхната. Певците най-много от всичко обичат да слушат собствения си глас. — Турнирът на Ръката означава богати лордове с дебели кесии. Последния път си тръгнах с повече сребро, отколкото можех да нося… или щях да си тръгна, ако не бях заложил всичкото, че него ден ще победи Кралеубиеца.

— Боговете се мръщят на комарджията — отбеляза строго сир Родрик. Като човек от Зимен хребет споделяше отношението на рода Старк към турнирите и залаганията.

— Вярно, намръщиха ми се — призна певецът. — Вашите жестоки богове и Рицарят на цветята ме вкараха в тая беля.

— Не се съмнявам, че ти е било за урок — каза сир Родрик.

— Така е. Този път ще заложа парите си на сир Лорас.

Сир Родрик понечи да дръпне бакенбарда, дето го нямаше, но докато поредният упрек се оформи в главата му, дотича слугата. Постави пред тях дъските с хляб и ги отрупа с късове сочно месо от шиша. На другия шиш бяха нанизани резенчета лук, чушлета и гъби. Момчето хукна да им донесе бирата и сир Родрик се залови с плувналата в гореща мазнина купчина с вълчи апетит.

— Аз съм Марилион — представи се певецът и дръпна една от струните на лютнята. — Сигурно сте ми чували свирнята някъде?

Поведението му събуди усмивката на Кейтлин. Малко странстващи певци стигаха чак до Зимен хребет на север, но тя познаваше такива като него от детството си в Речен пад.

— Боя се, че не.

Той дръпна жална струна на лютнята.

— Загубили сте. Кой е най-изкусният певец, когото сте слушали?

— Алиа от Браавос — каза отведнъж сир Родрик.

— О, аз съм много по-добър от тая дърта тояга — похвали се Марилион. — Ако имате два сребърника за една песен, с радост ще ви го докажа.

— Може да се намери някой и друг медник, но по-скоро ще ги хвърля в някой кладенец, отколкото да ти плащам за виенето — измърмори начумерено сир Родрик.

Мнението му за певците беше добре известно: за момичета музиката бе нещо чудесно, но той така и не можеше да разбере защо едно здраво момче ще държи лютня, вместо да върти меча.

— Дядо ви е с много кисел нрав — обърна се Марилион към Кейтлин. — Исках само да ви почета. В дан на вашата хубост. Всъщност аз би трябвало да пея само за крале и знатни лордове.

— Аха. Знаете ли, чувала съм, че лорд Тъли обича песните. Несъмнено сте се отбивали в Речен пад.

— Сто пъти — отвърна небрежно певецът. — Пазят ми една стая, а с младия лорд сме като братя.

Кейтлин се усмихна, зачудена какво ли щеше да си помисли Едмур за това. Един такъв певец веднъж бе легнал с момичето, по което брат й се занасяше. Оттогава беше намразил цялата им порода.

— А Зимен хребет? Ходили ли сте на север?

— Откъде накъде? Там има само виелици и мечи кожи, а Старките не знаят друга музика освен вълчия вой.

Вратата в другия край на гостилницата се отвори с трясък.

— Ханджийке — подвикна някакъв слуга зад гърба й, — трябват ни ясли за конете и милорд Ланистър иска стая и топла баня.

— О, богове — изпъшка сир Родрик и Кейтлин го стисна под мишницата да го усмири.

Маша Хедъл вече се кланяше и се усмихваше с ужасната си кръвясала усмивка.

— Съжалявам, милорд, но наистина е пълно. Всички стаи са претъпкани.

Кейтлин видя, че са четирима. Един старец в черното на Нощния страж, двама слуги… и той самият, застанал там, дребен и неустрашим като живота.

— Хората ми ще преспят в конюшнята, а колкото до мен… е, не ми трябва голяма стая, както сигурно забелязвате. — И се ухили насмешливо. — Стига огънят да топли и в сламата да няма много бълхи, ще съм щастлив.

„Закъсняхме — помисли си мрачно Кейтлин. — Измъкна ни се.“ А дали?

Маша Хедъл място не можеше да си намери от притеснение.

— Милорд, нищо не остана, заради турнира е, нищо не мога да направя, ох…

Тирион Ланистър извади от кесията си монета, метна я нависоко, хвана я и я подхвърли отново. Чак в другия край на помещението, където седеше Кейтлин, се видя блясъкът на златото. Един наемник в протрито синьо наметало скочи на крака.

— Добре сте дошъл в стаята ми, милорд.

— А, намери се един умник — каза Ланистър и хвърли монетата. Мъжът я хвана във въздуха. — И ловък при това. — Джуджето се обърна към Маша Хедъл. — Храна поне ще се намери, надявам се?

— Колкото пожелаете, милорд, каквото поискате — закланя се ханджийката.

„И да се задави дано“ — помисли си Кейтлин, но й се привидя Бран, давещ се в собствената си кръв. Ланистър огледа по-близките маси.

— Хората ми ще са доволни на това, което сте поднесли на останалите си гости. Двойни дажби — яздихме дълго и сме уморени. За мене някоя печена мърша — пиле, патка, гълъб, все едно. И дай една кана от най-доброто си вино. Йорен, ще седнеш ли да хапнеш с мен?

— Ми да, милорд. Що не — отвърна черният брат. Джуджето дори не погледна към другия край на залата и Кейтлин тъкмо си помисли колко е хубаво, че масите помежду им са толкова претъпкани, когато Марилион изведнъж скочи.

— Милорд Ланистър! — викна той с цяло гърло. — За мен ще е удоволствие да ви позабавлявам, докато се храните. Позволете да ви изпея поемата за величавата победа на вашия баща при Кралски чертог!

— Едва ли нещо друго би могло да развали по-успешно вечерята ми — отвърна кисело джуджето. Кривогледите му очи огледаха бързо певеца, отместиха се… и се спряха на Кейтлин. Той я изгледа за миг озадачено. Тя извърна лицето си, но беше късно. Джуджето се усмихваше.

— Лейди Старк, каква приятна изненада. Съжалявам, че не можахме да се видим в Зимен хребет.

Марилион я зяпна и смутът му премина в огорчение, щом Кейтлин бавно се изправи. Чу до себе си ругатнята на сир Родрик. Само да се беше позадържал още малко при Вала, помисли тя, само да можеха да го хванат на север, както го беше замислил Нед, само да…

— Лейди… Старк? — изпелтечи Маша Хедъл.

— Последния път, когато отседнах тук, все още бях Кейтлин Тъли — отвърна тя на ханджийката.

Чу ропота наоколо и усети погледите, приковани в нея. Кейтлин бавно огледа стаята. Очите й обходиха лицата на рицарите и заклетите мечове и тя вдиша дълбоко, за да укроти учестения си пулс. Смееше ли да поеме риска? Нямаше време за мислене. Само миг и собственият й глас прокънтя в ушите й.

— Вие там, в ъгъла. — Тя посочи един възрастен мъж, когото не бе забелязала досега. — Това, което е извезано на плаща ви, не е ли черният прилеп на Харънхъл, сир?

Мъжът скочи.

— Да, милейди.

— А лейди Уент вярна и искрена приятелка ли е на моя баща, лорд Хостър Тъли, владетеля на Речен пад?

— Вярна е — отвърна твърдо мъжът.

Сир Родрик се надигна кротко и дръпна меча в ножницата. Джуджето замига към тях, с изопнато лице и удивени очи.

— Червеният жребец винаги е бил добре дошъл в Речен пад — обърна се тя към тримата до огъня. — Баща ми смята Джонос Бракън за един от най-старите си и най-верни знаменосци.

Тримата тежковъоръжени конници се спогледаха нерешително.

— Нашият господар е поласкан от високото доверие — промълви колебливо единият.

— Завиждам на баща ви за всичките тези чудесни приятели — подхвърли язвително Ланистър, — но не мога да схвана целта на всичко това, лейди Старк.

Тя го пренебрегна и се обърна към голямата група в синьо и сиво. От тях зависеше всичко. Бяха над двадесет.

— Добре познавам и вашия герб: двойните кули на Фрей. Как преживява добрият ви лорд, господа?

Капитанът стана.

— Лорд Уолдър е добре, милейди. Смята да си вземе нова жена за деветдесетия си рожден ден и помоли негово превъзходителство баща ви да почете сватбата му с присъствието си.

Тогава Тирион Ланистър се изкиска. И Кейтлин разбра, че е в ръцете й.

— Този човек дойде като гост в къщата ми и направи заговор за убийството на моя син, осемгодишно момче — обяви тя на цялата зала и посочи джуджето. Сир Родрик пристъпи до нея с меч в ръката. — В името на крал Робърт и на добрите лордове, на които служите, призовавам ви да го задържите и да ми помогнете да го върна в Зимен хребет, за да дочака кралското правосъдие.

Не знаеше кое я удовлетвори повече: свисъкът на дузината мечове, извадени като един, или изражението на Тирион Ланистър.