Игра на тронове

САНСА

За Санса дойдоха на третия ден.

Тя реши да си облече скромна рокля от тъмносива вълна, с обикновена кройка, но богато извезана по яката и ръкавите. Усещаше пръстите си схванати и непохватни, докато се мъчеше със сребърните копчета без помощта на слуги. При нея беше Джейн Пули, но на Джейн не можеше да се разчита. Лицето й беше подпухнало от непрестанния плач и като че ли не можеше да престане да хлипа и подсмърча за баща си.

— Убедена съм, че баща ти е добре — увери я Санса, след като най-после успя да закопчае роклята си. — Ще помоля кралицата да позволи да се видиш с него. — Смяташе, че тази добрина ще повдигне духа на Джейн, но момичето само я погледна със зачервените си, подути очи и се разплака още по-силно. Такова дете беше!

Санса също бе плакала първия ден. Макар и зад дебелите стени на Стегата на Мегор, при затворена и здраво залостена врата, беше трудно да не се ужаси човек, когато почнаха убийствата. Беше свикнала с кънтежа на стомана на двора и едва ли някой ден от живота й беше минал, без да чува трясъка на мечове, но съзнаването, че този път боят е истински, някак си правеше всичко много по-различно. Чу го както никога допреди, сякаш имаше и други звуци, пъшкане от болка, охкане, гневни проклятия, викове за помощ, както и стонове на ранени и умиращи мъже. В песните рицарите никога не крещяха и не молеха за помощ.

Така че тя се разплака и ги молеше зад вратата си да й кажат какво става навън, викаше баща си и септа Мордейн, викаше краля и своя галантен принц. Но дори охраняващите вратата й мъже да чуха виковете й, никой не й отговори. Вратата се отвори един-единствен път, чак късно през нощта, когато бутнаха Джейн Пули вътре, подута и трепереща. „Те избиват всички“, изкрещя й дъщерята на стюарда. И не престана. Каза, че Хрътката разбил вратата й с боен чук. По стълбите на Кулата на Ръката имало трупове и стъпалата били лепкави от съхнещата кръв. Санса изтри сълзите си и се помъчи да успокои приятелката си. Заспаха, прегърнати като сестри.

На втория ден стана още по-лошо. Стаичката на Санса се намираше на върха на най-високата кула на Стегата на Мегор. От прозореца й се виждаше, че тежкият железен портикул при стражевата постройка на портата е спуснат и че подвижният мост над дълбокия сух ров, отделящ Цитаделата в цитадела от по-големия обикалящ го замък, е вдигнат. По стените крачеха войниците на Ланистър с копия и арбалети в ръце. Битката беше свършила и над Червената цитадела се беше възцарила гробна тишина. Единствените звуци бяха безкрайните хленчове и хлипове на Джейн Пули.

Хранеха ги — с твърдо сирене, прясно опечен хляб и мляко на закуска, с печено пиле и зеленчуци на обяд, а късно вечерта с гозба от говеждо и ечемик — но слугите, които им носеха храната, отказваха да отговарят на въпросите на Санса. Същата вечер няколко жени й донесоха дрехите от Кулата на Ръката, както и част от вещите на Джейн, но изглеждаха почти толкова наплашени, колкото Джейн, и когато се опита да ги заговори побягнаха от нея като от чумава. Стражите извън вратата продължаваха да отказват да я пуснат от стаята.

— Моля ви, трябва да поговоря с кралицата — заговори им Санса и им каза за всички, с които се бе видяла онзи ден. — Тя ще иска да поговорим, знам, че ще иска. Кажете й, че искам да се видя с нея, моля ви. Ако не кралицата, то с принц Джофри, моля ви, предайте му. Ние с него ще се венчаем, като пораснем.

По залез-слънце на втория ден закънтя някаква голяма камбана. Екът й беше дълбок и звучен и протяжният бавен кънтеж изпълни душата на Санса с усещане за смъртна заплаха. Камбаната биеше неспирно и след малко чуха и други камбани да й отвръщат от Великата септа на Белор на хълма Висения. Звукът тътнеше над града като небесен гръм, предвещаващ буря.

— Какво е това? — попита я Джейн и запуши ушите си. — Защо бият тези камбани?

— Кралят е мъртъв. — Санса не можеше да каже откъде го знае, но беше сигурна. Бавният, безкраен ек изпълваше стаичката им, скръбен като погребален вопъл. Дали някой не беше влязъл с щурм в замъка и не бе убил крал Робърт? Това ли означаваше шумът на битката, който бяха чули?

Легна си да спи удивена, неспокойна и уплашена. Дали нейният красив Джофри не беше станал вече крал? Или бяха убили и него? Страхуваше се за него, както и за баща си. Само да й кажеха какво става…

Сънува Джофри на трона, а самата тя — седнала до него в рокля, изтъкана от предено злато. Имаше си и корона на главата, и всички, които беше познавала някога, идваха пред нея, за да коленичат и да й изкажат почитта си.

На следващата заран, в утрото на третия ден, сир Борос Блънт от кралската гвардия дойде да я придружи до кралицата.

Сир Борос беше грозен мъж с широка гръд и къси, трътлести крака. Носът му беше плосък, бузите хлътнали и с изпъкнали челюсти, косата му — посивяла и чуплива. Днес беше облякъл бяло кадифе и снежният му плащ беше пристегнат с брошка с форма на лъв. Звярът беше с мека лъскавина на злато, а очите му бяха направени от малки рубинчета.

— Тази сутрин изглеждате много чаровен и изящен, сир Борос — каза му Санса. Една знатна дама никога не биваше да забравя изисканото си възпитание, а тя бе решена да стане дама на всяка цена.

— Вие също, милейди — отвърна й сир Борос. — Нейна милост ни чака. Елате с мен.

Пред вратата имаше стражи, войници на Ланистър в пурпурни плащове и шлемове с лъвски гребени. Преди да ги подмине, Санса се насили да им се усмихне учтиво и да ги поздрави с добро утро. За пръв път я пускаха извън стаята след като сир Арис Оукхарт я вкара тук преди два дни.

— За да си в безопасност, миличката ми — беше й казала Церсей, — Джофри никога не би ми простил, ако се случи нещо лошо с неговата любима.

Санса очакваше, че сир Борос ще я поведе към кралските покои, но вместо това той я изведе от Стегата на Мегор. Мостът отново беше спуснат. Някакви работници спускаха на въжета един мъж долу в сухия ров. Когато Санса надникна надолу през перилото, видя нечие тяло, набито на огромните железни шипове. Бързо извърна очи, без да смее да попита, без да посмее да задържи погледа си, уплашена да не би да се окаже някой, когото познава.

Намериха кралица Церсей в заседателната зала — седеше на дълга маса, отрупана със свитъци, свещи и калъпи восък за печати. Залата бе разкошна. Санса зяпна с възхита към изящно резбования дървен параван и двата сфинкса, които клечаха от двете страни на двукрилата врата.

— Ваша милост — каза сир Борос, след като друг от рицарите на кралската гвардия, сир Мандън със странно мъртвешкото лице, ги въведе. — Доведох момичето.

Санса се беше надявала, че ще завари с кралицата и Джофри. Принца й го нямаше, но трима от кралските съветници бяха тук. Лорд Петир Белиш седеше от лявата страна на кралицата, Великият майстер Пицел бе в другия край на масата, а лорд Варис, ухаещ на цветя, се беше навел над масата между тях. Санса с уплаха забеляза, че всички са облечени в черно. Траурно облекло…

Кралицата носеше рокля от черна коприна с висока яка, със сто тъмночервени рубина, пришити по корсажа — покриваха го от шията до гърдите. Бяха изсечени във форма на сълзи, все едно че кралицата плачеше с кървави сълзи. Церсей се усмихна, като я видя, и Санса си помисли, че това е най-милата и в същото време най-тъжната усмивка, която е виждала.

— Санса, сладкото ми дете — каза кралицата, — зная, че си искала да те доведат при мен. Съжалявам, че не можах да пратя да те доведат по-рано. Нещата са много неспокойни и не ми остана свободно време. Вярвам, че хората ми добре са се грижили за теб?

— Всички бяха много мили и любезни, ваша милост, много ви благодаря за грижите — учтиво отвърна Санса. — Само дето, ами… никой не искаше да поговори с нас и да ни каже какво става.

— „Да ни каже“? — Церсей изглеждаше объркана.

— Прибрахме при нея дъщерята на стюарда — обясни сир Борос. — Не знаехме какво да правим с нея.

— Джейн е изплашена — каза Санса. — Не спира да плаче. Обещах й да ви помоля да й разрешите да види татко си.

Старият майстер Пицел сведе очи.

— Баща й е добре, нали? — попита притеснено Санса. Знаеше, че е имало бой, но със сигурност никой нямаше да нарани един стюард. Вайон Пули дори не носеше меч.

Кралица Церсей изгледа съветниците един по един.

— Не искам Санса да се безпокои ненужно. Какво ще правим с тази нейна малка приятелка, господа?

Лорд Петир се надвеси над масата.

— Ще й намеря място.

— Но не в града — каза кралицата.

— За глупак ли ме взимате?

Кралицата премълча.

— Сир Борос, придружете момичето до покоите на лорд Петир и наредете на хората му да я държат там, докато не дойде да я отведе. Кажете й, че Кутрето ще я заведе да се види с баща си, това би трябвало да я успокои. Искам да е заминала преди Санса да се върне в стаята си.

— Както заповядате, ваша милост — отвърна сир Борос. Поклони се, обърна се и излезе. Дългият му бял плащ раздвижи въздуха зад гърба му.

Санса се смути.

— Не разбирам. Къде е таткото на Джейн? Защо сир Борос не може да я заведе при него, а трябва да го прави лорд Петир? — Беше се зарекла да се държи като лейди, нежна като кралицата и силна като майка си, лейди Кейтлин, но изведнъж се уплаши много. За секунда помисли, че може да се разплаче. — Къде я изпращате? Тя нищо лошо не е направила, тя е добро момиче.

— Тя те е разтревожила — каза й с нежност кралицата. — Това няма да го търпим. Да не го обсъждаме повече. Лорд Белиш ще се погрижи добре за Джейн, обещавам ти. — Потупа седалката на стола до себе си. — Хайде седни, Санса. Искам да поговоря с теб.

Санса седна до кралицата. Церсей отново се усмихна, но това не я успокои. Варис сучеше ръце на масата, Великият майстер Пицел не вдигаше сънените си очи от свитъците пред себе си, но Санса усещаше втренчения поглед на Кутрето. Нещо в начина, по който я гледаше дребният мъж, караше Санса да се чувства все едно, че няма дрехи по себе си. Кожата й настръхна.

— Мила Санса — заговори кралица Церсей и положи меката си длан на китката й. — Такова красиво дете. Искрено се надявам, че знаеш колко много те обичаме с Джофри.

— Наистина ли? — каза без дъх Санса. И забрави за Кутрето. Нейният принц я обичаше. Нищо друго нямаше значение.

Кралицата се усмихна.

— Мисля за теб почти като за собствена дъщеря. И знам за любовта, която носиш в сърцето си към Джофри. — След което поклати тъжно глава. — Боя се, че имаме да ти кажем тежки новини за твоя баща. Трябва да си храбра, детето ми.

Кротките й думи смразиха Санса.

— Какви са те?

— Твоят баща е предател, скъпа — промълви лорд Варис.

Великият майстер Пицел вдигна старческата си глава.

— Със собствените си уши чух как лорд Едард се закле пред нашия любим крал Робърт, че ще закриля младите принцове като свои любими синове. И въпреки това веднага щом кралят умря, той свика малкия съвет, за да лиши принц Джофри от законно полагащия му се трон.

— Не! — ахна Санса. — Той не би направил това. Татко не би могъл да направи това!

Кралицата вдигна някакво писмо. Листът беше разкъсан и втвърден от засъхналата кръв по него, но счупеният печат беше на баща й — вълчище, отпечатано върху петно светлосив восък.

— Намерихме това у капитана на домашната ви гвардия, Санса. Писмо до брата на покойния ми съпруг Станис, с което татко ти го кани да вземе короната.

— Моля ви, ваша милост, сигурно има някаква грешка. — Паниката, която изведнъж я обзе, я замая и тя се почувства отмаляла и безсилна. — Моля ви, повикайте баща ми, той ще ви каже, той никога не би написал такова писмо, кралят му беше приятел.

— И Робърт мислеше така — каза кралицата. — Тази измяна щеше да сломи сърцето му. Боговете са добри, че не доживя да я види. — Тя въздъхна. — Санса, миличката ми, би трябвало да разбираш в какво ужасно положение сме поставени. Ти си съвсем невинна, всички го знаем, но все пак си дъщеря на предател. Как мога да позволя да се омъжиш за сина ми?

— Но аз го обичам! — проплака Санса объркана и изплашена. Какво смятаха да правят с нея? Какво бяха направили на баща й? Не трябваше да става така. Тя трябваше да се омъжи за Джофри, бяха сгодени, той й беше обещан, тя дори беше сънувала венчавката. Не беше честно да й го отнемат заради това, което бе направил баща й.

— Много добре го знам, детето ми — проплака Церсей. — Иначе защо щеше да дойдеш и да ми кажеш за намеренията на баща ти да ви изпрати далече от нас, ако не от любов?

— Наистина беше от любов — припряно отвърна Санса. — Татко дори не ми разреши да се сбогувам. — Тя беше доброто момиче, послушното момиче, но онази сутрин се беше почувствала също толкова палава и своенравна като Аря, когато се измъкна от зоркия поглед на септа Мордейн въпреки заповедта на лорд баща си. Никога не беше проявявала такова своеволие преди и тогава също нямаше да го направи, ако не обичаше толкова Джофри. — Той щеше да ме върне в Зимен хребет и да ме омъжи за някой дребен рицар, макар да искам Джоф. Казах му го, но той не искаше и да ме чуе. — Кралят беше последната й надежда. Кралят можеше да заповяда на баща й да я остави в Кралски чертог и да се омъжи за принц Джофри, Санса знаеше, че може, но кралят винаги я плашеше. Беше толкова шумен, с груб глас и почти винаги пиян, и сигурно щеше просто да я отпрати обратно при лорд Едард, ако изобщо й позволяха да се види с него. Затова беше отишла вместо при него при кралицата, изля душата си пред нея, а Церсей я беше изслушала и й беше благодарила толкова мило… чак след това сир Арис я беше завел до високата стая в Стегата на Мегор и беше поставил стражи, а няколко часа по-късно отвън бе започнала битката.

— Моля ви — довърши тя, — трябва да ми разрешите да се омъжа за Джофри, ще му бъда добра съпруга, ще видите. Ще бъда кралица също като вас, обещавам ви.

Кралица Церсей погледна останалите.

— Господа от съвета, какво ще кажете за молбата й?

— Горкото дете — промърмори Варис. — Толкова искрена и невинна любов, ваша милост, ще бъде жестоко да го отречем… но все пак какво можем да направим? Баща й е осъден. — Меките му длани се отъркаха една в друга в жест на безпомощно отчаяние.

— Дете, родено от семето на предател, един ден ще установи, че измяната е в кръвта му — каза Великият майстер Пицел. — Сега е мило, но след десет години кой ще може да каже какво коварство замисля?

— Не! — ужасена извика Санса. — Аз не съм, аз никога няма да… Не бих изменила на Джофри, аз го обичам, кълна се, наистина!

— Ох, колко е мъчително — въздъхна Варис. — Но все пак, вярно е казано, че кръвта тече в жилите по-вярна от най-силната клетва.

— Но тя ми напомня по-скоро за майката, не за бащата — промълви лорд Петир Белиш. — Погледнете я. Косата, очите. Тя е като огледален образ на Кат на същите години.

Кралицата се вгледа в нея с тревога, но Санса все пак долови доброта в ясните й зелени очи.

— Дете — каза Церсей, — ако наистина вярваш, че не си като баща си, нищо не би могло да ме възрадва повече от това да те видя венчана за моя Джофри. Зная, че той те обича с цялото си сърце. — Въздъхна. — Но за съжаление боя се, че лорд Варис и Великият майстер може да са прави. Кръвта ще проговори. Достатъчно ми е само да си спомня как сестра ти насъска вълчището си срещу сина ми.

— Аз не съм като Аря — възкликна Санса. — Тя е с предателска кръв, не аз. Аз съм добра, питайте септа Мордейн, тя ще ви каже. Искам само да бъда вярната и обична жена на Джофри.

Церсей се взря в лицето й и Санса усети тежестта на погледа й.

— Вярвам, че си искрена, детето ми. Може би… — Обърна се към другите. — Господа, струва ми се, че ако останалите от рода й останат верни на короната в тези тежки времена, това до голяма степен ще облекчи страховете ни.

Великият майстер Пицел поглади огромната си пухкава брада и дългите му вежди се свъсиха замислено.

— Лорд Едард има трима синове.

— Хлапета — сви рамене лорд Петир. — Аз бих се безпокоил повече от лейди Кейтлин и дома Тули.

Кралицата хвана ръката на Санса.

— Детето ми, буквите знаеш ли?

Санса кимна възбудено. Можеше да чете и да пише по-добре от братята си, макар че в сметките хич я нямаше.

— Радвам се да го чуя. Може би все още има някаква надежда за теб и Джофри.

— Какво искате да направя?

— Трябва да напишеш на лейди майка си и на брат си, най-големия… как се казваше?

— Роб.

— Вестта за измяната на баща ти несъмнено скоро ще стигне до тях. По добре да ги стигне от теб. Ти трябва да ги уведомиш как лорд Едард измени на краля си.

Санса желаеше Джофри отчаяно, но не мислеше, че ще може да намери в себе си достатъчно смелост, за да направи това, което й казва кралицата.

— Но той изобщо… Аз не… Ваша милост, не знам какво да им кажа…

Кралицата я потупа по ръката.

— Ще ти кажем какво да напишеш, детето ми. Важното е да подканиш лейди Кейтлин и брат си да пазят кралския мир.

— Тежко ще им стане, ако не го пазят — вметна Великият майстер Пицел. — Заради обичта, която храниш към тях, трябва да ги подтикнеш да поемат пътя на благоразумието.

— Лейди майка ти несъмнено ще се бои много за теб — каза кралицата. — Трябва да я успокоиш, че си добре и че се грижим за теб, че се отнасяме с теб обичливо и ти осигуряваме всичко, което поискаш. Покани ги да дойдат в Кралски чертог и да положат васална клетва пред Джофри, когато вземе трона. Ако го направят… ами, тогава ще се уверим, че в кръвта ти няма поквара и когато навлезеш в цвета на своята женственост, ще се венчаеш за краля във Великата септа на Белор, пред очите на богове и хора.

…венчаеш за краля… Дъхът й се учести от тези думи, но Санса все пак се поколеба.

— Може би… ако мога да видя баща си, да поговоря с него за…

— За измяната? — подхвърли лорд Варис.

— Разочароваш ме, Санса — каза кралицата и очите й се вкамениха. — Казахме ти за престъпленията на баща ти. Ако наистина си ни вярна, както твърдиш, защо трябва да държиш да се видиш с него?

— Ами аз… исках само да… — Очите на Санса се насълзиха. — Той не е… моля ви, той не е… пострадал, или… или…

— Лорд Едард не е пострадал — заяви кралицата.

— Но… какво ще стане с него?

— Това ще го реши кралят — обяви с досада Великият майстер Пицел.

Кралят! Санса примига да спре сълзите си. Сега кралят беше Джофри. Нейният галантен принц никога нямаше да посегне на баща й, каквото и да е направил. Ако отидеше при него и го помолеше за милост, сигурна беше, че ще се вслуша в молбите й. Трябваше да се вслуша. Той я обичаше. Дори кралицата го каза. Джоф сигурно трябваше да накаже баща й, лордовете щяха да го очакват от него, но сигурно можеше да го отпрати в Зимен хребет или да го прати в изгнание в някой от Свободните градове отвъд Тясното море. Само за няколко години. Дотогава двамата с Джофри щяха да се оженят. Станеше ли кралица, щеше да може да убеди Джофри да върне баща й и да му прости.

Само че… ако майка й с Роб извършеха някакво предателство, ако свикаха знамената или откажеха да се закълнат във вярност или каквото и да е, всичко щеше да се развали. Нейният Джофри беше добър и милостив, в сърцето си тя го знаеше, но един крал трябва да е твърд срещу бунтовниците. Тя трябваше да ги убеди. Длъжна беше!

— Ще… ще напиша тези писма — каза им Санса.

С усмивка, топла като изгрев, Церсей Ланистър се наведе към нея и нежно я целуна по бузата.

— Знаех, че ще го направиш. Джофри ще се гордее, когато му кажа каква смелост и благоразумие си проявила днес.

В края на краищата Санса написа четири писма. До майка си, лейди Кейтлин Старк, до братята си в Зимен хребет, както и до леля си и дядо си, лейди Лиза Арин, владетелката на Орлово гнездо, и лорд Хостър Тъли, на Речен пад. Когато приключи, пръстите й бяха изтръпнали, схванати и изпоцапани с мастило. Варис държеше бащиния й печат. Тя нагря белия пчелен восък над запалената свещ, изля го внимателно и пред очите й евнухът го подпечата с вълчището на дома Старк. Джейн Пули и всичките й вещи ги нямаше, когато сир Мандън Мур върна Санса във високата кула на Стегата на Мегор. „Край на плачовете“ — помисли тя с благодарност. Но някак й стана по-студено, след като Джейн я нямаше, дори след като си накладе огън. Придърпа един стол по-близо до камината, взе една от любимите си книги и потъна в историите за Флориан и Джонквил, за лейди Шела и за Рицаря на дъгата, за доблестния принц Емон и за обречената му любов към кралицата на неговия брат.

Чак късно през нощта, докато се унасяше в сън, Санса се сети, че е забравила да попита за сестра си.