Игра на тронове

ДЕНЕРИС

Мухите кръжаха около хал Дрого, крилцата им бръмчаха с ниско, настойчиво и усилващо се жужене, едва доловимо за слуха и изпълващо Дани със смъртен страх.

Слънцето беше високо и безмилостно. Зноят се вдигаше на вълни от каменните била на ниските хълмове. Потта се стичаше като тънък пръст бавно в междата на двете й издути гърди. Чуваше се само непрестанното „клоп, клоп“ на конските копита, ритмичният звън на звънчетата в косата на Дрого и далечни гласове зад тях.

Дани гледаше мухите.

Големи бяха като пчели, тлъсти, червеникави и лъскави. Дотраките ги наричаха „кръвни мухи“. Живееха в тресавища и застояли води, смучеха човешка кръв, както и конска, а яйцата си снасяха по мъртъвци и умиращи. Дрого ги мразеше. Щом някоя се приближеше до него, ръката му изплющяваше рязко и се стягаше около нея. Не пропускаше нито една. Задържаше мухата в огромния си юмрук достатъчно дълго, за да се чуе отчаяното й жужене. След това свиваше пръсти и когато отвореше отново ръката си, от мухата оставаше само червено петно.

Сега една пълзеше по задницата на жребеца му и конят яростно въртеше опашка, за да я прогони. Другите се трупаха около Дрого все по-близо и по-близо. Халът остана безучастен. Очите му се бяха приковали в далечните кафяви хълмове, юздите лежаха отпуснати в ръцете му. Под пъстрия му кожен елек пласт от палмови листа и кал покриваше раната на гръдта му. Наложили му го бяха билкарките. Лапата на Мирри Маз Дуур сърбеше и пареше и той я съдра преди няколко дни, проклинайки майги. Лапата от кал беше много по-успокояваща, а билкарките му направиха и маков сок. Беше го пил обилно последните няколко дни, а когато не стигнеше маковият сок, заменяше го с вино или пък с ферментирало кобилешко мляко и лютива бира.

Но храна докосваше рядко, а нощем се мяташе и стенеше. Дани виждаше добре колко изпито е станало лицето му. Рего също бе станал неспокоен в корема й, риташе като жребец, но и това не будеше интереса на Дрого както по-рано. Всяка заран очите й съзираха нови бръчки на болка по лицето му, щом той се събудеше от безпокойния си сън. А и тази тишина. Плашеше я. Откакто бяха тръгнали призори, дума не беше й казал. Щом тя го заговореше, не получаваше отговор, освен да изпъшка, и то чак някъде по пладне.

Една от кръвните мухи кацна върху голата кожа на рамото на хала. Друга закръжи, лепна се на шията му и запълзя към устата. Хал Дрого се олюля на седлото, звънчетата звъннаха, а жребецът продължи лениво напред.

Дани сръга среброто с пети и го приближи.

— Повелителю мой — промълви тя. — Дрого. Мое слънце и звезди.

Той сякаш не я чу. Мухата кръвница пропълзя по увисналите мустаци и спря на бузата му, на сгъвката до носа.

— Дрого! — ахна Дани. Протегна се непохватно и го докосна по ръката.

Хал Дрого залитна в седлото, бавно се наклони и тялото му тежко се смъкна от коня. Мухите мигом се разпръснаха, а след това отново закръжиха и накацаха по него.

— Не! — изохка Дани и спря. Забравила за издутия си корем, скочи от среброто и се затича.

Тревата беше кафява и суха. Дрого извика от болка и Дани коленичи до него. Дъхът му излизаше хриплив от гърлото. Погледна я. И не я позна.

— Конят ми — изохка. Дани прогони тлъстите мухи от гърдите му и смаза една. Под пръстите й кожата му пареше.

Кръвните ездачи на хала яздеха малко зад двамата. Тя чу как Хаго им извика и подкараха в галоп. Кохоло скочи от коня и коленичи.

— Кръв на кръвта ми.

Другите останаха по седлата си.

— Не — простена хал Дрого в прегръдката на Дани. — Трябва язди. Язди трябва.

— Не.

— Падна от коня си — промълви Хаго, свел очи. Широкото му лице остана безизразно, но гласът му натежа оловен.

— Не бива да казваш това — спря го Дани. — Ездата за днес ни стига. Ще вдигнем стана си тук.

— Тук? — Хаго се огледа. Околността бе кафява, суха и враждебна. — Тук не е за стан.

— Жена не може да ни заповядва да спрем — намеси се Кото. — Дори халееси.

— Ще стануваме тук — повтори Дани. — Хаго, кажи им, че хал Дрого е заповядал. Ако някой попита защо, кажи им, че времето ми наближава и не мога да продължа. Кохоло, доведи роби, трябва да вдигнат шатрата на хал Дрого веднага. Кото…

— Не можеш да ми заповядваш, халееси — прекъсна я Кото.

— Намери Мирри Маз Дуур — продължи тя. Божията жена трябваше да върви след тях с останалите Агнешки хора, сред дългата колона от роби. — Доведи я при мен със сандъка й.

Кото я изгледа с гняв, с очи като кремъци.

— Майги — изсъска през зъби. — Това няма да го направя.

— Ще го направиш — каза Дани. — Или щом Дрого се събуди, ще разбере, че не ми се подчиняваш.

Вбесен, Кото препусна назад, стиснал устни от яд… но Дани знаеше, че ще се върне с Мирри Маз Дуур, колкото и да не му харесва.

Робите вдигнаха шатрата на хал Дрого под разядените зъбери на издадената над ниското било черна канара, чиято сянка убиваше донякъде зноя на следобедното слънце. При все това бе душно под тънкия саван от пясъчна коприна, когато Ирри и Дорея помогнаха на Дани да внесат Дрого. Върху земята бяха проснали дебели килими, по ъглите бяха пръснали възглавнички. Ерое, плахото момиче, което Дани бе спасила, нагласи и един мангал. Положиха Дрого върху мека постеля.

— Не — промърмори той на Общата реч. — Не… не. — Само това каза, само това, изглежда, можеше да изрече.

Дорея откопча широкия му колан с медальоните и свали елека и кожените му гащи, а Джикуи коленичи до краката му да развърже сандалите му. Ирри поиска да остави входното платнище на шатрата вдигнато, за да влиза въздух, но Дани й забрани. Нямаше да допусне някой да го види такъв, изнемощял и в полусвяст. Когато дойде нейният хас, тя ги накара да останат да пазят отвън.

— Никого да не пускате без мое позволение — каза на Джоко. — Никого.

Ерое зяпна уплашена лежащия Дрого и прошепна:

— Той умира.

Дани я зашлеви.

— Халът не може да умре. Той е баща на жребеца, който яха света. Косата му никога не е рязана. Той още носи звънците, дадени от баща му.

— Халееси — промълви Джикуи. — Той падна от коня си.

Трепереща, с очи плувнали в сълзи, Дани извърна глава. „Падна от коня си!“ Вярно беше, тя го видя, видяха го и кръвните ездачи, и несъмнено слугините й и мъжете на хаса й също. Не можеха да го скрият и Дани знаеше какво означава това. Хал, който не може да язди, не може да води. А Дрого бе паднал от коня си.

— Трябва да го изкъпем — каза тя непреклонно. Не можеше да си позволи отчаяние. — Ирри, заръчай веднага да донесат ваната. Дорея, Ерое, намерете вода. Студена да е, той целият гори.

Робите наместиха тежката бронзова вана в единия ъгъл на шатрата. Когато Дорея донесе първата делва с вода, Дани намокри една копринена кърпа и я постави на челото на Дрого. Очите му гледаха в нея, но не я виждаше. Щом устните му се разтвориха, от тях не излезе дума, а стон.

— Къде е Мирри Маз Дуур? — запита тя.

— Кото ще я намери — отвърна Ирри.

Слугите напълниха ваната с хладка вода с миризма на сяра, а после сипаха в нея шишенца горчиво масло и счукани листи мента. Докато гласяха банята, Дани тромаво коленичи до своя господар съпруг, с издутия си корем с тяхното дете вътре. Разплете с неспокойни пръсти плитката му както тогава, в първата нощ, когато той я облада под звездите. Звънчетата му подреди отстрани грижливо, едно по едно. Каза си, че ще си ги поиска, когато се съживи.

В шатрата лъхна свеж въздух и главата на Аго се показа през процепа на коприната.

— Халееси — каза. — Андалът дойде. Моли да го пуснем в шатрата.

„Андал“ дотраките наричаха сир Джора.

— Да — отвърна тя и се надигна тромаво. — Пуснете го.

На рицаря разчиташе. Никой друг нямаше да знае по-добре от него какво да се направи.

Сир Джора Мормон влезе. В свирепия южен зной носеше широки торбести гащи от пясъчна коприна и рязани на пръстите сандали, чиито връзки стигаха до коленете. Ножницата на меча висеше от колана от усукани конски косми. Гърдите му под избелелия елек бяха голи, кожата му бе почервеняла от слънцето.

— Мълвата се носи от уста на уста из целия халазар — рече той. — Разправят, че хал Дрого паднал от коня си.

— Помогни му — замоли го Дани. — Заради обичта, която казваш, че храниш към мен, помогни му още сега.

Рицарят коленичи до нея. Загледа се в Дрого продължително и мрачно, после обърна очи към Дани.

— Отпрати слугините си.

Без дума да каже, със стегнато от страх гърло, Дани махна с ръка и Ирри подкара другите момичета навън.

След като останаха сами, сир Джора извади камата си. Умело, с удивителна за толкова едър мъж деликатност започна да стърже почернелите листа и спечената кал от гърдите на Дрого. Лапата се беше спекла като калните стени на Агнешките хора, и също като тях лесно се цепеше. Сир Джора чупеше сухата кал с ножа, отлепяше люспите от плътта и едно по едно белеше листата. От раната се вдигна гнусна, сладникава миризма, толкова силна, че за малко да я задави. Листата се бяха спекли от кръв и гной, а гръдта на Дрого бе черна и лъскава от развалата.

— Не — зашепна Дани и сълзите потекоха по бузите й. — Моля те, недей, боговете дано да ме чуят, не.

Хал Дрого се мяташе, бореше се с някакъв невидим враг. Черна кръв, бавна и гъста, се стичаше от зейналата рана.

— Твоят хал си е почти умрял, принцесо.

— Не, не може да умре, не трябва да умира, това е само едно порязване. — Дани взе в шепи голямата му мазолеста длан и я стисна. — Няма да му позволя да умре…

Сир Джора отвърна с горчив смях.

— Халееси или кралица, заповед като тази е извън властта ти. Спести сълзите си, дете. Утре го оплачи, или след година. За скръб нямаме време. Трябва да тръгнем, и то бързо, преди да е умрял.

Дани го погледна объркана.

— Да тръгваме? Къде да тръгваме?

— За Асшаи, мен ако питате. Намира се далече на юг, в края на познатия свят и разправят, че е голямо пристанище. Ще намерим кораб да ни закара до Пентос. Но не се заблуждавай, пътуването ще е трудно. Можеш ли да разчиташ на своя хас? Дали биха дошли с нас?

— Хал Дрого им заповяда да пазят живота ми — отвърна несигурна Дани. — Но ако той умре… — Докосна с длан издутия си корем. — Не разбирам. Защо трябва да бягаме? Аз съм халееси. Нося наследника на Дрого. Той ще бъде хал след Дрого…

Сир Джора я изслуша навъсено.

— Принцесо, чуй ме. Те се прекланяха пред силата на Дрого и нищо друго. Отиде ли си, Джако и Поно, и другите кос ще се бият за мястото му, а този халазар ще се пръсне. Победителят няма да иска съперници. Момчето ще го отнемат от гърдите ви в мига, в който се роди. На псетата ще го дадат…

Дани се сви ужасена и проплака:

— Но защо? Защо ще убиват едно невръстно дете?

— Той е син на Дрого, а стариците казват, че той ще е жребецът, който яха света. Предречено е. По-добре да убият детето, отколкото да рискуват да познаят яростта му, когато порасте.

Детето в нея изрита, сякаш го чу. Дани си спомни разказа на Визерис за онова, което бяха сторили псетата на Узурпатора с децата на Регар. Синът му също бил бебе, а го изтръгнали от гърдите на майка му и пръснали главичката му в стената. Нрави човешки.

— Сина ми няма да докоснат! — извика тя. — Ще заповядам на своя хас да го пази, а кръвните ездачи на Дрого ще…

Сир Джора я хвана за раменете.

— Кръвният ездач умира заедно със своя хал. Знаеш го много добре, чедо. Ще ни отведат във Вее Дотрак, това ще е последният дълг в живота им… а щом го изпълнят, ще поемат след Дрого към земите на нощта.

Дани не искаше да се връща във Вее Дотрак и да преживее остатъка от живота си сред онези ужасни старици, но знаеше, че рицарят казва истината. Дрого беше за нея много повече от слънце и звезди; той бе щитът, който я пазеше невредима.

— Няма да го оставя — заяви тя с отчаяна непреклонност — Няма.

Платното на входа се разлюля и тя се обърна. Мирри Маз Дуур влезе и се поклони. Мъчителните дневни преходи, безспирното кретане след халазар я бяха изнурили. След нея влязоха Кото и Хаго, понесли обкования сандък на божията жена. Когато кръвните ездачи видяха раната на Дрого, сандъкът се изплъзна от пръстите на Хаго и падна с трясък върху пода на шатрата, а Кото избълва толкова мръсна ругатня, че чак въздухът сякаш завоня.

Мирри Маз Дуур огледа Дрого с мъртвешки безизразно лице.

— Раната е забрала.

— Това е твоя работа, майги — изсъска Кото. Пестникът на Хаго изплющя през лицето на Мирри и я повали на земята. А после двамата я заритаха с ярост.

— Спрете! — изкрещя Дани.

Кото издърпа Хаго настрана с думите:

— Майги не заслужава ритниците. Изведи я. Ще я разпънем на земята да я качва всеки мъж, който мине край нея. И като я оправят всички, и псетата да й го набутат. Язовците да й разкъсат червата и враните да изкълват очите й. Мухите от реката да си снесат яйцата в утробата й, и гной да пият от скапаните й цици… — Зарови коравите си като желязо пръсти в меката плът под мишницата на божията жена и я изправи на крака.

— Не — каза Дани. — Няма да позволя да пострада.

Устните на Кото се изпънаха и оголиха кафявите му зъби в зла усмивка.

— Не? Ти ми казваш не? Моли се и теб да не разпънем до твоята майги. Ти го направи това с нея.

Сир Джора пристъпи с извадения си от ножницата дълъг меч и застана помежду им.

— Обуздай си езика, кръвни ездачо. Принцесата все още е халееси.

— Само докато кръвта на моята кръв е жив — отвърна на рицаря Кото. — Умре ли той, тя е нищо.

Нещо в сърцето на Дани се вкочани.

— Преди да бъда халееси, аз съм кръвта на дракона. Сир Джора, извикай моя хас.

— Не — рече Кото. — Ще си идем. Засега… халееси. — Хаго излезе след него от шатрата навъсен.

— Тоя не ви мисли доброто, принцесо — каза Мормон. — Дотраките казват, че човек и неговите кръвни ездачи живеят един живот, а Кото вече вижда края му. Мъртвецът няма страх.

— Никой не е умрял — каза Дани. — Сир Джора, може би ще ви потрябва оръжието. Сложете си доспехите. — По-уплашена беше, отколкото смееше да признае. Дори на себе си.

Рицарят отвърна с поклон.

— Както кажете. — И закрачи към изхода.

Дани се обърна към Мирри Маз Дуур. Жената я гледаше напрегнато.

— Значи за втори път ме спаси.

— А сега ти трябва да спасиш него — каза Дани. — Моля те…

— Робиня не се моли — отвърна рязко Мирри. — Казва й се. — Пристъпи към горящия в постелята си Дрого и се взря продължително в раната му. — Дали ще помолиш, или заповядаш, все едно. Знахарското изкуство не ще му помогне. — Халът беше затворил очи. Тя отвори с пръсти едното. — Затъпявал е болката с маковия сок.

— Да — призна Дани.

— Лапа направих от люто семе и живовляк, увих я с агнешка кожа…

— Каза, че му гори. Разкъса я. Билкарките му сложиха друга, мокра, успокои го.

— Да, гореше. Голяма е знахарската магия на огъня, дори кьосавите ви мъже го знаят.

— Сложи му друга лапа — замоли я Дани. — Този път ще се погрижа да я носи.

— Времето за това свърши, господарке — каза Мирри. — Единственото, което мога да сторя сега, е да облекча черния път пред него, тъй че да потегли без болка към земите на нощта. Утре по съмнало ще си е отишъл.

Думите й срязаха Дани в гърдите като нож. Какво беше сторила, та да са толкова жестоки боговете? Най-сетне бе намерила безопасно за себе си място, Най-сетне бе опитала вкуса на обичта и надеждата. Най-сетне бе тръгнала към дома си. А сега всичко да загуби…

— Не — примоли се тя. — Спаси го и ще те освободя, кълна се. Трябва да знаеш някакъв начин, магия някаква, някакво…

Мирри Маз Дуур се отпусна на пети и изгледа Денерис с очи, черни като нощта.

— Има едно заклинание. — Изрече го тихо, едва чуто. — Но е трудно, господарке, и е черно. Някои биха казали, че смъртта е по-чиста пред него. В Асшаи го научих, и скъпо платих за урока. Учител ми беше кръвомаг от Земята на сенките.

Дани изстина.

— Значи наистина си майги…

— Тъй ли? — усмихна се Мирри Маз Дуур. — Сега само една майги може да спаси ездача ти, сребърна ми господарке.

— Друг начин няма ли?

— Няма.

Хал Дрого изохка и тя потръпна.

— Направи го. — Устата й го изрекоха сами. Не можеше да се поддаде на страха; беше кръвта на дракона. — Спаси го.

— Има цена — предупреди я божията жена.

— Ще получиш злато, коне, каквото поискаш.

— Не става дума за злато и коне. Магията е кървава, господарке. Само смърт може да изплати живот.

— Смърт? — Дани се сви и се загърна с ръце да се защити. — Моята ли смърт?

Каза си, че ще умре за него, ако потрябва. Носеше в жилите си драконова кръв, не можеше да се плаши от смъртта. Брат й Регар бе умрял заради жената, която бе обичал.

— Не — каза Мирри Маз Дуур. — Не твоята смърт, халееси.

Дани потръпна от облекчение.

— Направи го.

Майги кимна.

— Както казвате, така ще бъде. Халееси, повикайте слугите си.

Хал Дрого вяло потръпна в ръцете на Ракаро и Кваро, понесли го да го поставят в медната вана.

— Не — промълви той. — Не. Язди. — Щом го потопиха в хладката вода, и сетните му сили сякаш се изцедиха от него.

— Коня му доведете — заповяда Мирри Маз Дуур. И го направиха. Джого въведе едрия червен жребец в шатрата. Животното подуши миризмата на смърт, зацвили, изправи се на задните си крака и завъртя очи. Трима мъже трябваше да го удържат.

— Какво ще правиш? — попита я Дани.

— Кръвта ни трябва — отвърна Мирри. — Така става.

Джого направи крачка назад с ръка на своя аракх. Шестнадесетгодишен младок, тънък като камшик, нищо не го плашеше, веселяк с мъха на първите мустаци едва-едва набол на горната му устна. Падна пред нея на колене.

— Халееси — замоли я Джого, — Не прави това! Позволи ми да убия тази майги!

— Убиеш ли я, ще убиеш своя хал — рече Дани. — Това е кръвна магия.

— Запретена е.

— Аз съм халееси и аз казвам кое е забранено. Във Вее Дотрак хал Дрого закла жребец и аз изядох сърцето му, за да даде на сина ни сила и храброст. Това е същото. Същото.

Жребецът зарита и се изправи на задните си крака, докато Ракаро, Кваро и Аго го теглеха към бронзовата вана, в която като мъртвец лежеше техния хал, и се сипеха гной и кръв от смъртната рана, и мърсяха водата. Мирри Маз Дуур монотонно занарежда слова на език, който Дани не знаеше, а в ръката й се появи нож. Дани така и не видя откъде се появи. Изглеждаше стар, изкован от червен бронз, с форма на лист, а острието — покрито с древни глифове. Майги преряза с него гърлото на жребеца, под благородната глава, а конят изцвили, затрепера и кръвта швирна от него буйночервена. Щеше да рухне, но мъжете от нейния хас го задържаха.

— На коня силата в ездача му да влезе — заприпява Мирри, докато конската кръв се изливаше във ваната на Дрого. — На звяра силата в човека да влезе.

Джого я гледаше с ужас и се бореше да удържи тежестта на издъхващото животно, със страх да не докосне мъртвата плът, но и със страх да не я изпусне. „Само един кон“ — помисли Дани. Щом можеше да откупи живота на Дрого със смъртта на един кон, готова бе да заплати хиляда пъти повече.

Когато оставиха жребеца да падне, водата бе станала тъмночервена, а от Дрого се виждаше само лицето. Мирри Маз Дуур нямаше нужда от плътта.

— Изгорете го — каза им Дани.

Знаеше, че така се прави. Когато умреше мъж, убиваха коня му и го поставяха до покойника на погребалната клада, за да го отнесе към земите на нощта. Мъжете на нейния хас извлякоха трупа от шатрата. Кръвта беше оцапала всичко. Дори по стените от пясъчна коприна имаше кървави петна, а постелките под нозете им бяха черни и мокри.

Запалиха мангали. Мирри Маз Дуур хвърли някаква червена прах върху въглените. Замириса на силни подправки; мирисът беше приятен, но Ерое изхлипа и побягна, а сърцето на Дани се изпълни със страх. Но беше отишла твърде далече, за да се връща. Отпрати всички слугини навън.

— Ти също излез с тях, сребърна господарке — каза й Мирри Маз Дуур.

— Ще остана — заяви Дани. — Този мъж ме взе под звездите и даде живот на детето в мен. Няма да го оставя.

— Трябва. Започна ли да пея, никой не трябва да влиза в шатрата. Песента ми ще разбуди сили древни и тъмни. Мъртвите тази нощ ще затанцуват тук. Никой жив човек не трябва да ги вижда.

Дани сведе безпомощно глава.

— Никой няма да влезе. — Наведе се над ваната, над Дрого в кървавата му баня, и нежно го целуна по челото. — Върни ми го — прошепна на Мирри Маз Дуур, преди да побегне.

Слънцето се беше смъкнало ниско на хоризонта, а небето червенееше като забрала рана. Халазар бе вдигнал стана си. Шатри и походни постели се виждаха докъдето й стигаха очите. Духаше горещник. Джого и Аго копаеха яма да изгорят в нея мъртвия жребец. Беше се струпала тълпа, гледаха Дани с тъмни очи, с лица като маски от кована мед. Видя сир Джора Мормон, вече в плетена ризница и кожа, потта се лееше по широкото му оплешивяващо чело. Той разбута дотраките и се добра до Дани. Когато видя пурпурните отпечатъци от сандалите й, кръвта се изцеди от лицето му.

— Какво си направила, малка глупачко? — изхриптя дрезгаво рицарят.

— Трябваше да го спася.

— Можехме да избягаме. Щях да те отведа невредима в Асшаи, принцесо. Не беше нужно да…

— Аз наистина ли съм твоята принцеса? — попита тя.

— Знаеш, че си, боговете дано да спасят и двама ни.

— Тогава ми помогни. Сега.

— Де да знаех как — отвърна с гримаса сир Джора.

Мирри Маз Дуур извиси глас — висок и протяжен вой, от който по гърба на Дани полазиха тръпки. Някои от дотраките замърмориха уплашено и заотстъпваха. Шатрата сияеше от горящите вътре мангали. През оплисканата с кръв пясъчна коприна се мярнаха сенки. Мирри Маз Дуур танцуваше. И не беше сама. Дани видя страх по лицата на дотраките.

— Това не може да бъде! — изкънтя гласът на Кото.

Не беше видяла завръщането на кръвния ездач. Хаго и Кохоло бяха с него. Довели бяха кьосавите мъже, евнусите, които церяха с нож, с игла и огън.

— Това ще бъде — отговори Дани.

— Майги — изръмжа Хаго. А старият Кохоло — Кохоло, който бе обрекъл живота си на Дрого в деня на неговото раждане и който винаги бе добър с нея — Кохоло се изхрачи в лицето й.

— Ти ще умреш, майги — закани се Кото, — но първо трябва да умре другата.

Извади аракха и тръгна към шатрата.

— Не — изрева тя. — Да не си посмял! — Хвана го за рамото, но Кото я избута от пътя си. Дани падна на колене и скръсти ръце на корема си да опази детето. — Спрете го! — заповяда на своя хас. — Убийте го!

Ракаро и Кваро стояха пред входа на шатрата. Кваро пристъпи крачка напред, но Кото се извъртя пъргаво като танцьор и надигна извития аракх. Улучи Кваро ниско под мишницата, лъскавата остра стомана се вряза през елека и кожата, заби се в мускул и кост. Кръвта изригна на фонтан и младият ездач политна назад.

Кото изтръгна оръжието.

— Коневладелецо! — изрева сир Джора Мормон. — Ела ми! — Дългият меч се измъкна от ножницата.

Кото се завъртя и изруга. Аракхът се понесе толкова бързо, че кръвта на Кваро по него се разлетя като дъжд под топлия вятър. Дългият меч го спря едва на стъпка от лицето на сир Джора и го задържа треперещ, а Кото изрева от ярост. Рицарят бе облякъл плетена ризница и нагърленик, но да си постави шлема не бе помислил.

Кото запристъпва назад, аракхът се завъртя над главата му и засия във вихрения си танц, заблестя като мълния, докато рицарят настъпваше с устрем. Сир Джора влагаше най-голямо умение, за да парира, но ударите бяха толкова чести, че Кото сякаш имаше четири аракха и също толкова ръце. Дани чу трясъка на меча върху метала, искри захвърчаха и извитото острие отскочи от ръкавицата. Мормон се олюля и заотстъпва, а Кото скочи напред в атака. Лявата страна на лицето на рицаря беше оцапана с кръв, а на лявото му бедро бе зейнала рана и го караше да куца. Кото закрещя подигравки в лицето му, нарече го жалък страхливец, млечен човек, евнух в желязна броня.

— Сега ще умреш! — закани му се и аракхът в ръката му засвистя в кървавия сумрак. Синът в утробата на Дани бясно зарита. Извитото острие се плъзна покрай правия меч и захапа дълбоко в бедрото на рицаря, там, където се бе разтворила ризницата.

Мормон изпъшка и се олюля. Дани изпита остра болка в корема и усети по бедрата си влага. Кото изрева победоносно, но аракхът се беше натъкнал на кост и за миг се спря.

За миг, но стигаше. Сир Джора нанесе удар с меча надолу с цялата сила, която му бе останала, през плът, мускул и кост, и десницата на Кото от лакътя надолу увисна, задържана само от тънка ивица кост и жили. Следващият удар на Мормон бе отгоре, толкова дивашки, че лицето на Кото сякаш се взриви.

Дотраките крещяха, воят на Мирри Маз Дуур в шатрата бе нечовешки, Кваро плачеше за глътка вода преди да издъхне. Дани извика за помощ, но нямаше кой да я чуе. Ракаро се биеше с Хаго, двата аракха се сплетоха във вихрения си танц, докато не изплющя като мълния бичът на Джого и не се уви около гърлото на Хаго. Ракаро скочи напред, нададе вой, размаха с две ръце своя аракх към Хаго. Острието го улучи в очите, червено и треперещо. Някой хвърли камък и я удари по рамото.

— Не — проплака Дани, — недейте, престанете, не правете това, висока е, много висока е цената! — Полетяха още камъни. Тя се опита да пропълзи назад към шатрата, но Кохоло я хвана. Впил пръсти в косата й, дръпна главата й назад и тя усети хладното докосване на ножа на гърлото си. — Бебето ми — изпищя Дани и боговете може би я чуха, защото в същия миг Кохоло падна мъртъв — стрелата на Аго го улучи под мишницата и разкъса дробовете и сърцето му.

Когато Денерис най-после намери сили да вдигне глава, видя, че тълпата се пръска. Дотраките се разотиваха мълчаливо. Някои оседлаваха конете си и потегляха. Слънцето беше залязло. Из целия халазар горяха огньове, с огромни оранжеви пламъци, ревящи с ярост към небесата и храчещи нажежени въглени. Тя понечи да се надигне, а непоносимата болка я сграбчи и стисна като гигантски юмрук. Дъхът излезе от гърдите й и тя можа само безпомощно да зяпне. Гласът на Мирри Маз Дуур виеше като погребална песен. Вътре в шатрата сенките се вихреха.

Нечия ръка я прихвана под кръста и сир Джора я надигна да се изправи. Лицето му бе лепкаво от кръвта и Дани видя, че едното му ухо го няма. Сгърчи се в ръцете му, защото болката я връхлетя отново, и чу как рицарят вика на слугините й да му помогнат. „Толкова ли са уплашени всички?“ Знаеше отговора. Нов пристъп на болка я покоси и Дани стисна зъби да преглътне писъка. Сякаш синът в утробата й я разпаряше отвътре с нож във всяка ръка, за да излезе на свобода.

— Дорея, проклета да си! — изрева сир Джора. — Бързо тук! Бягай да доведеш стариците.

— Няма да дойдат. Казват, че е прокълната.

— Ще дойдат, че главите ще им взема!

Дорея проплака:

— Избягаха, господарю.

— Майги! — извика някой. Аго ли беше? — Отведете я при майги.

„Не — поиска да ги спре Дани, — не, това не, не ме водете там“, но когато устата й се отвори, излезе само протяжен болезнен вой и пот изби по кожата й. Какво им ставаше, умът ли се бяха загубили, не разбираха ли? Сенките в шатрата танцуваха, кръжаха около горящия мангал и кървавата вана, тъмни зад пясъчната коприна, и в някои от тези силуети нямаше нищо човешко. Тя зърна сянка на грамаден вълк и друга, на човек, гърчещ се в пламъци.

— Агнешката жена знае тайните на раждането — каза Ирри. — Тя го каза, чух я.

— Да — съгласи се Дани. — Да, и аз я чух.

„Не“, изкрещя или може би си го помисли само, защото от устните й не излезе и шепот. Понесоха я. Очите й се отвориха сами и се взряха в плоското мъртво небе, черно, пусто и беззвездно. „Моля ви, не!“ Гласът на Мирри Маз Дуур се усили и се усили още, и още, докато не изпълни целия свят. „Сенките! — изпищя Дани. — Сенките танцуват!“

Сир Джора Мормон я внесе в шатрата.