Игра на тронове

АРЯ

Едноухият котарак пред нея се изви в дъга и изсъска, Аря запристъпва по задънения проход между двата калкана съвсем леко, на пръстите на босите си крака, вслушана в пърхането на сърцето си и вдишвайки бавно и дълбоко. „Тиха като сянка — каза си тя, — лека като перце.“ Котаракът я следеше настръхнал.

Хващането на котки се оказа трудно занимание. Дланите й бяха покрити с полузараснали драскотини, коленете — ожулени от падане. Отначало й се измъкваше дори дебелата и тромава котка на готвача в кухнята, но Сирио я караше да продължава ден и нощ. Когато изтича да му се похвали с първата и му показа окървавените си ръце, й беше казал:

— Толкова бавно? Гледай да си по-бърза, момиче. Враговете ти няма да те оставят само с драскотини.

Беше намазал раните й с мирски огън, който щипеше толкова силно, че трябваше да прехапе устна, за да не запищи. След което я изпрати за още котки.

В Червената цитадела беше пълно с котки: дремещи лениво под слънцето стари котки, въртящи опашки ловки мишелови, пъргави котенца с нокти като иглички, доверчиви и винаги прилежно вчесани любимки на придворни дами, дрипави сенки, ровещи по сметищата. Една по една, Аря ги преследваше, хващаше ги и ги носеше горда на Сирио Форел… всички освен този, едноухия, черен и хитър като дявол котарак.

— Ей онзи там е истинският крал на замъка — беше й казал един от стражите със златните плащове. — По-стар от самия грях и два пъти по-зъл. Веднъж кралят пируваше с бащата на кралицата, а този черен проклетник скочи на масата и отмъкна печената мръвка направо от пръстите на лорд Тирион. Робърт щеше да се пръсне от смях. От тоя винаги стой по-настрана, дете.

Беше го гонила из половината замък — на два пъти около кулата на Ръката, през вътрешната полоса, през конюшните, надолу по витите стъпала, през малката кухня, свинарника и казармите на златните плащове, покрай стената откъм реката, отново по стъпалата нагоре и напред-назад по Пътеката на предателите, после отново надолу и през една порта, около един кладенец и през какви ли не още постройки с неизвестно предназначение, докато накрая вече не знаеше къде се намира.

Но ето че най-после го спипа натясно. Отляво и отдясно се издигаха високи стени, а отпред — сляп каменен зид. „Тиха като сянка“, повтори си тя и се плъзна безшумно напред. „Лека като перце.“

Щом стигна на три стъпки от него, котаракът скочи. Наляво, надясно, Аря с него — наляво, надясно. Отряза му пътя. Той изсъска отново и се опита да се шмугне между краката й. „Бърза като змия“, помисли тя и ръцете й се стегнаха около него. Притисна го здраво до гърдите си, завъртя се и се разсмя, а ноктите му задраскаха по коженото й яке. Много бързо го целуна точно между очите и още по-бързо се дръпна, за да не я драснат острите му нокти по лицето. Котаракът измяука свирепо.

— Какво му правиш на котето?

Аря се сепна, пусна котарака и рязко се обърна към гласа. Само докато мигне, и черният котарак драсна по прохода. При входа стоеше момиче с падащи до раменете златни къдрици, облечено като кукличка в син сатен. До нея — пълничко момченце с изправен на задните си крака елен, извезан с перли на гърдите на жакетчето и с миниатюрен меч, висящ на колана. Принцеса Мирцела и принц Томен. Зад тях стърчеше септа, едра като товарен кон, а зад нея — двама мъже с пурпурни плащове от гвардията на Ланистър.

— Какво правеше с тази котка, момче? — отново строго попита Мирцела, обърна се към брат си и се изкиска. — Същински дрипльо, нали? Виж го само.

„Не ме познаха — каза си Аря. — Дори не разбраха, че съм момиче.“ Нищо чудно. Беше боса и мърлява, с рошава и полепнала от пот и прах коса от дългото бягане из замъка, с изпокъсано от котешки нокти кожено яке и гащи от груба кафява вълна, срязани над кльощавите й, ожулени колене. Когато ловиш котки, не можеш да облечеш фусти и коприни. Сведе бързо глава и коленичи. Дано да не я познаеха. Ако я познаеха, не й се мислеше какво ще последва. Септа Мордейн щеше да потъне вдън земя от ужас, а Санса нямаше да й проговори повече от срам.

Старата дебела септа пристъпи крачка напред.

— Ей, момче, какво търсиш тук? Нямаш работа в тази част на замъка.

— От такива като него не можем да се отървем — оправда се единият с червения плащ. — Все едно да се опиташ да премахнеш плъховете.

— Ти на кого си, момче? — настоя септата. — Отговори ми. Какво, да не си ням?

Гласът на Аря заседна в гърлото й. Проговореше ли, Томен и Мирцела със сигурност щяха да я познаят.

— Годвин, доведи го тук — нареди септата и по-високият мъж тръгна по прохода.

Паниката я стисна за гърлото като великанска ръка. Нямаше да може да проговори дори животът й да зависеше от това. „Спокойна като блатна вода“, промълви Аря наум.

Щом Годвин стигна до нея и посегна да я хване, Аря се задвижи. „Бърза като змия.“ Наклон наляво, пръстите му докоснаха ръката й и тя се завъртя около него. „Гладка като коприна.“ Докато войникът се извърне, тя вече тичаше по прохода. „Ловка като сърна.“ Септата изврещя нещо. Аря се шмугна между два крака, дебели и бели като мраморни колони, скочи, блъсна се в принц Томен, момчето се друсна по задник на каменните плочи и извика „охх!“, прескочи го, превъртя се вихрено около объркания втори страж, измъкна се и побягна презглава.

Чу зад гърба си викове и тропот на ботуши, метна се настрани и се превъртя. Червеният плащ профуча край нея, препъна се и залитна. Аря скочи на крака. Зърна над себе си прозорец — висок и тесен, почти колкото амбразура. Подскочи, хвана се за перваза и се издърпа. Затаи дъх и се провря. „Хлъзгава като змиорка.“ Спусна се на пода пред някаква стъписана чистачка, скочи, изтупа прахоляка от дрехите си и отново се понесе — през вратата и после по някакъв дълъг коридор, надолу по някакво стълбище, през вътрешен двор, сви на ъгъла, прескочи някакъв нисък зид, отново се провря през тесен прозорец и се озова в мазе, тъмно като катран. Шумотевицата зад нея заглъхна.

Беше останала без дъх и бе напълно объркана. И да я бяха познали — все едно. Но не мислеше, че я познаха. Много бързо им се измъкна. „Бърза като сърна.“

Сви се в тъмното до влажната каменна стена и се заслуша за преследвачи, но чу само тупането на сърцето си и някъде далече — кап, кап, кап. „Тиха като сянка.“ Зачуди се къде ли се е озовала. Когато дойдоха в Кралски чертог, в началото я спохождаха лоши сънища как се губи из замъка. Баща й я увери, че Червената цитадела е по-малка от Зимен хребет, но в сънищата й тя се оказа огромна — безкраен каменен лабиринт със стени, които като че ли мърдаха и меняха положението си зад нея. Обикаляше без посока и цел по мрачни коридори с избледнели гоблени по стените, слизаше по безкрайни виещи се стълбища, притичваше през тъмни дворове и покрити мостове и уплашените й викове отекваха самотни. В някои от стаите по стените от червен камък сякаш капеше кръв, а прозорци не се виждаха никъде. Понякога успяваше да чуе гласа на баща си, но от много далече, и колкото и отчаяно да тичаше към него, той затихваше и затихваше, докато не заглъхне съвсем, и Аря оставаше съвсем сама в непрогледния мрак.

И сега беше много тъмно. Тя прибра голите си колене към брадичката си и потрепери. Щеше да си поседи кротко тук и да преброи до десет хиляди. Дотогава все щяха да я намерят, да я измъкнат за ушите и да я приберат в бащината кула.

Докато стигне до осемдесет и седем, очите й привикнаха с тъмнината и наоколо взе да изсветлява. Смътните очертания в помещението започнаха да придобиват форма. В сумрака в нея се взираха огромни кухи очи и тя замаяна различи сенки на остри, дълги като мечове зъби. Спря да брои. Затвори очи и прехапа устни да прогони страха. Когато погледнеше отново, чудовищата щяха да са изчезнали. Изобщо нямаше да ги има. Внуши си, че Сирио е с нея в тъмното и шепне в ухото й. „Спокойна като блатна вода.“ „Силна като мечка. Свирепа като вълчица.“ И отново отвори очи. Чудовищата си бяха тук, но страха вече го нямаше.

Аря стана и запристъпва предпазливо. Главите бяха навсякъде около нея. Тя посегна и докосна една, с любопитство, учудена дали е истинска. Връхчетата на пръстите й се допряха до масивната челюст. Съвсем истинска. Костта под дланта й беше гладка, студена и твърда на допир. Пръстите й пробягаха по един от зъбите — черен и остър, като кама, изкована от мрак. Тя потръпна.

— Мъртво е — промълви тя на глас. — Това е само череп, нищо не може да ми направи.

Въпреки това чудовището сякаш съзнаваше, че тя е тук. Усещаше, че празните му очи я следят в сумрака, а и в самия сумрак витаеше нещо, имаше нещо в тази сводеста като пещера зала, което не я обичаше. Тя се отдръпна плахо от черепа и се блъсна в друг — по-голям от предишния. Усети за миг как зъбите му се впиха в рамото й, сякаш искаше да я захапе. Аря се извърна рязко, кожата на дрехата й се закачи, разпра се и един огромен черен зъб щръкна през якето над рамото й. Тя се дръпна и побягна, а пред нея се извиси друг череп, чудовищно по-грамаден от всички досега, но Аря не спря. Прескочи през оградата от черни и високи като мечове зъби, пробяга през алчно разтворените челюсти и се хвърли към вратата.

Ръцете й напипаха тежката желязна халка, забита в дървото, и тя дръпна с все сила. Вратата се опъна за миг, след което бавно поддаде и заскърца толкова силно, че сигурно щеше да се чуе из целия град. Тя я открехна колкото да се провре и излезе в коридора.

Ако стаята с чудовищата беше тъмна, то този коридор се оказа най-черната дупка на седемте ада. „Спокойна като блатна вода“, каза си Аря, но колкото и да се взираха очите й, за да се приспособят, нищо не можеше да види, освен очертанието на вратата, през която беше излязла. Размърда пръсти пред лицето си, усети движението на въздуха, но не видя нищо. Беше сляпа. „Танцуващият по водата вижда с всичките си сетива“, напомни си тя. Затвори очи, успокои дишането си — едно, две, три, всмука в себе си тишината и протегна ръце.

Пръстите й се отриха в груб, недоогладен камък вляво. Тръгна пипнешком по стената, дланта й опипваше грубия камък, стъпка след стъпка, бавно и ситно в тъмното. Всички коридори водят някъде. Има ли вход, има и изход. „Страхът сече по-дълбоко от меча.“ Аря не можеше да се уплаши. Сякаш беше вървяла много дълго, когато стената изведнъж свърши и студен полъх погали лявата й буза. Един кичур от сплъстената й коса леко се развя и забърса лицето й.

Някъде под нея се чу шум. Скърцане на ботуши и далечни гласове. Смътна светлина примигна и съвсем леко се отри в стената. И тя видя, че стои над огромен черен кладенец, широка двадесет стъпки шахта, която се спускаше дълбоко в земята. За стъпала в стените бяха вградени големи камъни, които кръжаха все надолу и надолу, тъмни като стъпалата към ада, за които често им разправяше баба Нан. И нещо се изкачваше нагоре към нея от земните недра…

Аря надникна през ръба и усети студения черен полъх на лицето си. Далече долу видя светлината на факла, малка като пламък на свещ. Двама мъже. Сенките им се гърчеха по стената, високи като на великани. Чу гласовете им, усилени от кухината на шахтата.

— …намери копелето — каза единият. — Другото ще излезе скоро. Ден, два най-много, но скоро.

— И когато разбере истината, какво ще направи? — попита вторият глас с размазания говор на свободните градове.

— Само боговете знаят — отвърна първият глас. Аря видя ивицата черен дим, виеща се като змия от факлата нагоре през шахтата. — Глупците се опитаха да убият сина му и най-лошото е, че се получи смешен фарс. Няма да им го прости. Предупреждавам те, вълкът и лъвът скоро ще се стиснат за гърлата, все едно дали го искаме, или не.

— Твърде скоро — оплака се гласът с мазния акцент. — Каква полза от война сега? Не сме готови. Задръж ги.

— Все едно да ме накараш да задържа времето. Да не мислиш, че съм магьосник?

— Почти — изкиска се другият.

Пламъците близнаха студения въздух. Високите сенки почти се изравниха с нея. Миг след това мъжът, който държеше факлата, изникна пред очите й и спътникът му — след него. Аря се отдръпна от кладенеца, смъкна се по корем и се прилепи до стената. Мъжете изкачиха последните стъпала и тя затаи дъх.

— Какво искаш да направя? — запита онзи с факлата — набит мъж с късо кожено наметало. Под стоманения шлем се показа нашарено с белези лице и черна четинеста брада. Беше с плетена ризница над кожения елек и с кама и къс меч на колана. Нещо в този човек й се стори смътно познато.

— Щом може да умре една Ръка, защо не и втора? — отговори мъжът с мазния акцент и двуострата жълта брада. — Този танц вече си го танцувал, приятелю.

За него Аря беше повече от сигурна, че го вижда за пръв път. Много дебел, но стъпваше удивително леко, на пръстите на краката, също като танцуващ по водата. Пръстените му бляскаха на светлината на факела — злато и сребро, отрупани с рубини, сапфири и тигрови очи с жълти жилки. На всеки пръст имаше пръстен, на някои — по два.

— Преди не е сега, а тази Ръка не е онази — каза мъжът с белязаното лице, след като излязоха в коридора. „Неподвижна като камък“, каза си Аря. „Тиха като сянка.“ Заслепени от пламъка на факлата, двамата не можаха да я видят, притисната до камъка само на няколко стъпки от тях.

— Сигурно — отвърна онзи с двойната брада и се спря да си поеме дъх след дългото изкачване. — Все едно, трябва да спечелим време. Принцесата носи дете. Хал няма да се размърда преди да му се роди синът. Знаеш ги какви са тия варвари.

Мъжът с факлата натисна нещо и Аря чу глух тропот. Огромен, червен на светлината на факлата камък се спусна от тавана с такъв грохот, че тя едва се сдържа да не извика. Доскорошният вход към шахтата изчезна и не остана нищо освен здрава, непрекъсната стена.

— Ако не се размърда скоро, може да се окаже късно — каза мъжът със стоманения шлем. — Тази игра вече не е за двама играчи, ако изобщо е била. Станис Баратеон и Лиза Арин ми се изплъзнаха и според мълвата вече събират мечове. Рицарят на цветята пише до Планински рай и увещава баща си да изпрати сестра му в двора. Момичето е четиринадесетгодишна девица, мила, красива и хрисима. Лорд Ренли и сир Лорас се канят да подмамят Робърт да спи с нея, да се ожени за нея и да я направи нова кралица. Кутрето… боговете само знаят каква игра играе Кутрето. Но този, който най-много тревожи съня ми, все пак е лорд Старк. Добра се до копелето, до книгата и скоро ще се добере до истината. А сега жена му е пленила Тирион Ланистър, благодарение намесата на Кутрето. Лорд Тивин ще го приеме като оскърбление, а Джайм храни извратена привързаност към Дяволчето. Тръгнат ли Ланистърови на север, това ще въвлече и Тъли. „Забави“, казваш. „Побързай“, отговарям аз. И най-ловкият жонгльор не може вечно да държи сто топки във въздуха.

— Ти си повече от жонгльор, стари приятелю. Ти си истински чародей. Единственото, за което те моля, е да продължиш магията си още малко.

Тръгнаха по коридора в посоката, откъдето бе дошла Аря, покрай стаята с чудовищата.

— Ще направя каквото мога — тихо каза мъжът с факлата. — Но ще ми трябва злато и още петдесет птиченца.

Тя ги остави да се отдалечат и се запромъква след тях. „Тиха като сянка.“

Светлината пред нея взе да се стапя и гласовете почти заглъхнаха.

— Толкова много? Трудно се намират такива… толкова млади и да знаят четмо… по-стари може би… не умират толкова лесно…

— Не. С младите е по-сигурно… грижи се за тях…

— …ако си държаха езиците…

— …рискът…

Дълго след като гласовете заглъхнаха съвсем, Аря все още виждаше светлината от факлата като опушена звезда, мамеща я напред. На два пъти като че ли изчезна, но тя продължи, и и двата пъти се озова на върха на стръмно тясно стълбище, а факлата проблясваше далече долу. Забърза се след нея надолу и още надолу. Веднъж се спъна в каменна издатина, залитна в стената и ръката й напипа укрепена с греди земя — а доскоро стръмният тунел беше иззидан с камъни.

Сигурно се беше промъквала след тях няколко мили. Накрая изчезнаха съвсем, но нямаше накъде да се върви, освен напред. Тя напипа отново стената и продължи слепешком, изгубена в непрогледния мрак. Внуши си, че Нимерия пристъпва до нея, за да си вдъхне кураж. Накрая нагази до коленете в някаква воняща вода, съжали, че не може да затанцува по нея, както сигурно щеше да направи Сирио, и се зачуди дали изобщо отново ще види светлина. Когато най-после излезе на чист въздух, беше съвсем тъмно.

Беше се озовала в устието на отходен канал, който се стичаше в реката. Толкова гнусно вонеше, че тя се съблече, без изобщо да мисли, хвърли дрехите на брега и се гмурна в дълбоките черни води. Поплува, докато не се почувства чиста, измъкна се на брега и се разтрепери. Докато плакнеше дрехите си, по речния път минаха някакви ездачи, но и да видяха кльощавото голо момиче, търкащо дрипите си в речните камъни, не му обърнаха внимание.

Намираше се на няколко мили от замъка, но където и да се озовеше човек в Кралски чертог, достатъчно бе да вдигне глава, за да види горе на хълма на Егон Червената цитадела, така че нямаше опасност да се загуби. Когато се добра до караулката при портата, дрехите й бяха почти изсъхнали. Решетката беше спусната и портите залостени, затова тя свърна към вратичката на стражата. Когато ги помоли да й отворят, златните плащове изсумтяха презрително.

— Разкарай се — махна с ръка един от часовите. — Трохите от кухнята свършиха, просяци посред нощ не пускаме.

— Не съм просяк — заяви тя. — Аз живея тук.

— Разкарай се, казах. Да те шлевна по ухото ли искаш, за да чуеш по-добре?

— Искам да видя баща си.

Стражите се спогледаха.

— Аз пък искам да го начукам на кралицата за всичкото добро, дето ми е направила — каза по-младият.

По-старият се намръщи.

— Кой е баща ти, момче? Да не е ловецът на плъхове?

— Ръката на краля — каза Аря.

Двамата мъже прихнаха, по-старият замахна да я удари с юмрук, съвсем небрежно, както човек би ударил улично псе. Аря засече удара и ловко се дръпна встрани.

— Не съм момче — сопна им се тя. — Аз съм Аря Старк от Зимен хребет и ако ме ударите, баща ми ще ви набучи главите на колове. Щом не ми вярвате, доведете тук Джори Касел или Вайон Пули от кулата на Ръката. — И тя скръсти ръце на гърдите си. — Сега ще ми отвориш ли вратата, или да те шлевна по ухото, за да чуеш по-добре?

Когато Харвин и Том Дебелака я вкараха в солария, баща й беше сам и до лакътя му мъждукаше газена лампа. Седеше приведен над най-голямата книга, която Аря бе виждала — обемист том с прежълтели напукани страници със ситно писмо по тях, стегнати в избледнели кожени корици. Затвори я да чуе доклада на Харвин, благодари на двамата мъже и ги отпрати със строго лице.

— Разбираш ли, че пратих половината си охрана да те търси? — сопна й се Едард Старк, след като останаха сами. — Септа Мордейн не е на себе си от страх. Сега е в септата и се моли за благополучното ти завръщане. Аря, ти знаеш, че не може да излизаш извън портите на замъка без разрешението ми.

— Не съм излизала през портите на замъка — измърмори тя. — Добре де, не го направих нарочно. Бях из някакви подземия, само че те се вляха в онзи тунел. Беше съвсем тъмно и нямах нито факла, нито свещ да видя накъде води, затова трябваше да продължа. Не можех да се върна при онези чудовища. Татко, те си говореха, че трябва да те убият! Не чудовищата, а онези двамата. Не ме видяха, бях неподвижна като камък и тиха като сянка, но аз ги чух. Казаха, че имаш някаква книга и някакво копеле, и че щом една Ръка можело да умре, защо да не умре и втора? Това ли е книгата? Бас държа, че копелето е Джон.

— Джон ли? Аря, какво ми говориш? Кой каза това?

— Те го казаха. Един дебел с пръстени и раздвоена жълта брада, и друг с плетена ризница и стоманен шлем, дебелият каза, че трябвало да забавят, но другият му каза, че не може все да жонглира и че вълкът и лъвът ще се вкопчат и че било пълен фарс. — Помъчи се да си спомни останалото. Не беше разбрала съвсем това, което бе чула и сега всичко се беше объркало в главата й. — Дебелият каза, че принцесата била с дете. Онзи със стоманената шапка, дето държеше факлата, той каза, че трябвало да побързат. Мисля, че е магьосник.

— Магьосник — повтори Нед, без да се усмихне. — Случайно да имаше дълга бяла брада и с висока остра шапка със звездички по нея?

— Не! Не беше като в приказките на баба Нан. Той не приличаше на магьосник, но дебелият така каза.

— Предупреждавам те, Аря, ако ще ми въртиш тези вятърничави…

— Не! Казах ти, беше долу в подземията. Гонех котки и… — И извърна лице. Ако му признаеше, че е бутнала принц Томен, наистина щеше да й се ядоса. — …и влязох през онзи прозорец. И се намерих при чудовищата.

— Чудовища и магьосници — каза баща й. — Голямо приключение си имала. Тези мъже, които си чула, казваш, че са говорили за жонглиране и фарсове?

— Да — призна Аря, — само че…

— Аря, това са били артисти. В момента в Кралски чертог сигурно има десетки пътуващи трупи, да припечелят с играта си от тълпата, събрала се за турнира. Не ми е много ясно какво търсят в замъка, но сигурно кралят ги е поканил да изиграят представление.

— Не. — Аря тръсна упорито глава. — Не бяха…

— Все едно, не можеш да преследваш хората и да ги шпионираш. И никак не ми харесва, че дъщеря ми се провира през разни прозорци и гони котки. Виж се, миличката ми. Цялата си изподраскана. Това продължи прекалено дълго. Кажи на Сирио Форел, че не искам повече да чуя за неговите…

Прекъсна го рязко почукване.

— Лорд Едард, извинявайте — извика Дезмънд и открехна вратата.

— Извинявайте, но един черен брат иска да го приемете веднага. Казва, че работата е спешна. Реших, че ще искате да разберете.

— Вратата ми е винаги отворена за Нощния страж — отвърна баща й.

Дезмънд вкара човека — мършав и грозен, с проскубана брада и мръсно облекло, но баща й го посрещна учтиво и го попита за името.

— Йорен, ако благоволи милорд. Ще прощавате за късния час. — Кимна към Аря. — А това трябва да е синът ви. На вас се е метнал, да ви е жив и здрав.

— Аз съм момиче! — отвърна раздразнено Аря. Щом този старец идваше от Вала, сигурно се беше отбил в Зимен хребет. — Познавате ли братята ми? — попита го тя възбудено. — Роб и Бран са в Зимен хребет, а Джон е на Вала. Джон Сняг, той също е от Нощния страж, трябва да го знаете, има си едно вълчище, бяло такова, и с червени очи. Джон станал ли е вече страж? Аз съм Аря Старк. — Старият мъж я гледаше озадачено, но Аря не можеше да се спре. — Като се върнете на Вала, ако напиша писмо на Джон, ще му го отнесете ли? — Колко й се искаше сега Джон да е тук. Той поне щеше да й повярва за подземията и за дебелия с раздвоената брада, и за магьосника с металната шапка.

— Дъщеря ми често забравя приличните обноски. — Леката усмивка на баща й смекчи остротата на думите. — Моля да ни простите, Йорен. Брат ми Бен ли ви изпрати?

— Никой не ме е изпратил, милорд, ако изключим стария Мормон. Тук съм да намеря мъже за Вала и когато Робърт свика съвет, ще коленича пред него и ще му изплача нуждите ни, да видим дали кралят и неговата Ръка няма да изчегъртат малко утайка от мазетата си, че да се отърват от нея. Ама ето, че отворихте дума за Бенджен Старк, как бил той. Черна му тече вече кръвта на него. Брат ми е той на мене толкоз, колкото е и на вас. Зарад него дойдох. Яздих здраво, дума да няма, за малко не пребих кобилата, но ги оставих другите да ми дишат прахта.

— Кои други?

Йорен се изплю на пода.

— Наемници, волници и друга измет. Ханът беше пълен с тях, а аз им подуших миризмата. Миризма на кръв или на злато — все на едно мирише. Е, не всички тръгнаха за Кралски чертог. Някои удариха галоп към Скалата на Кастърли, а Скалата е по-близо. Лорд Тивин трябва вече да е чул вестта, в това можете да сте сигурен.

Баща й се намръщи.

— Каква вест?

Йорен изгледа Аря.

— Такава, че е по-добре да си я кажем насаме, милорд, ще прощавате.

— Както желаете. Дезмънд, отведи дъщеря ми в спалнята й. — Наведе се и я целуна по челото. — Ще довършим разговора си утре. Аря не се помръдна от мястото си.

— Нищо лошо не се е случило на Джон, нали? — попита тя Йорен. — Нито на чичо Бен?

— Е, колкото до Старк, не мога да кажа. Но онова момче, Сняг, си беше живо и здраво, когато тръгнах. Не за тях ме е грижа сега.

Дезмънд я хвана за ръката.

— Хайде, милейди. Чухте какво каза баща ви.

На Аря не й остана избор, освен да тръгне с него. Само съжали, че не беше Том Дебелака. С Том щеше да измисли нещо, за да се задържи до вратата и да чуе какво ще каже Йорен, но пред Дезмънд тия не минаваха.

— Колко стражи има баща ми? — попита го тя, докато слизаха към спалнята й.

— Тук в Кралски чертог ли? Петдесет.

— Няма да позволите да го убият, нали?

Дезмънд се засмя.

— За това не се бойте, малка лейди. Лорд Едард го пазим ден и нощ. Никой не може да му посегне.

— Ланистърови имат повече от петдесет души — изтъкна Аря.

— Може, но всеки северняк струва колкото десет южни меча, така че можете да спите спокойно.

— Ами ако пратят да го убие някой магьосник?

— Ами, колкото до това — отвърна Дезмънд и извади от ножницата дългия си меч, — магьосниците умират като всички останали, щом им отсечеш главите.