Игра на тронове

ТИРИОН

Докато гледаше как Чигън коли коня му, Тирион Ланистър си отметна поредната вересия, за която един ден Старките трябваше да си платят. Трътлестият наемник разпра корема на животното с касапския си нож и от вътрешностите на трупа блъвна пара. Ръцете му действаха ловко, без нито един погрешен удар. Работата трябваше да свърши бързо, преди вонята на кръв да привлече рисовете от височините.

— Довечера никой няма да ходи гладен — каза Брон. Беше почти като сянката си. Кожа и кости, но яки кости, черни очи, черна коса и четинеста брада.

— Някой може и да ходи — заяде се Тирион. — Не обичам да ям коне. Особено собствения си кон.

— Месото си е месо — сви рамене Брон. — Дотраките обичат конското повече от говеждо или свинско.

— Ти за дотрак ли ме взимаш? — кисело попита Тирион.

Дотраките, вярно, ядяха конско. И освен това оставяха недъгавите си деца на открито да ги изядат псетата, тичащи след техния халазар. Обичаите на дотраките нещо не му допадаха.

Чигън сряза тънък резен кърваво месо от трупа и го вдигна за оглед.

— Искаш ли да опиташ, дребосък?

— Брат ми Джайм ми подари кобилата за двайсет и третия ми рожден ден — отвърна тъпо Тирион.

— Е, тогаз му благодари от наше име. Ако пак го видиш де. — Чигън се ухили с жълтите си зъби и изгълта суровото месо на две хапки. — На вкус е добре гледана.

— Ти по-добре го припържи с лук — намеси се Брон.

Смълчан, Тирион закуцука към пътя. Студът беше проникнал и в костите му, а краката му бяха така подбити, че едва можеше да върви. Мъртвата кобила май извади повече късмет. Виж, него го чакаха още няколко часа път, след което два-три жалки залъка и кратък сън върху студената твърда земя, а следващата нощ — пак същото, и другата, и по-другата, и боговете само знаеха кога щеше да свърши всичко това. „Проклета да е“, измърмори той и продължи с усилие по пътя да стигне пленителите си. „Проклета да е и тя, и всички Старки.“

Споменът още му горчеше. Тъкмо си поръчваше вечеря, и хоп — около него цяла стая въоръжени мъже, Джик посяга към меча, а ханджийката врещи:

— Никакви мечове, не тук, моля ви, господа!

Тирион бързо беше дръпнал ръката на Джик, преди да ги е предизвикал да накълцат и двамата.

— Къде ти е доброто възпитание, Джик? Добрата ни домакиня каза „никакви мечове“. Направи каквото те помолиха. — Беше успял да докара и усмивка, която сигурно изглеждаше толкова гадно, колкото сам се чувстваше. — Голяма грешка правите, лейди Старк. Нямам никакво участие в покушението над вашия син. Кълна се в честта си…

— Честта на Ланистър — сряза го тя. И вдигна високо дланите си да ги видят всички в стаята. — Неговият кинжал остави тези белези. Оръжието, пратено да среже гърлото на сина ми.

Тирион бе надушил гнева около себе си — сгъстен, пушлив и подхранен от гледката с дълбоките прорези по ръцете на Старката.

— Убийте го — изсъска някаква пияна пачавра от дъното и още няколко гласа подеха призива по-бързо, отколкото можеше да повярва. Всички непознати, допреди малко съвсем дружелюбни, а ето че зареваха за кръвта му като псета по следата на дивеч.

Тирион бе заговорил високо, стараейки се да запази гласа си спокоен.

— Щом лейди Старк е убедена, че трябва да отговарям за някакво престъпление, ще отида с нея и ще отговарям.

Беше единственият възможен ход. Ако се опитаха да си отворят път, преждевременният гроб му беше в кърпа вързан. Цяла дузина мечове се бяха отзовали на призива на Старката за помощ: онзи от Харънхъл, тримата Бракънови, двама неприятни на вид наемници, които изглеждаха готови да го накълцат тутакси, и още няколко глупака, които явно нямаха представа какво правят. И срещу това с какво разполагаше Тирион? С една кама в колана и с двама мъже. Джик, да кажем, въртеше меча добре, но Морек едва ли можеше да се брои: той беше малко коняр, малко готвач, малко личен прислужник и никакъв войник. Колкото до Йорен, каквито и чувства да питаеше, черните братя се бяха заклели да не се месят в свадите в кралството. Йорен нямаше да направи нищо.

И наистина черният брат се отдръпна мълчаливо настрана, когато старият рицар до Кейтлин Старк каза:

— Приберете им оръжията! — Наемникът Брон пристъпи, издърпа меча от ръката на Джик и облекчи и тримата от излишната тежест на камите. — Добре — каза старият и напрежението в стаята бавно позатихна. — Чудесно.

Тирион разпозна дрезгавия глас: майсторът по оръжие на Зимен хребет, само че си беше махнал бакенбардите.

А от устата на дебелата ханджийка закапа червена слюнка, когато взе да моли Кейтлин Старк:

— Не го убивайте тук!

— Не го убивайте никъде — обади се Тирион.

— Отведете го на друго място, милейди, не искам да се лее кръв тук. Не ща свади на лордчета тука.

— Връщаме го в Зимен хребет — заяви тя и Тирион си помисли: „Е, може пък…“

Но само като хвърли един поглед из стаята, доби по-ясна представа за положението. Не че остана съвсем недоволен от това, което видя. О, Старката безспорно беше умна жена. Първо ги караш да потвърдят публично клетвите, изречени пред баща ти от владетелите, на които служат, после ги призоваваш на помощ, и тя нали е жена… да, колко мило! Все пак успехът й не беше толкова пълен, колкото сигурно й се искаше. По груби сметки, в гостилницата имаше близо петдесет души. Призивът на Кейтлин Старк бе трогнал едва десетина от тях, останалите изглеждаха объркани, изплашени или намусени. Само двама от хората на Фрей се бяха размърдали, както бе забелязал Тирион, но и те си седнаха на задниците, след като командирът им не реагира. И смееше ли?

— Добре. Зимен хребет тогава — свил бе той рамене примирено. Пътят си беше дълъг, както сам можеше да свидетелства, след като току-що го беше изминал в посока насам. Толкова много неща можеха да се случат по пътя. — Баща ми ще се зачуди какво става с мен — добави той, улавяйки погледа на войника, който му беше предложил стаята си. — Ще плати щедро на всеки, който му донесе вестта какво се е случило с мен днес. — Лорд Тивин нямаше да го направи, естествено, но Тирион трябваше да го отиграе, ако искаше да си спечели свободата.

Сир Родрик бе погледнал загрижено своята господарка, както можеше да се очаква.

— Хората му идват с мен — обяви той. — И ще сме благодарни на всички останали, ако запазят мълчание за това, което видяха тук.

Тирион едва се сдържа да не се разсмее. „Мълчание?“ Стар глупак. Освен ако не арестуваше и не отведеше със себе си целия хан, мълвата щеше да тръгне още в мига, в който напуснеха. Онзи войник с жълтицата в джоба щеше да полети към Скалата на Кастърли като стрела. Ако не той, то някой друг. Йорен щеше да я отнесе на юг. Онзи тъп певец можеше балада да напише от това. Хората на Фрей щяха да докладват на господаря си и боговете само знаеха какво щеше да предприеме той. Макар да се беше заклел на Речен пад, лорд Уолдър Фрей си беше предпазлив човек, доживял до почтена възраст само защото гледаше все да е на печелившата страна. Най-малко щеше да прати птиците си на юг към Кралски чертог, а можеше да се осмели и на нещо повече.

Кейтлин Старк реши да не губи време.

— Трябва да тръгнем веднага. Искаме свежи коне и припаси за път. А вие, мъже, знайте, че имате вечната благодарност на дома Старк. Ако някой от вас реши да ни помогне в пазенето на пленниците и отвеждането им в безопасност до Зимен хребет, обещавам, че ще бъде щедро възнаграден.

Само толкова, и глупаците си изпотрошиха краката. Тирион огледа лицата им. Наистина щяха да бъдат добре възнаградени, обеща им и той наум. Но не точно както си го представяха.

Докато го овързваха навън, оседлаваха конете под дъжда и стягаха китките му с грубата конопена връв, Тирион Ланистър все още не беше се уплашил истински. Готов беше да се хване на бас, че изобщо няма да могат да го закарат до Зимен хребет. Само след ден по дирите им щяха да тръгнат ездачи, птици щяха да се разлетят, и със сигурност някой от крайречните лордове щеше да поиска да си спечели благоволението на баща му, като се намеси. Тирион тъкмо се поздравяваше за хитростта си, когато някой дръпна качулката над очите му и го вдигна на седлото.

Поеха в галоп под дъжда. Скоро бедрата му се схванаха и задникът му се натърти здраво. Дори след като се отдалечиха на безопасно разстояние от хана и Кейтлин Старк ги поведе в тръс, друсането по каменистия терен беше жива мъка, а слепотата я утежняваше още повече. Дебелата качулка приглушаваше звуците и той не можеше да чуе какво се приказва наоколо, а вълнената тъкан на наметалото така подгизна от дъжда, че прилепна по гърба и гърдите му и Тирион едва дишаше. От връвта китките му се ожулиха и подуха, и с всеки час връзката като че ли се затягаше още по-здраво. „Канех се да се кротна на топло и да хапна печена мърша, но не, тоя жалък певец трябваше да си отвори устата“, припомни си той скръбно. Жалкият певец беше тръгнал с тях.

— От това ще излезе велика песен и аз съм този, който ще я съчини — обясни той на Кейтлин Старк, когато обяви решението си да тръгне с тях, за да видел как щяло да завърши „великолепното приключение“. Тирион се зачуди дали приключението щеше да му се стори толкова „великолепно“, когато ги догонеха конниците на Ланистър.

Дъждът най-сетне бе спрял и утринните лъчи се просмукваха през мокрия парцал на очите му, когато Кейтлин Старк се разпореди да спрат за почивка. Нечии груби ръце го смъкнаха от седлото, развързаха му китките и дръпнаха качулката от главата му. Щом видя тесния каменист път, подножията на планините, издигащи се диви и пусти наоколо, и назъбените и покрити със снежни шапки върхове далеч на хоризонта, и последната надежда за избавление го напусна.

— Та това е планинският път! — ахна Тирион и изгледа с горчив укор лейди Старк. — Източният път. Вие казахте, че тръгваме за Зимен хребет.

Кейтлин Старк го удостои с най-тънката си усмивчица.

— При това многократно и на висок глас — съгласи се тя. — Не се съмнявам, че приятелите ви ще поемат натам и от сърце им желая лек път и бърза езда.

Дори сега, след толкова дни, споменът за това го изпълваше с горчив гняв. През целия си живот Тирион се беше гордял с хитрината си — единствения дар, за който боговете като че ли бяха решили, че ще му подхожда. А ето че тази седем пъти проклета вълчица Кейтлин Старк го беше надхитрила неколкократно. Това го унизяваше повече от самия плен.

Спряха само колкото да нахранят и напоят конете и потеглиха отново. Този път му спестиха качулката. След втората нощ престанаха да връзват и ръцете му, а след като излязоха нависоко, изобщо престанаха да го пазят. И защо? Местността тук горе беше сурова и дива, а планинският път — нищо повече от камениста пътека. И да побегне, докъде можеше да стигне сам и без никакви провизии? Рисовете щяха да го вземат за ходеща мръвка, а клановете, обитаващи планинските укрепления, бяха разбойници и убийци, непризнаващи друг закон освен правото на меча.

Въпреки това Старката продължаваше да ги тегли неуморно напред. Тирион вече знаеше накъде са тръгнали. Беше го разбрал още когато му свалиха превръзката на очите. Тези планини бяха владение на дома Арин, а вдовицата на покойната Ръка бе от рода Тъли, сестра на Кейтлин Старк… и не влизаше в бройката на приятелите на Ланистър. Тирион познаваше съвсем бегло лейди Лиза от времето, прекарано в Кралски чертог, и не гореше от желание да поднови запознанството.

Пленителите му се бяха скупчили до един поток недалече от пътя. Конете се бяха напили с леденостудената вода и пасяха оскъдните туфи посърнала трева, растяща между камънаците. Джик и Морик седяха свити един до друг, също посърнали и окаяни. До тях стърчеше подпрян на копието си Мохор, с кръглия си шлем, все едно че беше нахлупил желязна паница на главата си. Наблизо седеше певецът Марилион и се оплакваше, че влажното време е съсипало струните на лютнята му. Когато Тирион се приближи, дребният рицар сир Уилис Воуд тъкмо убеждаваше Кейтлин Старк:

— Трябва да отдъхнем малко, милейди.

Беше човек на лейди Уент, дебеловрат и стабилен, първият, който стана да се притече на помощ на лейди Старк в хана.

— Сир Уилис е прав, милейди — намеси се сир Родрик. — Този кон е третият, който губим…

— Ще загубим много повече, ако хората на Ланистърови ни настигнат — напомни им тя. Лицето й беше обрулено от вятъра и изтощено, но не беше изгубила и капчица от решимостта си.

— Не ми се вярва много — подхвърли Тирион.

— Милейди не те е питала за мнение, дребосък — сряза го Кърликет, дебелият нескопосник с късо подкастрената коса и свинско лице. Беше от тежката конница на Бракън, на служба при лорд Джонос. Тирион се бе постарал да запомни имената на всички, за да може по-късно да им благодари за грижите. Ланистърови винаги си плащаха дълговете. Кърликет щеше да го научи скоро, както и приятелчетата му Ларис и Мохор, добрият сир Уилис и наемниците Брон и Чигън. Особено суров урок се канеше да даде на Марилион с лютнята му и сладкия тенор, който така усърдно се мъчеше да римува „дяволче куцо“ с „гърбава буца“, за да сътвори песен за това безчинство.

— Оставете го да говори — заповяда лейди Старк.

Тирион Ланистър възседна един камък.

— В момента преследвачите ни вероятно прекосяват Шийката, хванали се за лъжата ви и препускат нагоре по кралския път… стига да приемем, че наистина има преследвачи, което никак не е сигурно. О, вестта несъмнено е стигнала до баща ми… но баща ми не се топи от обич към мен и никак не съм сигурен, че ще се размърда. — Беше само наполовина лъжа. На лорд Тивин изобщо не му пукаше за уродливия му син, но не търпеше посегателства към честта на своя дом. — Тази земя е сурова, лейди Старк, и тук не можете да разчитате на никаква помощ, докато не стигнете Долината, а с всеки загубен кон все повече натоварвате останалите. По-лошото е, че рискувате да загубите мен. Аз съм малък, хилав и ако умра, тогава какъв е смисълът? — Последното си беше чиста истина: Тирион нямаше представа колко още ще може да издържи на тази скорост.

— Би могло да се каже, че тъкмо във вашата смърт е смисълът, Ланистър — отвърна лейди Старк.

— Едва ли. Ако искахте смъртта ми, щяхте само една дума да кажете и някой от тези ваши верни приятели с радост щеше да ми даде червената усмивка. — Той погледна към Кърликет, но мъжът беше твърде задръстен, за да схване шегата.

— Старките не убиват хората в леглата им.

— Аз също — отвърна той. — Пак ви казвам, нямам никакво участие в опита за убийство на сина ви.

— Убиецът беше въоръжен с вашия кинжал.

Тирион кипна.

— Кинжалът не беше мой. Колко пъти трябва да ви се закълна? Лейди Старк, каквото и да си мислите за мен, аз не съм глупак. Само един кретен би въоръжил някакъв главорез с личното си оръжие.

За миг му се стори, че долавя проблясък на съмнение в очите й, но отговорът й беше:

— Защо Петир ще ме лъже?

— А защо мечката сере в гората? — тросна се той. — Защото така си знае. За човек като Кутрето лъжата е като дишането. Тъкмо вие би трябвало най-добре да го знаете.

Тя пристъпи към него. Лицето й бе строго.

— И какво по-точно означава това, Ланистър?

Тирион я изгледа накриво.

— Ами това, че всеки в двора е слушал приказките му как ви е откъснал девствения цвят, милейди.

— Това е лъжа! — кипна Кейтлин Старк.

— Ах ти, мръсно малко дяволче — каза слисан Марилион.

Кърликет измъкна от колана си камата — зловещо черен къс желязо.

— Само една дума, милейди, и ще хвърля лъжливия му език в краката ви. — Свинските му очички блеснаха от възбуда.

Кейтлин Старк пристъпи към Тирион. Лицето й беше ледено.

— Петир Белиш някога беше влюбен в мен. Беше още момче. Страстта му бе трагедия за всички нас, но беше искрена и чиста и не заслужава подигравки. Той поиска ръката ми. Това е истината. А вие наистина сте зъл човек, Ланистър.

— А вие наистина сте глупачка, лейди Старк. Кутрето никога не е обичал никого освен Кутрето и ви гарантирам, че той се хвали наляво и надясно не с вашата ръка, а с тези ваши зрели гърди, със сладката ви уста и с жарта между краката ви.

Този път Кърликет го сграбчи за косата, изви рязко главата му назад и оголи гърлото му. Тирион усети студената целувка на стоманата под брадичката си.

— Да му пусна ли кръвчица, милейди?

— Убийте ме и истината ще умре с мен — изохка Тирион.

— Оставете го да говори — заповяда Кейтлин Старк и Кърликет с голяма неохота пусна косата на Тирион. Той си пое дъх и попита:

— Как според Кутрето съм се сдобил с този негов кинжал? На това ми отговорете.

— Спечелили сте го на едно залагане, на турнира в чест на рождения ден на принц Джофри.

— Когато брат ми Джайм бе повален от Рицаря на цветята, това ли беше версията му?

— Да — призна тя. Челото й се набръчка.

— Конници!

Викът дойде от обруления от вятъра хребет над тях. Сир Родрик беше пратил Ларис да се изкатери на канарата и да наблюдава. Всички замръзнаха. Кейтлин Старк реагира първа.

— Сир Родрик, сир Уилис — на конете. Отведете другите коне зад нас. Мохор, пазете пленниците…

— Дайте ни оръжие! — Тирион скочи от камъка и я сграбчи за ръката. — Ще ви трябва всеки меч!

Тя знаеше, че е прав, и Тирион го забеляза веднага. Планинските кланове изобщо не се интересуваха от враждите между големите домове. Щяха да изколят с еднакво усърдие и Старк, и Ланистър, както и всеки друг. Можеха да пощадят самата Кейтлин: все още беше млада и можеше да ражда синове. Въпреки това тя се поколеба.

— Чувам ги! — извика сир Родрик.

Тирион извърна глава да чуе. Да: тропот на копита, десетина коня, ако не и повече. Приближаваха се. Изведнъж всички се раздвижиха — награбиха оръжия, затичаха се към конете си.

Ларис се изпързаля по стръмния склон и над главите им се засипа порой от ситни камъчета. Спря се, останал без дъх, пред Кейтлин Старк — неугледен мъж с щръкнали под коничния му шлем туфи рижа коса.

— Двайсет души, може да са двайсет и пет. Млечните змии или Лунните братя, според мен. Пратили са сигурно хора напред, милейди… скрити съгледвачи… знаят, че сме тук.

Сир Родрик Касел вече беше на коня си с дългия си меч в ръка. Мохор се беше свил зад една канара, стиснал копието с две ръце и с кама между зъбите.

— Ей, певецо — подвикна сир Уилис Воуд. — Тичай да ми помогнеш с тоя нагръдник.

Марилион седеше замръзнал на мястото си, стиснал лютнята и с пребледняло като мляко лице, но човекът на Тирион, Морек, скочи и хукна да помогне на рицаря да навлече бронята. Тирион не пусна ръката на Кейтлин Старк.

— Нямате избор. Трима сме, и още един мъж нахалост, само да ни пази. Четирима души повече могат да обърнат везните между живота и смъртта.

— Дайте ми честна дума, че ще оставите оръжията, след като боят свърши.

— Честната ми дума? — Тропотът на конете се чуваше все по-близо. Тирион се ухили. — О, имате я, милейди… кълна се в честта на Ланистър.

За миг си помисли, че ще го заплюе, но тя извика:

— Дайте им оръжия!

И рязко издърпа ръката си. Сир Родрик хвърли на Джик меча и ножницата му и обърна коня да пресрещне нападателите. Морек награби някакъв лък и колчан и застана на коляно край пътя. Беше по-добър в стрелбата, отколкото с меч. А Брон подкара към Тирион и му подаде двуостра брадва.

— Никога не съм се бил с брадва.

Оръжието му се стори тежко и неудобно. Имаше къса дръжка, масивно острие и грозен шип на върха.

— Прави се, че цепиш дърва — каза му Брон и извади дългия меч от ножницата на гърба си. Изхрачи се и подкара в тръс след Чигън и сир Родрик. Сир Уилис се метна на седлото и ги последва, нагласявайки в движение шлема си — метално гърне с тънък прорез за очите и дълго черно копринено перо.

— На дървата не им тече кръв — отвърна Тирион. Огледа се за някоя по-голяма скала и се затътри към камъка, зад който се беше свил Марилион. — Дръпни се малко.

— Махай се! — изкрещя му хлапакът. — Аз съм певец, не искам да се намесвам в боя!

— Какво, да не си загуби вкуса към приключения? — Тирион го срита и се мушна до него тъкмо навреме. Само миг след това ездачите връхлетяха.

Нямаше херолди, знамена, нито рогове и барабани. Само свистенето на тетиви и съсъка на пуснатите от Морек и Ларис стрели, и изведнъж воините на клана връхлетяха с грохот откъм изток — мършави мургави мъже в дрехи от щавена кожа и снаряжени кой с каквото му попадне, скрили лица зад очуканите си шлемове и стиснали какво ли не оръжие — дълги мечове, пики и наточени коси, боздугани, ками и тежки железни чукове. Начело яздеше едър мъж с наметало от кожа на рис и въоръжен с двуръчен меч.

Сир Родрик изрева: „Зимен хребет!“ и препусна срещу тях, а Брон и Чигън от двете му страни закрещяха някакъв боен вик. Последва ги сир Уилис, развъртя увенчан с шипове боздуган над главата си и завика: „Харънхъл! Харънхъл!“ Тирион изпита внезапен подтик да скочи, да размаха брадвата и да ревне: „Скалата на Кастърли!“, но безумието набързо го остави и той се свря зад камъка.

Чу цвиленето на изплашени коне и дрънчене на метал в метал. Мечът на Чигън разпра оголеното лице на облечен в плетена ризница ездач, а Брон се вряза в мъжете от клана като вихрушка и засече противниците наляво и надясно. Сир Родрик налетя срещу мъжа в рисовото наметало, конете им затанцуваха в кръг и двамата се замлатиха здраво. Джик се метна на някакъв кон и се впусна в галоп в мелето. Тирион видя как една стрела щръкна от гърлото на онзи с рисовата кожа. Когато човекът отвори уста да изкрещи, излезе само кръв. Още докато падаше, сир Родрик вече се биеше с друг.

Изведнъж Марилион до него изкрещя, покрил главата си с лютнята, а един от конете прескочи камъка, зад който клечаха. Докато Тирион се изправи, конникът вече се носеше назад към тях, размахал над главата си боздуган. Тирион замахна с брадвата, острието се вряза в месо и ръцете му за малко да изтърват дръжката, когато животното изцвили и рухна. Той успя някак да измъкне брадвата и се дръпна тромаво настрана, но Марилион не извади такъв късмет — конят с ездачът се сгромолясаха върху певеца. Тирион изкуцука обратно, докато кракът на разбойника все още беше затиснат под конския корем, и брадвата се заби във врата му точно над плешките. Докато се мъчеше да я издърпа, чу хленча на Марилион:

— Помогнете ми! Милостиви богове, кръвчицата ми изтече!

— Кръвта е от коня според мен — успокои го Тирион. Ръката на певеца изпълзя изпод трупа на животното и задраска в пръстта като паяк. Тирион натисна злобно пръстите с пета, докато не изпукаха. — Затвори очи и се направи на умрял — посъветва той певеца, надигна брадвата и се обърна.

Всичко по-нататък се разигра наведнъж. Утрото се изпълни с викове и цвилене, въздухът натежа от миризмата на кръв и светът потъна в хаос. Край ушите му свистяха стрели и издрънчаваха в камъните. Видя, че Брон е паднал от коня и се бие с по един меч във всяка ръка. Тирион закръжи около полето на битката, шмугваше се от скала към скала, изскачаше от сенките и сечеше краката на обикалящите коне. Натъкна се на един ранен нападател, доуби го и нахлузи шлема му. Много му беше тесен, но все пак — някаква защита. Джик го покосиха отзад, докато съсичаше противника пред себе си, после Тирион се спъна в тялото на Кърликет. Свинското му лице беше премазано с боздуган, но Тирион зърна камата и я измъкна от пръстите на мъртвия. Тъкмо я пъхаше в колана си, когато чу женски писък.

Кейтлин Старк беше обкръжена пред гладката стена на каменния рид от трима мъже, единият на кон, а другите двама — пешаци. Стискаше непохватно кама. Мъжете я притискаха от три страни. „Остави ги да я хванат тая кучка — помисли Тирион. — Пада й се“. Но неочаквано и за самия себе си се раздвижи. Покоси първия в свивката на коляното, преди онзи да е усетил, че е зад него, и тежката секира разцепи и месо, и кост като гнило дърво. „Дървета, които кървят“ — помисли си тъпо Тирион и вторият налетя срещу него. Той се сниши под свистящия меч, замахна с брадвата, мъжът залитна… а Кейтлин Старк скочи изотзад и му преряза гърлото. Конникът изведнъж се сети за някаква много спешна среща на друго място и препусна в галоп.

Тирион се огледа. Враговете бяха изпопадали или избягали. Боят някак бе свършил, без той да е видял края му. Наоколо се носеше цвилене и стон, въргаляха се издъхващи коне и ранени мъже, а за негово безкрайно изумление той не беше сред тях. Разтвори вкочанените си пръсти и брадвата тупна на земята. Дланите му бяха лепкави от кръв. Беше готов да се закълне, че се е бил половин ден, но слънцето си стоеше почти на същото място.

— Това първата ти битка ли е? — попита го по-късно Брон, наведен над тялото на Джик да свали ботушите му. Добри ботуши бяха, както се полагаше на хората на лорд Тивин — здрава кожа, плътна и промазана, много по-добри от тези на краката на Брон.

Тирион кимна.

— Баща ми много ще се гордее.

Краката му така се бяха схванали, че едва можеше да стои. Странно: докато траеше боят, изобщо не бе усетил болка.

— Сега ти трябва някоя жена — каза Брон с весел блясък в очите и метна ботушите на седлото си. — Повярвай ми, след като човек се оцапа с кръв, няма нищо по-хубаво от една жена.

Чигън спря за малко с тършуването из труповете на разбойниците, изсумтя и облиза устни.

Тирион се озърна към лейди Старк, коленичила да превърже раните на сир Родрик.

— Бих искал тя да е.

Наемниците се разсмяха и Тирион си помисли: „За начало не е зле.“ После коленичи до потока и изми ръцете и лицето си с леденостудената вода. Изкуцука обратно при другите и отново огледа труповете. Хората от клана бяха мършави, дрипави, конете им — дребни и недохранени, ребрата им се четяха. Повечето им оръжия бяха толкова жалки, че Брон и Чигън не си направиха труда да ги приберат. Чукове, боздугани, коси… Спомни си за едрия мъж с наметалото от кожа на рис, който се биеше със сир Родрик с голям двуръчен меч, но щом намери тялото му проснато върху каменистата земя, човекът не се оказа чак толкова едър, наметалото го нямаше и Тирион видя, че оръжието е изподраскано и евтината стомана на острието — покрита с ръжда. Нищо чудно, че бяха оставили на земята девет трупа.

От тяхна страна бяха загинали само трима: двама от тежките конници на лорд Бракън, Кърликет и Мохор, както и неговият Джик, който бе проявил такава храброст с ездата без седло. „Пълен глупак“ оцени Тирион.

— Лейди Старк, настоявам да продължим веднага и с най-голяма бързина — заяви сир Уилис Воуд и очите му огледаха с тревога през процепа на шлема околните ридове. — Отблъснахме ги за малко, но сигурно не са далече.

— Трябва да погребем труповете, сир Уилис. Мъжете се държаха храбро. Няма да ги оставя на враните и рисовете.

— Почвата е много камениста, не може да се копае.

— Тогава ще ги затрупаме с камъни.

— Вие си събирайте камъни колкото щете — каза й Брон, — но без мен и Чигън. Мен ме чакат по-добри неща от трупане на каменни гробове… да дишам например. — Брон огледа оцелелите. — Който държи да остане жив до вечерта, да тръгва с нас.

— Милейди, боя се, че той е прав — изпъшка сир Родрик. Старият рицар беше ранен сериозно, с дълбок разрез на лявата ръка и пробождане от копие на шията, едва пощадило гръкляна. Гласът му беше уморен и старчески. — Ако се задържим тук, със сигурност ще ни връхлетят отново и няма да преживеем втората атака.

Тирион улови гнева на лицето на Кейтлин, но жената нямаше избор.

— Дано боговете ни простят тогава. Тръгваме.

Коне поне имаше в изобилие. Тирион премести седлото си на пъстрия кон на Джакс, който изглеждаше достатъчно здрав да издържи поне още три-четири дни. Тъкмо се канеше да се качи, когато Ларис се изпречи пред него.

— Дай ми я тази кама, дребосък.

— Остави му я — разпореди се Кейтлин Старк от коня си. — Да си задържи и секирата. Може да ни потрябва, ако ни нападнат отново.

— Най-големи благодарности, милейди — отвърна Тирион и се покатери на коня.

— Спестете си ги — тросна се тя. — Не ви вярвам повече отпреди.

И тръгна напред, без да дочака остроумието му.

Тирион намести откраднатия шлем и взе секирата от ръката на Брон. Припомни си как бе започнал това пътуване, с вързани китки и с покрито с качулката лице, и реши, че сега е много по-добре. Лейди Старк да прави с доверието си каквото си ще: докато можеше да задържи секирата, в играта водеше той.

Сир Уилис Воуд поведе. Брон пое ариергарда, с лейди Старк в средата и сир Родрик като сянка до нея. Марилион мяташе намусени погледи през рамо към Тирион. Певецът си беше счупил няколко ребра, лютнята си и четири пръста на ръката, с която свиреше, но денят му не беше минал съвсем на загуба. Интересно как се беше сдобил с великолепно наметало от кожа на планински рис. Яздеше топло загърнат и слава на боговете — без да си отваря устата.

Бяха се отдалечили едва на половин миля, когато чуха ръмженето на зверове и птичи крясък над труповете, които оставиха зад себе си. Марилион видимо пребледня, а Тирион подкара в лек тръс до него.

— Пъзльо скапан — подхвърли му той, — се римува добре с гарван лаком.

Срита коня, подмина певеца и догони сир Родрик и Кейтлин Старк. Тя го изгледа, стиснала устни.

— Та както ви обяснявах преди да ни прекъснат толкова грубо — започна Тирион, — версията на Кутрето съдържа един сериозен недостатък. Каквото и да си мислите за мен, лейди Старк, уверявам ви в следното: никога не залагам срещу своето семейство.