Игра на тронове

ДЕНЕРИС

Когато битката свърши, Денерис подкара своето сребро през полята на мъртвите. Прислугите й и мъжете от нейния хас поеха след нея, със смях и безгрижни шеги.

Дотракските копита бяха раздрали земята и отъпкали ръжта и лещата, а техните стрели и аракхи бяха пожънали ужасна жътва и я бяха полели с кръв. Умиращи коне надигаха глави и цвилеха към нея, а тя продължаваше. Ранени мъже стенеха и протягаха ръце за пощада.

Сред тях се движеха Джака ран, мъжете на милосърдието с тежките брадви, и жънеха глави от раменете на мъртви, както и на умиращи. След тях щяха да се пръснат ята малки момиченца, да издърпат стрелите от мъртвите тела и да напълнят с тях кошниците си. Накрая щяха да дойдат псетата, да душат измършавели и гладни, погребалната глутница, която никога не изоставаше от халазар.

Първи бяха измрели овцете. Сякаш бяха хиляди, почернели от ятата мухи, от всяка мърша стърчеше дръжка на стрела. Дани знаеше, че това го бяха направили ездачите на хал Ого. Никой от халазара на Дрого не беше толкова глупав, че да си хаби стрелите по овце, след като имаше овчари за убиване.

Селището гореше в пламъци. Черни валма дим се надигаха с тътен към тъмносиньото небе. Покрай срутените кирпичени стени препускаха конници, дългите им камшици плющяха и подкарваха като стадо оцелелите хора навън от пушещите руини. Жените и децата от халазара на Ого вървяха навъсени и горди, въпреки поражението и въпреки оковите. С хорицата от селището беше друго. Дани ги съжали. Още помнеше какво е да изпиташ ужас. Майки се тътреха прегърбени, с безизразни мъртви лица, и дърпаха след себе си хлипащи деца. Само няколко мъже имаше между тях — недъгави, страхливци и старци.

Сир Джора й каза, че хората в тези околности наричали себе си Лазарийн, но дотраките ги наричаха „хеш ракхи“, което значеше „Агнешките хора“. Преди време Дани щеше да ги вземе за дотраки, защото имаха същата кожа с цвят на мед и същите очи като бадеми. Но сега й изглеждаха чужди, ниски и дебели, с плоски лица, а черните им коси бяха подрязани неестествено късо. Пасяха овце, хранеха се със зеленчуци, а хал Дрого каза, че мястото им е на юг от речния завой. Тревата на Дотракското море не била за овце.

Дани видя как едно хлапе се отскубна и побягна към реката. Един от конниците го върна и другите го обкръжиха, камшиците им заплющяха през лицето му и го подгониха. Един препусна зад него, перна го през задника и бедрата на момчето почервеняха от кръв. Друг хвана в примка глезена му и го просна по очи в пръстта. Накрая, когато момчето можеше само да пълзи, играта ги отегчи и го довършиха с една стрела в гърба.

Сир Джора я посрещна пред разбитата порта. Беше облякъл над ризницата тъмнозелено палто. Ръкавиците, наколенниците и големият му шлем бяха от сива стомана. Дотраките веднага му се бяха подиграли, че е страхливец, като го видяха облечен в стомана, но рицарят им върна обидите двойно в лицето, нравите се сгорещиха, дългия меч се сблъска с аракх и ездачът, чиито насмешки бяха най-гръмки, остана да лежи на пътя, плувнал в собствената си кръв.

Сир Джора вдигна забралото си и каза:

— Лорд съпругът ви ви очаква в градчето.

— Пострадал ли е?

— Няколко прореза — отговори сир Джора, — нищо съществено. Днес той посече двама хала. Първо хал Ого, а после сина му Фого, който стана хал, след като падна Ого. Кръвните му ездачи срязаха звънците от косите си и сега всяка стъпка на хал Дрого екне по-силно отпреди.

Ого и неговият син деляха високата пейка с нейния лорд съпруг на пира, където короноваха Визерис, но това беше във Вее Дотрак, под Майката на планините, където всеки ездач беше брат и всички свади бяха оставени настрана. Тук в степта беше друго. Халазарът на Ого бе нападнал селището, когато го хвана хал Дрого. Дани се зачуди какво ли си бяха помислили Агнешките хора, когато бяха видели за пръв път горе от тези сринати сега глинени стени праха на конете им. Навярно малцина, по-младите и по-глуповатите, все още бяха вярвали, че боговете са чули отчаяните им молитви, и бяха взели нападението за избавление.

От другата страна на пътя едно момиче, не по-голямо от Дани, изхлипа с тънък гласец, когато един от ездачите го повали върху купчина трупове и го облада отзад. Още ездачи наслязоха от конете да се изредят. Такова беше избавлението, което дотраките донесоха на Агнешките хора.

„Аз съм кръвта на дракона“ — напомни си Денерис Таргариен и извърна лице. Стисна устни, вкочани сърцето си и продължи към портата.

— Повечето ездачи на Ого се разбягаха — говореше сир Джора. — Все пак пленниците са близо десет хиляди.

„Роби“ — помисли Дани. Хал Дрого щеше да ги откара надолу по реката до един от градовете в Робския залив. Доплака й се, но си каза, че трябва да е силна. „Това е война, така изглежда войната. Такава е цената на Железния трон.“

— Посъветвах хала да се отправи за Мийрийн — рече сир Джора. — Там ще му дадат по-добра цена, отколкото би взел от някой робски керван. Илирио пише, че миналата година имало чума, затова бардаците плащат двойно за здрави млади момичета, и тройно за момченца под десет години. Ако по пътя оцелеят достатъчно деца, златото ще ни купи всички кораби, които ще ни трябват, и ще ни наеме мъже, които да ги карат.

Момичето, което насилваха зад тях, нададе късащ сърцето вой, който не секваше. Ръката на Дани стисна силно юздите и тя извърна главата на среброто.

— Накарай ги да спрат — заповяда тя на сир Джора.

— Халееси? — погледна я смутено рицарят.

— Чу думите ми — каза тя. — Спри ги. — Заговори на своя хас с дрезгавия дотракски говор. — Джого, Кваро, вие ще помогнете на сир Джора. Насилия не искам.

Воините се спогледаха слисани.

Джора Мормон пришпори коня си към нея.

— Принцесо, сърцето ви е милостиво, но не разбирате. Винаги е било така. Тези мъже са проливали кръвта си за своя хал. Сега искат наградата си.

Оттатък пътя виковете на момичето не спираха. Пискливият й, напевен език звучеше странно в ушите на Дани. Първият мъж вече се бе облекчил и мястото му заемаше вторият.

— Тя е агнешко момиче — каза й на дотракски Кваро. — Тя е едно нищо, халееси. Ездачите ни й оказват чест. Агнешките хора спят с овце, това се знае.

— Знае се — повтори слугинята й Ирри.

— Знае се — съгласи се и Джого, яхнал високия сив жребец, който Дрого му бе отстъпил. — Ако плачът й оскърбява ушите ви, халееси, Джого ще ви донесе езика й. — И той извади своя аракх.

— Няма да позволя да пострада — каза Дани. — Обявявам я за моя. Направете каквото ви заповядах, или ще го научи хал Дрого.

— Ай, халееси — подвикна Джого и сръга коня. Кваро и останалите го последваха и звънчетата в косите им звъннаха.

— Иди с тях — заповяда тя на сир Джора.

— Ваша воля. — Рицарят я изгледа с любопитство. — Ама наистина сте сестра на брат си.

— На Визерис? — Дани не го разбра.

— Не — отвърна й той. — На Регар.

И препусна в галоп сред хаса. Дани чу резкия вик на Джого. Насилниците му се изсмяха в отговор. Един му викна сърдито. Аракхът на Джого блесна във въздуха и главата на мъжа се търкулна от раменете. Смехът се обърна на ругатни и конниците посегнаха към оръжията си, но тогава пристигнаха Кваро, Аго и Ракаро. Тя видя как Аго посочи към пътя, към нея, възседнала среброто. Ездачите я загледаха със студени, черни очи. Един се изплю. Останалите се пръснаха по конете си, мърморейки през зъби.

През цялото време мъжът върху агнешкото момиче продължаваше тласъците си толкова погълнат от удоволствието, че сякаш не забелязваше какво става наоколо. Сир Джора слезе и го издърпа със стоманената си ръка. Дотракът се пльосна в калта, после скочи пъргаво с нож в ръката и умря от стрелата на Аго, забила се в гърлото му. Мормон издърпа момичето от купа трупове и го уви в окървавения си плащ. После я поведе през пътя към Дани.

— Какво искате да се направи с нея?

Момичето трепереше, ококорило празни очи. Косата му беше полепнала от кръв.

— Дорея, погрижи се за раните й. Не приличаш на ездачите, от теб сигурно няма да се плаши толкова. Останалите с мен. — Подкара среброто през разбитата дървена порта.

Зад стените на селището беше още по-лошо. Много от къщите горяха и по улиците Джака ран вършеха мръсната си работа. Тесните криви улички бяха пълни с обезглавени трупове. Подминаваха още жени, чиято чест дотраките отнемаха сред вонята на леш и кръв. Всеки път Дани дръпваше юздите, изпращаше своя хас да сложи край на насилието и обявяваше жената за своя робиня. Една от тях, дебела и с плосък нос, около четиридесетгодишна, благослови Дани на Общата реч, но от другите получи само мрачни и безизразни погледи. Осъзна с тъга, че изпитват подозрение към нея; бояха се, че ги е спасила заради някоя още по-ужасна орис.

— Не можеш всички да си ги присвоиш, дете — каза сир Джора, когато се спряха за четвърти път, докато воините от нейния хас подкарваха накуп събраните зад нея робини.

— Аз съм халееси, наследница на Седемте кралства, кръвта на дракона — напомни му Дани. — Не ти си този, който ще ми казва какво да правя. — В другия край на градчето една от сградите се срина сред огнена пушилка и тя чу далечните писъци и плача на изплашени деца.

Завариха хал Дрого седнал пред квадратен храм без прозорци, с дебели кирпичени стени и издут купол като някаква огромна кафява луковица. Купчината човешки глави до него беше по-висока от Дрого. Една от късите стрели на Агнешките хора се беше забила в плътта малко под рамото и засъхващата кръв покриваше лявата страна на оголената му гръд като плисната боя. С него бяха трима от кръвните му ездачи.

Джикуи помогна на Дани да слезе. Колкото по-голям и тежък ставаше коремът й, толкова по-тромава ставаше тя. Дани коленичи пред своя хал.

— Моят слънце и звезди е ранен.

Прорезът от аракха беше широк, плитък; лявото зърно на гръдта му го нямаше и от гръдта като влажен парцал висеше остъргана кървава плът и кожа.

— Е драскотина това, луна на живот мой, от аракх на кръвен ездач на хал Ого — каза хал Дрого на Общата реч. — Убих него затова, и Ого също. — Той завъртя глава и звънците в плитката му тихо звъннаха. — Ого и Фого негов халака, който беше хал, когато аз посякъл.

— Никой не може да застане пред слънцето на живота ми — каза Дани, — бащата на жребеца, който яха света.

От другия край на улицата препусна воин, спря при тях и скочи от седлото. Заговори на Хаго, на порой от гневен дотракски, толкова бързо, че Дани не разбра нищо. Грамадният кръвен ездач я изгледа навъсено, преди да се обърне към хала.

— Този е Маго, който язди в хаса на Ко Джако. Казва, че халееси му е взела плячката, дъщеря на агнетата, която той трябвало да яхне.

Лицето на хал Дрого остана безизразно и вкочанено, но очите му се спряха с любопитство на Дани.

— Кажи ми истината за това, луна на живота ми — заповяда й той на дотракски.

Дани му разказа какво беше направила, на неговия език, за да я разбере халът по-добре, с прости и прями думи. Когато свърши, Дрого се беше намръщил.

— Така е на война. Тези жени сега са наши роби, да правим с тях каквото ни хареса.

— На мен ми харесва да ги опазя — заяви Дани зачудена дали не прекалява с дързостта си. — Щом твоите воини ще яхат тези жени, нека да ги поемат нежно и да ги направят свои жени. Намерете им места в халазар и нека да ви родят синове.

Кото винаги беше най-жестокият от кръвните му ездачи. Тъкмо той се разсмя.

— Конете съешват ли се с овцете?

Нещо в тона му й напомни за Визерис. Дани се обърна с гняв към него.

— Драконът се храни с коне, както и с овце.

Хал Дрого се усмихна.

— Колко свирепа става! Моят син расте в нея, жребецът, който яха света, той я изпълва с огън. Бавно да яздиш, Кото — ако майката не те изгори на място, то синът ще те стъпче в калта. А ти, Маго, да си държиш езика и си намери друго агне, което да яхаш. Тези са на моята халееси. — Дрого направи болезнена гримаса и извърна глава.

Дани почти усети страданието му със сетивата си. Раните се оказаха по-тежки, отколкото се бе опитал да я увери сир Джора.

— Знахарите къде са? — властно запита тя. Халазарът разполагаше с два вида лечители: ялови жени и роби евнуси. Билкарките боравеха с отвари и врачуване, евнусите с нож, игла и огън. — Защо не са се заели с хала?

— Халът отпрати кьосавите мъже, халееси — увери я старият Кохоло. Дани забеляза, че кръвният ездач също бе получил рана: дълбок прорез на лявото рамо.

— Много ездачи са ранени — заяви упорито Дрого. — Нека тях първо изцерят. Тази стрела не е повече от ухапано от муха, а този малък прорез е само още един белег, с който ще се похваля на сина си.

Дани виждаше мускула на гръдта му, където беше съдрана кожата. От стрелата, разпрала мишницата му, се стичаше тънка струйка кръв.

— Хал Дрого не може да чака — извиси тя глас. — Джого, потърси тези евнуси и веднага ги доведи тук.

— Сребърна господарке — чу се зад нея женски глас, — аз мога да помогна на Великия ездач с раните му.

Дани се обърна. Заговорилата беше една от робините, които бе задържала за себе си, едрата плосконоса жена, която я бе благословила.

— Хал няма нужда от помощта на жени, които спят с овце — изджавка Кото. — Аго, отрежи й езика.

Аго я сграбчи за косата и опря ножа в гърлото й.

Дани вдигна ръка.

— Не. Тя е моя. Остави я да говори.

Аго се озърна към Кото и после отново към нея. Свали ножа.

— Нищо лошо не съм искала да сторя, храбри ездачи. — Жената говореше дотракски добре. Халатът й, скроен от най-леката и финоткана вълна, и някога богато извезан, сега беше зацапан с кал и кръв, и разкъсан. Тя притискаше разкъсания плат на корсажа си над едрите си гърди. — Разбирам мъничко от знахарство.

— Коя си ти? — попита Дани.

— Името ми е Мирри Маз Дуур. Божия жена съм в този храм.

— Майги — изръмжа Хаго и заопипва своя аракх. Погледът му беше мрачен. Дани помнеше думата от една ужасна история, разказана й от Джикуи една нощ край лагерния огън. Майги наричаха жена, която спи с демони и практикува най-черното магьосничество, жестоко същество, зло и бездушно, което идва при хората посред нощ и изсмуква живота и силата от телата им.

— Аз съм лечителка — каза Мирри Маз Дуур.

— Лечителка на овце — изсмя се злобно Кото. — Кръв на кръвта ми, казвам да убием тази майги и да почакаме кьосавите мъже.

Дани не обърна внимание на избухването на кръвния ездач. Тази стара добродушна дебела жена ни най-малко не й приличаше на майги.

— Къде си се учила на знахарството, Мирри Маз Дуур?

— Майка ми беше божия жена преди мен и ме научи на всички песни и заклинания, които най-радват Великия пастир, и как да правя свещен дим и мазила от лист и корен, и от плод. Когато бях по-млада и хубава, заминах с един керван до Асшаи при Сянката, да се уча от техните магове. Кораби от много земи идват в Асшаи, така че се задържах дълго да изуча различните начини на лечение в далечните народи. Една лунопевка от народа на Джогос Нхаи ме дари с песните си за раждане, жена от вашия конен народ ме научи на чаровете от трева, зърно и конско, майстер от Земите на залеза отвори заради мен труп и ми показа всички тайни, които се крият под кожата.

Сир Джора Мормон заговори:

— Майстер ли?

— Марвин, така се назова — отвърна жената на Общата реч. — От морето. Отвъд морето. Седемте земи, каза. Седемте земи. Където мъжете са желязо и където властват дракони. Той ме научи на тази реч.

— Майстер в Асшаи — отрони замислен сир Джора. — Я ми кажи, божия жено, какво носеше на шията си този Марвин?

— Верига, толкова стегната, че можеше да го удуши, Железни господарю, с брънки от много метали.

Рицарят погледна Дани.

— Само човек, обучен в Цитаделата на Древния град, носи такава верига — поясни той, — а такива мъже знаят много за лечителството.

— И защо ще искаш да помогнеш на моя хал?

— Всички хора са едно стадо, така поне са ни учили — отвърна Мирри Маз Дуур. — Великият пастир ме е пратил на земята, за да церя агнетата му, където и да се случи да ги намеря.

Кото я перна през устата.

— Ние не сме овце, майги.

— Престани! — сряза го ядосана Дани. — Тя е моя. Няма да позволя да я бият.

Хал Дрого изпъшка.

— Стрелата трябва да се извади, Кото.

— Да, Велики ездачо — отговори Мирри Маз Дуур и погали с длан подутото си лице. — А гърдата ти трябва да се почисти и зашие, инак раната ще забере.

— Тогава го направи — заповяда й хал Дрого.

— Велики ездачо — рече жената, — сечивата и отварите ми са в божия дом, където силата на цера е най-могъща.

— Аз ще те отнеса, кръв на кръвта ми — предложи Хаго.

Хал Дрого го отпъди с властен жест.

— Нямам нужда от мъжка помощ — заяви с глас горд и твърд. Изправи се, без да го подкрепят, и се извиси над всички. От прореза на аракха на Ого, отрязал зърното му, бликна нова вълна кръв и Дани бързо пристъпи до него.

— Аз не съм мъж — прошепна му, — затова облегни се на мен.

Дрого опря могъщата си длан на крехкото й рамо. Тя пое част от тежестта и тръгнаха към грамадния храм от спечена кал. Тримата кръвни ездачи ги последваха. Дани заповяда на сир Джора и воините от своя хас да пазят входа, за да не би някой да го подпали, докато са вътре.

Минаха през няколко преддверия и най-сетне влязоха в просторната зала под купола. През скритите прозорци горе струеше смътна светлина. Няколко факела горяха пушливо от железните скоби по стените. По пръстения под имаше пръснати овчи кожи.

— Тук — каза Мирри Маз Дуур и посочи олтара, масивен камък със сини жилки, в който се виждаха изваяни образи на пастири и техните стада. Хал Дрого легна върху него. Жената хвърли шепа сухи листа в един мангал и димът изпълни залата със силно ухание. — Вие по-добре почакайте отвън — обърна се тя към останалите.

— Ние сме кръв от кръвта му — каза Кохоло. — Тук чакаме ние.

Кото пристъпи към Мирри Маз Дуур.

— И да знаеш, жено на Агнешкия бог. Пострада ли хал, ще пострадаш и ти. — Извади ножа си и й показа острието.

— Няма да му навредя.

Дани усещаше със сърцето си, че може да се довери на тази жена с простоватото й лице и странно сплескания нос. В края на краищата тя я бе спасила от яките ръце на насилниците й.

— Щом трябва да останете, помогнете тогава — каза Мирри на кръвните ездачи. — Великият ездач е твърде силен за мен. Дръжте го здраво, докато извадя стрелата от плътта му.

Тя остави дрипите на дрехата си да паднат до кръста, отвори един резбован сандък, извади книги и кутии, ножове и игли и ги подреди пред себе си. След като се приготви, счупи кривото острие на стрелата и я издърпа, баейки на напевната реч на лазарийн. После кипна шишенце с вино на горящия мангал и го изля върху раните. Хал Дрого изруга, но не помръдна. Мирри наложи раната от стрелата с пласт влажни листа и после се зае с прореза на гръдта му, като първо го намаза със светлозелена паста и след това придърпа на място парчето кожа. Халът стисна здраво зъби и преглътна болезнения вик. След като свърши, тя намаза кожата с червен мехлем, покри я с още влажни листа и превърза гърдата с откъсната ивица овча кожа.

— Трябва да речеш молитвите, които ще ти дам, и да пазиш на място агнешката кожа десет дни и десет нощи — каза Мирри. — Ще има треска и сърбеж, и ще остане голям белег, когато се изцери.

Хал Дрого приседна и звънчетата иззвъняха.

— Пея за своите белези, овча жено. — Сви ръката си и се намръщи.

— Не пий ни вино, ни маков сок — предупреди го тя. — Болка ще имаш, но трябва да пазиш тялото си здраво, да се бори с отровните духове.

— Аз съм хал — рече Дрого. — Плюя на болката и пия каквото поискам. Кохоло, донеси ми елека. — По-старият мъж бързо излезе.

— Преди малко — обърна се Дани към грозната жена — те чух да споменаваш за песни за раждане…

— Зная всяка тайна на кървавото легло, Сребърна господарке, и не съм изтървала нито едно бебе — отговори Мирри Маз Дуур.

— Времето ми наближава — каза Дани. — Бих искала да ми помагаш, когато дойде, ако си съгласна.

Хал Дрого се засмя.

— Луна на живота ми, робиня не се моли, на робиня й се казва. Тя ще прави каквото й заповядаш. — Скочи от олтара. — Елате, кръв моя. Жребците зоват, това място е в пепел. Време е да яхнем.

Хаго излезе след хала от храма, но Кото се задържа, колкото да удостои Мирри Маз Дуур с кръвнишкия си поглед.

— И помни, майги, докато халът е добре, и ти ще си жива.

— Както кажеш, ездачо — отвърна му жената, докато събираше шишенцата си и паничките с мазила. — Великият пастир пази стадото си.