Игра на тронове

ДЕНЕРИС

Криле засенчиха трескавия й сън.

„Не искаш да събудиш дракона, нали?“

Вървеше по дълъг коридор под високи каменни арки. Не можеше да погледне назад, не трябваше да поглежда назад. Пред нея имаше врата, мъничка в далечината, но макар и от толкова далече тя виждаше, че вратата е боядисана червено. Закрачи по-бързо, а босите й крака оставяха кървави дири на камъка.

„Не искаш да събудиш дракона, нали?“

Видя светлината на слънцето над морето на Дотрак, кипящото от живот поле, наситено с мирис на земя и смърт. Вятър зашумя сред тревите и те се разлюляха като вода. Дрого я държеше в силните си ръце и шепата му галеше сладостта между бедрата й и я разтваряше, и будеше онази влага, която бе само за него, а звездите отгоре им се усмихваха, звезди по грейналото от светлината на деня небе. „У дома“, шепнеше тя, а той проникваше в нея и я изпълваше със семето си, но звездите изчезнаха отведнъж и по синьото небе се понесоха големи криле, а светът пламна.

„Не искаш да събудиш дракона, нали?“

Лицето на сир Джора беше изпито и скръбно.

— Регар бе последният дракон — каза й той и думите му отекнаха от студените стени от камък. Допреди миг само беше тук, а в следващия взе да чезне, плътта му изгуби цвят, стана по-нетленен от вятър.

— Последният дракон — изшепна тънко като полъх в тревите и се стопи. Тя почувства мрака зад себе си, а червената врата отпред й се стори по-далечна от всякога.

„…да събудиш дракона, нали?“

Брат й изникна пред нея и закрещя:

— Драконът не моли, пачавро! Не можеш да заповядаш на дракона. Аз съм драконът и мен ще короноват. — Разтопеното злато се стече по лицето му като восък, прогаряйки дълбоки жлебове в плътта му. — Аз съм драконът и мен ще короноват — изкрещя, а пръстите му като змии се стрелнаха и захапаха цицките й, щипеха и стискаха, докато очите му се пръскаха и после се изляха като желе по набраздените овъглени бузи.

„Не искаш да събудиш дракона, нали?“

Червената врата бе толкова далече пред нея, а тя чувстваше зад гърба си ледения дъх, фучащ и догонващ. Догонеше ли я, щеше да я споходи смърт по-жестока от смъртта, да я остави вечно да вие в мрака. Дани побягна.

„Не искаш да събудиш дракона…“

Чувстваше зноя в себе си, онзи адски пламък, забушувал в утробата й. Синът й бе снажен и с горда осанка, с медената кожа на Дрого и с нейната сребристозлатна коса, и с очи — бадеми с виолетов цвят. А той й се усмихна и вдигна ръка към нея, ала щом отвори уста, от нея изригна пламък. Тя видя как сърцето му лумна в гърдите и в миг той изчезна, стопи се като мушица в пламъка на догаряща свещ, стана на пепел. За детето си заплака, за чаканата сладост на бебешките устни на гръдта й, но сълзите й станаха на пара, щом потекоха по бузите й.

„… искаш да събудиш дракона…“

В тъмния коридор се заниза безкрайна редица от призраци в похабени одежди на крале. В ръцете си държаха мечове от бял огън. Сребро бе косата им, сребро и злато, и бяла платина, очите им — опал и аметист, турмалин и нефрит.

— Бързай! — завикаха те. — Бързай, бързай. — Тя тичаше с все сила, нозете й се топяха по камъка на всяка стъпка. — По-бързо! — в хор викаха призраците и тя пищеше, а те я блъскаха и блъскаха напред. Болка, зла като нож, я посече в гърба и тя усети как кожата й се разпра и подуши вонята на пламнала кръв, и сянка видя: сянка от криле.

И полетя Денис Таргариен.

„… събудиш дракона…“

Вратата се извиси пред нея. Червената врата. По-близо, все по-близо, коридорът от двете страни се стопи в мъгла, мразът отзад изостана. А камъка вече го нямаше и тя летеше над Дотракското море, все по-високо и нагоре, зеленото се люшкаше под нея и всичко живо и изпълнено с дихание в ужас бягаше от сянката на нейните криле.

Усети мириса на дом, видя го, ето там, отвъд онзи праг, зелените поля и грамадните каменни къщи, и рат да я пази от студа, ето там. Тя блъсна вратата и я отвори.

„… дракона…“

И видя брат си Регар, яхнал жребец, черен като бронята му. А от очните процепи на шлема му бляскаха пламъци.

— Последният дракон — прошепна едва чуто гласът на сир Джора. — Последният… последният…

Дани вдигна лъскавото му черно забрало.

Лицето зад него беше нейното.

Дълго след това остана само болката, огънят вътре в нея и шепотът на звездите.

Събуди се с вкус на пепел в устата и простена:

— Не… моля ви, не…

— Халееси? — Като изплашена сърна Джикуи се надвеси над нея.

Шатрата бе потънала в сумрак, стаена и душна. Люспици пепел се вдигаха от мангала и очите на Дани ги проследиха през димоотвода. „Летят — каза си. — Летят като мен. Имах крила. Летях.“ Но беше само сън.

— Помогнете ми — прошепна тя и се помъчи да стане от постелята. — Донесете ми… — Гласът й кървеше като рана, мисълта й се губеше. Защо толкова я болеше? Сякаш тялото й беше раздрано на късове и отново закърпено от късовете. — Искам…

— Да, халееси. — Миг и Джикуи вече я нямаше, изхвърча от шатрата и се развика отвън. Дани имаше нужда от… нещо… някого… от какво? Знаеше, че е важно. Знаеше, че нищо друго на света не е толкова важно. Подпря се на лакът да се изправи и завивката се заплете в краката й. Толкова трудно беше да се движи. Светът наоколо закръжи. „Трябва да…“

Намериха я върху чергилата. Пълзеше към драконовите яйца. Сир Мормон я взе да я отнесе обратно в постелката от коприна, а тя се мяташе немощно в ръцете му. През рамото му видя трите си слугини, Джого с рехавите му младежки мустачки и плоското, широко лице на Мирри Маз Дуур.

— Аз трябва да… — понечи да им обясни. — Трябва да…

— Трябва да поспите, принцесо — каза сир Джора.

— Не — отвърна Дани. — Моля ви. Моля ви.

— Да. — Зави я с коприната, макар да гореше. — Да поспите и отново да станете силна, халееси. Да се върнете при нас.

И тогава Мирри Маз Дуур, майги, пристъпи към нея и поднесе към устните й чаша. Тя вкуси прокиснало мляко с още нещо в него, нещо гъсто и горчиво. Топлата течност потече по брадичката й. Преглътна някак. В шатрата стана още по-тъмно и сънят отново я унесе.

Този път не сънува. Плуваше ведро и в мир сред черно море, не познаващо бряг.

След време — нощ, ден, година — се събуди отново. В шатрата беше тъмно и с всеки порив на вятъра копринените й стени заплющяваха като криле. Този път Дани не се и опита да стане.

— Ирри. Джикуи. Дорея. — Явиха се на мига. — Гърлото ми е пресъхнало — рече тя, — толкова пресъхнало… — Донесоха й вода.

Топла беше и застояла, но Дани жадно я изпи и прати Джикуи за още. Ирри намокри парче мек плат и избърса челото й.

— Болна бях — отрони Дани и дотракското момиче кимна.

— От колко време? — Влажният плат на челото й донесе утеха, но Ирри изглеждаше толкова тъжна, че я изплаши.

— Дълго — прошепна Ирри. Когато Джикуи се върна с водата, с нея дойде и Мирри Маз Дуур, с натежали от съня очи.

— Пий — каза й тя и пак вдигна главата на Дани към чашата в ръката си, но този път бе само вино. Сладко, сладко вино. Дани пи, легна пак и се заслуша в дъха си. Крайниците й натежаха и сънят отново я облада.

— Донесете ми… — Гласът й се провлече размазан и сънлив. — Донесете… искам да държа…

— Да? — каза майги. — Какво искате, халееси?

— Донесете ми… яйце… драконово яйце… моля ви… — Клепките й натежаха като оловни и нямаше вече сили да ги вдигне.

Когато се събуди за трети път, от димоотвода на шатрата струеше сноп златна слънчева светлина, а ръцете й се бяха увили около едно от драконовите яйца. Беше бялото, с люспи с цвета на каймак и с виещи се на спирали нишки от злато и бронз, и Дани усети топлината му.

Под завивките голата й кожа бе станала лъскава от потта. „Драконова роса“ — си каза. Пръстите й зашариха по повърхността на черупката, проследиха златните жилки и дълбоко под каменната обвивка тя усети как в отговор нещо се изви и загърчи. Не я уплаши. Целият й страх бе умрял. Изпепелен.

Дани опипа челото си. Под тънкия варак на потта кожата й беше хладна. Треската беше свършила. Надигна се с усилие и остана да седи в постелята. За миг само се почувства замаяна и усети болка дълбоко вътре, между бедрата. Но се почувства отново силна. Като чуха гласа й, слугините влязоха тичешком.

— Вода — каза им тя, — стомна с вода, колкото може по-студена. И малко плодове. Фурми.

— Както кажете, халееси.

— Доведете ми сир Джора — добави тя и стана. Джикуи й донесе халат от пясъчна коприна и го заметна на раменете й. — Искам и топла баня, повикайте и Мирри Маз Дуур и… — Паметта й изведнъж се върна и тя уплашено промълви: — Хал Дрого… Той…

— Халът е жив — спокойно отвърна Джикуи… но докато изричаше думите, Дани улови мрака в очите й, а щом ги изрече, се обърна и побягна навън да донесе вода.

Денерис се обърна към Дорея.

— Кажи ми.

— Аз… ще ида да доведа сир Джора — рече в отговор момичето от Лис, сведе глава, обърна се и излетя от шатрата.

Джикуи също щеше да побегне, но Дани я хвана за китката и я задържа.

— Какво става? Трябва да знам. Дрого… и детето ми. — Защо чак сега си спомни за детето? — Синът ми… Рего… той къде е? Искам го.

Слугинята й сведе очи.

— Момчето… то не оживя, халееси.

Дани я пусна и Джикуи излезе. „Синът ми е мъртъв.“ Беше го знаела. Беше го разбрала някак още първия път, когато я събуди плачът на Джикуи. Не, знаеше го още преди да се събуди. Сънят й се върна в паметта, внезапен и жив, и тя си спомни високия мъж с медената кожа и дългата сребристозлатна плитка, който лумна в пламъци.

Плачеше й се, но очите й бяха сухи като пепел. Плакала бе в съня си и сълзите й бяха станали на пара по бузите. „Всичката ми мъка е изгоряла“, каза си. Изпита тъга… но въпреки това усещаше, че се е отдалечил от нея, избледнял е в спомена й, сякаш никога не го е имало.

Сир Джора и Мирри Маз Дуур влязоха малко по-късно и завариха Дани застанала с другите драконови яйца до гърдите си. Усещаше ги топли като онова, с което бе спала, и това бе повече от странно.

— Сир Джора, елате — подкани го тя. Хвана ръката му и я постави върху черното яйце с пурпурните жилки. — Какво усещате?

— Черупка. Твърда като камък. — Рицарят я погледна с тревога. — Люспи.

— Топло?

— Не. Студен камък. — Дръпна ръката си. — Принцесо, добре ли сте? Бива ли да ставате, толкова сте слаба?

— Слаба ли? Силна съм, Джора. — За да го успокои, приседна на купчината възглавнички. — Разкажи ми как умря детето ми.

— Той изобщо не живя, принцесо. Жените казват, че… — Гласът му замря и Дани видя колко хлътнало е лицето му.

— Кажи ми. Всичко. Какво говорят жените?

Той извърна лице. Очите му плуваха в тъмни кръгове.

— Говорят, че детето било…

Тя чакаше търпеливо, но сир Джора не можеше да го изрече. Лицето му помръкна от срам. Самият той изглеждаше отслабнал и съсипан.

— Чудовищно — довърши вместо него Мирри Маз Дуур. Рицарят беше силен човек, но в този момент Дани разбра, че майги е по-силна, по-жестока и безгранично по-опасна. — Уродливо. Сама го извадих, ей с тия две ръце. Беше с люспи като на гущер, сляпо, с костно пънче за опашка и с кожени крилца като на прилеп. Като го пипнах, плътта се отлющи от костта, а вътре гъмжеше от гробни червеи и вонеше на развала. Мъртво бе от години.

„Мракът“ — помисли Дани. Ужасният мрак, който се беше понесъл зад нея да я погълне. Озърнеше ли се назад, загиваше.

— Моят син беше жив и силен, когато сир Джора ме внесе в шатрата — рече тя. — Усещах го как рита, бореше се да се роди.

— Може и така да е било — отвърна Мирри Маз Дуур, — но горкото същество излезе от утробата ви както ви казах. Смъртта танцуваше в тази шатра, халееси.

— Само сенки — махна с ръка сир Джора, но Дани долови колебанието в гласа му. — Видях, майги. Видях те сама да танцуваш сред сенките.

— Гробът хвърля дълги сенки, Железни господарю — рече Мирри. — Дълги и тъмни, и никоя светлина не може да ги надвие.

Сир Джора беше убил сина й. Дани го осъзна. Направил бе, каквото бе направил, от обич и вярност, но я бе занесъл на място, където жив човек не можеше да влезе и бе поднесъл бебето й в дар на мрака. И той го разбираше: посивялото лице, хлътналите очи, накуцването.

— Сенките и вас са докоснали, сир Джора — каза му тя. Рицарят замълча. Дани се обърна към божията жена. — Ти ме предупреди, че само живот може да изкупи смъртта. Мислех, че ми говориш за коня.

— Не — отвърна Мирри Маз Дуур. — Лъжа, с която сте се залъгали сама. Знаели сте цената.

Наистина ли? „Озърна ли се назад, загивам.“

— Цената е платена — каза Дани. — Конят, детето ми, Кваро и Кото, Хаго и Кохоло. Цената е платена, и е платена трижди. — Стана от възглавниците. — Къде е хал Дрого? Покажи ми го, божия жено, майги, вещице кървава, каквото и да си. Покажи ми хал Дрого. Покажи ми какво съм откупила с живота на сина си.

— Както заповядате, халееси — отвърна старицата. — Елате, ще ви заведа при него.

Дани беше по-изнемощяла, отколкото си мислеше. Сир Джора я подхвана през кръста и й помогна да стане.

— Има време за това, може и по-късно, принцесо — промълви той.

— Искам да го видя веднага, сир Джора.

След сумрака в шатрата светът отвън бе ослепително ярък. Слънцето гореше като разтопено злато, а земята бе повяхнала и пуста. Прислужничките й чакаха с плодове и вода, а Джого се приближи да помогне на сир Джора да я крепят. Аго и Ракаро стояха отзад. От блясъка на слънцето по пясъка й беше трудно да види по-надалеч, докато не вдигна длан да заслони очите си. Видя пепел от огнище, няколко коня, които кръжаха лениво наоколо и търсеха стръкове зелена трева, пръснати шатри и постели. Отстрани се беше струпала малка групичка деца, които я гледаха мълчаливо, зад тях зърна улисани в работа жени и една гърбава старица — взираше се към плоското синьо небе с уморени очи и вяло пъдеше от себе си мухи кръвопийци. На брой сигурно имаше стотина души, не повече. Само вятърът и оживялата прах знаеха къде са отишли другите четиридесет хиляди.

— Халазара на Дрого го няма — каза тя.

— Хал, който не може да язди, не е хал — промълви Джого.

— Дотраките следват само силните — каза сир Джора. — Съжалявам, принцесо. Никой не можеше да ги задържи. Ко Поно замина пръв, провъзгласи се за хал Поно и мнозина го последваха. Скоро и Джако стори същото. Другите се измъкваха всяка нощ на големи и по-малки орди. В Дотракското море на мястото на халазара на Дрого вече има дузина нови.

— Старите останаха — каза Аго. — Плашливите, слабите и болните. И ние, които сме се заклели. Ние оставаме.

— Взеха стадата на хал Дрого, халееси — каза Ракаро. — Много малко бяхме, за да можем да ги спрем. Правото на силните е да взимат от слабите. Взеха и много роби, на хал, както и от вашите, но все пак оставиха неколцина.

— Ерое? — попита Дани, спомнила си уплашеното дете, което бе спасила извън стените на града на Агнешките хора.

— Нея Маго я взе, сега той е кръвен ездач на хал Джако — отвърна Джого. — Обязди я отгоре и отдолу и после я даде на своя хал, а Джако пък я даде на другите си кръвни ездачи. Шестима бяха. Като свършиха с нея, й срязаха гърлото.

— Такава й беше съдбата, халееси — каза Аго.

„Погледна ли назад, мъртва съм.“

— Жестока съдба — каза Дани. — Но не толкова, колкото ще е съдбата на Маго. Това ви го обещавам пред стари и нови богове, пред бога на агнето и пред бога на коня, и пред всеки жив бог. Кълна се в Майката на планините и в Утробата на света. Преди да съм свършила с тях, Маго и Ко Джако ще молят за милостта, която те са проявили към Ерое.

Дотраките се спогледаха колебливо.

— Халееси — заговори слугинята й Джикуи като на малко, нищо неразбиращо дете, — Джако сега е хал, с двадесет хиляди ездачи зад гърба си.

Тя вдигна глава.

— Аз съм Денерис, Родената в буря, Денерис от дома Таргариен, от кръвта на Егон Завоевателя и на Мегор Жестокия, и на древна Валирия преди тях. Аз съм щерката на дракона и аз ви се кълна, че тези мъже ще издъхнат с писък на устата. Сега ми заведете при хал Дрого.

Той лежеше върху голата червена пръст, взрян в слънцето.

По тялото му бяха накацали дузина мухи кръвници, но той сякаш нито ги виждаше, нито усещаше. Дани махна с ръка да ги прогони и коленичи до него. Очите му бяха отворени широко, но не виждаше, и тя начаса проумя, че е сляп. Като прошепна името му, сякаш не я чу.

Раната на гърдите му беше зараснала колкото може, резката бе покрита със сив, грозен белег.

— Защо е тук навън, сам под това слънце? — попита тя.

— Изглежда, обича топлината, принцесо — проговори сир Джора. — Очите му следят слънцето, макар да не го вижда. Сложиш ли му храна в устата, ще яде, сипеш ли му вода на устните, ще пие.

Дани нежно целуна по челото своето слънце и звезди, стана и се обърна към Мирри Маз Дуур.

— Скъпо ми излязоха магиите ти, майги.

— Той живее — сви рамене Мирри Маз Дуур. — Поискахте живот. Платихте с живот.

— Това не е живот за човек като Дрого. Животът му беше смях и цвърчащо върху огъня месо, и кон между краката му. Животът му беше аракх в ръката и звънците, пеещи в косата му, когато язди да срещне враг. Животът му бяха ездачите кръвни и аз, и синът, който трябваше да му дам.

Мирри Маз Дуур не каза нищо.

— Кога отново ще бъде като преди? — настоя Дани.

— Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев — отвърна Мирри Маз Дуур. — Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи. Когато утробата ти се загърчи пак и му родиш живо дете. Тогаз ще се върне той, но не и преди.

Дани махна с ръка на сир Джора и другите.

— Оставете ни. Искам да поговоря насаме с майги. — Мормон и дотраките се оттеглиха. — Знаела си — каза й Дани, щом останаха сами. Болеше я и отвътре, и отвън, но яростта й даде сила. — Знаела си какво откупувам, и цената си знаела, но ме остави да я платя.

— Грях сториха, че ми изгориха храма — рече плосколиката жена. — Разгневиха Великия пастир.

— Това не беше дело на боговете — прекъсна я хладно Дани. „Погледна ли назад, загивам.“ — Ти ме измами. Уби детето в мен.

— Жребецът, яхащ света, вече няма да пали градове. Неговият халазар няма да тъпче племена и народи в пръстта.

— За теб говорех — каза й с болка Дани. — Аз те спасих.

— Спаси ли ме? — изрече ядно жената лазарийн. — Трима ездачи ме яхаха, не както мъж взима жена, а отзад, както куче кучка. Четвъртият бе в мен, когато ти мина. Как си ме спасила? Видях как гори домът на моя бог, а по улицата видях купове отсечени глави. Главата на хлебаря видях, който ми правеше хляба. Видях главата на едно момче, което ме спаси от сляпа треска само преди три луни. Чух плача на децата, докато ездачите ги подкарваха с камшици. Пак ми кажи какво си спасила.

— Живота ти.

Мирри Маз Дуур се изсмя жестоко.

— Виж своя хал и разбери колко струва животът, когато загубиш всичко друго.

Дани извика мъжете от своя хас и ги накара да хванат Мирри Маз Дуур и да й вържат ръцете и краката, но майги й се усмихна, докато я отвеждаха, сякаш двете си бяха споделили нещо съкровено. Само една дума и Дани щеше да поиска главата й… но тогава какво щеше да има? Една глава? Щом животът не струваше нищо, колко струваше смъртта тогава?

Отнесоха хал Дрого в шатрата й и Дани им нареди да напълнят големия бронзов казан, и този път във водата нямаше кръв. Изкъпа го сама. Уми калта и прахта от ръцете и гърдите му, почисти лицето му с мека кърпа, насапуниса дългата му черна коса и я среса, докато не заблестя такава, каквато я помнеше. Докато свърши, отдавна се беше стъмнило и Дани се бе уморила. Спря да похапне, но изяде само една фурма и отпи само глътка вода. Сънят щеше да е избавление, но беше спала достатъчно… твърде дълго всъщност. А тази нощ я дължеше на Дрого заради всичките нощи, които бяха и можеха да бъдат.

Споменът за първата им езда бе с нея, когато го изведе навън в тъмното, защото дотраките вярваха, че всички важни в живота на човека неща трябва да стават под открито небе.

И Дани си каза, че в този свят има сили по-могъщи от омразата и заклинания по-верни от всичко, което една майги е могла да научи в Асшаи. Нощта бе тъмна и безлунна, но над главите им ярко пламтяха милион звезди. Взе го за поличба.

Не ги срещна мека тревна постеля, а само корава пръст, осеяна с камъни. Нямаше дървета, да зашумят от вятъра, нито поточе да утеши страха им с нежната песен на водата. Дани си каза, че звездите стигат.

— Спомни си, Дрого — прошепна тя. — Спомни си първата ни езда, деня, в който се венчахме. Спомни си нощта, в която създадохме Рего, с халазар около нас и очите ти върху лицето ми. Спомни си колко хладна и чиста бе водата в Утробата на света. Спомни си, слънце мое и звезди. Спомни си и се върни при мен.

Раждането я бе разранило и възпалило толкова, че не можеше да го приеме както й се искаше, но Дорея я бе научила на други начини. Ръцете си използва Дани, устата и гърдите си. С нокти го драскаше, с целувки го покри и му шепна, и се молеше, и му разказваше какво ли не, а накрая го окъпа в сълзите си. Но Дрого нито почувства, нито проговори, нито се надигна мъжеството му.

И когато бледата зора се вдигна над пустата межда на хоризонта, Дани разбра, че наистина го е изгубила.

— Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев тъжно каза тя. — Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи. Когато утробата ми се загърчи и родя живо дете. Тогаз ще се върнеш, мое слънце и звезди, не и преди.

„Нивга — изплака тъмнината. — Нивга. Нивга.“

В шатрата Дани взе една възглавничка, от коприна и пълна с пера. Стисна я до гърдите и се върна навън при Дрого, при своето слънце и звезди. „Назад обърна ли се, мъртва съм.“ Болеше я от всяка стъпка и й се искаше да заспи, да заспи и да не сънува. Коленичи, целуна Дрого по устните и натисна възглавничката на лицето му.