Индигова магия

Глава 10

На следващия ден, преди часа, потърсих госпожа Теруилиджър, за да я осведомя накратко за вчерашните приключения. Докато говорех, тя се бе облегнала на бюрото и отпиваше от капучиното. С напредването на историята изражението й ставаше все по-мрачно, а когато приключих, въздъхна тежко.

— Е, това се казва лош късмет — рече тя. — Радвам се, че си намерила онова момиче Стоун, но това означава, че сме изгубили следите на Вероника до следващото пълнолуние. А дотогава вече може да е твърде късно.

— Сигурна ли сте, че няма друга магия за отгатване? — попитах я.

Тя поклати глава.

— Повечето, които бих могла да опитам, ще я предупредят, че я търся. Има една, която би могла да ме прикрие, когато я използвам… но съществува вероятност да не успее да пробие защитната бариера, която тя е изградила, за да се скрие.

— Но все пак си струва да се опита, нали? — не се отказвах аз.

Първият звънец би и учениците започнаха, без да бързат, да се намъкват в класната стая. Тя ми се усмихна и се изправи.

— Е, госпожице Мелбърн, никога не съм очаквала, че ще те чуя да предлагаш подобно нещо. Но ти си права. Ще поговорим за това този следобед. Това е нещо, което бих желала да видиш.

Онзи вътрешен антимагически инстинкт започна да надига грозната си глава… и после спря. Незнайно кога, против волята ми, бях здраво затънала във всичко това. Бях прекалено загрижена за следващите жертви на Вероника, за да обръщам внимание на обичайните си тревоги. Според разбиранията на алхимиците, използването на магия беше нещо много лошо. Според моите, да изоставиш невинни в опасност беше много по-лошо.

Поради липса на други кризисни ситуации, с които да се занимавам, установих, че денят мина неусетно. Когато влязох в кабинета на госпожа Теруилиджър за извънкласното си занятие, я заварих да ме чака облечена и готова да тръгваме.

— Наистина ще имаме урок извън класната стая — осведоми ме тя. — Трябва да работим върху това у дома. — Върху лицето й се изписа копнеж. — Жалко, че не можем да се отбием в „Спенсърс“.

Кофеинът и магията не вървяха ръка за ръка, което беше още една добра причина да стоя по-далеч от мистериозното. Понечих да възразя, че тъй като аз нямаше да правя магията, не бе нужно да се подлагам на подобно въздържание. След миг осъзнах, че би било злобарско. Госпожа Теруилиджър и без това си имаше достатъчно грижи на главата със своята кръвожадна сестра, развихрила се на воля. Нямаше нужда от допълнителни дразнения.

Когато пристигнахме в дома й, котките ни чакаха до вратата, което беше леко стряскащо. Никога не ги бях виждала накуп и преброих тринайсет. Трябваше да предположа, че числото не беше случайно.

— Първо трябва да ги нахраня — осведоми ме домакинята, докато те се тълпяха около краката й. — След това ще се заемем за работа.

Кимнах безмълвно. Планът й ме устройваше. Ако тези котки не бъдат нахранени скоро, нищо чудно да ни се нахвърлят. Не исках да поемам излишни рискове.

След като животните получиха достатъчно храна, която да отвлича вниманието им, двете с госпожа Теруилиджър отидохме в работилницата й. Там нямах никаква друга работа, освен да наблюдавам. Магията обикновено изискваше този, който прави заклинанието, да извърши всичко. Аз й помогнах, като отмерих някои съставки, но това беше цялото ми участие. В миналото съм я виждала да прави няколко бързи, ефектни магии, но нищо от такава величина. Беше ми съвсем ясно, че това е много, много голямо майсторство. Тя не разполагаше с нищо, което да я свърже с Вероника — нито коса, нито снимка. Заклинанието изискваше този, който го прави, да използва мислената представа за личността, която търси. Другите компоненти, билки и масла, помагаха да се усили магията, но в по-голямата си част работата я вършеше госпожа Теруилиджър. Докато я наблюдавах как се подготвя, в мен се надигнаха куп емоции. Разбира се, част от тях бяха страхът и безпокойството, но тайно се чувствах запленена да видя някой с нейната сила да прави заклинание.

След като всичко бе подредено, тя изрече магическото заклинание, а аз едва не ахнах високо, когато почувствах как стаята се изпълни с невидима мощ. Никога досега не бях усещала нещо подобно от другиго и интензивността едва не ме събори. Госпожа Теруилиджър се взираше в едно място на няколко метра пред нея. След няколко безкрайни мига, във въздуха се появи блестяща точка. Уголемяваше се все повече и повече, превръщайки се в плосък, трептящ диск от светлина, който висеше там като огледало. Отстъпих назад, отчасти изплашена, че дискът ще продължи да расте и накрая ще погълне стаята. Измина минута и тогава овалът започна да се свива, свива, докато не изчезна. Госпожа Теруилиджър се отпусна изтощено и се улови за ръба на масата, за да не падне. Цялата бе плувнала в пот и аз й подадох чаша с портокалов сок, който бяхме приготвили предварително.

— Видяхте ли нещо? — попитах.

Аз не видях нищо, но може би само заклинателят можеше да съзре резултата от магията.

Преподавателката ми поклати глава.

— Не. Заклинанието не можа да докосне съзнанието й. Защитата й трябва да е много силна.

— В такъв случай не можем да направим нищо до следващия месец.

Стомахът ми се присви болезнено. До този момент не бях осъзнала колко много съм се надявала магията да успее. Дотук с решаването на проблема, застрашаващ живота ми, а аз се чувствах много зле, когато съм лишена от възможността за избор.

— Двамата с Ейдриън ще продължите да предупреждавате останалите момичета — каза госпожа Теруилиджър. Лицето й бе започнало да възвръща цвета си. — А това най-малкото може да забави Вероника.

Погледнах колко е часът на мобилния си телефон. Това заклинание бе отнело повече време, отколкото мислех.

— Не мисля, че днес ще можем да отидем до Лос Анджелис и да се върнем. Ще се срещнем утре с Ейдриън и ще се опитаме да обиколим другите момичета от списъка.

След като се убедих, че тя няма да припадне от напрежението заради магията, се раздвижих, за да си вървя. Госпожа Теруилиджър ме спря, когато тъкмо се канех да изляза през вратата.

— Сидни?

Погледнах назад и внезапно се притесних. Проблемът беше, че след като толкова много хора ме наричаха с всевъзможни имена, когато някой се обърнеше към мен с истинското ми име, това обикновено означаваше, че се случва нещо сериозно.

— Да?

— Продължете да предупреждавате другите, но не забравяй да се пазиш и да се грижиш за себе си. Изучи книгата! Научи се да се защитаваш. И не сваляй амулета.

Докоснах граната, скрит под ризата ми.

— Да, госпожо, ще го направя.

Докато шофирах обратно към училището, получих обещания есемес от Маркъс, в който предлагаше да се срещнем в близкия безистен с електронни игри. Познавах мястото и всъщност веднъж посетих съседното игрище по мини голф, така че нямаше да се затрудня да го намеря. Той ме чакаше вътре до вратата, и слава богу, наоколо не се виждаше Сабрина, насочила пистолет към главата ми.

Не съм отделяла много време на електронните игри и не ги разбирах особено. Те едва ли можеха да се впишат в стила на обучение на баща ми. За мен това беше значително сетивно претоварване, за което не бях добре подготвена. Въздухът бе изпълнен с миризмата на леко загоряла пица. Възбудени деца и тийнейджъри се щураха напред–назад между игрите. Наоколо всичко мигаше с ярки светлини, пиукаше и бибипкаше. Потръпнах, мислейки си, че баща ми е знаел какво прави, като е избягвал тези места.

— Тук ли ще обсъждаме тайните дейности? — попитах невярващо.

Маркъс ми отправи една от убийствено ослепителните си усмивки.

— На това място не е много лесно да те шпионират. Освен това, от години не съм играл „Скийбол“. Играта е жестока.

— Изобщо не съм чувала за нея.

— Какво? — Достави ми удоволствие да го изненадам, дори и да беше за нещо толкова незначително. — Не знаеш какво пропускаш. Дай ми назаем малко мангизи за жетони и ще ти покажа. — Очевидно да си водач ренегат не бе особено добре заплатено.

Маркъс веднага откри автоматите за „Скийбол“. Купих му шепа жетони и му ги подадох.

— Ето.

Той пъхна един от тях в процепа и хвърли първата топка. Тя падна извън пръстените, което го накара да се намръщи.

— И това ако не е загуба на време — промърморих аз.

Очите му бяха приковани в играта, докато хвърляше втората топка. Отново пропусна.

— Това е тактика за оцеляване. Когато си прекарал достатъчно време в бягане… и се криеш през цялото време… ами, възползваш се от тези моменти на свобода. И когато те отвлекат красиви момичета.

— Откъде знаеш, че сме свободни? Защо си толкова сигурен, че алхимиците не ме наблюдават? — попитах го.

Бях напълно уверена, че не ме следят и по-скоро исках да го изпитам.

— Защото щяха да се появят още онзи ден.

Имаше право. Сложих ръце на кръста си и се опитах да бъда търпелива.

— Колко дълго смяташ да играеш? Кога ще говорим?

— Можем да говорим сега. — Следващата топка удари пръстена с десет точки и той изкрещя радостно. — Аз мога да говоря и да хвърлям. Питай. Ще ти разкрия толкова шокиращи тайни, колкото мога.

— Не се стряскам лесно. — Но нямах намерение да пропусна тази възможност. Озърнах се, но той беше прав. Никой нямаше да ни подслушва на това шумно място. Едва ние самите се чувахме какво говорим. — Какво си направил, за да те изритат от организацията на алхимиците?

— Не са ме изритали. Напуснах. — Първата игра свърши и той пъхна следващия жетон. — Заради едно момиче морой.

Смразих се, неспособна да повярвам на ушите си. Маркъс Финч бе започнал великия си бунт… защото е имал връзка с морой? Това твърде много приличаше на моето положение. Когато не казах нищо, той вдигна глава и видя изражението ми.

— О! О! Не, не е това побърза да каже, отгатнал мислите ми. — Тази граница дори аз не бих могъл да пресека.

— Разбира се, че не — съгласих се, надявайки се да съм успяла да прикрия обзелата ме нервност. — Кой би го сторил?

Маркъс се върна към играта.

— Ние бяхме приятели. Аз бях изпратен на мисия в Атина, а тя живееше там със сестра си.

Това окончателно ме слиса.

— Атина… ти си бил в Атина? Това е едно от местата, в които винаги съм искала да ме изпратят. Вместо това ме разпределиха да отида в Санкт Петербург, но винаги съм се надявала, че може би, може би, ще ме преразпределят в Гърция. Или дори в Италия… — бъбрех почти несвързано, но той, изглежда, не забелязваше.

— Какво му е лошото на Санкт Петербург? Като изключим факта, че гъмжи от стригои.

— Не е Атина, нито Рим. Баща ми специално помоли да не бъда разпределяна на друго място. Смяташе, че ще се разсейвам прекалено много. — Маркъс отново спря да играе и ме изгледа дълго и спокойно. Изражението му изразяваше симпатия, сякаш цялата ми житейска история и семейна драма се разиграваха пред очите му. Не исках да ме съжалява и ми се щеше да не бях казала нищо. Прокашлях се. — Сега ми разкажи за онова момиче в Атина. Той схвана намека.

— Както вече споменах, тя ми беше приятелка. Толкова забавна. О, човече! Караше ме да се заливам от смях. Прекарвахме много време заедно — но ти знаеш, че донякъде не се гледа с добро око на подобно приятелство.

Едва не се разсмях на фината му шега. Донякъде? Това бе доста меко казано. Алхимиците на оперативна мисия не биваше да контактуват с морои, освен ако не е абсолютно необходимо заради някаква работа или не е свързано с предпазването от стригои, или тяхното унищожение. Моето положение беше малко необичайно, тъй като мисията ми изискваше да общувам с морои всеки ден.

— Както и да е — продължи той, — някой забелязал и аз бях удостоен с доста нежелано внимание. Почти по същото време до мен започнаха да достигат всичките тези слухове… че алхимиците държат в плен морои против волята им. Както и че някои алхимици действат съвместно с Воините.

— Какво? Това е невъзможно. Ние никога не бихме работили съвместно с онези откачалки.

Идеята за морои затворници беше странна, но това, което ме стъписа, бе втората част. Дори не можех да я осмисля. Със същия успех можеше да заяви, че алхимиците си сътрудничат с извънземни.

— Това си помислих и аз. — Маркъс хвърли още една топка и доби изключително доволен вид, когато удари трийсет точки. — Но продължавах да чувам слухове, така че започнах да задавам въпроси. Много въпроси. И, ами… тогава нещата наистина се влошиха. Въпросите обикновено не се приемат добре — особено, ако досаждаш и причиняваш неприятности с тях.

Замислих се за собствените си преживявания.

Това определено е истина.

— И тогава си тръгнах. Или, ами… избягах. Можех да видя признаците. Бях престъпил една граница и знаех, че е само въпрос на време, преди да получа билета си за някой поправителен център. — Започна нова игра и той ми кимна и посочи към автомата. — Не искаш ли да опиташ?

Все още бях толкова ошашавена от предишните му думи, че пристъпих напред и взех топката. Алхимиците са логични, организирани и отговорни. Знаех, че има алхимици, които биха искали да участваме в повече битки със стригоите, но нямаше начин нашата група да работи съвместно с тези въоръжени до зъби фанатици.

— Стантън ми каза, че ние просто търпим Воините. Че само ги държим под око.

— Същото казаха и на мен. — Той наблюдаваше как се прицелвам. — Между другото, тук трябва да се вземе предвид, така наречената „крива на обучението“. На твое място бих направил няколко…

Хвърлих и ударих пръстена с петдесет точки. Маркъс остана да зяпа смаяно няколко секунди. Цялото му предишно самодоволство се бе изпарило.

— Ти каза, че никога не си играла! — възкликна накрая.

— Не съм — потвърдих и ударих още петдесет точки.

— Тогава как го правиш?

— Не зная. — Отново петдесет точки. — Просто определяш силата на удара съгласно тежестта на топката и разстоянието на пръстена. Не е толкова трудно. Всъщност това е доста отегчителна игра.

Маркъс все още изглеждаше шашардисан.

— Да не би да си някакъв супер атлет?

Едва се сдържах да не изсумтя пренебрежително.

— Не е нужно да си атлет, за да играеш това.

— Но… не… — Той погледна към пръстените, сетне към мен, после обратно към пръстените. — Това е невъзможно. Играя тази игра от дете! През лятото двамата с баща ми бяхме едни от най-постоянните посетители на градския панаир и всеки път съм играл поне по един час.

— Може би е трябвало да играеш по два — заключих дълбокомислено и хвърлих друга топка. — Сега ми разкажи повече за Воините и алхимиците. Някога сдобил ли си се с доказателство за сътрудничеството помежду им?

Бяха му нужни няколко минути, за да се включи отново в разговора.

— Не. Опитах се. Дори за известно време се сближих с Воините — така се запознах с Кларънс. Моята група бе открила някои мрачни тайни за алхимиците и бе спасила неколцина морои от Воините, но така и не успяхме да установим връзка между двете групи. — Замълча драматично. — Досега.

Взех следващата топка. Тази шаблонна игра ми помагаше да анализирам смайващите му думи.

— Какво се случи?

— Всъщност беше чиста случайност. В нашата група има един тип, който наскоро напусна алхимиците и развали татуировката си — обясни Маркъс. Каза го все едно не беше нищо особено, но аз не можех да се отърся от притеснението, което събуди у мен израза „развалил татуировката“. — Той дочул нещо, което съвпада с друго откритие, направено от Сабрина. Сега просто трябва да се сдобием с доказателството, което свързва всичко.

— И как смятате да го сторите?

— Всъщност ти ще го направиш.

Изрече го тъкмо когато пуснах следващата топка. Траекторията на изстрела бе с удивително широк обхват — пропусна пръстените и дори самия автомат. Топката отскочи от стената и падна в краката на няколко стреснати момичета. Маркъс побърза да я вземе, като им отправи извинителна усмивка, вследствие на което те едва не се удавиха в поток от излияния как нищо особено не се бе случило. Веднага щом се отдалечиха, аз се приведох към него.

— Какво каза?

— Чу ме. Нали искаш да се присъединиш към нашата група? Нали искаш да развалиш татуировката си? — Имаше вбесяващо самодоволен вид. Е, това е част от процеса.

— Никога не съм казала, че искам да направя някое от тези неща! — изсъсках. — Просто исках да открия нещо повече за тях.

— А аз се обзалагам, че умираш да разбереш дали има фракции сред алхимиците, които работят съвместно с Воините.

Имаше право. Исках да узная това.

Маркъс улови ръката ми.

— Сидни, зная, че не е лесно да асимилираш всичко и да се решиш на подобна радикална постъпка. Не те обвинявам, че имаш съмнения, но тъкмо заради това се нуждаем от теб. Ти си умна и наблюдателна. Задаваш въпроси. И също като мен, тези въпроси ще ти докарат неприятности — ако вече не са. Махни се сега, докато можеш — по своя воля.

— Та аз току-що се запознах с теб! Няма да скъсам с организацията, в която съм отраснала. — Издърпах ръката си. — Исках да поговорим, но ти прекали.

Обърнах се и се запътих към вратата, нежелаеща да слушам повече. Ала докато се отдалечавах, думите му продължиха да отекват в съзнанието ми. При все че ми бе простено, задето се бях забъркала с Роуз, в досието ми навярно все още имаше черна точка. И въпреки че не бях разпитвала прекалено настойчиво за Маркъс Финч, дали само споменаването му не бе събудило подозренията на Стантън? И колко време беше нужно, докато тя събере и подреди всички парчета от мозайката?

Бутнах вратите и излязох на ярката слънчева светлина. Тя пропъди мрака на току-що чутото. Маркъс беше точно зад мен и докосна рамото ми.

— Сидни, съжалявам. Не се опитвам да те изплаша или разстроя. — Нямаше и помен от напереното му държание. Беше абсолютно сериозен. — Просто долавям нещо у теб… нещо, което отеква в мен. Мисля, че сме на една и съща страна, че искаме едни и същи неща. И двамата сме се сближили с мороите. Искаме да им помогнем — без да бъдем лъгани или използвани.

Изгледах го предпазливо.

— Продължавай.

— Моля те да ни изслушаш.

— Мисля, че току-що го сторих.

— Ти изслуша мен — поправи ме той. — Искам да се срещнеш с останалите и да чуеш техните истории. Те ще ти разкажат много повече за това, което са преживяли. Ще ти разкажат за това. — Потупа татуировката си. — И когато научиш повече за онази работа… ами… мисля, че ще пожелаеш да я свършиш.

— Добре. Голямата, разтърсваща истина, която ще разкрие конспирацията между алхимиците и Воините. — Той остана сериозен, което ме разтревожи още повече, отколкото ако внезапно бе заявил, че всичко това е една голяма шега. — И какво? Ще извикаш останалите и всички ще си устроим голям купон в залата за електронни игри?

Маркъс поклати глава.

— Твърде е опасно. Ще ги събера на едно друго място и ще ти кажа кога ще се срещнеш с нас, но ще е в последната минута. Не мога да рискувам да ни разкрият.

— Не мога да предприема някакво епическо пътешествие — предупредих го. — Никой не се интересува особено от пътуванията до Ел Ей, но кръстосването на щата надлъж и нашир може да привлече онова нежелано внимание, за което толкова говориш.

— Зная, зная. Ще бъде някъде наблизо. Просто трябва да се уверя, че е безопасно. — Отново бе превключил на възбудения си, приповдигнат маниер. — Ще го направиш ли? Ще дойдеш ли да се срещнеш с нас?

Противно на здравия си разум, бях любопитна. Въпреки че отказвах да повярвам във всяка връзка между Воините и алхимиците, исках да открия какво ръководеше тази група. Освен това, просто исках да видя тази негова мистериозна тайфа и точка. Как ги бе нарекъл Ейдриън? Дружина ренегати. И разбира се, съществуваше и татуировката. Маркъс постоянно намекваше за тайните й, но досега не ми бе разкрил никакви подробности.

— Ще го направя — казах накрая. — При едно условие.

— Казвай.

— Искам да доведа някого със себе си. Кълна се, че може да му имате доверие. Но след като Сабрина насочи пистолет към мен, разбираш защо се чувствам малко нервна да дойда сама във вашата общност.

За миг изглеждаше, че възнамерява да оттегли поканата си, но сетне внезапно отстъпи.

— Не е Ейдриън, нали?

— Не, не. Става дума за един дампир. Не е някой, който би имал интерес да ви издаде на алхимиците, особено ако наистина искате да защитите мороите. Каза, че имаш хубаво чувство за мен, нали? Тогава ми се довери, че няма защо да се тревожите за него. Той ще бъде там просто за да се чувствам малко по-спокойна и в безопасност.

— Ти също няма защо да се тревожиш за нас — увери ме Маркъс. — Ние няма да ти сторим нищо лошо.

— Искам да ти вярвам. Но нямам същото добро чувство, което имаш ти, поне не още.

В първия миг той не каза нищо, а сетне избухна в смях.

— Съвсем честно. Доведи приятеля си. — Разтърси ръката ми, все едно скрепявахме някаква голяма сделка. — По-късно ще се свържа с теб за подробностите. Няма да съжаляваш, Сидни. Кълна се.