Индигова магия

Глава 7

Може и да бях решена да открия Маркъс, но със сигурност нямаше да споря с дулото на оръжие. Вдигнах ръце във въздуха и бавно се изправих, продължавайки да съм с гръб към новодошлия. Много внимателно отстъпих от мъжа и оставих шишенцето на пода. Изпаренията продължаваха да се разнасят от гърлото му, но реакцията много скоро щеше да стихне. Чак тогава се осмелих да погледна назад. Когато видях момичето, застанало зад гърба ми, едва можах да повярвам на очите си.

— Добре ли си? — попита тя Маркъс. Той се изправи несигурно на крака. — Тръгнах веднага щом се обади.

— Ти! — едва успях да изрека.

Момичето пред мен беше кажи–речи на моята възраст, с дълга, сплъстена руса коса. Все още държеше насочен пистолета си към мен, но устните й се извиха в лека усмивка.

— Радвам се да те видя отново.

Чувството не беше взаимно. Видях това момиче, когато се изправих срещу Воините на тяхната арена. И тогава носеше оръжие и лицето й бе изкривено в злобна гримаса. Тя ме буташе и заплашваше, като не скри колко еретична и долна смята защитата ми за Соня. Въпреки че сега изглеждаше доста по-спокойна, отколкото в компанията на онези фанатици, все пак не можех да пренебрегна коя бе тя — нито заключенията, до които стигнах. Извърнах се невярващо към Маркъс. Той държеше китката, която бях затиснала с лакътя си.

— Ти… ти си един от тях! Един от Воините на светлината!

Не мисля, че някога се бях чувствала толкова предадена.

Възлагах толкова големи надежди на Финч. В представите ми той беше нещо величаво, бунтовник спасител, който ще ми разкрие всички тайни на света и ще ме освободи от незавидната участ да бъда незначително винтче в машината на алхимиците. Но всичко е било лъжа. Кларънс бе споменал, че Маркъс убедил Воините да го оставят на мира. Предположих, че се дължи на някакъв страшен коз, с който е разполагал срещу Воините, но очевидно влиянието му се е дължало на факта, че е бил един от тях.

Той вдигна поглед от китката си.

— Какво? Онези откачалки? По дяволите, не!

Едва не посочих към момичето, но реших, че ще е по-мъдро, ако не правя резки движения. Задоволих се да кимна в нейната посока и забелязах, че всички ключалки на вратата бяха отключени. Бях толкова увлечена в схватката с него, че дори не бях чула отварянето им.

— Наистина ли? Тогава как един от тях току-що те спаси?

— Аз всъщност не съм от тях. — Момичето говореше почти свойски, но пистолетът противоречеше на тона й. — Искам да кажа, предполагам, че съм нещо като…

— Сабрина е шпионин — обясни Маркъс. Той също изглеждаше много по-спокоен сега, след като не го нападах. — Много красив шпионин. Вече година е под прикритие при тях. Освен това, точно тя ми разказа за теб.

Отново не знаех какво да отговоря на това. Не бях сигурна дали да повярвам на тази шпионска история.

— И какво точно му каза?

Той ме удостои с ослепителна усмивка. Зъбите му бяха толкова бели, че се запитах дали не ги е избелвал. Не изглеждаше много типично за размирник, който бяга и се укрива, но нищо днес не се бе оказало такова, каквото очаквах.

— Тя ми разказа за момиче алхимик, което защитавало една жена морой, а след това застанало начело на атакуващия отряд от дампири.

Начело? Едва ли! Никой — особено Стантън — не бе сметнал за необходимо да ме осведоми за атаката, докато не се озовах насред битката. Но нямах намерение още да разкривам тайните си.

— Алхимиците санкционираха онова нападение — казах аз.

— Видях те как говореше — намеси се Сабрина. Погледът й се стрелкаше между мен и Маркъс — святкащ от плам към мен и от възхищение към него. — Беше вдъхновяващо. Освен това, трябва да знаеш, че от известно време те наблюдаваме. Ти прекарваш ужасно много време с морои и дампири в Палм Спрингс.

— Това ми е работата — заявих.

Тя определено не изглеждаше вдъхновена. По-скоро — разочарована, задето няма шанс да използва оръжието си върху мен.

Усмивката на Маркъс стана многозначителна.

— От това, което чух, ти и онези морои се държите почти като приятели. А и ето те сега тук, да ме търсиш. Ти определено си дисидентът, който се надявахме да открием.

Не, нещата наистина не се развиваха така, както ги бях планирала. Всъщност се развиваха в противоположна посока. Бях толкова горда от способността си да стигна до Маркъс, без изобщо да подозирам, че той вече ме наблюдава. Това никак не ми харесваше. Караше ме да се чувствам уязвима, независимо че те казваха някои от нещата, които се надявах да чуя. Ала тъй като трябваше да се държа все едно контролирам ситуацията, се опитах да го давам непукистки.

— Може би и други алхимици ще се появят — заявих.

— Вече щяха да са тук — парира ме Маркъс, изобличавайки моя блъф. — Те нямаше да те изпратят сама… макар че се паникьосах, когато отначало те видях. Не разбрах коя си и си помислих, че останалите всеки миг ще дойдат. — Замълча, а нафуканото му държание стана почти стеснително. — Извинявай, хм… задето те ударих. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, трябва да знаеш, че китката ми е пострадала доста сериозно.

Лицето на Сабрина доби загрижено изражение.

— О, Маркъс. Имаш ли нужда от лекар?

Той раздвижи китката си и поклати глава.

— Знаеш, че е невъзможно да отида на лекар. Никога не се знае кой може да следи болниците. Подобни места се наблюдават много лесно.

— Ти наистина се криеш от алхимиците — промълвих изумено.

Той кимна, изглеждаше почти горд.

— Съмнявала ли си се? Предположих, че вече го знаеш.

— Подозирах, но не съм го чула от тях. Те отричат съществуването ти.

Това явно му се стори забавно. Всъщност, той изглежда, смяташе всичко за забавно, което аз на свой ред намирах за малко дразнещо.

— Да. Това чух и от останалите.

— Какви останали?

— Другите като теб. — Сините му очи се приковаха за миг в мен, сякаш можеха да видят всичките ми тайни. — Другите алхимици, които искат да счупят оковите.

Знаех, че очите ми са се разширили.

— Нима има… има и други?

Маркъс седна на пода и се облегна на стената, като все още придържаше китката си.

— Да се настаним по-удобно. Сабрина, прибери този пистолет. Не мисля, че Сидни ще ни създаде някакви неприятности.

Тя не изглеждаше толкова убедена в това, но след кратко колебание се подчини. Присъедини се към него на пода, като зае закрилническа поза близо до него.

— Аз предпочитам да остана права — осведомих ги.

Нямаше начин доброволно да седна в тази мръсотия. След като се бях търкаляла по пода с Маркъс, исках да се изкъпя с гела за дезинфекция на ръцете.

Той сви рамене.

— Както желаеш. Искаш отговори? Първо ти ще ми дадеш някои. Защо дойде да ме търсиш, пренебрегвайки правилата на алхимиците?

Не ми харесваше да ме разпитват, но какъв беше смисълът да съм тук, ако нямаше да разговаряме?

— Кларънс ми разказа за теб — изрекох накрая. — Показа ми твоя снимка и аз видях как си се татуирал върху лилията. Дори не знаех, че това е възможно. — Татуировката никога не избледняваше.

— Кларънс Донахю? — Маркъс изглеждаше искрено доволен. — Той е добра душа. Предполагам, че с него сте приятели, след като живееш в Палм Спрингс, нали?

Понечих да отвърна, че не сме приятели, но размислих. Какво друго бяхме?

— Да се сдобиеш с това никак не е лесно — додаде Маркъс, потупвайки по синята татуировка. — Ще трябва да свършиш доста работа, ако искаш да го направиш.

Отстъпих назад.

— Чакай, никога не съм казала, че го искам. И защо, за бога, ще трябва да го правя?

— Защото ще те освободи — отвърна той просто. — Татуировката не ти позволява да обсъждаш вампирските дела, нали? Не вярваш, че това е цялото й предназначение, нали? Помисли. Какво й пречи да упражнява друг контрол?

Май просто трябваше да се откажа от всякакви очаквания и предвиждания за този разговор, тъй като всяка следваща тема беше по-откачена от предишната.

— Никога не съм чувала подобно нещо. Никога не съм се чувствала така. С изключение на защитата на информацията за вампирите, аз се контролирам напълно.

Той кимна.

Вероятно. Първоначалната татуировка обикновено внушава единствено забраната да говориш за света на вампирите. Те започват да добавят други компоненти, когато опресняват татуировката, ако имат причина да се безпокоят за теб. Хората понякога се съпротивляват срещу внушението и ако го правят… ами, тогава ги изпращат в поправителни центрове.

От думите му ме полазиха ледени тръпки и аз притиснах длан до бузата си. В съзнанието ми изплува срещата, която имах, когато получих назначението си за Палм Спрингс.

— Наскоро ми опресняваха татуировката… но беше рутинна процедура.

Рутинна. Нормална. Нямаше нищо общо с предположенията на Маркъс.

— Може би. — Той наклони глава и отново ме изгледа пронизващо. — Преди това направила ли си нещо лошо, скъпа?

Като например да помогна на дампир беглец?

— Зависи от определението ти за „лошо“.

И двамата се засмяха. Смехът на Маркъс беше висок и безгрижен и всъщност доста заразителен — ала за мен ситуацията бе твърде злокобна, за да се присъединя.

— Тогава може би са засилили екипната ти лоялност — подхвърли той, все още усмихнат. — Но или компонентите не са били много силни, или ти си се преборила с внушението — в противен случай нямаше да си тук. — Погледна към Сабрина. — Какво мислиш?

Тя ме огледа критично. Все още ми бе трудно да повярвам в ролята й във всичко това.

— Мисля, че би била добро попълнение. И след като още е в организацията, би могла да ни помогне с онова… с онази работа.

— И аз смятам така — кимна той.

Скръстих ръце пред гърдите си. Не ми се нравеше да ме обсъждат все едно не бях там.

— Добро попълнение към какво?

— Нашата група — отвърна Маркъс, а към спътницата си додаде: — Знаеш ли, наистина трябва да й измислим име. — Тя изсумтя и той отново насочи вниманието си към мен. — Ние сме доста пъстра смесица. Някои са бивши Воини или двойни агенти като Сабрина. Някои са бивши алхимици.

— И какво правите? — Посочих с жест стаята. — Това тук не ми прилича на високотехнологична оперативна база на някаква тайна групировка.

— Я се погледни. Хем хубава, хем забавна. — Маркъс изглеждаше очарован. — Ние правим това, което и ти — или това, което искаш да направиш. Ние харесваме мороите. Искаме да им помогнем — но според нашите условия и разбирания. Теоретично алхимиците също искат да им помогнат, но всички знаем, че това желание по същността си се основава на страх и неприязън — да не споменаваме строгия контрол върху членовете на организацията. И така, ние работим тайно, тъй като алхимиците не харесват онези, които се цепят от стадото. Те наистина не ме харесват и заради това съм принуден да обитавам подобни места.

— Ние държим под око и Воините — вметна Сабрина. Намръщи се. — Мразя да съм край онези откачалки, да им играя по свирката. Те твърдят, че искат единствено да унищожават стригои, но… ами… нещата, които съм ги чувала да казват срещу мороите…

Замислих се за един от моите най-смущаващи спомени за арената на Воините. Чух един от тях да подхвърля загадъчно, как един ден те щели да се справят и с мороите.

— Но какво всъщност върши вашата група?

Да се говори за бунт и тайни операции беше едно, но да се постигне реална промяна — съвсем друго. Бях посещавала сестра си Карли в колежа и бях видяла множество студентски групи, които искаха да променят света. Повечето от тях киснеха по цял ден в кафенетата, пиеха кафе, дрънкаха много, но вършеха малко.

Маркъс и Сабрина се спогледаха.

— Не мога да те посветя в нашите операции — рече той. — Не и докато не се уверя, че си съгласна да развалиш татуировката си.

Да развалиш татуировката си. Имаше нещо зловещо — да не говорим окончателно — в тези думи и аз внезапно се запитах какво правя тук. Кои всъщност бяха тези хора? Защо изобщо се обяснявах с тях? Тогава ме връхлетя една друга, почти ужасяваща мисъл: „Дали се съмнявам в тях, защото се намирам под контрола на татуировката? Дали тя ме прави скептична към всеки, който си задава въпроси за алхимиците? Нима Маркъс казваше истината?“

— Не разбрах съвсем това последното — заявих им. — Какво означава да „разваля“ татуировката? Имаш предвид да я покрия с мастило ли?

Маркъс се изправи.

— Всяко нещо с времето си. В момента трябва по-скоро да се махнем оттук. Дори да си действала дискретно, предполагам, че си използвала ресурсите на алхимиците, за да ме откриеш, така ли е?

Поколебах се. Дори тази група да имаше добри намерения спрямо мороите, определено нямаше да разкрия съпричастието си към магията.

— Нещо такова.

— Сигурен съм, че си добра, ала не можем да рискуваме. Това място вече не е сигурно. — Огледа тъжно студиото.

Честно, мислех си, че би трябвало да ми е благодарен, задето му давам основание да си тръгне.

Сабрина също се изправи с решително изражение.

— Ще се погрижа резервната квартира да е готова.

— Както винаги, ти си истински ангел — похвали я той.

— Хей, а ти как разбра, че идвам? — поинтересувах се. — Имал си време да се скриеш и да й се обадиш.

Всъщност исках да разбера как ме е зърнал през магията, която би трябвало да ме направи невидима. Бях почувствала, че заклинанието действа. Бях сигурна, че съм изпълнила всичко съвсем правилно, но той ме беше разкрил. Магията не действаше, ако някой знаеше, че си там или съзнателно те търси, така че би могло да е погледнал случайно през прозореца, докато съм оглеждала пожарната стълба, нали? Явно е избрал най-неподходящия за мен момент.

— Тони ме предупреди. Маркъс ми хвърли една от ослепителните си усмивки. Мисля, че си просеше да му отвърна със същото. — Добро дете.

Тони? Тогава разбрах. Момчето на паркинга. То се бе престорило, че ми помага, а после ме е предало. Сигурно е говорило с Маркъс, докато съм се изкачвала по стълбата. Може би Финч е отварял вратата само на някакво тайно почукване. Поне се успокоих, че не съм объркала магията. А тя просто не се е получила, защото е бил предварително предупреден, че някакво момиче го търси.

Той се зае да опакова скромните си вещи в една раница.

— Между другото „Спасителят в ръжта“ е страхотна книга — смигна ми. Може би някой ден ще проведем литературна дискусия.

Не се вълнувах от подобна перспектива. Докато го наблюдавах, видях, че продължава да щади китката си. Не можех да повярвам, че съм го ударила толкова лошо и се почувствах виновна, въпреки всичко, което се бе случило.

— Трябва да се погрижиш за китката си — казах, а Сабрина кимна в знак на съгласие.

Маркъс въздъхна.

— Не мога. Поне не и по стандартния начин. Алхимиците имат свои хора навсякъде.

Стандартния начин.

— Аз, ъъ, навярно ще мога да ти помогна да се излекуваш чрез нестандартен начин — промърморих.

— Познаваш някой нелегален лекар? — попита с надежда Сабрина.

— Не. Но познавам морой, който владее магията на духа.

Мъжът замръзна, а на мен донякъде ми хареса, че го бях изненадала.

— Сериозно? Чували сме за тях, но никога не съм ги срещал. Онази жена, с която те бяха хванали… Соня? Тя е такава, нали? Беше изчезнала, преди да успеем да научим повече.

Мисълта, че трябва да говоря за Ейдриън, ме изнервяше, но Сабрина навярно вече знаеше за съществуването му, след като са ме наблюдавали.

— Да, тя е такава, а в Палм Спрингс има и още един. Мога да те заведа при него и той ще те излекува.

Лицето му светна от вълнение. Сабрина го погледна ужасена.

— Не можеш просто така да отидеш с нея. — Дали това, което прозвуча в гласа й, бе загриженост, или ревност?

— Защо не? — попита той. — Тя ни повярва безусловно. Ние не можем да не й отвърнем със същото. Освен това, умирам от желание да се запозная с някой, който владее магията на духа. Сигурната квартира не е много далеч от Палм Спрингс. Ти ще се увериш, че всичко е наред, а по-късно ще дойдеш да ме вземеш.

Това никак не й се понрави. Може би все още не бях съвсем наясно с динамиката на групата им, но беше очевидно, че тя гледаше на него като на водач и бе готова да го брани и закриля с всички сили и средства. Всъщност подозирах, че чувствата й към Маркъс не са съвсем професионални. Известно време двамата обсъждаха дали ще е безопасно или не, а аз ги слушах мълчаливо. През цялото време се чудех дали аз ще съм в безопасност в компанията на някакъв непознат тип. „Кларънс му вярва“, напомних си. „А той е доста подозрителен. Освен това, с тази китка извън строя, едва ли ще може да ми се опре.“

Той най-после убеди Сабрина да го остави да тръгне, но тя не пропусна да се озъби:

— Ако нещо се случи с него, ще те открия и ще си платиш.

Очевидно суровото й, безжалостно поведение на арената не бе изцяло престорено.

Разделихме се с нея и не след дълго двамата с него бяхме на път за Палм Спрингс. Опитах се да му измъкна повече информация, но Маркъс не се поддаде. Вместо това не спираше да ме засипва с комплименти и да ръси намеци, сякаш ме сваляше. Съдейки от начина, по който се задяваше със Сабрина, не мисля, че влагаше нещо специално в отношението си към мен. Струва ми се, че просто бе свикнал жените да си припадат по него. Не мога да отрека, че беше готин, но бе нужно доста повече, за да ме спечели.

Слънцето вече залязваше, когато спряхме пред апартамента на Ейдриън и аз със закъснение се запитах дали не трябваше да го предупредя за посещението ни. Вече наистина беше твърде късно.

Изкачихме се до вратата и почуках три пъти.

— Отворено е! — разнесе се глас отвътре. Аз влязох и Маркъс ме последва.

Ейдриън работеше върху абстрактна картина, изобразяваща нещо, което приличаше на кристална сграда сред някакъв фантастичен свят.

— Какво неочаквано удоволствие — посрещна ме той. Погледът му попадна върху Маркъс и очите му се разшириха. — Проклет да съм! Ти си го намерила?

— Благодарение на теб — отвърнах.

Ейдриън ме огледа. Върху устните му започна да се оформя усмивка — и изведнъж се стопи.

— Какво е станало с лицето ти?

— О! — Докоснах леко подутото място на бузата си. Все още ме болеше, но не толкова силно, както в началото. Изрекох следващите думи, без да се замисля: — Маркъс ме удари.

Никога не бях виждала Ейдриън да се движи толкова бързо. Финч нямаше никаква възможност да реагира, навярно защото бе изтощен от предишната ни схватка. Ейдриън го блъсна към стената и за мое пълно изумление — го светна силно с юмрук в лицето. Веднъж се бе пошегувал, че никога не си цапа ръцете, затова изобщо не бях подготвена за тази боксьорска атака. Всъщност, ако Ейдриън реши да нападне някого, по-скоро бих очаквала нещо магическо и породено от духа. Но… докато го наблюдавах, забелязах, че магията бе последното, за което се сещаше в момента. Беше превключил на първобитен режим. Вижда заплаха. Напада. Това бе още една изненадваща — и в същото време запленяваща — страна от енигмата, наречена Ейдриън Ивашков.

Маркъс бързо се окопити и отвърна на атаката. Избута нападателя си, като леко потрепна. Дори с наранената китка пак бе доста силен.

— Какво, по дяволите, става? Кой си ти?

— Този, който ще ти срита яко задника, задето си я наранил — озъби му се мороят.

Опита да го цапардоса още веднъж, но Финч избегна юмрука му и успя на свой ред да удари Ейдриън, който политна към един от стативите. Когато Маркъс замахна отново, Ейдриън го избегна с ловко движение, почерпено директно от уроците на Улф. Щях да го аплодирам, ако не бях толкова потресена от ситуацията. Знаех, че някои момичета смятат, че е много секси, когато мъжете се бият за тях. Не и аз.

— Момчета, престанете! — извиках.

— Никой, който си е позволил да те удари, няма да се отърве безнаказано! — заяви Ейдриън.

— Това, което се е случило помежду ни, няма нищо общо с теб! — тросна се Маркъс.

— Всичко, свързано с нея, има общо с мен.

Двамата се обикаляха в кръг, като всеки изчакваше другия да нападне.

— Ейдриън! — възкликнах. — Беше инцидент.

— На мен не ми прилича на такова — процеди той, без да откъсва поглед от противника си.

— Трябва да я послушаш — изръмжа Маркъс. Приветливият и сговорчив младеж от преди малко бе изчезнал, но предполагам, че едно неочаквано нападение може да промени и най-слънчевия нрав. — Това може да спаси красивото ти лице от сериозни увреждания. Колко ли усилия са ти били нужни, за да постигнеш подобен стилен ефект с косата си?

— Аз поне сресвам моята — не му остана длъжен Ейдриън.

Маркъс се метна напред — но не директно към мороя. Сграбчи картината от триножника и я използва като оръжие. Ейдриън успя да избегне атаката, но картината нямаше такъв късмет. Платното се скъса и Финч го захвърли настрани, готов за следващата схватка.

Ейдриън хвърли кратък поглед към платното.

— Сега вече наистина ме ядоса.

— Достатъчно! — викнах аз.

Нещо ми нашепваше, че те няма да се вслушат в гласа на разума. Ситуацията изискваше пряка намеса. Прекосих стаята и се изпречих помежду им.

— Сидни, дръпни се — нареди Ейдриън.

— Да — подкрепи го Маркъс. — За пръв път и той да изрече нещо смислено.

Не! — Вдигнах ръце, за да ги разделя. — И двамата се отдръпнете! Веднага! — Гласът ми отекна в апартамента и аз не помръдвах. — Отдръпнете се. Веднага — повторих.

— Сидни… — този път гласът на Ейдриън не бе толкова сигурен, както когато ми нареди да се дръпна.

Местех поглед между наежените съперници, докато очите ми мятаха гневни мълнии.

— Ейдриън, наистина беше инцидент. Маркъс, това е този, който ще ти помогне, така че покажи малко уважение.

Това, повече от всичко, ги взриви.

— Почакай — сепна се Ейдриън. — „Помогне“ ли каза?

Маркъс бе не по-малко сащисан.

Този задник владее магията на духа?

— И двамата се държите като идиоти — срязах ги аз. — Следващият път, когато нямам какво да правя, ще си купя книга за въздействието на тестостерона върху поведенческите аномалии. Нищо не разбирах от тези работи. — Ейдриън, може ли да поговорим някъде насаме? Например в спалнята?

Той се съгласи, но не преди да метне към Финч последен заплашителен поглед. Казах на Маркъс да остане там, където е, като се надявах да не си тръгне или да не реши да се обади на някой друг съмишленик с оръжие. Ейдриън ме последва в спалнята си и затвори вратата зад нас.

— Знаеш — подхвана той, — че при други обстоятелства, да ме поканиш в спалнята, би било кулминацията на деня ми.

Скръстих ръце пред гърдите си и седнах на леглото. Направих го от умора, но само след миг се усетих какво правя. „Това е мястото, където Ейдриън спи. Аз докосвам завивките му, които всяка нощ се увиват около тялото му. С какво ли е облечен в леглото? Дали изобщо е облечен?“

Тутакси скочих.

— Наистина беше инцидент — казах му. — Маркъс помислил, че съм там, за да го отвлека.

Ейдриън, който нямаше подобни задръжки с леглото, седна. Потръпна, навярно от крошето в корема.

— Ако ти се появиш, за да ме отвлечеш, ще ти позволя.

Дори болката не можеше да спре остроумията му.

— Говоря сериозно. Той реагира инстинктивно и неколкократно ми се извини, когато разбра коя съм.

Това привлече вниманието му.

— Той те познава?

Разказах му накратко за премеждията си в Санта Барбара. Той ме слушаше жадно, като кимаше енергично, а изражението му се менеше от заинтригувано до изненадано.

— Когато го доведох тук, и през ум не ми мина, че ти ще го нараниш допълнително — изрекох в заключение.

— Защитавах честта ти. — Ейдриън ме дари с онази негова безгрижна усмивка, която едновременно ме вбесяваше и очароваше. Много мъжкарско, а?

— Много — отвърнах сухо. Не харесвах насилието, но да го видя да се държи неприсъщо заради мен, беше донякъде невероятно. Не че някога щях да му го призная. — Улф може да се гордее с теб. Мислиш ли, че ще можеш да се въздържиш от подобни „мъжкарски“ прояви, докато той е тук? Моля те?

Ейдриън поклати глава, все още усмихнат.

— Не спирам да ти повтарям, че бих направил всичко заради теб. Просто се надявам, че молбата ти ще е нещо от сорта на: „Ейдриън, искаш ли да си вземем една гореща вана?“ или „Ейдриън, заведи ме да хапнем фондю“.

Е, понякога трябва да… фондю ли каза? — Понякога беше невъзможно да се проследи насоката на мисълта му. — Защо, за бога, изобщо ще казвам това?

Той сви рамене.

— Обичам фондю.

Дори не знаех какво да му отговоря. Целият този ден ставаше все по-изтощителен.

— Съжалявам, че не те моля за нещо толкова изтънчено като разтопено сирене. Но засега, трябва да открия нещо повече за Маркъс и неговата група — както и за татуировката.

Ейдриън явно осъзна цялата сериозност и значимост на ситуацията. Изправи се и докосна нежно лилията върху бузата ми.

— Не му вярвам. Той може да те използва. Но в същото време… не ми харесва мисълта, че това те контролира.

— Ставаме двама — признах, малко поразмекната.

Пръстът му се плъзгаше по линията на татуировката върху бузата ми и за няколко секунди затаих дъх. Сетне той отпусна ръка.

— Може и да си струва да му помогна, за да се получат някои отговори.

— Обещаваш ли, че повече няма да се биеш? Моля те?

— Да — потвърди той. — Стига Финч да не започне пръв.

— Ще го накарам да се закълне. — Надявах се само „мъжкарската“ им природа да не надделее над разума. Докато размишлявах над казуса, нещо, което почти бях забравила, изплува в съзнанието ми. — О… Ейдриън, трябва да те помоля за още една услуга. При това голяма.

— Фондю? — попита той с надежда.

— Не. Става дума за сестрата на госпожа Теруилиджър.

Разказах му какво бях научила. Развеселеното му изражение помръкна и той ме зяпна невярващо.

— И ти го споменаваш чак сега? — възкликна, когато приключих. — Че някаква смукачка на души може да те преследва?

— Вероника не знае, че съществувам. — Изведнъж заех отбранителна позиция. — И аз съм единствената, която може да помогне, поне според госпожа Теруилиджър. Тя ме смята за нещо като супер детектив.

— Е, у теб наистина се крие шерлокхолмсова жилка — съгласи се той. Но шеговитото му настроение не трая дълго; беше прекалено разстроен. — Но все пак трябваше да ми кажеш! Можеше да се обадиш.

— Бях заета с Маркъс.

— Тогава приоритетите ти са напълно сбъркани. Това е много по-важно от тази Весела дружина ренегати5. Ако се налага да обезвредим някаква зла вещица, преди да те докопа, тогава разбира се, че ще помогна. — Ейдриън се поколеба. — При едно условие.

Стрелнах го предпазливо с поглед.

— Какво е то?

— Позволи ми да излекувам и теб.

Дръпнах се рязко назад. Можеше да се каже, че бях по-шокирана, отколкото ако бе предложил да ме удари.

— Не! В никакъв случай! Нямам нужда от това. Аз съм в по-добро състояние от Маркъс.

— Нима искаш да се появиш в „Амбъруд“ с това насинено и подуто лице? Няма да можеш да го скриеш, Сейдж. А ако Кастъл го види, тогава лошо му се пише на тоя. — Ейдриън скръсти предизвикателно ръце. — Това е цената ми.

Блъфираше и аз го знаех. Навярно беше егоистично, но бях сигурна, че той никога няма да позволи да се озова в опасна ситуация без него. Обаче имаше право. Все още не бях видяла пораженията върху лицето си, нанесени от Маркъс, но не ми се щеше да ги обяснявам в училище. И да, наистина съществуваше голяма вероятност Еди да пожелае да открие и накаже нападателя ми. Сътрудничеството с Финч можеше да се окаже доста затруднено, ако бъде пребит от отмъстителен дампир.

При все това… как бих могла да се съглася? Поне магията, която използвах, зависеше от мен. И въпреки че татуировката ми съдържаше малко вампирска магия, се успокоявах с факта, че тя е свързана с „нормалните“ четири елемента, които разбирах. Духът все още бе непозната територия, със свойства, които не спираха да ни изненадват. Как можех да се подложа на неизследвана вампирска магия?

Явно Ейдриън се бе досетил за вътрешната ми борба, защото изражението му се смекчи.

— Правя това постоянно. Магията е съвсем лесна. Няма никакви изненади.

— Може би — пророних неохотно. — Но всеки път, когато използваш магията на духа, вероятността да полудееш се увеличава.

— Вече съм луд по теб, Сейдж.

Тази територия поне беше позната.

— Каза, че няма да повдигаш този въпрос.

Той само ме изгледа мълчаливо. Най-накрая вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Добре — заявих с повече самонадеяност, отколкото чувствах. — Само свършвай по-скоро.

Ейдриън не чака втора покана. Пристъпи напред, протегна ръка и отново я положи върху бузата ми. Дъхът ми секна, а сърцето ми се разтуптя по-бързо. Щеше да бъде толкова лесно за него да ме притегли в прегръдките си и отново да ме целуне. По кожата ми се разля щипеща топлина и цялата настръхнах. За миг си помислих, че това е нормалната ми реакция на докосването му. Осъзнах, че не е от това, а от магията. Очите му бяха приковани в моите и за част от секундата, колкото един удар на сърцето, сякаш застинахме във времето. Сетне той свали ръката си и се отдръпна.

— Готово. Толкова ли беше неприятно?

Не, изобщо не беше неприятно. Пулсиращата болка бе изчезнала. Беше останал единствено постоянният вътрешен глас, който ми натякваше, че това, което току-що се бе случило, беше грешно. Същият глас се опита да ми каже, че Ейдриън ме е опетнил по някакъв начин… но ми беше трудно да повярвам, че е способен на подобно нещо. Изпуснах дъха, който бях затаила.

— Благодаря ти — промълвих. — Не беше длъжен да го правиш.

Той ми хвърли една от онези свои, загадъчни усмивки.

— О, повярвай ми, бях.

Помежду ни се възцари неловко мълчание. Прокашлях се.

— Ами… вече можем да се връщаме при Маркъс. Вероятно ще имаме време за една вечеря, преди Сабрина да се появи, а вие, момчета, ще се постараете да изгладите отношенията си.

— Дълбоко се съмнявам, че дори разходка на лунна светлина би постигнала това.

Думите му ми напомниха за нещо друго, което имах намерението да спомена, когато той се върне в града — нещо, което бе останало назад в списъка с приоритетите.

— Палтото ти — така и не си го взе след сватбата. В колата ми е.

Ейдриън махна пренебрежително.

— Задръж го. Имам и други.

— И какво ще правя с вълнено палто? Особено тук, в Палм Спрингс.

— Ще спиш с него — предложи той. — И ще мислиш за мен.

Сложих ръце на кръста си и се опитах да го изгледам възмутено от горе надолу, което никак не беше лесно, след като беше толкова висок. А и думите му отново събудиха у мен смущаващото чувство, което изпитах, когато седнах върху леглото му.

— Ти каза, че повече няма да повдигаш тези романтични въпроси в мое присъствие.

— Това романтично ли беше? — учуди се Ейдриън. — Просто направих едно предложение, тъй като палтото е толкова тежко и топло. Реших, че ще си мислиш за мен, благодарна за тъй милия ми жест. Ето че пак ти си тази, която намира романтичен подтекст във всичко, което казвам.

— Не е вярно. Знаеш, че нямах това предвид.

Поклати глава с престорено съчувствие.

— Ето какво ще ти кажа, Сейдж. Понякога ми се струва, че аз съм този, който има нужда от ограничителна заповед срещу теб.

— Ейдриън!

Но той вече бе излязъл през вратата, а зад гърба му отекна многозначителен смях.