Индигова магия

Глава 13

Уейд ми разказа всичко, което знаеше. Информацията беше полезна, но не бях сигурна дали е достатъчна. Първо, трябваше да отида в Сейнт Луис… а за целта се налагаше да проявя съобразителност и лукавство.

Преди да се заема със задачата, исках само да си отдъхна в уютната си стаичка. По време на пътуването с Еди до „Амбъруд“ анализирахме всеки детайл от срещата ни. Той беше нетърпелив за развитието на нещата, а аз обещах да го държа в течение.

Тъкмо стигнах до вратата, когато мобилният ми телефон иззвъня. Беше госпожа Теруилиджър. Кълна се, понякога си мисля, че е поставила някакъв сензор пред стаята ми, за да знае кога точно се връщам.

— Госпожице Мелбърн — рече тя. — Трябва да се срещнем. Сърцето ми спря.

— Няма нова жертва, нали? Казахте, че разполагаме с време.

— Така е — потвърди преподавателката ми. — Затова трябва да се срещнем по-скоро. Да четеш за заклинания и магии е едно, но за да придобиеш истински умения, ти е нужна реална практика. Няма да позволя Вероника да се добере до теб.

Думите й отприщиха смесица от емоции. Съвсем естествено, изпитах инстинктивна неохота да се занимавам с правене на магии. Ала тя бързо бе потушена от осъзнаването, че госпожа Теруилиджър е загрижена за мен и иска да ме защити. Собственото ми желание да не се озова в кома също бе доста силен мотив.

— Кога желаете да се видим, госпожо? — попитах.

— Утре сутринта.

Сетих се, че утре е събота. Вече? Къде бе отлетяла седмицата? Сутринта трябваше да закарам Ейдриън да си вземе колата и се надявах да не отнеме много време.

— Може ли да се срещнем към обяд? Налага се да свърша една работа.

— Предполагам, че да — рече госпожа Теруилиджър малко неохотно. — Ще се срещнем у дома, а след това ще отидем в парка „Самотната скала“.

Тъкмо се канех да се излегна върху леглото и замръзнах.

— Защо трябва да ходим насред пустинята?

„Самотната скала“ бе отдалечена местност, рядко посещавана дори от туристи. Не бях забравила колко ужасяващо беше последното ми преживяване, когато преподавателката ми ме заведе сред онзи пущинак. Поне този път щеше да е през деня.

— Е, едва ли можем да се занимаваме с магии в училищния ми кабинет — изтъкна тя.

— Вярно е…

— Донеси книгата и съставките, над които работиш.

Приключихме телефонния разговор и изпратих набързо есемес на Ейдриън: „Утре трябва да сме много бързи. Имам среща с госпожа Т. в 12 ч.“ Отговорът му беше очакваното: „Защо?“ Както обикновено, той искаше да знае всичко, което ставаше в живота ми. Писах му, че госпожа Теруилиджър иска да упражняваме магическа защита. Този път наистина ме изненада: „Може ли да гледам? Искам да зная как тя те защитава.“

Леле, нима Ейдриън наистина ме молеше за нещо? Досега просто се самопоканваше на тези експедиции. Поколебах се, все още объркана след онзи разгорещен момент на студентския купон. Трябва да призная, че той повече никога не го спомена, а загрижеността му ме трогна. Отговорих му, че може да дойде и бях възнаградена с емотикон, изобразяващ усмивка.

Не бях съвсем наясно какво да облека за „тренировката по магия“, затова на следващата сутрин се спрях на удобни дрехи. Когато се качи в колата ми, Ейдриън ме изгледа от горе до долу.

— Небрежно облекло, а? Не съм го виждал, откакто посещавахме Улф.

— Нямам представа какво си е наумила — отвърнах, докато правех обратен завой на улицата му. — Реших, че това е най-подходящо.

— Можеше да облечеш изрисуваната си тениска.

— Не исках да я изцапам — ухилих се аз.

Това отчасти беше вярно. Все още смятах за прекрасно пламтящото сърце, което той бе нарисувал. Ала всеки път щом го погледнех, в мен нахлуваха толкова много спомени. Какво съм си въобразявала? Поне стотина пъти си бях задала този въпрос и всеки отговор ми се струваше фалшив. Предпочитаната ми теория беше, че просто прекалено много съм се развълнувала и впечатлила от сериозното отношение на Ейдриън към изкуството му, от емоцията и страстта, които го бяха завладели. Момичетата харесват хората на изкуството не по-малко от лошите момчета, нали? Дори и сега нещо се раздвижваше в гърдите ми, когато си припомнях захласнатото изражение на лицето му. Харесваше ми, че той притежава в себе си нещо толкова силно.

Но, както неспирно си повтарях, нямаше никакво извинение, задето му се бях нахвърлила и бях позволила да ме целува по шията — по собствената ми шия. От интернет купих и свалих книгата за „лошите момчета“, ала съветите й бяха напълно безполезни за мен. Накрая избрах най-доброто решение — макар и не най-здравословното — да се държа, сякаш онзи момент никога не се е случвал. Това не означаваше, че съм го забравила. Всъщност, докато седях до него в колата, ми беше адски трудно да не си мисля за чувствата, които изпитвах, когато телата ни бяха притиснати едно до друго. Или как пръстите му се заровиха в косата ми. Или как устните му…

„Сидни! Престани! Мисли за нещо друго. Спрягай латинските глаголи. Рецитирай Менделеевата таблица.“

Нищо от гореизброените не помогна. Трябва да призная, че Ейдриън продължи да се въздържа от коментари за онази нощ. Накрая открих как да разсея мислите си — като му разкажа за пътуването си до Сан Бернардино. Описанието на опасни заговори, бунтовнически групи и промъкване в строго охранявани зони убиха всички страстни чувства, които все още таях. На Ейдриън никак не му хареса идеята, че алхимиците може да си сътрудничат с Воините или че татуировката ми може да ме контролира. Но още по-малко му се нравеше перспективата да се изложа на риск. Опитах се да омаловажа сложността на проникването в управлението на организацията в Сейнт Луис, което според мен граничеше с невъзможното, но той не ми повярва.

Госпожа Теруилиджър ми изпрати две съобщения да не закъснявам за срещата. Постоянно поглеждах часовника си, но грижата за мустанга не беше нещо, на което гледах с пренебрежение. Налагаше се да отделя достатъчно време на огледа в сервиза, за да се уверя, че това безценно автомобилно бижу е в идеално състояние. Ейдриън искаше да купи обикновени гуми, но аз го бях подтикнала да вземе по-усъвършенствани, като го убедих, че по-високата цена си заслужава. Когато проверих гумите, се поздравих за избора. Чак след като се уверих, че никъде по колата няма следа от драскотина заради проявена небрежност при транспорта, му позволих да плати. Върнахме се с двете коли във Виста Азул и аз със задоволство установих, че съм разчела идеално времето. Не бяхме закъснели, но госпожа Теруилиджър ни очакваше на верандата.

Назначихме Ейдриън за наш шофьор.

— Мили боже! — възкликнах, когато тя влезе припряно в колата. — Да не би да ходите някъде другаде след това?

Усмивката й бе доста измъчена и не можах да не забележа колко бледа изглежда.

— Не, но трябва да се придържаме към строг график. Тази сутрин направих магия, която няма да трае вечно. Времето вече тече.

Тя не каза нищо повече, докато пътувахме към парка и това мълчание ме изнервяше. Даде ми възможност да си представям какви ли не ужасяващи последствия. И при все че й вярвах, внезапно изпитах облекчение, че Ейдриън ни придружава.

Независимо, че не беше оживено място, в парка „Самотната скала“ все пак се срещаха туристи. Госпожа Теруилиджър — която наистина се бе издокарала в туристически обувки — пое през скалистия терен, търсейки усамотено място, подходящо за това, което си бе наумила да върши. Наоколо се простираха няколко каменисти възвишения, но аз не бях в състояние да оценя красотата им. Най-вече усещах палещите лъчи на слънцето. Макар да не беше в разгара на лятото, пак бе доста горещо.

Докато вървяхме, погледнах към Ейдриън и установих, че и той ме гледа. Измъкна от джоба си флакон със слънцезащитен крем.

— Знаех, че ще поискаш. Подготвен съм почти колкото теб.

— Почти — промърморих.

Отново го бе направил — бе предугадил мислите ми. За секунда се престорих, че сме само ние двамата и сме излезли да се разходим в този топъл следобед. Колко хубаво би било просто да се мотаем наоколо, без да сме понесли на плещите си световните тегоби?

Госпожа Теруилиджър много бързо ни върна в мрачната и сурова реалност.

— Тук ми се струва подходящо — заяви, като се огледа. Беше успяла да намери едно от най-изолираните места в парка. Нямаше да се изненадам, ако видех лешояди да кръжат над главите ни. — Донесе ли всичко, което ти поръчах?

— Да, госпожо. — Коленичих на земята и изсипах съдържанието на чантата си. Вътре беше книгата за магии, както и няколко билки и шишенца с течни съставки, които бях смесила по нейно желание.

— Извади подпалките за кълбовидната мълния — нареди тя.

Очите на Ейдриън се разшириха.

— Да не би да казахте „кълбовидната мълния“? Това е жестоко!

— Често си виждал как лумва огън — напомних му. — От мороите, които владеят магията с този елемент.

— Да, но никога не съм виждал човек да прави нещо подобно. Никога не съм виждал теб да го правиш.

Искаше ми се да не се взираше в мен с подобно страхопочитание, защото то отново ми напомняше за сериозността на това, което се канехме да направим. Щях да се чувствам по-добре, ако се държеше сякаш не става нищо особено. Но тази магия? Да, тя наистина беше нещо голямо.

Веднъж бях направила друга магия, включваща хвърлянето на старателно изработен амулет и изричане на заклинание, което го накара да избухне в пламъци. Но онзи амулет съдържаше мощен физически компонент. Тази магия беше поредната от онези, които изискваха мисловно съсредоточаване и доста психическа енергия, и по същността си представляваше внезапна поява на огън от нищото.

„Подпалките“, за които говореше госпожа Теруилиджър, бяха малка торбичка с шнур, пълна с пепелта от изгорена тисова кора. Тя взе торбичката от мен, огледа съдържанието й и измърмори одобрително:

— Да, да. Много добре. Отлична плътност. Изгорила си точното количество за определеното време. — Върна ми торбичката. Всъщност, в крайна сметка може да не ти потрябва. Тъкмо затова тази магия е толкова силна. Може да бъде направена много бързо, с много малко подготовка. Но трябва да се упражняваш, преди да постигнеш това умение.

Кимнах и се опитах да се държа като внимателна и послушна ученичка. Още повече, че думите й бяха подобни на описанието в книгата. Ако мислех за всичко това като за класно упражнение, цялата процедура щеше да е по-малко плашеща. Всъщност изобщо нямаше да ми се струва страшна.

Госпожа Теруилиджър наклони глава и погледът й се плъзна покрай мен.

— Ейдриън? Ти може да поискаш да стоиш на разстояние. На значително разстояние.

Добре. Може би все пак си беше малко плашещо.

Той се подчини и се отдръпна назад. Очевидно госпожа Теруилиджър не изпитваше подобен страх за себе си, защото остана на няколко метра от мен.

— А сега — поде тя, — нанеси пепелта и протегни длан.

Пъхнах ръка в торбичката и докоснах пепелта с палеца и показалеца си. Сетне разтрих леко всичките си пръсти заедно, докато цялата ми длан се покри с равномерен слой пепел. Оставих торбичката на земята и протегнах ръка пред себе си с обърната нагоре длан. Знаех какво следва, но чаках за нейните инструкции.

— Призови магическата си сила да възкреси отново пламъка от пепелта. Без заклинание, само с мощта на волята си.

Магията се надигна в мен. Призоваването на един от земните елементи ми напомни на това, което правеха мороите, което ме караше да се чувствам странно. Първо се появи червен проблясък, който замъждука над дланта ми. Бавно започна да расте и расте, докато не достигна размерите на топка за тенис. Затаих дъх, почти невярваща на това, което току-що бях направила. Червените пламъци се извиха и завихриха и въпреки че усещах топлината им, не ме изгориха.

Госпожа Теруилиджър издаде някакъв звук — нещо средно между приглушен смях и изненадано изпръхтяване.

— Забележително! Понякога забравям каква вродена дарба имаш. Засега е само червен, но нещо ми подсказва, че не след дълго ще можеш да създадеш син без помощта на пепел. Да извикаш елементите от нищото е по-лесно, отколкото да се опиташ да преобразуваш едно вещество в друго.

Вторачих се като омагьосана в огнената топка, но много скоро установих, че ме наляга умора. Пламъците затрептяха, свиха се и съвсем избледняха.

— Колкото по-скоро се отървеш от това, толкова по-добре — каза госпожа Теруилиджър. — Така само хабиш собствената си енергия, за да поддържаш пламъците. Най-добре е да хвърлиш огнената топка към противника си и бързо да призовеш следващата. Опитай отново и този път хвърли топката.

Призовах отново огъня и пак се изпълних със задоволство, когато видях, че този път пламъците имат повече оранжев оттенък. Още по време на първия си урок по химия като дете бях научила, че колкото по-светъл е пламъкът, толкова е по-горещ. Все пак ми се струваше нереално много скоро да получа син пламък.

И като заговорихме за реалности… хвърлих огнената топка.

О, ами… опитах се. Контролът ми се пречупи, когато се опитах да я запратя към голо парче земя. Топката се разцепи на две и пламъците изчезнаха в дим, който се разсея от вятъра.

— Трудно е — промълвих, осъзнавайки колко неубедително прозвуча. — Да се опитваш да я държиш и едновременно с това да я хвърлиш, е все едно да го правиш с най-обикновена топка. Трябва да го направя, докато все още контролирам магията.

— Именно. — Госпожа Теруилиджър изглеждаше много доволна. — И точно затова е нужна практика.

За щастие, не бяха нужни много опити, преди да се науча как да синхронизирам двете дейности. Ейдриън ме поздрави възторжено, когато хвърлих успешно първата си огнена топка — получи се красив изстрел и тя удари скалата, в която се целех. Хвърлих триумфиращ поглед към учителката ми и зачаках следващата магия, която ще направим. За моя изненада, тя не изглеждаше толкова впечатлена, колкото очаквах.

— Направи го отново — нареди наставницата ми.

— Но това вече го овладях — възразих. — Сега трябва да опитаме нещо друго. Започнах да чета следващия раздел в книгата…

— Засега няма да се занимаваш с това — скастри ме тя. — Мислиш, че това е изтощително? Ще припаднеш, ако опиташ някоя от по-сложните магии. Сега. — Посочи към спечената пустинна земя. — Отново.

Исках да й кажа, че за мен е било невъзможно да не прочета следващия раздел от книгата. Така правех и с останалите предмети. Ала нещо ми подсказа, че сега не е най-подходящият момент за подобни признания.

Госпожа Теруилиджър ме накара да се упражнявам отново и отново да хвърлям. След като се увери, че съм постигнала завидно умение, ми нареди да поработя върху увеличаване на топлината на огъня. Накрая успях да получа жълт пламък, но напредъкът ми бе дотук. След това трябваше да усвоя магията, без да използвам пепел. Когато овладях и този връх, започнах пак да упражнявам хвърлянето. Тя ми избираше различни мишени и аз ги уцелвах без проблем.

— Също като „Скийбол“ промърморих. — Лесно и отегчително.

— Да — съгласи се госпожа Теруилиджър. — Лесно е да уцелваш неподвижни обекти. Но движещи се мишени? Живи цели? Не е толкова лесно. Така че, да преминем на този етап, става ли?

Огнената топка, която държах над главата си, изчезна, когато смайването разстрои контрола ми.

— Какво искате да кажете? — Ако очакваше от мен да започна да се целя по птици или гризачи, я очакваше огромна изненада. Нямах никакво намерение да изпепелявам, която и да е жива твар. — Какво трябва да уцеля?

Госпожа Теруилиджър побутна нагоре очилата на носа си и отстъпи няколко крачки назад.

— Мен.

Зачаках продължението на шегата или някакво друго обяснение, но нищо подобно не последва. Хвърлих поглед назад към Ейдриън с надеждата, че ще ме светне какво става, но той изглеждаше озадачен колкото мен. Обърнах се отново към обгорената земя, където бяха паднали предишните ми огнени топки.

— Госпожо Теруилиджър, не можете да искате от мен да ви ударя.

Устните й се извиха в полуусмивка.

— Уверявам те, че мога. Действай, не можеш да ме нараниш.

Трябваше да помисля няколко минути, за да формулирам следващия си отговор.

— Аз съм много добър стрелец, госпожо. Мога да ви ударя.

Бях възнаградена с най-безцеремонен смях.

— Да ме удариш — да. Да ме нараниш — не. Времето ни изтича.

Нямах представа откога сме тук, но върху небето слънцето определено се бе снижило. Отново погледнах към Ейдриън, мълчаливо молейки за помощта му, за да се справя с тази лудост. Единственият му отговор бе свиване на рамене.

— Ти си свидетел на това — казах му. — Чуя как ми каза да го направя.

Той кимна.

— Ти нямаш абсолютно никаква вина.

Поех дълбоко дъх и призовах следващата си огнена топка. Вече бях толкова изтощена, че тя се появи червена и трябваше да събера всичките си сили, за да я загрея. После погледнах към госпожа Теруилиджър и се подготвих за хвърлянето. Беше по-трудно, отколкото очаквах — и не само защото се тревожех да не я нараня. Хвърлянето към земята не изискваше почти никаква мисъл. Трябваше да се фокусираш, да се прицелиш и да замахнеш. Но да се изправиш срещу жив човек, да виждаш очите му, как гърдите му се повдигат, докато диша… е, наставницата ми беше права. Това бе съвсем различно от прицелването в неодушевен предмет. Започнах да треперя, неуверена, че мога да го направя.

— Губиш време — предупреди ме госпожа Теруилиджър. — Отново пилееш енергия. Хвърляй!

Заповедната нотка в гласа и ме пришпори да действам. Хвърлих.

Огнената топка излетя от ръката ми право към нея — но нямаше контакт. Не можех да повярвам на очите си. На около метър пред нея тя се удари в някаква невидима преграда и избухна в стотици пламъци, които бързо се разсеяха като дим. Челюстта ми увисна.

— Какво беше това? — възкликнах.

— Много, много силна защитна магия — отвърна тя, забавлявайки се с реакцията ми. Вдигна медальона, който носеше под блузата си. Нямаше вид на нещо специално — обикновено парче червеникав халцедон, обвито със сребърна жичка. — Изисква се невероятно усилие да се направи това… и още по-голямо, за да се направлява мощта му. Резултатът е невидима преграда — както сама видя — която е непробиваема за повечето физически и магически атаки.

За миг Ейдриън се озова до мен.

— Почакай малко. Тази магия те прави неуязвим за всичко, а ти чак сега я споменаваш? А през цялото време приказваш в каква опасност се намира Сидни! Защо просто не я научиш на тази магия? Тогава сестра ти няма да може да я докосне. — Въпреки че нямаше изгледи Ейдриън да се нахвърли върху нея, както върху Маркъс, изглеждаше не по-малко разстроен. Страните му пламтяха, а очите му се взираха сурово в моята учителка. Без да се усети бе стиснал здраво юмруци, сякаш направляван от някакъв първичен инстинкт.

Госпожа Теруилиджър не трепна пред гневния му изблик.

— Ако беше толкова просто, повярвай ми, щях да я науча. За нещастие, има редица проблеми. Един от тях е, че Сидни, колкото и изумителна дарба да има, все още не притежава достатъчно сила, за да направи тази магия. Дори аз не съм достатъчно силна. Другият проблем е, че действието й е изключително ограничено във времето, затова бях толкова настойчива за точния график. Трае само шест часа и изисква толкова много енергия, че не може да се направи и да се продължава действието й за постоянно. Вече се чувствам много изморена и ще бъда още по-изтощена, когато действието й престане. Няма да мога да я правя — както и която и да е друга магия — поне още един ден. Тъкмо заради това Сидни трябва да е подготвена и нащрек през цялото време.

И двамата с Ейдриън останахме безмълвни. Бях забелязала колко уморен вид имаше госпожа Теруилиджър, когато се качи в колата, но повече не се замислих за това. Докато се упражнявахме в тази усамотена част на парка, видях, че тя се поти и изглежда още по-изтощена, но го отдадох на горещината. Чак сега разбрах и оцених саможертвата й.

— Но защо полагате толкова много усилия? — попитах.

— За да те опазя жива — тросна ми се тя. — А сега, да не губим повече време. Разполагаме само с още един час, преди да изчезне напълно действието на магията, а ти трябва да се научиш да се прицелваш в някого, без да се замисляш. Твърде много се колебаеш.

Тя беше права. Дори след като знаех, че е неуязвима, пак ми беше трудно да я нападна. Не понасям насилието и жестокостта. Трябваше да потуша всичките си вътрешни безпокойства и да се държа така, все едно играя на „Скийбол“. „Прицели се, хвърли. Прицели се, хвърли. Не мисли!“

Много скоро вече можех да пренебрегна скрупулите си и да хвърлям без колебание. Тя дори се опита да се мести леко, за да ми създаде представа за истински подвижна цел, но това не беше кой знае какво предизвикателство за мен. Госпожа Теруилиджър просто бе твърде уморена и безсилна да се движи по-чевръсто или да ме избягва. Наистина започнах да се притеснявам за нея. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне и аз се чувствах виновна, докато замахвах за следващото си хвърляне и…

— Ах!

Пламъкът се изви от пръстите на госпожа Теруилиджър в мига, в който запратих моята огнена топка. Траекторията й се разшири и топката се разпадна, преди да я доближи. Огънят, който бе изпуснала, мина на метър покрай мен. С уморена усмивка тя се отпусна на колене и изпусна дълбоко дъх.

— Часът приключи — едва пророни.

— Какво беше това? — изумих се. — Та аз дори нямам магическа защита!

Тя изобщо не изрази някаква загриженост.

— Не беше близо до теб. Погрижих се за това. Беше просто, за да ти докажа, че независимо колко „отегчително и лесно“ изглежда, нищо не е сигурно, когато някой наистина те нападне. Достатъчно! Ейдриън, ще бъдеш ли така любезен да ми донесеш чантата? Вътре има изсушени фурми и мисля, че на двете със Сидни ще ни дойде добре да хапнем малко от тях.

Беше права. Бях толкова погълната от урока, че не забелязах колко съм се изтощила. Госпожа Теруилиджър беше по-зле, но магията определено не бе пожалила и мен. Никога досега не бях упражнявала толкова силна магия, при това толкова дълго, и тялото ми се чувстваше уморено и изцедено, както обикновено става, когато ти падне кръвната захар. Започвах да разбирам защо тя продължаваше да ме държи настрана от по-трудните магии. Направо всмуках изсушените фурми, които бе донесла, но макар че захарта ми помогна, отчаяно исках още. Ейдриън галантно ни помогна да стигнем до паркинга при входа на парка, като държеше под ръка и двете ни.

— Жалко, че се намираме в този пущинак — промърморих, когато най-сетне се озовахме в колата му. — Мисля, че ще останете изумени, колко много мога да изям в момента. Струва ми се, че ще припадна, преди да стигнем до някой цивилизован ресторант.

— Всъщност — поде Ейдриън — май имаш късмет. На идване зърнах едно местенце не много далеч оттук.

Аз не бях забелязала нищо, но бях твърде погълната от тревоги за предстоящия урок с госпожа Теруилиджър. Пет минути по-късно вече бяхме на магистралата и се уверих, че е бил прав за ресторанта. Той отби в малък страничен път и спря на паркинга на малка, но прясно боядисана бяла сграда.

Взрях се невярващо в табелата отпред.

— „Пайове и разни други“?

— Каза, че искаш захар — напомни ми Ейдриън. От гумите на мустанга се разхвърчаха прах и чакъл и аз потръпнах при мисълта, че някое отплеснало се камъче може да одраска блестящата му повърхност. Поне не е „Пайове и друга стръв“.

— Да, но „разни други“ не звучи особено окуражаващо.

— Аз пък си мислех, че повече те разстрои частта за пайовете.

Въпреки лошите ми опасения, „Пайове и разни други“ всъщност се оказа много приятно и чисто заведение. На прозорците висяха колосани басмени пердета на точки, а витрината бе пълна с всевъзможни пайове и „разни други“ като морковена торта и шоколадови сладки с орехи и курабийки. Бяхме единствените клиенти под шейсетте.

Поръчахме пай и се настанихме в едно от ъгловите сепарета. Аз поръчах прасковен, Ейдриън — френски шоколадов пай, а госпожа Теруилиджър се спря на орехов. И разбира се, двете с нея, веднага щом седнахме, помолихме сервитьорката да ни донесе кафе. Заради магията се налагаше да се въздържаме от кафе — болезнена саможертва и за двете ни. Мигом се почувствах по-добре след първата глътка уханна течност.

Ейдриън изяде своята порция, без да бърза, но с госпожа Теруилиджър се нахвърлихме на чиниите, все едно не се бяхме хранили от месец. Всякакви разговори бяха излишни. Единствено паят имаше значение. Спътникът ми ни гледаше със задоволство и не се опита да ни прекъсне, докато не ометохме чиниите до троха.

— Още една порция? — кимна той към мен.

— Предпочитам още една чаша кафе. — Съзерцавах блестящата повърхност на чинията и без да искам забелязах, че вътрешният глас, който постоянно ми натякваше за калориите, напоследък се бе умълчал. Всъщност изобщо никакъв не се чуваше. Бях се ядосала на Ейдриън, задето си позволяваше да се „намесва“ в хранителните ми навици, но думите му имаха много по-голямо въздействие, отколкото бях очаквала. Не че това, разбира се, беше лично свързано с него. Да понамаля строгите си диетични ограничения просто беше разумна идея. Това беше всичко. — Вече се чувствам много добре — оповестих.

— Ще ти донеса още една чаша кафе — рече Ейдриън. Когато се върна, носеше чаша и за госпожа Теруилиджър. Предположих, че и ти ще искаш.

Тя му се усмихна признателно.

— Благодаря ти! Винаги си толкова проницателен.

Докато отпиваше от кафето си, не можех да не забележа, че тя все още изглежда уморена, въпреки факта, че току-що бяхме погълнали голямо количество захар. Вече нямаше вид, че всеки миг ще припадне, ала беше очевидно, че не се е възстановила толкова бързо като мен.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — попитах я загрижено.

— Не се тревожи, ще се оправя. — Отпи няколко глътки от кафето и доби замислено изражение. — Отдавна не съм правила магията за защита. Забравила съм колко изтощава.

Отново бях удивена от всички тези грижи, които си създаваше заради мен. Откакто ме бе определила като надарена с магьосническа дарба, аз не бях сторила нищо, освен да й се противопоставям, при това доста враждебно.

— Благодаря — промълвих. — За всичко… Ще ми се да имаше начин да ви се отплатя.

Госпожа Теруилиджър остави чашата с кафе и сложи още захар.

— За мен е удоволствие да го направя. Не е нужно да ми се отплащаш. При все че… след като всичко това приключи, много бих се радвала, ако се срещнеш с моите посестрими от сборището. Не те моля да се присъединиш — побърза да добави. — Просто да поговорим. Мисля, че Стелата ще ти се стори доста интересна.

— Стелата — повторих. Досега никога не ги бе наричала по име. — Звездите.

Госпожа Теруилиджър кимна.

— Да. Нашите корени са италиански, макар че, както вече сама се убеди, магията, която използваме, идва от различни култури.

Направо бях изгубила дар слово. Тя бе направила толкова много за мен… определено не беше кой знае какво само да поговоря с други вещици, нали? Но ако това беше нещо толкова незначително, защо се чувствах толкова ужасена? Отговорът дойде след няколко секунди. Да говоря с други, да се запозная с членовете на голяма организация, означаваше заниманията ми с магията да преминат на следващото ниво. Беше ми отнело доста дълго време да свикна с магията, която вече използвах. Бях преодоляла доста от страховете си, но една част от мен все още възприемаше това като странично и маловажно занимание. Нещо като хоби. А срещата ми с други вещици щеше да промени всичко. Трябваше да приема, че съм част от нещо много по-голямо, че всичко това не е някакво любителско занимание. Срещата със сборището щеше да придаде на всичко официален и донякъде окончателен характер. А не бях сигурна дали съм готова да ме смятат за вещица.

— Ще си помисля за това — промълвих накрая.

Искаше ми се да й обещая нещо повече, но защитните ми инстинкти взеха връх.

— Ще се задоволя с това, което ми се дава — рече госпожа Теруилиджър с лека усмивка. Телефонът й избръмча и тя погледна надолу. — Като заговорихме за Стелата, налага се да поговоря с една от посестримите си. Ще се срещнем в колата.

Допи кафето си и излезе навън.

Двамата с Ейдриън я последвахме след няколко минути. Все още бях обезпокоена относно сборището и го хванах за ръкава, за да го спра. Заговорих тихо.

— Ейдриън, как стигнах дотук? Опитвайки се да разгадая тайните на алхимиците и правейки магия в пустинята?

Миналото лято, когато бях с Роуз в Русия, дори не можех да приема вероятността да спя в една стая с нея. Толкова много свещени мантри на алхимиците щъкаха из ума ми, предупреждаваха ме за вампирите — тези изчадия на злото. А ето ме сега, в един отбор с тях, разтърсвана от съмнения за алхимиците. Онова момиче в Русия нямаше нищо общо със сегашното, обитаващо Палм Спрингс.

„Не, в сърцето си съм все същата.“ Трябва да бъда… защото, ако не бях, тогава коя съм?

Ейдриън ми се усмихна съчувствено.

— Мисля, че това е кулминацията на всичко. Ти си любознателна натура. Искаш винаги да постъпваш правилно. Всичко това те е накарало да стигнеш дотук. Зная, че алхимиците са те научили да мислиш по определен начин, но това, което правиш сега… то не е грешно.

Прокарах ръка през косата си.

— Но въпреки всичко, не мога да се насиля да се срещна и да поговоря дори за кратко със сборището на госпожа Теруилиджър.

— Ти имаш граници, които не желаеш да пристъпиш. — Той приглади нежно един от непокорните ми кичури. — В това няма нищо лошо.

— Маркъс би казал, че татуировката ме възпира.

Ейдриън отпусна ръка.

— Той казва много неща.

— Не мисля, че се опитва да ме измами. Вярва в каузата си, а аз продължавам да се притеснявам за контрола на съзнанието… но, честно, трудно ми е да повярвам, че някакво внушение ме възпира, когато се занимавам насред пущинака с подобни дейности. — Посочих навън, към госпожа Теруилиджър. — Алхимиците биха определили тази магия като противоестествена и греховна.

Ейдриън отново се усмихна.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ти всъщност изглеждаше много естествено там сред пущинака, в парка.

— Вършейки… какво? Хвърляйки огнени топки? — Поклатих глава. — Няма нищо естествено в това.

— Не бива да мислиш така, но… добре. Ти беше… невероятна, докато мяташе онова огнено кълбо като някаква древна богиня на войната.

Обърнах се раздразнено.

— Престани да си правиш майтап с мен!

Той улови ръката ми и ме притегли към себе си.

— Аз съм напълно сериозен.

Преглътнах, останала безмълвна за миг. Осъзнавах единствено колко близо сме, че той ме държи и ни делят само няколко сантиметра. „Почти толкова близо колкото в онази студентска кухня.“

— Не съм нито воин, нито древна богиня — успях да смотолевя най-после.

Ейдриън се наведе още по-близо.

— Що се отнася до мен, ти си и двете.

Познавах това изражение в очите му. Бях го виждала и преди. Очаквах да ме целуне, ала вместо това той плъзна пръст отстрани по врата ми.

— Това е, нали? Символът на честта.

Отне ми минута, за да се сетя, че говори за смучката. Беше избледняла, но не беше напълно изчезнала. Отдръпнах се.

— Не е никакъв символ! Това беше грешка. И ти прекрачи всякакви граници, когато си позволи да ми го причиниш.

Веждите му се извиха.

— Сейдж, много точно си спомням всеки момент от онази нощ. Изобщо не изглеждаше против. Ти на практика се нахвърли отгоре ми.

— Не си спомням всички подробности — излъгах.

Той отмести ръката си от шията ми и върхът на пръста му се спря върху устните ми.

— Но ще се задоволя да целувам само тези тук, ако така ще си по-спокойна. Никакви белези.

Понечи да се наведе към мен и аз се отдръпнах рязко.

— Не, няма да го направиш! Това е грешно!

— Кое — да те целувам или да те целувам в „Пайове и разни други“?

Озърнах се, внезапно осъзнала, че правим вечерно шоу за възрастните граждани, макар че не можеха да ни чуят. Отстъпих назад.

— И двете — заявих, чувствайки как страните ми горят. — Ако възнамеряваш да се опиташ да извършиш нещо непристойно — нещо, което ти казах, че не бива никога повече да правиш — тогава поне избери по-подходящо място.

Той се засмя тихо, а пламъкът в очите му ме смути още повече.

— Добре — рече. — Следващия път, когато те целуна, обещавам, че ще е на много по-романтично място.

— Аз… Какво? Не! Изобщо не бива да опитваш! — Запристъпвах към вратата, а той ме последва. — Какво стана с обещанието да ме обичаш отдалеч? Какво стана със заричането ти, че няма, хм… да споменаваш за всичко това?

За някой, за когото се предполагаше, че ще наблюдава отдалеч, Ейдриън не се справяше особено добре. А аз се справях още по-зле с решението си да остана безразлична.

Той застана пред вратата и блокира пътя ми.

— Казах, че няма да го направя, ако не желаеш. Но ти донякъде ми даваш смесени сигнали, Сейдж.

— Не е вярно! — избъбрих, удивена, че дори не мога да го изрека решително и безапелационно. Дори аз не си вярвах. — Ти си самонадеян и арогантен и цял куп други неща, ако си въобразяваш, че съм размислила.

— Виждаш ли, тъкмо за това става дума. — Ето че отново нахлуваше в пространството ми. — Мисля, че ти харесваш този „куп други неща“.

Откъснах поглед от неговия и се отдръпнах.

— Аз харесвам хора.

Още един от уроците на алхимиците изплува в ума ми. „Те изглеждат като нас, но не се лъжи. Мороите не са зли като стригоите, но създания, които пият кръв и манипулират природата, нямат място в нашия свят. Работи с тях само ако се налага. Ние не сме еднакви. Запази колкото е възможно по-голяма дистанция. Това е за доброто на душата ти.“

По изражението на Ейдриън си пролича, че не ми повярва, но се отдръпна и се насочи навън. Няколко минути по-късно го последвах. Помислих си, че днес неведнъж си бях играла с огъня.