Индигова магия

Глава 17

Въпреки че плановете ни за магията се провалиха, госпожа Теруилиджър ме помоли да отида в кабинета й преди началото на сутрешните часове, за да обсъдим стратегията и бъдещите задачи. Имах достатъчно време да отскоча до столовата за закуска. Заварих там Джил, Еди и Анджелина да седят заедно. Имах чувството, че отдавна не сме се събирали цялата група за едно нормално общуване и затова се зарадвах на този миг на приятелство. Беше като тихо пристанище след бурята, която напоследък представляваше животът ми.

Джил се усмихваше на нещо, което явно Еди не намираше за толкова забавно.

— На мен не ми е казал нищо — рече той.

— Разбира се, че няма — засмя се Джил. — Чувства се прекалено засрамен.

Седнах и оставих подноса.

— Кой е прекалено засрамен? — Предположих, че този, за когото говореха, е Ейдриън, макар че ми беше трудно да си го представя засрамен от нещо.

— Мика — отвърна Джил. — Отново го навих да бъде модел за нашия кръжок по шев и кройка. А той убедил и Хуан и Травис да се присъединят.

— И как успя? — поинтересувах се аз.

Джил първоначално се бе замесила с Лия чрез училищния кръжок по шев и кройка. Тогава с Мика бяха гаджета и тя го беше убедила да демонстрира едни много лошо ушити дрехи. Той се бе съгласил, защото беше влюбен в нея, макар че не бях сигурна доколко му е било приятно.

Джил се наведе напред и очите й заблестяха развълнувано.

— Клеър го подмами! Беше голям майтап! Но не зная как той е успял да прилъже Хуан и Травис. Може би му дължат услуга.

— А може би имат някакви скрити мотиви — обади се Еди.

Тонът му ме изненада, докато не си припомних лекцията му за развитието на последните социални и светски събития в „Амбъруд“. Това ли беше? Клеър бе новото гадже на Мика. Хуан и Травис бяха негови приятели, които харесваха Джил. А това никак не се нравеше на Еди. Очевидно дампирът не бе запазил мнението си само за себе си, защото Джил завъртя очи.

— Ще престанеш ли да се тревожиш за това? — попита. Продължаваше да се усмихва, но в гласа й се прокрадна леко раздразнение. — Те са добри момчета. А аз няма да направя нищо глупаво. Не е нужно да ми изнасяш лекция за хората и мороите. Знам си урока.

Нефритените й очи се стрелнаха към мен, а усмивката й малко помръкна. Огледа ме изучаващо за няколко продължително обезпокояващи мига, а аз се запитах за какво си мисли. Дали все още се надяваше на романтична развръзка между Ейдриън и мен? Дали се чудеше защо двамата продължавахме да се озоваваме в интимни ситуации? Аз самата бих искала да го зная. Най-после тя откъсна очи от мен и веселото й настроение се завърна.

— Просто съм загрижен за теб — настоя Еди.

— Ти се погрижи за убийците. С тези момчета аз мога да се справя сама. Не съм дете и освен това те са единствените мъжки модели, които някога сме имали. Това е супер. Ако успеем да осигурим още няколко, кръжокът ще може да представи пълна мъжка модна линия.

Дампирът все още изглеждаше твърде сериозен за подобна дискусия.

— Може би Еди ще се съгласи да се изяви — подхвърлих аз. — Обзалагам се, че стойката му на пазител ще изглежда страхотно на модния подиум.

Той се изчерви, което, трябва да призная, беше много чаровно. Дори и Джил да се бе подразнила от предишната му прекалена загриженост, вече не личеше. От замечтаното й изражение човек би си помислил, че изчервяването на Еди е най-изумителното нещо, което някога бе виждала. Мисля, че той бе твърде погълнат от идеята как пристъпва наперено по модната пътека, за да забележи.

Анджелина не обелваше нито дума. Погледнах я, очаквайки да подметне нещо забавно за бъдещата кариера на модел, очертаваща се пред гаджето й. Ала за моя изненада тя изобщо не обръщаше внимание на разговора. Пред нея бе отворен учебник по геометрия и тя ожесточено се опитваше да чертае някакви окръжности на ръка. Мъчно ми беше да я гледам как се мъчи, но след забележката на Кристин за вероятността Анджелина да намушка някого с компас, все пак май беше по-добре да се упражнява без пергел.

— Ти какво мислиш, Анджелина? — попитах я, за да проверя доколко е задълбочена в заниманието си. — Смяташ ли, че от Еди ще излезе добър модел?

— Ъ? — Тя дори не вдигна глава. — О, да. Трябва да позволиш на Джил да пробва някои дрехи на теб.

Сега Джил се изчерви. А лицето на Еди доби по-тъмно морав оттенък.

Тъкмо когато вече си мислех, че тази сцена не може да стане по-сюрреалистична, до масата спря Трей. Побутна стола на Анджелина с крак.

— Хей, Маккормик. — Кимна към милиметровата хартия. — Време е да проверя окръжностите ти.

Вместо да му отвърне с нещо хапливо, тя тутакси вдигна глава, а лицето й се озари от широка усмивка.

— Цяла сутрин ги упражнявам — избъбри. — Мисля, че са доста добри.

— И на мен ми се струват добри — потвърди Трей.

На мен ми се струваха най-калпавите окръжности, които някога бях виждала, но предположих, че Трей иска да я окуражи. Бях удивена от сериозното й отношение към тази оценка по математика. Струваше ми се, че я слагаше над всичко, дори над личния си живот. Припряно събра нещата си, за да последва наставника си в библиотеката. Еди изглеждаше разочарован, но не можеше да протестира, за да не издаде истината за отношенията му с Анджелина. Трей знаеше, че те не са истински роднини, но връзката помежду им все още се пазеше в тайна.

Осъзнах, че вече е време за срещата ми с госпожа Теруилиджър. Доядох набързо банана си и казах на Еди и Джил, че ще се видим по-късно. Не се наемах да предположа дали ще продължат да обсъждат мъжките модели, или любовния живот на Джил.

Появих се точно на минутата за срещата, но класната стая на госпожа Теруилиджър бе заключена и тъмна. Предположих, че дори в кризисни ситуации тя все пак има право понякога да закъснява, затова се настаних на пода в коридора и се зачетох в следващия урок по английски.

Толкова много се унесох, че не разбрах колко време е минало, докато не чух да бие първият звънец и видях, че коридорите са пълни с ученици. Вдигнах глава точно в същото време, когато същата учителка, която бе замествала госпожа Теруилиджър и преди, вървеше забързано към вратата с връзка ключове в ръка. Изправих се.

— Госпожа Теруилиджър ще отсъства ли днес? — попитах. Да не е болна?

— Не ми казаха за причините — отвърна рязко заместничката. — Само ме помолиха да дойда. Надявам се този път да е оставила разпределение на задачите.

Доколкото познавах наставницата си, имах чувството, че това ще бъде поредният ден за „самоподготовка“. Затътрих се в класната стая след заместничката, усещайки как стомахът ми се свива от притеснение.

Следващият час беше истинско мъчение. Едва чух учителката, която ни каза да се заемем с домашното. Постоянно проверявах мобилния си телефон, надявайки се да получа есемес от госпожа Теруилиджър. Нямах този късмет.

Влизах от час в час, но бях толкова разсеяна, че почти не обръщах внимание на уроците. Дори останах шокирана от себе си, когато в часа по английски за малко да сбъркам Хенри IV с Хенри VI, докато отговарях на въпрос от есето. Слава богу, че се усетих навреме, преди да документирам срамната грешка върху листа.

Когато в края на деня се върнах в кабинета на преподавателката ми за факултативния час по история, очаквах заместничката й отново да ме освободи по-рано. Вместо това заварих там самата госпожа Теруилиджър да прелиства някакви книжа на бюрото си.

— Върнали сте се! — възкликнах. — Помислих, че нещо ви се е случило.

— Не на мен — отвърна тя. Лицето й беше бледо и изнурено. — Но някой друг не е имал такъв късмет.

— Не! Не и отново. — Отпуснах се на един стол и всички страхове, които бях сдържала през деня, ме връхлетяха. — Надявах се, че сме защитили онези момичета.

Госпожа Теруилиджър седеше срещу мен.

— Не е било някое от тях. Миналата нощ Вероника е нападнала една от моите посестрими в сборището. Алана.

Отне ми няколко минути, докато осъзная чутото.

— Вашето сборище… искате да кажете, че става дума за пълноправна вещица?

— Да.

— Някоя като вас?

Изражението й правеше думите излишни.

— Да.

Зави ми се свят.

— Но вие казахте, че тя преследва само млади момичета.

— Обикновено е така. По този начин може да се сдобие с младостта и красотата ведно със силата. — Госпожа Теруилиджър не приличаше на жена, която трябваше да се тревожи, че някой скоро ще й открадне младостта. Умората и стресът си бяха взели своя дан и я правеха да изглежда по-възрастна за годините си. — И така, някои магьосници, които правят тази магия, са загрижени единствено за силата, а не се стремят да се подмладят. Макар че това никога не е важало за Вероника. Тя е суетна. Винаги се е стремяла към лекомислени и повърхностни облаги — както и към по-лесни жертви. Много по-трудно би могла да се справи с някоя като моята посестрима от сборището и затова поведението й е много изненадващо.

— Това означава, че и вие бихте могли да сте мишената — изтъкнах аз. — През цялото време твърдяхте, че сте в безопасност, но сега всичко е различно.

Госпожа Теруилиджър поклати глава и в очите й се мярна сурова решителност.

— Не. Може би е сторила това, за да ме заблуди, да ме накара да си помисля, че някой друг стои зад тези магии. Или може би, за да ме накара да реша, че не се интересува от теб. Каквато и да е причината, няма да ме набележи за своя мишена.

Възхищавах се на наставницата си, задето има толкова добро мнение за сестра си, но аз не можех да споделя увереността й, че тази сестринска привързаност ще надделее над зловещия й ламтеж за младост и сила.

— Не искам да ви обидя, госпожо, но съществува ли и най-малката възможност да грешите относно вероятността да ви преследва? Вие казахте, че тя напада само млади и неопитни жени с магьоснически способности, но очевидно в случая това не е вярно. Вече прави неща, които не сте очаквали.

Госпожа Теруилиджър не бе склонна да отстъпи.

— Вероника може да върши всякакви ужасии, но няма да се изправи срещу мен, освен ако не е принудена. — Подаде ми нова книга за магии и малка торбичка с шнур. — Това, че е нападнала по-възрастна вещица, не означава, че ти си вън от опасност. Отбелязала съм някои страници, които искам да прочетеш. Там са описани магии, които смятам, че ще се окажат много полезни. Набавих ти някои съставки и ще можеш сама да осъществиш останалата част от заклинанието — само се постарай да е на някое по-уединено място. Междувременно, трябва да направя и втория ти амулет. Напоследък ми се струпа толкова много работа.

В мен се надигна вихрушка от емоции. Отново се удивих, че госпожа Теруилиджър си създава толкова главоболия заради мен. При все това не можех да се отърся от страховете си за нея.

— Може би не е зле да направите и един амулет за себе си, просто за всеки случай.

Тя се усмихна тъжно.

— Не се отказваш, а? Добре, след като се уверя в твоята безопасност, ще се погрижа и за това. Макар че може да отнеме известно време. Това, което имам наум за теб, е доста сложно.

Последните й думи ме накараха да се почувствам още по-зле. Напоследък изглеждаше толкова уморена, а всички неща, които правеше за мен, само утежняваха ситуацията. Но без значение колко аргументи й изтъквах, тя отказваше да ме послуша. Излязох от кабинета й доста разстроена и объркана. Трябваше да споделя с някого. Очевидно изборът ми беше доста ограничен. Изпратих есемес на Ейдриън: „Миналата нощ В. е нападнала истинска вещица. Т. не желае да се погрижи за безопасността си. Тревожи се единствено за мен“. Както обикновено, получих бърз отговор: „Искаш ли да поговорим за това?“

Исках ли? Не бях от типа хора, които ще седнат и ще анализират чувствата си, но наистина имах нужда от компания. Знаех, че не биваше да прекарвам с него повече време, отколкото бе необходимо, имайки предвид обърканите ми чувства. Ала той беше единственият, с когото исках да говоря. „Сега трябва да направя няколко заклинания за нея. Искаш ли да ме вземеш и да дойдеш с мен?“

Отговорът беше емотикон усмивка.

Госпожа Теруилиджър ми бе казала да отида на някое усамотено място, затова отново избрах парка „Самотната скала“. Когато двамата пристигнахме, паркът тънеше в топлината на късния следобед. Трудно ми беше да повярвам, че Коледа е само след две седмици. Както и преди, бях облечена в удобни дрехи и свалих спортното си яке с надпис „Амбъруд“, докато с Ейдриън вървяхме по каменистия терен. Той също съблече палтото си и аз се облещих невярващо, когато видях какво бе облякъл отдолу.

— Не може да бъде! — възкликнах. — Тениската ти с логото на „АЯЕ“?

Той ми се ухили.

— Хей, тениската си е много готина. Смятам да видя дали мога да основа групичка в колежа „Карлтън“.

Ейдриън посещаваше класовете по изобразително изкуство във въпросния колеж. Той беше малък и в него нямаше братства, женски дружества или клубове.

— Групичка? — подсмихнах се аз. — Смяташ да основеш само групичка?

— Все отнякъде трябва да се започне, Сейдж.

Стигнахме до мястото, където се бях упражнявала с госпожа Теруилиджър. Опитах се да не обръщам внимание на почернелите следи от изгоряло върху земята. Ейдриън бе решил да превърне тази експедиция в пустинен пикник и бе донесъл кошница, в която имаше одеяло и термос с лимонада.

— Предположих, че на връщане можем да се отбием в „Пайове и разни други“, след като вече зная колко много харесваш онова място — заяви той с безизразна физиономия, докато ми наливаше една чаша. — Надявам се след магията лимонадата да те подкрепи дотогава.

— Иска ми се това да е свършило — промърморих, като прокарах ръка по протърканата кожена подвързия на последната книга на госпожа Теруилиджър. Беше много старо ръкописно издание със заглавие „Призоваване и заклинания“. — Мразя да живея в неизвестност и да се притеснявам, че Вероника наднича иззад всеки ъгъл. Животът ми е достатъчно сложен и объркан и без някаква вещица да ме преследва.

Ейдриън се излегна на одеялото и подпря глава на лакътя си. Лицето му беше сериозно.

— Ако изобщо те преследва.

Аз седях с кръстосани крака, като внимавах да съм на по-голямо разстояние от него, отколкото в „Кадифения апартамент“.

— Госпожа Теруилиджър не желае да ме чуе. Продължава да се притеснява заради мен.

— Остави я — предложи той. — Искам да кажа, напълно разбирам защо се тревожиш за нея. Аз също се безпокоя. Но трябва да приемем, че тя знае за какво говори. Занимава се с тези работи много по-дълго, отколкото ние.

Не можах да сдържа усмивката си.

— А ти откога се занимаваш с магия?

— Откакто започнах да се грижа за теб и да се държа мъжкарски и смело.

— Странно, аз пък не си го спомням по този начин. — Насилих се да запазя безизразна физиономия. Ако се замислиш как постоянно те возих навсякъде, как те вкарах в колежа… ами, струва ми се, че по-скоро аз се грижа за теб.

Той се наведе към мен.

— Предполагам, че двамата се грижим един за друг.

Преплетохме погледи и се усмихнахме, но в това нямаше нищо чувствено. Никакви номера, нито хитрини от страна на Ейдриън, за да се приближи до мен. А от моя страна нямаше никакъв страх. Просто бяхме двама души, които бяха искрено загрижени един за друг. Това ми напомни за онова, което първоначално ни привлече взаимно — преди всичките романтични усложнения. Ние бяхме свързани. Противно на всякаква логика, двамата се разбирахме и — както той каза — се грижехме един за друг. Никога не съм имала подобна връзка с някого и бях изненадана колко ценна беше тя за мен.

— Е, тогава, предполагам, че не е зле да се захващам за работа. — Сведох поглед към книгата. — Нямах възможност да погледна какво иска госпожа Теруилиджър да направя. Не ми прилича на наръчник по магическа самозащита.

— Може би се издигаш от кълбовидни мълнии към светкавици — предположи Ейдриън. — Обзалагам се, че ще прилича доста на хвърлянето на шурикен. Освен ако, ами… не изпепеляваш хора.

Открих мястото, отбелязано от госпожа Теруилиджър, и прочетох заглавието: „Призоваване на калистан“.

— Какво означава „калистан“? — попита Ейдриън.

Присвих очи и се втренчих в думата, за да съм сигурна, че разчитам правилно сложните заврънкулки.

— Не зная. Наподобява гръцката дума за „красив“, но не съвсем. Подзаглавието на магията е: „За защита и предупреждение“.

Може би е някаква защитна стена като тази, която има Джаки — предположи той. — Но по-лесна за създаване.

— Може би — съгласих се. Нямах нищо против малко неуязвимост.

Отворих торбичката, която ми бе дала наставницата ми. Вътре намерих смола от драконова кръв, малка бутилка с масло с екстракт от гардения, хвойнови клонки с шишарки, наподобяващи плодове със сферична форма, и лъскав опушен кварцов кристал, набразден със златни жилки. Макар че тя бе доставила съставките, указанията за магията изискваха аз да ги използвам и отмеря по особен начин, което имаше смисъл. Както обикновено, работата на заклинателя даваше сила на магията. Ейдриън седна и зачете над рамото ми.

— Тук всъщност не пише какво точно ще стане, когато направиш това заклинание — изтъкна.

— Да… не съм особено въодушевена относно тази част. — Предполагаше се, че заклинателят знае какво върши. Ако това беше някакъв вид магическа защита, тогава може би щитът щеше да се материализира край мен, както при госпожа Теруилиджър. — Е, няма смисъл да губим време. Много скоро ще разберем.

Ейдриън се изкиска, докато ме наблюдаваше как отивам към едно голо парче земя.

— Само аз ли съм изумен, че ти се каниш да направиш магия на „сляпо“?

— Не — уверих го. — Не си единственият.

Трябваше да откъсна шишарките една по една, да ги подредя в малък кръг, и да изговарям: „Огън и дим“ всеки път, когато поставя шишарка върху земята. Когато свърших, намазах всяка шишарка с капка от маслото и изрекох: „Дишай и живей“. Вътре в кръга запалих малък огън от смолата и поставих отгоре опушения кристал. Сетне отстъпих назад и зачетох отново заклинанието, като се стараех да наизустя думите и жестовете. След като се уверих, че мога да изрека безгрешно текста, подадох книгата на Ейдриън и го стрелнах с надежда.

— Пожелай ми късмет!

— Ти сама твориш късмета си — отвърна той.

Едва се сдържах да не завъртя очи и се обърнах към кръга. Произнесох сложното гръцко заклинание, като сочех към четирите основни посоки на света, докато говорех, съгласно инструкциите в книгата. Беше смайващо колко бързо магията се надигна в мен, изпълвайки ме с онази блажена сила. Промълвих последните думи, сочейки към кръга от хвойнови шишарки, който бях очертала. Усетих как магията се излива от мен към кристала. След това зачаках нещо да се случи.

Не последва нищо. Погледнах към Ейдриън, надявайки се, че е забелязал нещо, което ми бе убягнало. Той сви рамене.

— Може би не си я направила както трябва.

— Получи се — настоях. — Усетих магията.

— Може би просто не можеш да я видиш. С риск да си навлека гнева ти, трябва да ти кажа колко невероятно изглеждаше, докато се занимаваше с това. Толкова грациозна и… — Очите му се разшириха. — Хм… Сейдж? Онзи камък пуши.

Насочих отново поглед към кръга.

— Това е просто смолата, която…

Думите ми замряха. Той беше прав. Пушекът излизаше от кварца. Наблюдавах запленена и тогава кварцът започна бавно да се топи. Ала вместо да изчезне, образувайки малка локва, течността започна да образува нова, различна форма, която много скоро се втвърди в нещо странно и неочаквано: кристален дракон.

Беше малък, побираше се в длан и беше лъскав също като тъмнокафявия кристал. Драконът приличаше повече на извитите митически животни, характерни за китайската култура, отколкото на огнедишащите крилати влечуги от европейските митове и легенди. Всеки детайл бе старателно изваян — от завъртулките в гривата до люспите по кожата. Беше зашеметяващо творение.

И освен това се движеше.

Изпищях и отскочих назад, а сетне хукнах към Ейдриън. Той ме прегърна и притисна закрилнически, макар да беше съвсем ясно, че е не по-малко уплашен. Драконът отвори кристалните си клепачи и се взря в двама ни с малките си златисти очи. Издаде тихо врякане и се запъти към нас, като малките му нокти дращеха по скалите.

— Какво, по дяволите, е това? — пожела да узнае Ейдриън.

— Да не мислиш наистина, че аз зная?

— Ти го измъдри! Направи нещо!

Отворих уста да го попитам къде се дяна уверението му, че се грижи за мен, но той имаше право. Аз бях призовала това нещо. Без значение как се движехме или отстъпвахме, драконът продължаваше да ни следва, като същевременно надаваше тихи, пищящи звуци, наподобяващи дращене на нокти върху черна училищна дъска. Затърсих пипнешком мобилния си телефон и се опитах да се свържа с госпожа Теруилиджър, но тук нямаше покритие. Метнах се към одеялото, сграбчих книгата с магиите и се върнах забързано при Ейдриън. Отгърнах на азбучния указател, търсейки „калистан“. Намерих две подточки: калистан — призоваване и калистан — прогонване. Всеки би си помислил, че двете заклинания би трябвало да са близо едно до друго в книгата, но се оказаха разделени с доста страници. Прелистих до калистан — прогонване и открих сбитите и точни инструкции: „След като вашият калистан бъде добре нахранен и си отпочине, можете да го призовавате и прогонвате по желание в продължение на една година и един ден.“ Следваше кратко заклинание.

Погледнах към Ейдриън.

— Тук пише, че трябва да го нахраним.

— Това ще го накара ли да млъкне? — попита той. Ръката му отново ме обгърна.

— Честно, нямам никаква представа.

— Може би ще успеем да му избягаме.

Инстинктите, натрупани в мен през годините на обучението ми като алхимик за укриването на свръхестествения свят, надигнаха глава.

— Не можем просто да го зарежем на произвола, за да го намери някой турист! Трябва да му осигурим някаква храна.

Не че знаех каква да е тази храна. Надявах се, че менюто му не включваше хора и вампири.

Ейдриън доби решително изражение. Проявявайки потресаваща храброст и саможертва, той се хвърли към кошницата за пикник и напъха дракона вътре. Затръшна капака и писукането стана по-приглушено, но не спря.

— Леле — пророних благоговейно. — Колко мъжкарско и смело.

Той метна разтревожен поглед към кошницата.

— Само се надявам това нещо да не диша огън. Поне за момента е затворено и обезвредено. А сега, какво ще правим?

— Сега ще го нахраним — оповестих решението си. — Ще го заведем в „Пайове и разни други“.

Не знаех дали драконите ядат пай, но това беше най-близкият източник на храна, с който разполагахме. Освен това, бях напълно сигурна, че докато стигнем дотам, все ще успея да се свържа по мобилния с госпожа Теруилиджър. Така че Ейдриън ни подкара към рая на пайовете, докато аз държах страхливо шумната кошница. Той влезе вътре, а аз останах в колата и се опитах да се обадя на наставницата си. Попаднах на гласова поща и не си дадох труд да си губя времето с предисловия. Защо тази жена напоследък никога не се намираше близо до телефона си?

— Обадете ми се веднага — просъсках през стиснати зъби. Пищенето на дракона здраво бе опънало нервите ми.

Ейдриън се върна след около десет минути, понесъл две кесии. Вторачих се смаяно в тях, когато той влезе в колата.

— Да не си изкупил цялото заведение?

— Не знаех какъв пай предпочита — защити се той.

Съдържанието на двете кесии се състоеше от шест парчета пай, грижливо опаковани, със залепени етикети.

— Аз също нямам представа — въздъхнах.

Ейдриън се разрови в кесиите и измъкна едно парче пай с кокосов крем.

— Ако бях дракон, това щеше да е изборът ми.

Не оспорих твърдението му, защото нямаше какъв логичен аргумент да му противопоставя. Той отвори кутията на пая и ме погледна очаквателно. Аз преглътнах, отворих капака на кошницата и се помолих драконът да не излезе и да не забие нокти в лицето ми. Ейдриън сръчно пъхна пая в кошницата. Треперещи от нерви, двамата се наведохме напред и вперихме погледи в кошницата.

Отначало изглеждаше, че драконът наистина ще се изкатери нагоре и ще ни погне. После забеляза пая. Малкото кристално създание подуши парчето, обикаля го няколко минути и накрая започна да гризе сладкиша с малките си остри зъби. А най-хубавото беше, че пищенето престана. Ние наблюдавахме с почуда как унищожава голямото парче пай с кокосов крем. Сетне, без никакво предупреждение, се претърколи по гръб и захърка. Двамата седяхме там като омагьосани. Най-после се осмелихме да се спогледаме.

— Предполагам, че си отгатнал вкуса му — отбелязах.

— Мислиш ли, че сега ще можеш да го прогониш? — попита той. — Дали е достатъчно нахранен и отпочинал?

Извадих книгата с магиите и прочетох два пъти заклинанието.

— Време е да разберем.

Изрекох думите. От тялото на дракона се издигна пушек. Той започна да блещука и след няколко мига двамата се взирахме в застинало парче опушен кварц. В нов изблик на смелост, Ейдриън го взе, но го задържа колкото е възможно по-надалеч от себе си, докато го разглеждаше. Звънът на телефона стресна и двама ни и той изпусна кристала в кошницата. Погледнах към дисплея и видях името на госпожа Теруилиджър.

Вие ме накарахте да призова дракон! — възкликнах.

— Определено не съм — отвърна тя. — Калистанът е вид демон.

Смръзнах се.

— Демон.

— Е — поправи се тя, — малък и обикновено е мил и с добър нрав. — Аз останах мълчалива известно време. — Сидни? Там ли си още?

— Накарахте ме да призова демон — пророних сковано. — Знаете какво е отношението ми към дяволските създания и свръхестественото. Толкова много време ме убеждавахте, че магията, която правим, е в името на доброто, за да му помогнем в битката със злото, а въпреки това ме накарахте да призова адско изчадие.

— Адско изчадие? — изсумтя преподавателката ми презрително. — Едва ли. Ти не знаеш нищо за демоните. Казах ти, че е мил и добър, нали? Калистаните могат да бъдат много полезни. Те ще те предупредят, ако наблизо има черна магия и дори ще се опитат да те защитят, ако те нападнат — не че могат да причинят много щети.

Не й се вързах.

Ако са толкова полезни, защо вие си нямате един?

— О, добре. Аз съм на ниво, на което мога сама да усетя черната магия. Освен това — ако извиниш грубия ми език — калистаните са истинска напаст. Когато са гладни, издават най-дразнещия звук на света. За моите нужди котките са много по-подходящи.

— Да, вече изпитах на свой гръб дразнещия шум. Нахраних го с малко пай и отново го превърнах в камък.

— Ето, виждаш ли? — От дни не я бях чувала да звучи толкова щастливо. — Погледни какъв напредък си постигнала днес. Без значение какво ще излезе от тази бъркотия, в която се озовахме, съм по-убедена от всякога, че съм направила правилен избор, повеждайки те по пътя на магията.

Имах на главата си твърде много проблеми, за да оценя подобаващо комплимента.

— Е, какво ще правя сега?

— Демонът ще изчезне сам след година и един ден. Дотогава можеш да го призоваваш винаги, когато се нуждаеш от него. Може да се опиташ да го обучиш. И разбира се, трябва да го храниш. Каквото и да решиш да правиш, създанието ще бъде лоялно към теб. То се привързва към първата персона, която види, и ще изпитва нужда да прекарва известно време с теб… Сидни? Там ли си?

Отново бях онемяла.

— Първата персона, която види? — успях да попитам с усилие. — А не заклинателя?

— Е, обикновено това е едно и също.

Погледнах към Ейдриън, който дояждаше парчето от пая с боровинки, докато слушаше напрегнато моя разговор.

— Какво ще стане, ако е видял двама души, щом е отворил очи? Ейдриън беше с мен, когато го призовах.

Сега тя замлъкна за миг.

— О? Хм… ами, вероятно трябваше да ти кажа някои неща, преди да направиш магията.

Това би трябвало да се признае за най-голямото омаловажаване на столетието.

— Толкова много неща трябваше да ми кажете, преди да се заема с магията! Какво означава, че този дракон — демон, или каквото и да е там — видя мен и Ейдриън? Сега свързан ли е и с двамата?

— Погледни го по този начин — рече госпожа Теруилиджър след кратък размисъл. — Калистанът възприема вас двамата като свои родители.