Индигова магия

Глава 9

Както Джил бе казала, Ейдриън беше повече от щастлив да започне издирването същия следобед. Всъщност, когато най-после се свързах с него, той предложи да ме вземе, когато приключат учебните занятия, за да разполагаме с повече време. Не възразих, тъй като това означаваше, че ще пътувам в мустанга. Разбира се, предпочитах аз да шофирам, но щях да се задоволя с това, което ми предлагаха.

— Кога смяташ да кръстиш колата? — попитах го, след като излязохме на шосето за Лос Анджелис.

— Това е неодушевен предмет — осведоми ме той. — Имената са за хората и домашните любимци.

Потупах предното табло на мустанга.

— Не го слушай. — А на Ейдриън казах: — Постоянно кръщават лодки и кораби.

— Това също не мога да го разбера, но вероятно ще успея, ако моят старец някога реши да ми отпусне пари за собствена яхта. — Стрелна ме с кратък, развеселен поглед, преди да насочи отново вниманието си към пътя. — Как може някой толкова студен и благоразумен като теб, да бъде обсебен от нещо толкова несериозно като това?

Не бях сигурна коя част ме подразни повече — да ме нарекат студена или обсебена.

— Просто отдавам нужното уважение към една красива машина.

— Нарекла си своята кола на името на кафе. Нима това е знак на уважение?

— Най-голямо уважение — подчертах аз.

Спътникът ми издаде звук — нещо средно между подигравателно изсумтяване и сподавен смях.

— Добре тогава. Ти й дай име. Каквото пожелаеш, аз ще го приема.

— Наистина ли? — Малко се слисах. Вярно беше, че все му опявах да даде име на колата, но не бях сигурна, че аз трябва да бъда натоварена с подобна отговорност. — Това е важно решение.

— На живот и смърт — отвърна Ейдриън с безизразна физиономия. — По-добре да избираш много внимателно.

— Да, но ти си така наречената творческа личност!

— В такъв случай ти предоставям възможност да упражниш въображението си.

През по-голямата част от пътя бях потънала в мълчание, затормозена от сериозността на проблема, пред който бях изправена. Какво трябваше да отразява името? Яркожълтият цвят на колата? Елегантната, лъскава линия? Мощният двигател? Задачата ми се струваше направо неизпълнима.

Ейдриън ме изтръгна от мислите ми, когато наближихме предградията на Лос Анджелис.

— Всъщност не отиваме в града, нали?

— Моля? — Бях затънала в мислена дилема между Летен вятър и Златен прах. — О, не. Ще се насочим на север. Поеми по следващата отбивка.

Госпожа Сантос ми бе предоставила информация за два квартала, известни с викторианските си къщи. Аз ги бях проучила подробно в интернет, като дори си бях дала труда да разгледам и сателитните снимки. Най-сетне бях избрала един, който най-много приличаше на видението ми и кръстосах пръсти дано да имам същия късмет, както с апартамента на Маркъс. Със сигурност вселената ми дължеше някоя и друга услуга.

За нещастие, когато се озовахме на улицата, която ми бяха дали, нещата не изглеждаха толкова обещаващи. Кварталът беше тих и спокоен, изпълнен със същите онези характерни къщи, но нищо не приличаше на видяното от мен. Продължихме надолу по улицата, докато оглеждах внимателно двете страни, надявайки се, че може би съм пропуснала нещо.

— Уф! — изпухтях и се отпуснах на седалката. Никакъв късмет. Явно вселената ми бе обърнала гръб. — Ще трябва да проверим и другия район, но този наистина не прилича на квартала от видението ми.

— Е, няма да навреди да… — Ейдриън внезапно направи рязък завой в една странична улица, която едва не бяхме подминали. Изстрелях се почти до тавана, когато той забърса леко тротоара.

— Какво правиш? Мисли за гумите!

— Виж. — Той направи още един завой и се озовахме на успоредната улица. По-голямата част от къщите бяха съвременни постройки, типични за Калифорния… но по протежение на една от пресечките се издигаха още викториански къщи.

— Това е! — възкликнах.

Ейдриън спря на отсрещната страна на улицата пред къщата от моето видение. Всичко си беше на мястото — от верандата, която я опасваше, до храстите с хортензии. И сега, на дневна светлина, можех да разчета табелата в предния двор: „СТРАННОПРИЕМНИЦА В ДУХА НА СТАРИТЕ ТРАДИЦИИ — НОЩУВКА И ЗАКУСКА“. С по-малки букви се съобщаваше, че мястото е историческа забележителност.

— Ето, че успяхме. — Ейдриън не скриваше удоволствието си от находката си, въпреки неоправдания риск за гумите на колата. — Може би сестрата на Джаки е отседнала тук.

— Странен избор на място, от което да развиваш нечестива магьосническа дейност — отбелязах аз.

— Не зная. След като явно наоколо не се виждат много стари замъци, защо да не е в странноприемница в духа на старите традиции?

Поех си дълбоко дъх за кураж.

— Добре, тогава. Да вървим да зададем няколко въпроса. Ти сигурен ли си, че можеш да объркаш възприятията на тези, които ме видят?

— Фасулска работа — рече Ейдриън. — Ще е по-лесно, ако си сложиш перуката.

— О, по дяволите! Забравих. — Наведох се и измъкнах от сака дългата до раменете кестенява перука, която ми бе осигурила госпожа Теруилиджър. Независимо от магията на Ейдриън, не бе зле допълнително да се подсигурим. Все пак би било по-добре да се явя като безлична брюнетка, отколкото като безлична блондинка. Нагласих перуката, като се надявах никой да не е забелязал преобразяването ми. Вдигнах глава. — Така добре ли е?

По лицето на Ейдриън се изписа одобрение.

— Готино е. Дори изглеждаш още по-умна, макар да не мислех, че е възможно.

Когато слязохме от колата, се запитах дали искам да изглеждам по-умна. И без това доста хора ме смятаха за скучна. Русата коса навярно беше единственото вълнуващо нещо, което притежавах. Сетне се сетих за неотдавнашното ми преживяване, включващо катерене по пожарна стълба, топене на прозорец и нахлуване в чужд апартамент и за капак — впускането в ръкопашен бой с беглец. Да не споменавам, че в момента бях по дирите на могъща зла вещица, придружена от вампир, който можеше да контролира съзнанието и възприятието на хората.

Е, може би в крайна сметка не бях чак толкова скучна.

Пристъпихме в малко уютно преддверие с богато украсено бюро и кът за посетители с плетени масички и столове от ракита. По рафтовете се мъдреха плюшени зайци, облечени в бални рокли, а по стените висяха стари маслени портрети на кралица Виктория. Собствениците очевидно бяха взели твърде буквално пресъздаването на викторианската тема, макар че не бях сигурна каква точно е ролята на зайците.

Зад бюрото на рецепцията седеше момиче на моята възраст. Вдигна изненадано глава от списанието, което четеше. Имаше къса платинена коса и очила с големи рамки. Около врата й висяха тонове огърлици и медальони — крещящо изобилие, истинска обида за моя семпъл вкус. Яркорозови пластмасови мъниста, искрящо зелена звезда, златен медальон с диамант, идентификационна табелка… целият този микс беше твърде стряскащ. А в завършек представителката на модерната бунтарска субкултура дъвчеше доста шумно дъвка.

— Здрасти — рече момичето. — Мога ли да ви помогна? Бяхме планирали цялата постановка, но Ейдриън тутакси заряза сценария. Преметна ръка през рамото ми.

— Да, търсим готино местенце за романтична забежка през уикенда и един приятел се закле, че това тук е върхът на романтиката. — Притегли ме по-близо. — Наближава годишнината ни. Гаджета сме от една година, но, човече, изобщо не мога да повярвам, че е минало толкова време.

— Определено е така — смотолевих, като ченето ми за малко да удари пода. Изобразих нещо, което се надявах да мине за щастлива усмивка.

Момичето ни изгледа подред, а изражението й видимо омекна.

— Това е толкова сладурско. Поздравления!

— Може ли да разгледаме наоколо? — попита Ейдриън. — Искам да кажа, има ли свободни стаи?

— Разбира се — кимна тя и се изправи. Изплю дъвката си в кошчето за отпадъци и пристъпи към нас. — Аз съм Алисия. Леля ми и чичо ми са собствениците.

— Тейлър — представих се и раздрусах ръката й.

— Джет — рече Ейдриън. Едва не простенах. Поради необясними причини „Джет Стийл“ беше псевдонимът, под който Ейдриън много обичаше да се подвизава. Според днешната ни репетиция той трябваше да се казва Брайън.

Алисия плъзна поглед помежду ни и върху лицето й се появи малка бръчка, която скоро се изглади. Трябваше да се досетя, че внушението на Ейдриън малко смущаваше възприятията й за нас.

— Последвайте ме. Разполагаме с няколко свободни стаи, които може да разгледате. — След като ни хвърли един последен озадачен поглед, тя се обърна и се запъти към стълбата.

— Не е ли страхотно, скъпа? — попита на висок глас Ейдриън, докато се качвахме по скърцащите стъпала. — Зная колко много харесваш зайци. Нямаше ли един като малка? Как му беше името? Хопър?

— Да — промърморих, като едва устоях на желанието да го цапардосам по ръката. Хопър? Как ли пък не! — Най-преданият заек.

— О, супер! — откликна Алисия. — Тогава първо ще ви заведа в апартамента „Бъни“.

В апартамента „Бъни“ се кипреха още плюшени зайци, които даваха значителния си принос за декора му. Краищата на покривката върху огромното легло също бяха обшити с редуващи се сърца и зайци. Върху полицата на камината с дърва се виждаха няколко книги, включително „Зайчето Питър“9 и „Зайко, бягай“10. До този момент не бях осъзнала до какви абсурди можеше да стигне една тематика.

— Леле! — подсвирна Ейдриън. Седна на леглото и подскочи няколко пъти, като кимна одобрително. — Това е невероятно. Какво мислиш, лютиче?

— Нямам думи — отвърнах съвсем честно.

Той потупа мястото до себе си.

— Искаш ли да го пробваш?

Метнах му красноречив поглед и изпитах облекчение, когато Ейдриън стана. Комбинацията на мороя с легло събуждаше твърде много противоречиви чувства у мен.

След това Алисия ни показа апартамента „Утринно великолепие“, „Кадифения апартамент“ и апартамента „Лондон“, всеки един от които съперничеше на предишните по просташки стил и висша проява на лош вкус. При все това, независимо от абсурдността на измамата на Ейдриън, обиколката из хотела ми даде възможността да отбележа останалите врати с табелки в коридора. Последвахме Алисия на долния етаж.

— Няма ли да имаме възможност да разгледаме „Сапфирения апартамент“ или апартамента „Принц Албърт“? — поинтересувах се аз.

Алисия поклати глава.

— Съжалявам. Те са заети. Ако желаете, мога да ви дам брошура със снимки.

Ейдриън отново бе обвил ръка около раменете ми.

— Ангелска тортичке, не беше ли отседнала Вероника в апартамента „Принц Албърт“? Дали още не е тук?

— Не съм сигурна — отвърнах. — Това поне приличаше на репетираните реплики. Погледнах към Алисия. — Сигурно ще можеш да ни кажеш, нали? Нашата приятелка Вероника още ли е тук? Тя е много хубава, с дълга черна коса.

— О, да — грейна Алисия. — Разбира се, че я помня. Всъщност тя бе отседнала в „Кадифения апартамент“, но вчера напусна.

Едва се сдържах да не изритам бюрото. Толкова близо. Бяхме я изпуснали с един ден. Да, вселената определено не беше милостива към мен. Нямаше да мога да направя ново заклинание за отгатване преди следващото пълнолуние, което беше след цял месец.

— О, няма значение — заяви Ейдриън, надянал отново онази безгрижна усмивка. — И без това ще се видим с нея за Коледа. Благодаря ти за помощта.

— Искате ли да си запазите стая? — попита Алисия с надежда.

— Ще ти се обадим допълнително — казах аз. Нямаше да позволя на Ейдриън да запази стая, а след това да заяви, че е част от прикритието. — Смятаме да разгледаме още няколко места. Отбелязването на първата годишнина не е нещо, за което трябва да се взимат прибързани решения.

— Но — включи се Ейдриън и й смигна — имам добро предчувствие за апартамента „Бъни“.

Алисия ни изпрати навън, а очите й се разшириха, когато видя мустанга.

— Боже, каква готина кола!

— Това е невероятна кола — уточних.

— Тя е нашето бебче — е, докато не си родим истинско. Мислиш ли, че трябва да я кръстим? — обърна се Ейдриън към Алисия. — Постоянно се опитвам да убедя Тейлър.

Отново трябваше да положа усилие да не го фрасна.

— О, определено — отвърна Алисия. — Такава кола е… направо е кралска.

— Виждаш ли? — Ейдриън ме изгледа триумфиращо. — А Алисия е експерт по кралските работи. Не видя ли всички онези картини?

— Благодаря ти за помощта — избъбрих към Алисия и побутнах Ейдриън напред. Ще се чуем.

Качихме се в колата и след като помаха на Алисия за довиждане, Ейдриън подкара. Взирах се невиждащо пред себе си.

— Също както и относно апартамента „Бъни“, нямам думи, с които да опиша случилото се преди малко. Направо не е за вярване! Нашата годишнина? Джет?

— Приличам повече на Джет, отколкото на Брайън — възрази той. — А и това беше много по-убедителна история, отколкото онази, че сме искали да направим изненада за рождения ден на нашата „приятелка“ Вероника.

— Не съм сигурна за това, но все пак се сдобихме с информацията, която ни трябваше. А тя никак не е добра.

Ейдриън стана сериозен.

— Сигурна ли си? Може би вещицата е напуснала района завинаги. Може би ти и другите момичета не сте в опасност.

— Това би било добре, предполагам… само дето означава просто, че някое друго нещастно момиче, на друго място, ще пострада вместо нас и ние няма да можем да попречим. — Извадих от чантата си списъка с имената на момичета с магическа дарба, който ми бе дала госпожа Теруилиджър. — Един от тези адреси е в Пасадена. Можем пътьом да се отбием при нея и да я предупредим.

Момичето, което търсехме, се казваше Уенди Стоун. Беше студентка в Калифорнийския технологичен университет, което изглеждаше доста странно влечение за една потенциална вещица. Разбира се, госпожа Теруилиджър бе казала, че тези момичета не се обучават активно на магьосническо изкуство. Те просто притежават магьосническа дарба и аз предположих, че фактът, че нямаха наставници, навярно означаваше, че те може би се противопоставят на вродените си способности — нещо като мен.

Уенди живееше в апартамент близо до кампуса, който не бе трудно да се открие. Жилищната сграда беше практична, предимно обитавана от студенти, но в сравнение със сградата, в която живееше Маркъс, приличаше на палат. Докато минавахме покрай заетите студенти, понесли раници и разговарящи за лекциите, ме прониза болезненият копнеж, който не бях изпитвала известно време. Приемането ми в редиците на алхимиците означаваше, че не мога да отида в колеж. Следването беше мечта, която лелеех от дълго време, въпреки че постъпването ми в „Амбъруд“ донякъде бе облекчило мъчителния копнеж. Сега, сред това студентско оживление, в мен отново се надигна ревността. Какво ли би било да водиш такъв живот? Дните ти да бъдат изцяло посветени на придобиването на нови знания, а не на интриги и животозастрашаващи ситуации? Дори Ейдриън, който посещаваше два курса по изобразително изкуство в местния колеж, имаше възможността да опознае донякъде студентския живот.

— Не се вкисвай толкова — рече той, когато стигнахме до етажа на Уенди. — Някой ден и ти може да отидеш в колеж.

Погледнах го удивено.

— Откъде знаеш за какво си мисля?

— Познавам те — отвърна той, ала този път в очите му нямаше присмех. — Аурата ти стана тъжна и предположих, че студентският град има нещо общо с унинието ти.

Не можах да срещна погледа му и се извърнах.

— Това не ми харесва.

— Кое — че някой знае какво е важно в живота ти?

Да, точно това беше. Но защо това ме притесняваше? Защото беше Ейдриън, осъзнах. Защо един вампир ме разбираше толкова добре? Защо не беше някой от приятелите ми? Някой от приятелите ми, който бе човек?

— Ако искаш, можеш да се представиш за Джет — заявих рязко, опитвайки се да внеса делова нотка, връщайки ни към задачата ни, както и да прикрия обърканите си чувства. В крайна сметка това не беше часът за терапия на Сидни. — Но няма отново да се представяме за двойка.

— Сигурна ли си? — Тонът му беше нехаен и той отново се бе превърнал в познатия ехиден и леко саркастичен Ейдриън. — Разполагам с голям запас от гальовни имена. Медна питчице. Захарно бонбонче. Кифличке.

— И защо всички са на висококалорични храни? — поинтересувах се. Не ми се щеше да го окуражавам, но въпросът се изплъзна, преди да се усетя. — Освен това „кифла“ не звучи никак романтично.

Бяхме стигнали до вратата на Уенди.

— Да не искаш вместо това да те наричам стръкче целина? — попита той. — Това просто не събужда същите топли и приятни чувства.

— Искам да ме наричаш Сидни. — Почуках на вратата. — Ъъ… искам да кажа Тейлър.

Вратата ни отвори момиче с лунички и ситно накъдрена червена коса. Очите й се присвиха предпазливо.

— Да?

— Търсим Уенди Стоун — казах аз.

Тя се намръщи.

— Да не би да сте от канцеларията на факултета? Защото вече им обясних, че чекът е на път.

— Не. — Снижих глас, за да съм сигурна, че никой няма да ни чуе. — Казвам се Тейлър. Ние сме тук, за да поговорим за… хм, магия.

Трансформацията бе внезапна и смайваща. Подозрителността и предпазливостта изчезнаха, заменени от шок и гняв.

— Не. Не! Вече сто пъти казах на вашите хора, че не желая да бъда замесена! Не мога да повярвам, че сега се появявате в дома ми и се опитвате да ме въвлечете в мизерното си, откачено вещерско шоу.

Опита се да хлопне вратата под носа ни, но Ейдриън успя да пъхне крака си в процепа и й попречи. Много мъжкарско.

— Почакай — рече той. — Не става дума за това. Животът ти може да е в опасност.

Уенди зяпна невярващо.

— Да не би сега да се опитвате да ме заплашвате?

— Не, няма такова нещо. Моля те — опитах се да внеса успокоителна нотка. — Само ни пусни вътре, за да си поговорим за пет минути. След това ще си тръгнем и повече няма да те безпокоим.

Момичето се поколеба и накрая кимна примирено.

— Хубаво. Но ще си взема лютивия спрей.

Апартаментът й беше чист и подреден, като се изключи купчината листове и различните технически учебници и помагала, пръснати по пода. Очевидно бяхме прекъснали подготовката на домашното й, което отново пробуди копнежа ми по студентски живот. Нашата домакиня по неволя изпълни обещанието си, донесе лютивия спрей и застана пред нас със скръстени ръце.

— Говорете — нареди ни.

Показах й снимката на Вероника.

— Виждала ли си тази жена?

— Не.

— Добре. — Или не беше добре? Дали вещицата бе набелязала Уенди за бъдеща жертва и изчакваше сгоден случай за нападение? — Тя е опасна. Не съм сигурна как точно да се изразя…

— Тя издирва момичета с магическа дарба и изсмуква душите им — уточни Ейдриън услужливо.

Уенди ни изгледа втрещено.

— Прощавай, какво каза?

— Случаят не е точно такъв — намесих се аз. — Но е доста близо. Тя изсмуква жизнената сила на момичетата и я попива в себе си.

— Но аз не правя магии — парира Уенди. — Както вече казах, не желая да имам нищо общо с това. Има една вещица, която живее в Анахайм, която не спира да ми повтаря какъв голям потенциал имам и как трябва да започна да се обучавам при нея. Аз пък не спирам да й отказвам, а и никога дори не съм опитвала да правя някакви заклинания. Тази смукачка на души няма защо да ме преследва.

Госпожа Теруилиджър ме бе предупредила, че някои от момичетата може да кажат точно това. Всъщност тя бе казала, че повечето ще изтъкнат този аргумент.

— Няма значение, че не правиш магии — заявих. — Това няма да я спре.

Сега Уенди изглеждаше ужасена и не я обвинявах. Моята реакция беше подобна. Беше обезсърчаващо да знаеш, че точно това, от което се опитваш да избягаш, може да те преследва.

— Тогава какво трябва да направя? — попита тя.

— Ами… да я избягваш, ако можеш. Ако дойде да те види… искам да кажа, не я пускай. Не оставай насаме с нея. — Съветът не бе особено убедителен и всички ние го знаехме. — Ако я видиш, ти препоръчвам да кажеш на онази вещица в Анахайм. Всъщност… зная, че не искаш да го правиш, но ако бях на твое място, щях още сега да се свържа с въпросната вещица и да се опитам да получа помощта й. Може би дори щях да се науча на няколко магии за защита. Разбирам, че не искаш — повярвай ми, наистина разбирам — но това би могло да спаси живота ти. Освен това… — Подадох й ахатовия амулет. — Вземи го и го носи през цялото време.

Уенди изгледа амулета все едно беше отровна змия.

— Да не би това да е някакъв номер, за да ме принудите в крайна сметка да се науча да правя магии? Цъфвате тук с цялата тази история как, ако не се науча, може да изсмучат душата ми?

Отново трябваше да й призная, че имаше право. Аз бих си помислила точно същото.

— Казваме ти истината — настоях. — Не мога да ти дам доказателство — всъщност почакай. Дай ми имейла си и ще ти изпратя статия за друго момиче, което е пострадало.

Уенди имаше вид сякаш всеки миг ще пусне в действие лютивия спрей.

— Мисля, че все щях да чуя, ако на някое момиче му е била изсмукана душата чрез магия.

— Това не е толкова очевидно за онези, които не знаят нищо за света на магиите. Нека ти изпратя статията и тогава ще можеш сама да решиш. Това е най-доброто, което мога да направя.

Тя се съгласи неохотно и ми написа имейла си. Ейдриън пристъпи напред и го взе, но сигурно се бе придвижил твърде бързо, защото тя внезапно насочи лютивия спрей в неговата посока.

— Не мърдай! — възкликна студентката. В същия момент аз изскочих пред него, ужасена, че може да получи солидна доза лютив спрей във физиономията си. Направих първата магия, която ми хрумна, съвсем просто заклинание, което създава ярка — но безобидна — разноцветна светлина. Магия за защита, която би могла да бъде много полезна, но още не я бях упражнявала. Този пропуск трябваше да се поправи, в случай че бъдещите ни задачи включваха още лютив спрей.

— Ти не мърдай! — предупредих я.

Както се надявах, бляскавата демонстрация беше доста ужасяваща за някой толкова антимагически настроен като Уенди. Тя се ската в най-отдалечения ъгъл на апартамента си и слава богу, не използва лютивия спрей.

— М–махайте се! — изпелтечи тя, а очите й бяха разширени от страх.

— Моля те, вземи предпазни мерки — настоях и оставих амулета на пода. — Моля те, носи това. Ще ти пратя статията по имейла.

— Махайте се — повтори тя, като не помръдна, за да вземе амулета.

Когато двамата с Ейдриън излязохме от сградата и се озовахме на ярката слънчева светлина, аз въздъхнах шумно. Толкова бях разстроена, че дори нямах време да се почувствам потисната заради колежа.

— Това не мина особено добре — обобщих.

Ейдриън се замисли, сетне се усмихна.

— Не съм сигурен, Сейдж. Ти се хвърли да ме защитаваш с голи гърди от лютивия спрей. Това ме навежда на мисълта, че се влюбваш в мен.

— Аз… предположих, че би било жалко да се обезобрази хубавото ти лице — заекнах.

Истината бе, че не мислех нищо конкретно. Знаех само, че Ейдриън е в опасност. Защитих го съвсем инстинктивно.

— Все пак, онази магия беше много яка.

Усмихнах се вяло.

— Беше безобидна и в това е цялата работа. Уенди не знае нищо за магиите. Причината Вероника да преследва тези момичета е, че те нямат никаква магическа защита — и точно заради това навярно няма да могат да я спрат. Не мисля, че лютивият спрей ще помогне, но може би статията ще я убеди. О, по дяволите! Трябва да направя фалшив адрес на Тейлър.

— Не се тревожи — успокои ме Ейдриън. — Аз вече имам имейл на Джет Стийл, който можеш да използваш.

Това ме накара да се засмея.

— Разбира се, че ще имаш. За всички онези срещи, които си уреждаш онлайн, нали?

Ейдриън не каза нищо, което ме обезпокои повече, отколкото би трябвало. Изрекох го на шега… но дали имаше нещо вярно в това? Ако слуховете — и някои от личните ми наблюдения — бяха истина, Ейдриън имаше доста богат опит с много жени. Много. Мисълта за него с други жени ме разстрои, и то много повече, отколкото би трябвало. Колко други момичета бе целувал със същата страст? Колко са споделяли леглото му? Колко са чувствали ръцете му върху телата си? Не би могъл да обича всичките. Някои — навярно повечето — са били само завоевания, момичета, чиито лица е забравил на сутринта. Нищо чудно аз просто да съм венецът на трофеите му, тест за уменията му. Едва ли би могъл да намери по-голямо предизвикателство, отколкото да покори жена човек, с огромни задръжки към вампирите.

При все това, като си припомних всички неща, казани и недоизказани помежду ни, бях почти сигурна, че не беше вярно. Без значение колко налудничаво и невъзможно заплетено беше това романтично увлечение, той ме обичаше — или си мислеше, че ме обича. Аз не бях само едно завоевание. Макар че навярно щеше да бъде по-добре, ако бях. Без емоционална ангажираност, той накрая щеше да се откаже и да потърси утеха в нечии други обятия. Сега вероятно беше най-подходящият момент за мен да му го предложа.

Но аз си замълчах.