Индигова магия

Глава 14

Неделята настъпи тихо и кротко. Приближаваше моментът, когато Вероника можеше отново да нападне. Стомахът ми бе свит на топка при мисълта каква може да е следващата й стъпка… и колко оплетени сме в невъзможността да открием начин да я спрем. И тогава получих помощ от неочакван източник, когато телефонът ми иззвъня и върху дисплея се изписа непознат номер.

При нормални обстоятелства нямаше да вдигна, но напоследък животът ми трудно можеше да мине за нормален. Освен това кодът беше на Лос Анджелис.

— Ало?

— Здравей! Тейлър ли е?

Бяха ми нужни няколко секунди, за да си спомня тайната си самоличност. Но не си спомнях да съм давала номера си на някое от момичетата, които предупредихме за Вероника.

— Да — отвърнах предпазливо.

— Обажда се Алисия от „Странноприемница в духа на старите традиции — нощувка и закуска“.

— Здравей — отвърнах, все още озадачена, че ми знае номера.

Гласът й беше весел и жизнерадостен, както когато се запознахме.

— Исках да зная дали сте взели решение да наемете стая за годишнината ви.

— О, ами… това. Все още решаваме. Но, ъъ… навярно ще отидем на някое място, което е по-близо до брега. Нали се сещаш — романтични разходки по плажа и тем подобни.

— Напълно ви разбирам — рече момичето, но в гласа й се прокрадна нотка на разочарование от загубата на евентуален клиент. — Ако все пак размислите, само ми се обадете. Този месец имаме специални отстъпки, така че ще може да наемете апартамента „Бъни“ на много изгодна цена. Спомням си, че ти каза, че си имала домашен любимец заек. Как се казваше?

— Хопър — отвърнах равнодушно.

— Точно така, Хопър. Какво сладко име!

— Да, страхотно. — Опитвах се да измисля как по-тактично да задам следващия си въпрос, но накрая реших да предпочета директния подход. — Виж, Алисия, откъде взе номера ми?

— О, Джет ми го даде.

— Така ли?

— Да. — Очевидно бе преодоляла разочарованието си и отново звучеше весело и оживено. — Докато бяхте тук, той попълни една от бланките и е написал телефонния ти номер.

Едва не изпъшках. Типично.

— Добре е да го зная — промърморих. Запитах се колко ли често Ейдриън е давал телефонния ми номер. — Благодаря за обаждането.

— За мен е удоволствие. О! — изкиска се тя. — Едва не забравих. Вашата приятелка се върна.

Замръзнах.

— Какво?

— Вероника. Вчера се регистрира отново.

Първата ми реакция бе вълнение. Втората — паника.

— Каза ли й, че сме питали за нея?

— О, не! Спомних си, че казахте, че искате да я изненадате.

Едва не припаднах от облекчение.

— Благодаря ти. Ние, ъъ… не бихме искали да провалим изненадата. Ще трябва да се отбием и да я посетим — но не й казвай.

— Можеш да разчиташ на мен!

Затворихме, а аз останах вторачена в мобилния телефон. Вещицата се бе върнала. Точно когато вече си мислехме, че сме изгубили дирите й. Незабавно се обадих на госпожа Теруилиджър, но се включи гласова поща. Оставих съобщение, а след това изпратих есемес, в който се казваше, че имам спешна новина. Телефонът ми отново иззвъня, тъкмо когато щях да се обаждам на Ейдриън. Почти се надявах да е Алисия с допълнителна информация, но тогава видях, че е номерът на Стантън. След като поех дълбоко дъх, се опитах да отговоря колкото е възможно по-спокойно.

— Госпожице Сейдж — рече тя, — вчера получих съобщението ти.

— Да, госпожо. Благодаря, че ми се обаждате.

Бях й позвънила вчера, малко преди срещата ми с Ейдриън. Тогава магическото обучение с госпожа Теруилиджър беше на първо място в списъка ми със задачите, но не бях забравила за договорката с Маркъс.

— Аз… ъъ… бих искала да помоля за услуга — продължих.

Стантън, която рядко се изненадваше, сега явно бе доста изненадана.

— Ти определено имаш право да помолиш… но обикновено не си от тези, които го правят.

— Зная и се притеснявам. Ще ви разбера, ако ми откажете. — Всъщност, ако ми откажеше, щях да си имам доста проблеми, но по-добре бе да не звуча толкова нетърпелива. — Ами, мислех относно това, че се налага да изкарам Коледа тук — с мороите. Наистина разбирам, госпожо. Това е част от мисията, но… е, ще излъжа, ако кажа, че ми е все едно. Затова се чудех дали има някакъв начин да ми бъде разрешено да отида на една от големите църковни служби. Това ще ме накара да се почувствам… о, не зная. По-съпричастна. Дори някак си пречистена. Просто тук постоянно съм заобиколена от тях, от тази поквара, нали разбирате? Понякога имам чувството, че се задушавам. Това вероятно ви звучи абсурдно.

Прекъснах бръщолевенето си. Когато Маркъс пръв предложи да използвам някой познат в Сейнт Луис, веднага се сетих за Иън. Тогава осъзнах, че това не е достатъчно. Алхимиците, които изпълняват мисия, не могат просто ей така да помолят за няколко дни почивка, за да посетят приятелите си. Но отпуск, за да присъстваш на нещо много по-духовно и групово — като да речем годишна празнична църковна служба на алхимиците — е нещо съвсем различно. На повечето от алхимиците им се разрешава да пътуват и да присъстват на тези служби. Те бяха свързани с нашата вяра и групова принадлежност. Всъщност Иън го бе предложил по време на сватбата с надеждата да ме съблазни да му отида на гости. Едва ли наистина е предполагал, че малкият му номер ще сработи. Или поне на пръв поглед.

— Не ми звучи толкова абсурдно — рече Стантън.

Думите й бяха обещаващи и аз се опитах да отпусна пръстите си, които бях свила в юмруци, и да се успокоя.

— Мислех си, че мога да отида преди зимната ваканция — додадох. — Джил може да остане в училището, така че няма да е изложена на прекалено голям риск. А и Еди и Анджелина винаги са с нея. Аз просто ще отскоча за уикенда до Сейнт Луис.

— Сейнт Луис? — Имах чувството, че видях по телефона как челото й се смръщи. — Има църковна служба и във Финикс. Това е много по-близо.

— Зная, госпожо. Аз просто… — Надявах се, че искрената ми нервност ще ми помогне да прозвуча по-убедително. — Аз… ъъ… надявах се, че ще мога да се видя и с Иън.

— А! Разбирам. — Настъпи дълга пауза. — Това ми се струва още по-изненадващо, отколкото желанието ти да присъстваш на неделна литургия. От това, което видях на сватбата, ти не изглеждаше особено очарована от господин Джансън.

Така… Била съм права, че Стантън е забелязала, че Иън си пада по мен. Освен това не й бе убягнало, че аз не му отвръщам с взаимност. Тя беше наблюдателна, дори за малките подробности, което ме накара да си припомня предупрежденията на Маркъс за това как алхимиците следят зорко и не пропускат нищо от това, което правим. Започнах да разбирам страховете му и защо толкова бързо кара новите си сподвижници да напуснат организацията. Дали вече бях привлякла внимание? Дали незначителните неща, които бях направила — дори сегашната ми молба — не са натрупали бавно доказателства за подривната ми дейност, достатъчни, за да ме осъдят?

Отново се надявах, че страховете и опасенията ми просто ще ми помогнат да звуча като смутено и объркано влюбено момиче, към което Стантън ще изпита съжаление и само ще поклати снизходително глава. Пък и Сейнт Луис не беше толкова далеч със самолет, а и резултатът щеше да бъде същият.

— Е, тогава бяхме там по служба, госпожо. Не исках да се разсейвам от нашата цел.

— Разбира се. — Следващата пауза беше само няколко секунди по-дълга, но на мен ми се стори все едно е минал цял час. — Е, не виждам причина да не отидеш. Справи се блестящо със задачата си и от професионална гледна точка мога да разбера защо искаш отново да бъдеш сред познати лица. Ти си прекарала с мороите повече време, отколкото мнозина алхимици прекарват някога през целия си живот и дори не се поколеба, когато онзи Ивашков ти налетя на сватбата.

„Не се поколебах и когато ми налетя и на онзи студентски купон. Или дали аз по-скоро не му налетях?“

— Благодаря ви, госпожо.

Тя ми разреши да отида през следващия уикенд и каза, че мога да използвам командировъчни от алхимиците, за да си платя пътните. Когато затворих, се замислих дали да се обадя на Иън, но реших да прибягна до по-безлично средство за общуване. Изпратих му един бърз есемес, в който му казвах, че ще бъда в града и се надявам да се видим. След няколко минути на размисъл изпратих съобщение на Маркъс: „Всичко е уредено“.

Наближи времето за обяд и Еди ми прати есемес дали може да се срещна с него и Джил в столовата на общежитието. В уреченото време слязох долу и заварих начумерения пазител да седи сам до масата. Зачудих се къде е Анджелина и чак сега осъзнах, че той не я бе споменал в съобщението си. Вместо да го попитам за това, се съсредоточих върху тази, която бе споменал.

— Къде е Джил?

Той кимна към отсрещната страна на столовата. Проследих погледа му и я видях, застанала до една маса да се смее и приказва. Държеше табла и изглеждаше така, сякаш се е спряла пътьом, след като е взела храната си. Около масата седяха Мика и някакви негови приятели и аз се зарадвах да видя, че явно на него наистина му харесва отново да бъде неин приятел.

— Това е хубаво — отбелязах и насочих вниманието си отново към храната. — Радвам се, че тя се разбира с всички.

Еди ме зяпна смаяно.

— Не виждаш ли какво става?

Тъкмо се канех да отхапя от ябълката си и застинах. Мразех подобни риторични въпроси със скрити намеци. Те означаваха, че съм пропуснала някаква социална тънкост — нещо, което не беше силната ми страна. Погледнах отново към Джил, мъчейки се да отгатна за какво става дума.

— Да не би Мика пак да се опитва да станат гаджета?

— Разбира се, че не. — Той махна с ръка все едно беше нещо, което се подразбираше и би трябвало да зная. — Сега той излиза с Клеър Киприано.

— Съжалявам. Не мога да следя любовния живот на всички. Ще го прибавя към списъка ми със задачи, след като разнищя заговорите на алхимиците и открия дали Воините преследват Джил.

Погледът на Еди бе прикован в Джил и той кимна, което ме наведе на мисълта, че не бе чул и дума от казаното от мен.

Травис и Хуан искат да я поканят на среща.

— Е? Тя си научи урока за срещите между вампири и хора. — Щеше ми се и аз да бях последвала примера й. — Ще им откаже.

— Въпреки това, те не би трябвало да я притесняват — изръмжа дампирът.

Джил не изглеждаше ни най-малко притеснена от вниманието им. Всъщност обичах да я виждам ведра и засмяна за разнообразие. Самоувереността й се отразяваше добре и подчертаваше кралския и сан, а тя очевидно искрено се забавляваше със закачките им. Едно нещо бях научила от светското си обучение — да флиртуваш и да си гадже с някого, съвсем не беше едно и също. Приятелката ми Джулия беше експерт по въпросната разлика. И ако задевките правеха Джил щастлива, аз определено нямах нищо против.

Явно най-притеснен заради ухажорите на Джил беше Еди. Теоретично той имаше извинение, че иска да я защити, но реакцията му ми се струваше твърде лична. Реших да му напомня за собствения му любовен живот и тази, за която в действителност трябваше да е загрижен.

— Къде е Анджелина?

Джил се запъти към нас. Явно облекчен, Еди се извърна към мен.

— Е, тъкмо за това исках да си поговорим.

Когато някой искаше да поговори с мен, това означаваше, че нещо странно беше на път да се случи. Всъщност спешните проблеми никога не изискваха въведение. Те се сервираха мигновено. Това премерено встъпление беше непредсказуемо.

— Какво става? — попитах, когато Джил седна на масата. — С Анджелина?

Двамата с Еди се спогледаха многозначително.

— Ние смятаме, че Анджелина е замислила нещо — подхвана Джил. — Нещо лошо — доуточни след минута.

Не и отново. Обърнах се към Еди:

— Още ли е далечна и отчуждена?

— Да. Вчера обядва с нас. — Той се намръщи. — Но се държа странно. Изобщо не обясни с какво е толкова заета. Мисля, че се е забъркала в някаква неприятност.

Облегнах се назад.

— Неприятностите, в които Анджелина се забърква, обикновено са спонтанни и неочаквани. А от думите ви се подразбира, че тя планира нещо тайно. Това не е в нейния стил. В най-лошия случай крие някакви непозволени парцалки.

Еди понечи да се усмихне, но не му се удаде особено добре.

— Вярно е.

Очевидно Джил не беше убедена.

— Ти трябва да поговориш с нея. Да разбереш какво става.

— А ти не можеш ли да поговориш с нея? — попитах, като погледът ми прескачаше между двамата. — Ти живееш с нея.

— Опитахме — възрази Джил. — Казах ти. Колкото повече говорехме, толкова повече се вбесяваше тя.

— Е, това мога да го разбера — срязах ги. — Вижте, съжалявам, че нещо странно става с нея. Повярвайте ми, и аз не искам тя да има неприятности. Но мисля, че достатъчно й помогнах. Разреших проблема й с математиката. Работата ми е да се погрижа тя да остане в училището и да не издъни прикритието ти. Всичко друго е маловажно и нямам време за това. И след като тя не желае да говори с вас, защо, за бога, смятате, че ще поиска да сподели с мен?

Говорех малко по-грубо, отколкото възнамерявах. Наистина ме беше грижа за всички тях. А и не исках някой от групата да има неприятности. При все това винаги малко се дразнех, когато идваха при мен с подобни драми, сякаш им бях майка. Те бяха едни от най-умните, най-компетентните хора, които познавах. Не се нуждаеха от мен, а Анджелина не беше някой криминален гений. Не би било трудно да отгатнат сплетните й.

Нито един от двамата не ми отговори веднага.

— Ти като че ли винаги умееш да се разбираш с хората — рече Джил накрая. — Много си добра в общуването.

Това със сигурност не беше комплимент, който често съм чувала.

— Аз не правя нищо специално. Просто съм настоятелна. Продължавайте да опитвате и може би и вие ще успеете да се разберете с нея. — Видях, че Джил се кани да възрази и добавих: — Моля ви, не искайте от мен точно сега да се занимавам с това. И двамата знаете колко неща имам на главата си.

Изгледах ги многозначително. И двамата знаеха за Маркъс, а Джил бе наясно и за сестрата на госпожа Теруилиджър. След няколко минути те осъзнаха за какво намеквам и добиха леко засрамени физиономии.

Еди смушка нежно Джил.

— Права е. Трябва сами да се разберем с Анджелина.

— Добре — съгласи се тя. Облекчението ми не продължи дълго. — Ще опитаме пак. И ако отново не се получи, Сидни ще се намеси.

Простенах.

Когато малко по-късно се разделих с тях, не можех да не се замисля за забележката на Маркъс как алхимиците вършели слугинска работа. Опитах се да се уверя, че Джил и Еди могат сами да се справят с този проблем, което означаваше, че навярно нямаше да се наложи да се намеся. Разбира се, при положение че Анджелина действително не замисляше нещо катастрофално.

За жалост, съмненията ми много скоро бяха сериозно разбунени, когато по-късно се качих на училищния автобус, който щеше да ме закара до централния кампус. През уикенда имаше само един автобус, който обикаляше между сградите, и този тъкмо беше взел пътници от общежитието на момчетата. Заварих вътре Трей, седнал до прозореца с щастливо изражение. Когато ме видя, усмивката му помръкна.

— Хей — подвикнах му аз и се настаних до него. Той изглеждаше нервен. — Отиваш да учиш ли?

— Всъщност имам среща с Анджелина.

Явно днес нямаше начин да избягам от нея, но поне, ако учеше по математика, не беше много вероятно да замисля метеж или да пали пожар. Ала угриженото му изражение ме притесни.

— Тя… тя не те е ударила пак, нали?

Не виждах някакви явни следи, но с нея човек никога не можеше да е сигурен.

— Какво? Не, не. Не и напоследък. — Той се поколеба, преди отново да заговори. — Мелбърн, колко дълго ще трябва да се занимавам с това?

— Не зная. — Най-вече бях концентрирала усилията си за Анджелина върху настоящето и не бях мислила за бъдещето. Всяко нещо с времето си. — Изпитът й е преди ваканцията. Ако го вземе, предполагам, че ще си свободен. Освен ако не искаш да продължиш да учиш с нея и след ваканцията — имам предвид, ако не те е изморила твърде много.

Думите го сепнаха повече, отколкото очаквах.

— Добре. Хубаво е да го зная.

Изглеждаше толкова нещастен, когато слезе, за да отиде в библиотеката, че се запитах дали онзи тест по химия си струваше това мъчение. Харесвах Трей. Никога не бях и помисляла, че след като му натресох Анджелина животът му ще се промени толкова радикално. Предположих, че тя просто има такова въздействие върху околните и света.

Няколко секунди го наблюдавах как се отдалечава, а после завих към сградата на факултета по естествени науки. Една от преподавателките ни, госпожа Уитакър, беше любител ботаник, която с удоволствие снабдяваше госпожа Теруилиджър с различни растения и билки. Мислеше, че колежката й ги използва за странични проекти, включващи направата на някакви смеси и свещи и аз често се отбивах, за да взема последните поръчки. Когато днес влязох в класната й стая, госпожа Уитакър проверяваше изпитни работи на бюрото си.

— Здравей, Сидни — поздрави ме тя, като едва ме удостои с поглед. — Оставила съм всичко там, върху масата в другия край.

— Благодаря, госпожо.

Приближих към масата и се изненадах като видях голяма кутия, пълна с най-различни листа, стръкове и клонки. Досега никога не бях взимала такова голямо количество.

— Този път явно има голяма поръчка — отбеляза госпожа Уитакър, сякаш бе прочела мислите ми. — Обикновено слага ли чесън в потпурите?

— О, това е за едно, ъъ… специално ястие, което смята да приготви. Нали се сещате, за празниците.

Тя кимна и се върна към работата си. Едно от нещата, които много помагат в дейността на алхимиците (и на вещиците), е, че хората рядко очакват нечие странно поведение или някое необичайно явление да се дължи на свръхестествени причини.

Почти се замислих дали да не навестя Трей и Анджелина в библиотеката, за да преценя лично държанието й, но реших, че ще е по-добре да не се намесвам. Еди и Джил щяха да се справят. След като нямах никакви други задачи, се осмелих да се надявам, че днес ще мога да остана на спокойствие в стаята си и да почета. Но когато се върнах в общежитието, бях посрещната от смайваща гледка — Маркъс седеше на пейката отпред и свиреше на акустична китара. Четири момичета го бяха наобиколили и слушаха в захлас. Пристъпих към групичката, скръстила ръце пред гърдите си.

— Сън ли си, или те има? — попитах.

Маркъс вдигна глава и ми хвърли една от ослепителните си усмивки. Едно от момичетата направо примря.

— Здрасти, Сидни.

Четири чифта очи се извърнаха към мен, изразявайки едновременно изумление и ревност.

— Здрасти — промълвих. — Ти си последният, който съм очаквала да видя тук.

— Винаги съм непредсказуем. — Той отметна коса назад и се зае да прибира китарата в калъфа. — Съжалявам, момичета. Двамата със Сидни трябва да поговорим.

Бях удостоена с още погледи, което донякъде ме подразни. Толкова ли беше невероятно, че някое готино момче иска да говори с мен? Почитателките му се разпръснаха неохотно и двамата закрачихме рамо до рамо.

— Не трябваше ли да си в нелегалност? — осведомих се. — А не да се правиш на уличен музикант с тази китара?

— Не съм им искал пари. Освен това, днес съм инкогнито. — Потупа по бузата си и аз видях, че татуировката почти не се забелязваше.

— Пудра ли си сложил? — поинтересувах се.

— Не ме осъждай — отвърна той. — Това ми позволява да се придвижвам много по-свободно. Сабрина избра подходящ за кожата ми цвят.

Спряхме се пред сравнително усамотена малка горичка.

— И така, защо си дошъл? Защо не се обади или не изпрати есемес?

— Защото имам доставка.

Той бръкна в джоба на ризата си и ми подаде сгънат лист, толкова оръфан, че човек можеше да предположи, че е пропътувал из целия свят, докато стигне до мен. Отворих го и когато успях да го изгладя, видях няколко старателно нарисувани диаграми. Погледът ми се стрелна обратно към него.

— Та това са чертежите на Уейд за разположението на етажите!

— Както беше обещано. — Част от самодоволството му изчезна и Маркъс изглеждаше почти впечатлен. — Наистина ли намери начин да се добереш до Сейнт Луис?

— С официално разрешение и всичко останало. Имам предвид, с изключение на частта, в която трябва да проникна в сървърите им. Но имам няколко идеи как да го осъществя.

Той се засмя.

— Разбира се, че имаш. Дори няма да си правя труда да питам. Всяко момиче си има тайни. Може би някой ден ще ми споделиш твоите. — По тона му предположих, че навярно нямаше предвид професионални тайни. — След като всичко свърши.

— Дали някога ще приключи? — попитах. Исках да прозвучи като шега, но се получи малко по-унило, отколкото възнамерявах.

Маркъс ме изгледа дълго и спокойно.

— Не, всъщност… едва ли. Но подпечатването на татуировката в Мексико може да е доста забавно. Надявам се, че ще дойдеш с нас. Най-малкото ще можем да се насладим на всички онези екзотични плажове и маргарити, докато разваляме коварната магия. Имаш ли бански?

— Не. А и не пия.

— Е, може би през някой от дните, прекарани там, и ние ще се задоволим само с кафе. Зная, че го обичаш.

— Аз съм много заета — промърморих, замислена за всичко, което лежеше на плещите ми. — А и ти си наясно, че още не съм решила дали ще премина през първата фаза на развалянето на татуировката.

— Би трябвало, Сидни. — Отново бе добил делови вид и ме потупа по бузата. — Ако не нещо друго, направи поне това. Не им позволявай да те контролират повече, отколкото е необходимо. Зная, че ни смяташ за малко ексцентрични, но това е едно от нещата, за които сме напълно сериозни.

— Здравей, Сидни.

Озърнах се и видях приятелката си Джулия Кавъндиш, понесла голяма купчина с книги. След две секунди и Маркъс се извърна към нея. Очите й се разшириха, тя се препъна и изтърва всичко, което носеше. Цялото й лице пламна.

— О, господи! Голяма съм идиотка.

Понечих да й помогна, но Маркъс се озова мигом до нея, а ослепителната му усмивка грееше по-ярко от всякога.

— Случва се и на най-добрите от нас. Аз съм Дейв.

— Дж–Джулия — заекна тя. Откакто я познавах, никога досега не я бях виждала да се изчервява в компанията на някое момче. Обикновено ги ядеше на закуска.

— Ето, готово. — Той й подаде книгите, прилежно подредени в купчина.

— Благодаря ти. Много ти благодаря. Не беше нужно да го правиш. Искам да кажа, аз съм си виновна. Обикновено не съм толкова непохватна. А и съм сигурна, че си зает. Навярно имаш много работа. Очевидно.

Никога не бях чувала Джулия да бръщолеви подобни безсмислици.

Маркъс я потупа по гърба и аз си помислих, че тя всеки миг ще припадне.

— Винаги съм щастлив да помогна на красива девица в нужда. — Извърна се към мен. — Трябва да вървя. Сидни, ще се чуем.

Кимнах в отговор. Щом той се отдалечи, Джулия отново пусна книгите на земята и забърза към мен.

— Сидни, трябва да ми кажеш кой беше това.

— Той вече ти каза. Дейв.

— Да, но кой е той? — Тя сграбчи ръката ми, явно решена да изтръгне всички отговори от мен.

— Просто един познат. — Замислих се. — По-скоро приятел.

Джулия затаи дъх.

— Вие не сте ли… искам да кажа…

— Какво? Не! Откъде ти хрумна? — Ами… той е невероятен — пророни тя, сякаш това бе достатъчно, за да ни направи сродни души. — Не ти ли се иска просто да му разкъсаш дрехите?

— Пфу, няма начин!

— Наистина ли? — Изгледа ме изпитателно, все едно се шегувах. — Дори мъничко?

— Никак.

Тя отстъпи назад и започна да събира книгите си.

— Божичко, Сид. Понякога не зная какво да мисля за теб. Искам да кажа, радвам се, че той е свободен — свободен е, нали? — но ако бях на твое място, нямаше да дам на никоя да припари до него.

Припомних си думите на Джил за това, че Маркъс е човек и има „онова бунтовническо алхимистко“ излъчване. Може би не беше зле да се замисля в романтичен аспект за него или друг бивш алхимик. Навярно животът ми щеше да е много по-лесен, ако в него имаше някой, който не беше забранен, защото е вампир. Опитах се да извикам у себе си част от възторга, който другите момичета показваха в компанията на Маркъс, ала не се получи. Колкото и да се навивах, той просто не ме привличаше по този начин. Косата му е твърде руса, реших накрая. И очите му се нуждаят от малко повече зелено.

— Съжалявам свих рамене към Джулия. — Просто не изпитвам подобни чувства.

— Щом казваш. Все пак смятам, че си откачена. Това е мъж, когото всяка жена би последвала до ада и обратно.

Всичките ми романтични размишления тутакси се изпариха и стомахът ми се сви на топка, докато вървяхме бавно обратно към общежитието. Адът бе отлична аналогия за това, към което навярно се бях запътила.

— Ти всъщност може би си по-близо до истината, отколкото осъзнаваш.

Тя грейна.

— Виждаш ли? Знаех си, че не би могла да му устоиш.